Флора Спиър
За любов и чест (17)

Глава 16

Малката баня бе разположена между кухнята на замъка и пералнята. Поради това вътре бе много топло и обикновено изпълнено с пара. Светлината от газената лампа придаде на помещението мъглив ефект.

Ваната бе дървена, с формата на съсечено наполовина буре. Отстрани бе оградена от грубо нарязани ленени платове, които имаха за цел да предпазват къпещия се от любопитни погледи. Върху малка дървена поличка бе поставена купа с полутечен сапун, както и куп добре нагънати чисти парчета плат, които се използваха за измиване.

Парис се огледа, но никъде не видя кърпи, и реши да потърси. Така от горещата баня се озова в тъмния мразовит двор на Бенингфорд. Беше късен следобед и дневната светлина бе много слаба, но Парис откри, че паметта му не го е излъгала. Той бе ползвал банята няколко пъти при предишното си идване в Бенингфорд и сега му бе много лесно да намери вратата на пералното помещение. Тъкмо щеше да натисне бравата, когато някой друг го направи, но от вътрешната страна. Показа се жена, която носеше няколко бели кърпи.

— А, ето ви, сър Спирос — каза Ройз. — Нося ви кърпите, от които се нуждаете.

Той не обърна никакво внимание на факта, че вместо сама да му донесе хавлията в банята, тя можеше да изпрати някоя от слугите. Парис наблюдаваше с нарастващ интерес нейните движения — как тя взе ключовете, избра един от тях и заключи вратата на пералното помещение.

— Необходимо ли е това? — попита той. — Кой би искал да открадне хавлии и дрехи? Не би имал никаква полза.

— Не е от страх, че могат да изчезнат дрехите, чаршафите или хавлиите. Веднъж Рудолф откри един от своите оръженосци с една от кухненските прислужници да се въргалят в чаршафите за неговото легло. Изгони и двамата и оттогава аз държа ключовете за пералното помещение.

— Забелязах, че имате доста голяма връзка ключове, закачени за колана ви — отбеляза Парис, продължавайки да я изучава. — Всички ли ключове от замъка носите със себе си?

— О, не — отговори му Ройз, — има ключове, които само съпругът ми притежава. Когато той отсъства, ги поверява на Бейъд.

— Имате ли ключове от вътрешността на замъка? — Парис говореше съвсем тихо. — От складовете за вино, за храна, от спалните в западната кула?

— Защо ме питате?

— Опитвам се да науча английските обичаи, милейди.

— Не, има нещо друго. — По лицето й пробягна сянка на безпокойство. — Някой идва. Трябва да се връщам в кухнята. Лиз ще се чуди къде съм отишла.

Парис също чу приближаващи стъпки. Бяха като от двама мъже, които разговаряха помежду си. Усещайки, че Ройз може да му даде информация, която да му е от голяма полза, Парис реши, че не може да я остави да си отиде. Но тя не биваше да бъде видяна да разговаря с един непознат.

Той направи единственото нещо, за което можа да се сети. Притисна Ройз до стената, като разпери пелерината си така, че роклята й да не се вижда. Когато тя осъзна какво правеше той и щеше да протестира, той докосна устните й със своите. С малко повече късмет мъжете, които сега преминаваха покрай тях, биха помислили, че това е някой от техните приятели оръженосци и биха отминали, без да обръщат внимание на Ройз и Парис.

Бяха изминали единайсет месеца от смъртта на Юланда, през които Парис не бе докосвал жена. Не бе имал желание за това, нямаше и желание да целува Ройз сега, но това бе единственото нещо, за което можа да се сети, за да я накара да замълчи. Очакваше тя да се бори с него и тя го направи, но това трая само миг. Той я притискаше нежно до стената, но бе непоклатим и знаеше, че тя не може да преодолее мъжката му сила. Ройз имаше само една свободна ръка, с която да го отблъсне, тъй като другата още стискаше кърпите. Все пак Ройз можеше да одраска лицето му или да го удари с дясната си ръка, но тя не го направи. Остана спокойна и го остави да целува устните й, а после много бавно разтвори своите.

Парис почувства как първият прилив на топлина го обгръща в резултат от нарастващото му мъжко желание. Той разбра, че тя се бе отдала изцяло на момента и милваше косата му. В следващия миг той я освободи. Двамата мъже бяха отминали, без да обръщат внимание на двойката.

— Моля ви за извинение — прошепна Парис, но без да използва гръцкия акцент — Помислих си, че не искате да бъдете видяна тук с мен, затова го направих…

— А не ви ли мина през ума, че за мен е по-приемливо да ме открият да разговарям с вас, отколкото да се целуваме? — думите й би трябвало да са гневни, но не бяха. Тя ги изрече с мек, мечтателен глас, който накара Парис да помисли, че може да говори свободно.

— Ройз, имам няколко въпроса. Ще ми отговориш ли?

Тя се колебаеше и той видя страх и напрежение в очите й, но и кимането на главата й. Те стояха толкова близо един до друг, че челото й се докосна до брадичката му. Преди да е променила решението си, той отвори вратата на банята и я избута вътре.

В банята газената лампа все още гореше. Ройз постави чистите кърпи на полицата до сапуна. Вдигна лампата и я доближи до лицето на Парис, така че да може да го види по-добре. Това го подразни.

— Махни тази лампа — каза й той тихо.

— Не, няма. — Тя приближи лампата още така, че светлината да пада точно върху лицето му. Затаи дъх и ръката й потрепери.

— Сър Парис, това сте вие.

Той не отговори и се надяваше, че тя ще реши, че е направила грешка.

— Другият мъж с вас, този, който наричате Лукас, той е сър Алейн, нали?

Парис все още не отговаряше на въпросите й. Чакаше. Очакваше, че тя ще извика стражите, и се чудеше дали да не я убие, преди да го е направила, но знаеше, че е неспособен да извърши подобно нещо.

— Лейди Самира много прилича на вас — продължи Ройз. — Тя има същата черна коса и мили очи. Нейните въпроси ме направиха подозрителна, но вашите очи ви издадоха, сър Парис. След всичките тези години аз все още си ги спомням много ясно.

— Лейди Ройз! — Той не каза нищо повече.

Тя вдигна дясната си ръка и прокара пръсти по брадичката му, а после по устните. Там спря и започна бавно да ги милва.

— Никой никога не ме е целувал толкова сладко и нежно — каза тя и отдръпна ръката си от лицето му. — Какви са вашите намерения — да ме изкушите да изневеря на Рудолф?

— Аз просто исках да ви предпазя от минаващите мъже, за да не могат те да ви разпознаят и да докладват на Бейъд, че сте разговаряли с мен. Лейди Ройз, бих искал да ви помоля да не разкривате присъствието ми тук.

— Защо се върнахте?

— За да потърсим справедливост.

— От Рудолф? — Върху лицето й се появи тъжна усмивка. — От него не може да се очаква справедливост.

— Знаете ли нещо за нощта, през която бе убит Крайспън? — попита Парис.

— Само това, че Рудолф не го е убил със собствените си ръце, защото той седеше на голямата маса, когато го повикаха и му казаха, че Крайспън е нападнат. Никога не съм повярвала на обвиненията, че вие и сър Алейн имате нещо общо със смъртта на Крайспън, въпреки че нямам никакви доказателства за вашата невинност. Не знам нещо повече за случилото се през онази нощ, но мисля, че Джоан знае какво точно се е случило. Може би само тя знае истината.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото тя не би говорила. В началото, след убийството на Крайспън, изглеждаше съвсем естествено тя да не желае да говори. Но след като се роди Уилям Крайспън, тя престана да плаче и винаги, когато се споменаваше смъртта на съпруга й, оставаше замислена и мълчалива. Бе естествено да не е преодоляла мъката си и да желае да забрави онази ужасна нощ. Сър Парис, аз вярвам, че вие и вашият приятел сте тук не само за да търсите справедливост, но и да спасите Джоан от затвора, в който се намира тя.

— Ако е така — попита Парис, — ще ни помогнете ли?

За миг Ройз запази мълчание. Тя продължи да държи лампата така, че да осветява не само неговото лице, но и нейното. Парис разбираше, че тя се бори със себе си, че решението, което ще вземе, изисква смелост. Тя преглътна бавно, стисна устните си и кимна.

— Имаше период, в който бях изцяло вярна на Рудолф — започна тя. — Исках да бъда честна към мъжа, който бе избран за мой съпруг, и вярвах, че ако се превърна в съпругата, която иска, той ще се научи да ме обича. Мислех, че ако го даря със син, ще се отнася към мен по-нежно и ще проявява загриженост. Затова понасях униженията му ежедневно. Няма да ви говоря подробно за тях, но сега зная, че Рудолф никога няма да ме обикне. Дори и да му родя десет синове. Рудолф не знае как да обича.

— Съжалявам за вашето нещастие.

Съвестта на Парис го накара да се почувства виновен заради начина, по който използваше Ройз. Той изискваше от нея информацията, която му бе нужна, и я подтикваше да мами съпруга си. Ако Рудолф разбереше какво прави Ройз, тя би била в сериозна опасност.

— Мъжете обикновено се отнасят грубо към съпругите си — продължи Ройз. — Няма нищо необичайно в това. Но дори и най-грубите съпрузи са грижовни бащи и обичат децата си. Рудолф бе груб и жесток дори към Джоан. Тя не заслужава да бъде заключвана, да пропилее живота си в една стая. Не заради себе си, а заради Джоан ще ви помогна. С какво трябва да започна?

— На първо място не казвайте на Джоан, че ние сме тук. Моля ви, лейди Ройз.

— Да не й казвам? Аз трябва да направя това! Помислете само за надеждата, която ще й вдъхна, когато й кажа, че някой се опитва да я спаси.

— Точно заради това не бива да й казвате. Ако й дадете надежда за свобода, тя ще изглежда по-щастлива, с желание да разговаря. Подобна промяна ще я издаде, а и нас също. С кого се среща тя всеки ден?

— С мен, с Лиз и Бейъд — отговори Ройз. — И с Рудолф, когато е тук. Със сина си, разбира се. При хубаво време й е позволено да излиза за около час, докато се сервира обядът. Въпреки че не разговаря с никого, винаги е придружавана от пазач.

— Тя напуска стаята си все пак? — Парис бе обнадежден от тази информация.

— Докато повечето от хората в замъка са в големия салон. — Ройз продължи, знаейки, че следващите й думи ще отнемат надеждата на Парис. — Тук, в Бенингфорд, рядко имаме посетители, но когато това се случва, Джоан никога не напуска стаята си. Нито пък мисля, че Бейъд ще позволи тя да излезе на разходка, докато вие сте тук.

— Тогава трябва да намерим друг начин, по който Алейн да достигне до нея.

— Не и по стълбите — предупреди Ройз.

— Знам. Видях пазача пред вратата й. Той лесно може да бъде победен, но вероятно ще вдигне тревога и тогава целият замък ще се изправи срещу нас. Не, по този начин не можем да помогнем на Джоан.

— Вратата й се заключва два пъти и има дървено резе, което е много тежко. Ако сър Алейн бе птица, той можеше да кацне на прозореца на своята любима. Достатъчно широк е, за да може един мъж да премине през него. Сър Парис, сега ще трябва да ви оставя. Твърде дълго отсъствах и ако Лиз стане подозрителна, ще каже на Бейъд. Мога да се справя с въпросите, които ще ми задава Лиз, но се страхувам от Бейъд.

Парис помисли, че Ройз се нуждае от спасение точно толкова, колкото и Джоан, но не каза нищо. Вместо това направи нещо, с което да я подтикне да продължи да помага на него и на Алейн. Той взе лицето й между ръцете си и я целуна отново — бавно и продължително.

— Върви сега — прошепна той. — Не искам да се излагаш на опасност заради мен, Ройз. Ще говорим отново.

— Ще ви помогна с всичко, което мога.

Ройз изчезна във ветровитата вечер, а Парис остана загледан във фигурата й.

— Вината е твоя, Юланда. Ти бе тази, която ме научи да отговарям на нежни и любящи сърца. Но някак си усещам, че не ме обвиняваш за това, че я целунах. Първия път го направих, за да я спася от скандал, а втория… втория просто защото исках да почувствам устните й върху моите отново.

 

След като приключи с банята и се облече за вечеря, Самира изпрати прислужничката си Нена в кухнята. Там тя трябваше да разбере каквото може.

След като Нена замина, Самира повика Алейн в стаята си и му заяви:

— Аз доста размишлявах…

— Забелязах, че размишленията ти продължиха дълго време — пошегува се Алейн. — Ти си точно като баща си. Какво има този път, дете?

— Бих искала да не ме наричаш дете. — Тя бе твърде заета с новата си идея, за да продължи заяждането. — Тео Алейн, опитвах се да разбера защо барон Рудолф е държал толкова много години дъщеря си в затвор.

— И до какво заключение стигна? — Алейн показа заинтересованост към нейната възбуденост, но съвсем скоро бе разочарован от това, което чу.

— Не си ли помислил за възможността, след като е видяла убийството на съпруга си, тя да загуби разсъдъка си? — попита Самира. — Може би Рудолф е бил принуден да я заключи, за да я предпази от самата нея. Може да е искала да се самоубие от любов?

— О, Самира, подходила си твърде сантиментално към ситуацията. Ти просто не си срещала мъж като Рудолф. Каквито и да са били причините да заключи Джоан в стаята й, аз със сигурност знам едно: направил го е не от любов и загриженост.

— Въпреки това… — Тя направи пауза, защото вратата на стаята се отвори. Когато видя, че бе баща й, тя му се усмихна, изчака, докато той затвори след себе си, и продължи: — Тео Алейн, ти не знаеш какво те очаква, след като най-сетне се срещнеш с Джоан. Трябва да си подготвен, че тя няма да те познае, въпреки че си й дал клетва. Може да започне да крещи и да те нарича убиец. Или дори да е окована за леглото си, за да не навреди сама на себе си. Трябва да помислиш за възможността Джоан да е заключена в стаята си, защото е луда.

— Принуден съм да призная, че теорията на Самира не е чак толкова пресилена — обърна се Парис към Алейн. — Мога да ти кажа, че Ройз има много по-приятно и приемливо обяснение, ако приятен е подходящата дума в случая.

— Ще се радвам да чуя мнението на Ройз, тъй като намирам идеята на Самира за потресаваща. Какво може да каже Ройз по въпроса?

— Тя мисли, че Джоан знае нещо, което Рудолф не иска да бъде известно.

Алейн посрещна чутото с дълго подсвиркване.

— Ако Ройз е права — каза той, — тогава Рудолф сигурно е замесен в убийството на Крайспън. Спомням си, че Еймбрас винаги бе вярвал точно в това, но той нямаше никакви доказателства.

— Ройз е убедена, че Рудолф не може да го е направил. Той е бил в салона в това време, пред погледите на всички гости. После е бил извикан и му е било съобщено за смъртта на Крайспън.

— Рудолф лесно е можел да заповяда на някого да извърши това убийство — отбеляза Самира.

— Днес ти ме попита защо Джоан е била затворена — каза Алейн. — Сега аз питам защо Рудолф би пожелал смъртта на зет си, след като чрез брачния договор той искаше да си осигури един силен съюзник и внук, от когото се нуждаеше толкова много? Няма смисъл в твърдението, че Рудолф е виновен за смъртта на Крайспън или че той сам е убиецът.

— През изминалия един час аз мислих за брачния договор. Крайспън ми бе споменал, че в последния момент Рудолф е помолил за промяна, но не мога да си спомня каква точно бе промяната. Спомням си само, че отец Еймбрас я бе одобрил. Толкова много неща се случиха веднага след като говорихме с Крайспън, че точно това е изчезнало от паметта ми.

— Може би чичо Еймбрас ще си спомни.

След като се срещнаха в манастира „Св. Джъстин“ Самира бе започнала да го нарича така, както го наричаха баща й и Алейн. Те бяха прекарали няколко дни в манастира, за да си починат след дългото пътуване и да обмислят плановете си. За това време Самира се бе привързала към отеца.

— Той може да има и копие от брачния договор. Сигурно един такъв документ е бил изпратен на съхранение в светата обител.

— Ти си почти толкова умна, колкото е и баща ти — каза Алейн с одобрителен тон. — Можем да говорим с Еймбрас за това следващия път, когато го видим.

— Какво бихте правили без мен? — Самира престорено се възгордя.

— Щях да спя по-неспокойно — отговори Парис. — Когато знам, че си добре и в безопасност, ми е по-лесно.

— Е, скъпи Спирос и скъпи Лукас, мои мили придружители — Самира се поклони на всеки поотделно, — не трябва да караме лорд Уилям Крайспън да чака, когато е организирал празнична вечеря за нас. Осмелявам се да твърдя, че обикновените хора от този замък ще се радват да имат гости като нас. Нещо ми подсказва, че те обикновено се хранят със сух хляб и безвкусно сирене.

— Един момент, моля! — Алейн вдигна ръка, за да я спре, преди да е отворила вратата. — Парис, Ройз обясни ли ти как да стигнем до стаята на Джоан?

— Можеш да долетиш до прозореца, който е достатъчно широк, за да мине през него човек — отговори Парис. — Мисля, че това е добра идея.

— Да долети? — учуди се Самира. — Но какво означава това? Хората не могат да летят.

Тя млъкна, когато видя Алейн, който се смееше неудържимо.

— Мъдрият Парис! Ройз ще ни помогне ли да направим това?

— На колана си тя носи повечето от ключовете за замъка. Всичко, което трябва да направя, е да я убедя да ми даде необходимия ключ.

— За какво говорите? — запита Самира.

— За катерене по външната стена на замъка — каза Алейн, продължавайки да се смее.

— Катерене? — повтори Самира. — Тео Алейн, за да извършиш подобно нещо, ще трябва да излезеш от замъка, да го заобиколиш, за да можеш да достигнеш западната кула, и да преплуваш рова между пътя и сградата. Не можеш да мислиш за подобно нещо. Ще замръзнеш от студената вода или от вятъра, след като излезеш на сухо. А и как ще се покатериш по стената без помощ отвътре? В най-добрия случай, дори да успееш да се справиш с всичко останало, наблюдателите от кулата ще те видят.

— Може би няма да успеят, ако се катеря през мъглива нощ. А що се отнася до помощта отвътре, ти, баща ти и Ройз ще ми я осигурите.

— Ще бъдеш убит — Самира все още не бе съгласна.

— Същото може да ни се случи и на нас — каза Парис. — По тази причина не исках да идваш с нас. Колкото по-бързо свършим това, за което сме дошли, и напуснем Бенингфорд, толкова по-малка ще е вероятността да бъдем убити. Сега, ако Ройз е права и Джоан знае кой е убил Крайспън, един от нас ще трябва да говори с нея. Най-добре ще е, ако тази работа свърши Алейн.

— Ще трябва да излезеш от замъка, без да те забележат — каза Самира на Алейн.

— Ще е достатъчно лесно, ако го направя през задния вход — реши Алейн.

— Започвам да разбирам. — Самира кимна с глава одобрително. — Това е ключът, който ще искаш от Ройз, нали, тате? Но дали той е у Ройз? Може би Бейъд е отговорен за задния вход. Какво ще правим тогава?

— Когато замъкът е атакуван, задължение на старшия от охраната е да контролира положението във външния двор. Така той се отделя от вътрешния. Може да се предполага, че Ройз пази ключовете от задния вход, за да могат членовете на семейството бързо да избягат, в случай че противниците пробият външната стена.

— Рудолф би ли доверил тези ключове на Ройз? — попита Самира. — От това, което чух досега, съдя, че той е много подозрителен. Дали се доверява на съпругата си?

— Това е въпрос. Парис, най-добре ще е, ако намериш отговора му още тази вечер. Нуждаем се от този ключ. Без него ще се наложи да напусна замъка през главния вход, както каза Самира. Дори и да не ме забележат, докато се измъквам, скоро ще забележат отсъствието ми и ще започнат да ви задават въпроси. Предполагам — болезнени въпроси, ако ме разбирате.

— Чудесно разбирам! — Парис погледна красивата си дъщеря и си представи как Бейъд я разпитва. — Ще взема ключа от Ройз още тази вечер.