Флора Спиър
За любов и чест (20)

Глава 19

Когато Ройз слезе в големия салон, тя намери там Парис и Алейн, пазени от Бейъд и негови помощници. Бейъд я спря още преди да е прекрачила прага.

— Къде е Рудолф? — попита той. — За бога, жено, ако си му направила нещо…

Той не довърши думите си.

— Не съм направила нищо, с което да навредя на Рудолф.

Един бърз поглед към гостите, които сега бяха като затворници, й подсказа, че е по-добре за известно време да отвлече вниманието на Бейъд. Всяко отлагане на това, което той възнамеряваше да прави, щеше да даде време на Алейн и Парис да помислят как да се спасят. Ройз дари Бейъд, а после и оръженосеца, със заговорническа усмивка. Разходи се из салона, като привлече и Бейъд след себе си, говорейки му:

— Знаеш как е, когато един мъж се завърне в дома, при съпругата, след като дълго време е отсъствал — каза тя на Бейъд. — И двамата бяхме будни почти през цялата нощ и се страхувам, че изпихме доста вино. Рудолф още спи.

За да потвърди, че Рудолф е бил много страстен през изминалата нощ, Ройз леко разкри рамото си, където личеше следа от ухапване.

— Не се ядосвай, Бейъд — продължи тя. — Рудолф ще стане, когато си почине добре.

Оръженосецът се разсмя. Това направи и Бейъд, но Ройз се ужаси, когато видя лицето на Парис. Дали бе разбрал, че тя само се преструва? Още повече че предната вечер му бе обяснила отношенията си с Рудолф?

— Рудолф ми е нужен тук, и то сега, без значение колко бурна е била за него изминалата нощ. Той трябва да реши какво да правим с тези шпиони.

— Какво лошо могат тези добри хора да ни сторят? — тревожно запита Ройз.

— Ето този — Бейъд посочи Алейн, — този добър човек се катери по стените на кулата през нощта.

— Вероятно има някаква грешка. Бейъд, сигурен ли си в твърдението си? — Това бяха думи на Уил, който току-що влезе в салона. Когато разбра ситуацията, в която се намираха Парис и Алейн, той попита:

— Бейъд, ти се опитваш да попречиш на тези мъже да си тръгнат днес?

— О, те ще си тръгнат, но телата им ще са на някоя каруца, а главите, набучени на пики.

Бейъд се обърна към Алейн:

— Откъде взе ключ за задния вход?

— Откраднах го от тебе — каза Алейн, смеейки се срещу мъжа.

— Невъзможно — изрева Бейъд. — Ключът е все още у мен. Сигурно си го взел от Ройз или тя сама ти го е дала, което означава, че е предала мъжа си.

При тези думи Ройз осъзна, че собственият й живот също е в опасност. Ако Рудолф повярва на твърденията на Бейъд, той няма да се поколебае да накаже и нея. Намеси се Алейн, който се опита да свали подозрението от нея.

— Може да е била Ройз, а може да е била и прекрасната Лиз. Сигурен ли си, че ключът не е взет от вещите ти, Бейъд? Можеш ли да си сигурен, че не твоята жена е предателката?

Бейъд се втренчи безмълвно в Алейн. Ройз реши, че е дошло време да действа. С бързи движения свали един от ключовете, закачени на колана й, приближи се до Уилям Крайспън и му го подаде незабелязано.

— Никой не знае, че имам този ключ от стаята на майка ти. — Тя говореше тихо и бързо. — Върви при нея и й кажи, че незабавно трябва да дойде тук.

— Тя няма да го направи. И двамата знаем, че тя няма да напусне стаята си.

— Ако искаш да видиш лейди Самира отново жива, направи каквото ти казвам. Освободи Джоан! Побързай, Уил, и не допускай Рудолф или някой друг да забележи какво правиш.

— Оуайн — заповяда Бейъд, без да откъсва поглед от подигравателното лице на Алейн, — наблюдавай лейди Ройз. Не й позволявай да напуска салона. А ти, Гарт, намери Лиз и я доведи тук, за да мога да разбера истината от нея. Аз сам ще събудя Рудолф и се надявам да го открия в отлично здраве.

Бейъд излезе от салона.

— Лейди Ройз — Оуайн се обръщаше към нея по-мило, отколкото Бейъд, — трябва да ви помоля да отидете при задържаните, така че да мога лесно да следя всички ви.

— Разбира се — Ройз пристъпи до Парис. — Добър ден, сър Спирос. Много съжалявам за ситуацията, в която се намирате, и се надявам, че скоро ще можете да продължите пътуването си.

— Пазете тишина, милейди, моля ви. Разговорите не са позволени.

Дори да забраняваше разговорите, Оуайн не можеше да спре Парис да се наслаждава на Ройз.

 

 

Докато се качваше по стълбите, Уилям Крайспън чу гласа на Рудолф, който кореше Бейъд за това, че е нарушил почивката му и го тревожи толкова рано. След няколко секунди обаче той чу стъпките им надолу и се скри зад една врата. Беше се озовал в стаята на лейди Самира.

Самира бе отворила вратата, а Нена седеше уплашена до стената, готова всеки момент да изкрещи.

— Къде са Спирос и Лукас? — попита тя с леко треперещ глас. — Ако този отвратителен Бейъд им е сторил нещо лошо, ще трябва да отговаря пред мен. Той няма право да отвежда Спирос толкова грубо.

— Двамата са долу и сега са в безопасност — обясни й Уил. Той бе изпълнен с възхищение към спокойствието и куража й. Младият мъж не се съмняваше, че тя бе в безопасност, но не разбираше защо. Тъкмо се канеше да я попита защо Бейъд е задържал Лукас и Спирос, когато чу, че покрай вратата минават Бейъд и Рудолф. Уил, Самира и Нена останаха като замръзнали, докато стъпките не отшумяха.

После Уил пое дълбоко дъх. Едва сега той забеляза, че Самира се бе облякла набързо и че стаята бе в безпорядък. В ъгъла един странен предмет привлече вниманието му. Той отиде до мястото и го взе. И тогава всяка надежда за съвместно бъдеще със Самира се изпари. В ръцете си той държеше доказателство, че обвиненията на Бейъд срещу мъжа, наречен Лукас, са верни.

— Какво е това? — Уил гледаше недоумяващо куката, за която бе завързано въже. — О, свети небеса, тук има достатъчно въже, за да се стигне от върха на кулата до земята. Самира, как сте могли…?

— Ти не разбираш.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че слугите ти са използвали това въже без твое знание?

— Знам за куката и въжето, но имахме основателни причини за това, което направихме.

— Кои сте вие всъщност? — негодуваше Уил. — Защо сте дошли тук? Ти само си се преструвала, че ме харесваш, нали?

Това бе най-тежкият въпрос от всички, които той зададе, и не бе сигурен дали иска да чуе отговора.

— Не съм се преструвала за нищо.

— Тогава ще изслушам обяснението ти.

— По-късно ще ти кажа всичко — обеща тя. — Уил, много е важно незабавно да освободиш майка си. Тя е единствената, която може да ме спаси. Мен и моите добри приятели, които Бейъд е задържал долу в салона.

— Ройз каза нещо подобно, но майка ми не е затворник. — Уил завъртя ключа в ръката си, като че ли той можеше да му даде някакъв отговор. — Или може би е?

От долния етаж се чуха възбудени гласове. Уил захвърли куката и въжето.

— По-късно ще чуя обясненията ти — каза той. Гласовете отдолу се усилиха. Уил отвори вратата, за да чуе добре какво става.

— Какво правите тук? — Това бе гласът на Рудолф и въпреки че звучеше раздразнен, изглежда, не беше много ядосан.

Уил хвана Самира за ръката и двамата тръгнаха бързо надолу по стълбите. Самира бе плътно до него и следваше стъпките му. Когато той й каза, че може да се върне в стаята си, тя непоколебимо поклати глава и му направи знак с пръст да запази тишина, а после докосна рамото му и посочи към салона. През открехнатата врата се очертаваше фигурата на Рудолф. До него бяха няколко оръженосеца и една дузина монаси, облечени в черни роби. Още много монаси се бяха събрали във вътрешния замък. Един от тях носеше голям златен кръст на гърдите си. Той свали качулката си, под която се показа рядка бяла коса и благо набръчкано лице. Въпреки възрастта си, мъжът говореше със забележително силен глас.

— Пътувахме за Личфилд — рече водачът на групата монаси, — когато мракът се спусна и времето се развали. Така бяхме принудени да помолим за подслон за една нощ. Рудолф, не можеш да откажеш на свещеник, който освен това е стар познат и който е благословил сватбата на дъщеря ти.

— Ти и аз никога не сме били приятели, Еймбрас — каза Рудолф. — Ти дори открадна три от най-добрите ми коня.

— Не, не сме били приятели — съгласи се Еймбрас, — но що се отнася до конете, които взех на заем от теб, те бяха платени предварително, дори предплатени. Да не си забравил, Рудолф, че аз свързах в брак дъщеря ти и моя племенник. В един брак, който ти донесе наследник. А сега какво е това, което виждам тук, в салона — моите роднини са задържани като престъпници и са строго пазени. Рудолф, какво означава това?

— Твоите роднини? — възкликна от изненада Рудолф.

Най-демонстративно Еймбрас премина покрай Рудолф и направи път на останалите монаси. Никой от охраната не се опита да ги спре. Салонът се изпълни.

— Двайсет монаси са дошли в замъка ни? — прошепна Уил.

— Съвсем правилно и точно навреме — каза му Самира и думите й още повече объркаха Уилям Крайспън.

Той остави дядо си и другите мъже и заедно със Самира се върнаха нагоре по стълбите, към стаята на Джоан. Пред вратата обаче стоеше един пазач с безизразен поглед и грубо лице.

— Дядо ми ме изпраща. Иска да заведа майка ми в салона — обясни Уил.

— Лъжеш! Бейъд е заповядал да не пускам никого в тази стая, докато Рудолф лично не заповяда подобно нещо.

— Кой тогава би ми дал този ключ, ако не барон Рудолф или Бейъд с негово позволение? — попита Уил, показвайки на мъжа ключа, който Ройз бе пъхнала в ръката му. — Нима ще си позволиш да нарушиш заповед на твоя обичан барон?

— Не съм сигурен… — Мъжът се колебаеше, като че ли за това, което трябваше да направи, се изискваха огромни усилия от негова страна.

— Но, сър — усмихна му се Самира, — вие можете да дойдете с нас.

Мъжът я гледаше с глупаво изражение, а тя продължаваше да му се усмихва.

— Е, добре, предполагам, че всичко ще е наред.

— Разбира се — потвърди Самира.

— Стойте настрана — заповяда Уил — и ми позволете да отключа вратата.

Той се молеше пазачът да не прояви повече настоятелност или да не се затича надолу по стълбите, за да иска позволение от барон Рудолф. Уил реши, че най-добре ще е, ако действа уверено, все едно разбира какво се случва около него.

— Казах: стойте настрана!

Пазачът се подчини и след миг стаята на Джоан бе отворена. Тя седеше в средата, облечена в синя вълнена рокля, а дългата й коса бе спусната и тя я решеше. Джоан погледна първо сина си, а после и жената до него.

— Ти ли си Самира? — попита тя, като съвсем не беше изненадана от внезапните си посетители.

— Да, аз съм, милейди. Нося съобщение за вас.

— Майко — намеси се Уил, — Ройз ме изпрати с поръчение да те заведа в салона. Там става нещо странно и Самира и нейните приятели са в опасност. Познаваш ли монах на име Еймбрас? Той също е долу.

— Еймбрас е тук? — изненада се Джоан.

— Милейди — рече Самира, — беше ми наредено да ви предам следните думи: „Алейн ме изпраща“.

— Алейн? — Уил съвсем се обърка. — Някой ще ми обясни ли какво стана тук?

— Ето, това е краят на моя затворнически живот или може би краят на всички нас. И Еймбрас е тук също, както Алейн обеща. Този път не ме е излъгал. Елате! Уил, Самира, нека не ги караме да чакат.

— Да не би това да означава, че наистина ще слезеш в салона? — попита Уил.

— Скъпи синко — Джоан докосна рамото на младия мъж, — не отричам, че тук ни дебне опасност, и обещавам, че преди този ден да е изминал, ще дам отговори на всичките ти въпроси. Съгласен ли си?

Тя не дочака реакцията му. Най-сетне вратата на омразната й стая бе отключена и нямаше кой да я спре. Джоан се спусна надолу по стълбите, водейки след себе си младата двойка…

 

А долу в салона Рудолф гласно обвиняваше Алейн в убийството на Крайспън. Той видя, когато тримата влязоха. Погледът му се насочи към Джоан, но той не направи нищо, за да ги спре, тъй като искаше да чуят обвинението му срещу Алейн и Парис.

— Веднъж се изплъзнахте от наказанието, което заслужавате, но втори път няма да успеете. И двама ви ще обеся тук, в замъка, вас и вашите съучастници.

— Дядо — Уил остави Джоан и Самира и се приближи до Рудолф, — чух думите ти. Вярно ли е това, което казваш? Сър Лукас и сър Спирос ли са убийците на баща ми?

Измислени имена за едни подлеци! — каза Рудолф. — Когато този свещеник каза, че те са негови роднини, тогава аз също ги познах. Е, Уил, дати представя Алейн от Уортъм и Парис от Стоуксброг завърнали се на мястото на престъплението.

— Дядо! — Лицето на младия Уилям Крайспън стана бледо. Той вдигна ръка към Рудолф. — Дай ми сабята си. Мое право е, не, повече от право, мое задължение е да накажа мъжете, убили баща ми. Аз ще си изпълня задължението, дядо, не ги оставяй на Бейъд.

— Така значи, все пак ти си мой истински наследник! — с радост в очите Рудолф поздрави внука си. — През последните няколко седмици, след като се завърна от Болсеворския замък, се страхувах, че си станал твърде мекушав. Да, момчето ми, както сам каза, това е изцяло твое задължение. Никой тук няма да ти попречи да извършиш отмъщението си. Така че давай, момче. Нека най-сетне справедливостта да възтържествува. Затвори ги в обора, както те някога направиха с баща ти. Охрана, хванете тези убийци, за да бъдат екзекутирани.

Рудолф триумфираше. Той погледна към Джоан, а после свали сабята си и я подаде на Уил.

Двама от подчинените на Бейъд хванаха ръцете на Алейн. Други двама направиха същото и с Парис.

— Нарекох ви мои приятели — Уил се обърна към тях и вдигна сабята на Рудолф. — Поканих ви в дома си най-сърдечно. Предложих ви храна и седнах с вас на една маса. Лъжци! Убийци! Крадци! Отнели сте живота на баща ми!

Той насочи оръжието си към Алейн.

— Не! — Писъкът на Джоан раздра тишината. Тя бързо застана пред Алейн и покри тялото му със своето. — Ако искаш да го убиеш, първо ще трябва да убиеш мен.

Мъжете на Бейъд бяха толкова изненадани от внезапната смелост, която Джоан прояви, че пуснаха Алейн. Почувствал се свободен, той прегърна Джоан.

В това време и Парис се освободи от двамата мъже, които го държаха. Тогава Ройз се приближи и сложи в ръката му сабя с думите:

— Никой не е видял, че я вземам. Бъди внимателен и я използвай добре.

— Съвсем навреме! — Парис се приближи към мястото, където Самира седеше сама в центъра на салона. Рудолф забеляза движенията му и също се приближи към нея, готов да хване ръката й. Тя го забеляза и отстъпи, позволявайки на баща си да застане между тях.

— Само докосни с пръст дъщеря ми и ще си мъртъв — заплаши го Парис.

— Дъщеря? — извикаха Уил и Ройз едновременно.

— Вярно е — потвърди Самира. Без да обръща внимание на въоръжените мъже, които ги ограждаха, тя продължи: — Аз съм дъщеря на Парис, барон на Асколия — титла, която той е извоювал с храброст. Мисля, че е време да бъде казана цялата истина. Чичо Еймбрас, ще убедите ли лорд Рудолф да позволи на тези, които имат какво да кажат, да го направят?

— О, не аз — рече Еймбрас и се приближи до нея. — Аз съм свещеник и през целия си живот не съм докосвал оръжие, но знам, че тези войници тук ще убедят барона по-успешно от мен.

— Какви войници? — изкрещя Рудолф и се огледа наоколо. — Не виждам такива, освен моите, но те не биха слушали тебе, отче. Те се подчиняват на моите заповеди.

Само с едно движение на ръката си Еймбрас предизвика раздвижване сред мъжете, които бяха дошли с него. Те свалиха монашеските си роби и разкриха доброто си въоръжение. Рудолф мигновено се завъртя на пета и понечи да избяга, но тогава откри, че бяха надошли още много от хората на Еймбрас, които пазеха входа, така че никой не можеше да влезе или да излезе. Войниците на Рудолф стояха объркани и несигурни чакаха заповеди. Бейъд също чакаше Рудолф с ръка върху сабята си.

— Какво, по дяволите, значи това? — изкрещя Рудолф срещу Еймбрас.

— Това са мои войници — каза Алейн. — Това са мъже на емира Алейн, пръв помощник на емира на емирите от кралство Сицилия.

Той продължи да изрежда всичките си титли и почести, докато в салона настъпи пълна тишина и подчинените на Рудолф започнаха да осъзнават, че този, с когото си имат работа, не е закоравял престъпник. След като представи себе си, Алейн направи същото и за Парис. Когато най-сетне свърши, обвил с ръка талията на Джоан, той се приближи до Самира и баща и.

— Майко? — Уил се приближи до Джоан и тя взе ръката му в своята, като го издърпа до себе си.

— Стой до мен и запази тишина, момчето ми — заповяда му тя.

Рудолф обаче бързо се съвзе от първоначалната изненада. Той започна да крещи изпълнен с гняв.

— Хванете ги! Този мъж ще нарани дъщеря ми. Спрете го, ви казвам!

Никой от мъжете на Бенингфорд не се помръдна отчасти защото между тях бяха хората на Алейн, които ги превъзхождаха по брой, отчасти защото Бейъд не казваше нищо. Зад него стоеше Лиз, която слушаше и наблюдаваше, но също не помръдваше.

— Ще седнеш ли, барон Рудолф? — покани го Алейн с присмехулен тон. — Еймбрас, ако обичаш, ще ръководиш ли дискусията?

— Няма какво да обсъждаме — изкрещя Рудолф, без да помръдне от мястото си. — Тези мъже са убийци, престъпници, обявени за такива от краля. Всеки може да ги убие безнаказано.

— Лъжеш! — Джоан се освободи от прегръдката на Алейн, пусна ръката на Уил и пристъпи към баща си. Очите й блестяха и изразяваха злобата, която се бе трупала в нея в продължение на осемнайсет години, но гласът й бе твърд.

— Не Алейн уби Крайспън, нито Парис му е помагал и ти много добре знаеш това. Винаги си го знаел.

— Майко — Уил се доближи до нея, — какво става с тебе? Позволи ми да те върна в стаята ти и нека тези мъже получат това, което заслужават.

— Никога повече няма да стъпя в тази стая — заяви Джоан. — По-добре да умра, отколкото да отида отново там. Уилям Крайспън, ти бе лъган през целия си живот. Бяха ти казани лъжи за мен, за баща ти и за тези добри мъже, които стоят тук несправедливо обвинени. Аз бях принудена да остана в онази стая под заплаха, че ти и Ройз ще пострадате. Бях принудена да крия истината за теб. Знам кой уби баща ти, как и защо. Да, аз знам истината.

— Ройз, отведи я — заповяда Рудолф. — Дъщеря ми е луда, горката. Това е така, защото я пазих толкова много години от жестокия свят.

— Не, не съм луда, въпреки че имаше моменти, в които наистина губех разсъдъка си.

— Остави лейди Джоан да каже това, което иска. — Еймбрас прекъсна Рудолф, който отново понечи да каже нещо. — Събитията, за които тя ще говори, пряко ме засягат, тъй като моят племенник бе убит тогава. Искам да чуя историята на Джоан. Твоята вече я знам.

— Тя няма да каже нищо, което да си заслужава да чуеш и на която да вярваш — отсече Рудолф.

— Аз сам ще реша дали да вярвам или не, след като я изслушам. Рудолф, след като ти не искаш да седнеш, аз ще го направя. По-стар съм от тебе и ставите ме болят.

Свещеникът отиде до масата и седна на мястото, което обикновено Ройз заемаше. Така той бе поставен в позицията на съдия, а всички около него бяха просители.

— Рудолф, поканих те да се присъединиш към мене — продължи да настоява Еймбрас.

— Ще остана където съм. Не съм свързан по никакъв начин с църквата и твоя пост.

— Това забелязах и аз — усмихна се Еймбрас. — Много добре, можете да говорите, лейди Джоан, и се надявам, че никой няма да ви прекъсва, докато не свършите.

Джоан направи няколко стъпки към импровизирания подиум, на който стоеше свещеникът, и започна своя разказ с бавен и спокоен глас:

— В началото бях твърде шокираха и потънала в мъката си, за да осъзная значението на това, което бях чула и видяла през онази ужасна нощ, когато Крайспън бе убит. По-късно бях принудена да приема версията на баща ми и неговото решение да остана заключена в стаята си, изолирана от околния свят. Когато разбрах, че в утробата си нося детето на Крайспън, си мислех, че е за добро да остана там. Уилям Крайспън, дори преди да се родиш, аз толкова много те обичах, че не исках да рискувам да те нараня по някакъв начин. По това време Алейн и Парис вече бяха изчезнали и по настояване на баща ми бяха обявени за престъпници. Тогава, през дългите дни, които прекарвах в самота, аз осъзнах, че каквото и да кажа за онази ужасна нощ, никой нямаше да повярва на думите ми. Разбрах, че съм останала съвсем сама в мъката си. През месеците, преди да се роди синът ми — продължи Джоан разказа си, но този път говореше на Еймбрас, — имах достатъчно време да се възстановя от шока и да размисля. Започнах да си припомням части от разговори и някои неща, които бях видяла. Когато Уилям Крайспън се роди, аз вече знаех кой е истинският убиец на съпруга ми. Знаех истината през всичките тези години, а трябваше да живея с лъжата, която баща ми бе наложил. Беше ми толкова трудно.

Тук Джоан направи пауза, огледа всички лица около себе си — лицата на обичани роднини, на приятели, на непознати и лицето на нейния любим. После отново насочи вниманието си към отец Еймбрас.

— За тези, които не са били тук по време на сватбата ми, бих искала да кажа няколко подробности. Баща ми подготви женитбата ми с Крайспън от Хоугстън, тъй като той искаше да прибави към земите си тези на съпруга ми. Надяваше се, че Крайспън ще участва в гражданската война, която бе предвидил след смъртта на краля и в която те двамата можеха да бъдат съюзници. Така Рудолф видя в лицето на Крайспън един добър съюзник във войната, която още не е свършила. Освен това баща ми много силно желаеше едно нещо от моя брак. Той искаше наследник на земите си.

— Крайспън обаче притежаваше и земи в Нормандия и още през първата нощ в Бенингфорд той съобщи, че веднага след сватбените тържества ще ме отведе там и ще останем за няколко години. Той спомена също едно пътуване с религиозна цел до Компъстела, което щеше да ни задържи далеч от Англия дълго време.

— Желанието на Крайспън да пътува и да бъде далеч от Англия бе причината за неговата смърт. Моят баща не можеше да позволи на никого да обърка така добре обмислените му планове. Той трябваше да има сигурен съюзник, чиито земи да са в съседство с Бенингфорд, и внук, чието възпитание да контролира.

— Та кой барон не би искал същото? — изсъска Рудолф. — Твърденията на тази луда жена са пълни глупости. Измислици, плод на болното й съзнание.

— Нима? — Джоан го погледна студено. — Отче Еймбрас, спомняте ли си как някои точки от брачния ми договор с Крайспън бяха променени в деня преди сватбата?

— Целта на тази промяна ми се изяснява — рече Еймбрас. — Аз също разсъждавах за брачния договор, но за нещастие го направих едва когато Алейн и Парис напуснаха манастира „Св. Джъстин“ на път за Бенингфорд. Тъй като прилежно пазя всякакви документи, препрочетох въпросния договор отново вчера. Според него, ако Крайспън умре, Рудолф поема управлението на земите му. Отново според договора Рудолф е настойник на внука си, тоест на Уилям Крайспън.

— По-нататък в договора се посочва, че ако аз умра преди Крайспън, той поема властта над земите ми по същия начин — каза Рудолф.

— Да, така е — съгласи се Джоан. — Но тази част от договора не означаваше нищо за теб, защото Крайспън вече бе заявил желанието си да пътува извън Англия и затова ти реши да го убиеш.

— Това е абсурдно! — изкрещя Рудолф.

— Ти ме остави няколко нощи с него, надявайки се той да ме дари с дете — продължи Джоан. — Тъй като бях единствената ти надежда да се сдобиеш с наследник, ти не можеше да допуснеш нещо да се случи с мен.

— Когато Крайспън бе убит, аз седях тук на тази маса, пред очите на всички гости. Отец Еймбрас също бе на масата и ме е видял.

— Не съм казала, че ти си извършил злодеянието със собствените си ръце. Имах предвид, че си заповядал да го извършат — каза му Джоан.

— Кажи им — подкани я Алейн, — кажи на всички кой е убил съпруга ти.

— Бейъд го направи. — Най-сетне Джоан изрече името на истинския убиец. Каза истината, която толкова години я бе тормозила денонощно.

— Не, не е така! — Бейъд се изсмя. — През цялото време аз наливах вино на гостите на Рудолф. Тъй като виното бе твърде скъпо, той ме помоли лично аз да го сервирам. Всеки от тук присъстващите, който е бил и на сватбата, ще потвърди казаното от мен.

— Да, ти сервираше вино — съгласи се самата Джоан. — Ти носеше подносите с Лиз и разливаше виното в чашите. Жена ти използваше една и съща кана за почти всички гости. Но в чашите на Крайспън, Алейн и Парис ти лично наля вино, смесено с маков сироп, който Лиз бе откраднала от запасите на Ройз.

— Глупости! — Бейъд се изсмя отново. — Не е имало такова вино. Рудолф, страхувам се, че си прав. Тази жена е луда. С твое позволение, ще я върна в стаята й. Там ще е по-безопасна и за нас, и за самата себе си.

— Искаш да ме повлечеш по стълбите, да ми счупиш врата и така да ме накараш да млъкна ли? А после да твърдиш, че се е случило като резултат от моята лудост? — попита Джоан. — Беше ми нужно много време, за да си припомня какво точно се случи, Бейъд Няма да успееш да ме спреш сега. След като пиха от упойващото вино, Алейн и Крайспън се почувстваха зле и излязоха от салона. Парис последва Крайспън, за да му помогне. След няколко минути и аз реших да отида и да видя какво става. Тогава видях мъж, който много бързо избяга към двора. Това бе ти, Бейъд, ти с окървавени ръце и новата си зелена туника. Но по-късно, когато се върна при гостите, когато ме отведе в стаята ми, ти носеше старата си кафява туника. Шокът от гледката на мъртвия Крайспън бе изтрил тези подробности от съзнанието ми и после ми бяха необходими много месеци, за да си припомня всичко.

— Бейъд? — Сега Рудолф привидно се гневеше на верния си помощник. — Истина ли е всичко това? Ти ли си го извършил? И през всичкото това време аз ти се доверявах. Как си могъл да ме предадеш по този начин?

— Всичко, което съм направил, е било по твоя заповед — изръмжа Бейъд. — Той се огледа наоколо, видя Лиз зад себе си и я хвана за косите:

— Кажи им, Лиз. Кажи им какво заповяда Рудолф през онзи ден. Кажи им!

— Ох! Пусни ме веднага! — погнуси се Лиз.

Бейъд я захвърли на земята и вдигна крак да я ритне.

— Стани, жено, и кажи това, което знаеш.

— Бейъд е прав — каза Лиз, изправяйки се на крака. — Рудолф искаше да налеем упойващо вино на тримата млади мъже. Той искаше убийството да изглежда като резултат от караница между тях. Интересът на сър Алейн към Джоан бе забелязан от повечето гости, дори слугите го коментираха, така че можеше лесно да го обвинят в убийството.

— Не е вярно — изкрещя Рудолф. — Ако тези двама слуги са се наговорили и са убили зет ми, аз ще ги обеся веднага. И нещо повече, ще се извиня на Алейн и Парис и ще поискам да отменят прокламацията, с която бяха обявени за престъпници.

— Няма да умра заради твоето престъпление, Рудолф! — Бейъд държеше ръката си върху сабята и зорко наблюдаваше лицето на господаря си. — Правил съм всичко, което поискаш от мен, но не и този път. Ти реши да убиеш Крайспън, след като той настоя да замине за Нормандия и не успя да го разубедиш. Твоя беше идеята да го премахнеш, преди да е отвел Джоан, а с нея и възможността за наследник. Ти беше този, който заключи Джоан в стаята й и я заплаши, че ще убиеш момчето и Ройз, ако каже нещо от това, което знае. И ти беше този, който излъга младия Уил и всеки друг, който те попита за причините дъщеря ти да се изолира. Да, ти ги убеди, че го прави от мъка по Крайспън.

— Глупак! — крещеше му Рудолф. — Млъкни!

— По какви причини трябва да мълча сега? — попита Бейъд, зъбейки се на господаря си. — Хората около нас вече знаят истината. Ти вече си разобличен, Рудолф, както и аз. Но аз вече не ти вярвам. Мислех, че си оценил моята вярност, но ти ме предаде, за да спасиш себе си. С това твое предателство свършва и верността ми към тебе. Ти вече не си мой господар и аз няма да изпълнявам заповедите ти. — Докато изричаше последните си думи, Бейъд извади сабята си и се хвърли към Рудолф. Никой не успя да го спре. Господарят на Бенингфорд падна на пода превит на две.

В първия момент никой не се помръдна. Бейъд вдигна окървавената си сабя и погледна надолу към умиращия си господар.

— Татко! — Джоан коленичи и прегърна тялото на Рудолф, както някога бе направила с това на Крайспън.

— Джоан, остави го — каза Алейн и се опита да я вдигне.

— Не мога. Въпреки всичко, което е направил, той бе мой баща — отговори тя, но гласът й не трепна, от очите й не се отрони нито една сълза. — Искам да го поддържа, докато издъхне. Още само миг.

— Милорд! — Ройз коленичи от другата страна на тялото му и взе ръката му.

Рудолф отвори очи, погледна първо дъщеря си, а после съпругата си и каза:

— Проклета жена — после издъхна.