Флора Спиър
За любов и чест (23)

Глава 22

Празненството бе в разгара си, когато в салона влязоха Ройз и Парис, хванати за ръце. Щастливата усмивка на Парис и срамежливото изражение на Ройз предизвикаха интерес у всички присъстващи.

— Бих искал да ви съобщя нещо — рече Парис. — Лейди Ройз се съгласи да стане моя съпруга.

— Не, вие не можете!

На фона на бурните поздравления и наздравици гласът на Уилям Крайспън бе чут само от тези, които стояха близо до него.

— Ройз, не можеш да направиш това. Дядо умря преди по-малко от месец.

— Уил, съжалявам, ако плановете ни не ти харесват — каза му Ройз. — Но ти, както и аз, знаем, че вдовици с голямо наследство често се омъжват много бързо.

— Ти нямаш наследство — възрази Уил.

— Нямам, благодарение на Рудолф. Той се ожени за мен заради земите, които му донесох. След смъртта на Рудолф, като изключим малкото ми вдовишко обезщетение, аз съм една беднячка.

— Ти винаги ще имаш дом при мене. Аз никога няма да те изоставя и не е нужно да се омъжваш, за да оцелееш.

— Много си мил, Уил, и ти благодаря, че си загрижен за това, което се случва с мен. Аз искам да се омъжа за Парис и тъй като вече не съм ангажирана с друг мъж, мога свободно да го направя.

— Възнамеряваме да изчакаме, докато отец Еймбрас се върне — добави Парис. — Бихме искали той да благослови женитбата ми.

— Твърде скоро е — настояваше Уил. — Та ние нямаме никакви доказателства, че тези мъже са богати лордове от Сицилия, както твърдят.

— Еймбрас ни познава от момчета, мен и Алейн. Той потвърди, че историята ни е истинска. Съмняваш ли се в думите на един свещеник, Уил?

— Смятам, че решението ви е прибързано. Не мога да се съглася с него.

Уил не се съгласи и след дългите увещания на Парис, който му обеща, че ще бъде мил с Ройз. А нейният аргумент, че познава Парис още преди самият Уил да бъде роден и че бракът с Рудолф й е донесъл само болка и че тя не може истински да скърби за него, дори не бе изслушан.

— Твърде си стара, за да се омъжваш — каза й Уил, а Ройз избухна в неудържим смях.

— Мога честно да ти кажа — обясни Ройз, — че в момента се чувствам на не повече от шестнайсет и съм щастлива като младо момиче, изпитало за пръв път любовта.

Тя хвана ръката на Парис и го погледна с възхищение, което предизвика гняв у Уил. Той бутна стола си и се изправи.

— Това е отвратително! — изкрещя и излезе.

— Колко много прилича на баща си — отбеляза Алейн. — Реагира като него и ако си спомняш, Парис, Крайспън бе същият инат.

— Той няма да ни спре — отговори Парис и прегърна покровителствено Ройз.

— Чудесно е, че те виждам отново щастлив, стари сър Парис — поздрави го Алейн. После се обърна към Джоан и попита:

— Защо да не кажем и нашите новини на Уил, когато се върне? Нека започне да свиква с решението ни.

— Не! — извика Джоан. — Как можеш да ми предложиш подобно нещо? На него ще му трябва време да свикне първо с годежа на Ройз и Парис и едва тогава ще може да чуе още по-лошите новини.

— Лоши новини? — Алейн се бе опитал да бъде търпелив и да пази в тайна любовта си към тази жена от сина й, но думите й предизвикаха гнева му — Като барон, той ще чува много лоши новини всеки ден. Това, че майка му ще се омъжи за мъж, който е копнял за нея през целия си живот, не спада към лошите новини. Мисля, че трябва да му кажем веднага и да приключваме с това. Когато той научи истината, няма да се зарадва, че сме я крили от него.

— Не си позволявай да ми даваш заповеди! Аз вече не съм послушното момиче, което някога познаваше. Аз съм тази, която ще реши кога, къде и как да съобщи на сина си. Аз, а не ти или който и да било друг мъж!

Преди Алейн да успее да отговори на неочакваното й избухване, тя стана и излезе от салона. Той я последва.

— Надявам се, че тя не е последвала Уил — отбеляза Ройз. — Самира излезе след него и мисля, че тя може да му върне разума по-добре отколкото майка му.

— Мислиш ли, че и ние някога ще се караме по този начин? — зачуди се Парис.

— Вероятно — отговори Ройз, — ако имаме син…

— Син! Каква чудесна идея!

— Е, поне не изтича след сина си да го успокояваш! — Алейн нахлу в стаята на Джоан и затръшна вратата след себе си.

— Махай се! Не искам да те виждам точно сега.

— Джоан, постъпваш неразумно. Уил е силен млад мъж. Защо не си припомниш начина, по който се справи със събитията в Бенингфорд?

— Няма да слушам това! — Джоан започна да отстъпва и да се отдалечава от него, но пространството й не бе много. Стаята й в Хоугстън бе два пъти по-малка от тази в Бенингфорд.

— Мисля, че ти си тази, която не може да приеме това, което се случва. Сигурно е много трудно да се чувстваш напълно свободен след толкова много години.

— Не е чак толкова трудно. Напротив, прекрасно е. Знаеш ли какво беше през тези години, Алейн? — Тя замълча за миг и в съзнанието й изникнаха картини от живота в Бенингфорд, когато всяко нейно действие бе контролирано от Рудолф.

— Всичко, свързано с мен, бе решено: кога да се разхождам, кога да виждам сина си и колко да оставам с него. Всяка подробност в живота ми бе определена от някой друг — някой, който трябваше да се грижи за мен, да ме обича, но не го правеше. Питал ли си се как съм успяла да запазя разсъдъка си, Алейн? Ще ти кажа. Обещах си, че ако някога се освободя, няма да позволя на никого да взема решения вместо мен. Не, дори не и ти.

— На Уил все пак трябва да му бъде казано — настоя Алейн. — Ако продължиш да изчакваш, ще започнеш да го лъжеш отново и това ще го вбеси още повече, когато научи истината. Ще му е по-лесно, ако друг му каже. Утре сутринта мога да започна разговор за намеренията на Парис към Ройз и ще му кажа, че възнамеряваме да се женим, или по-точно, че аз възнамерявам да се оженя за теб, колкото е възможно по-скоро.

— Не! Не можеш да направиш това. Няма да ти позволя да нараниш Уилям Крайспън, когато той страда толкова много от това, което дядо му е направил. Ти изобщо не ме слушаш, Алейн. Ти се опитваш да постъпваш с мен като Рудолф. Опитваш се да ме контролираш. Това е решение, което аз трябва да взема. Мое решение! Не можеш ли да разбереш? — Джоан бе готова да се разплаче.

Тя се доближи до него и замахна да го удари, но преди да успее, той хвана ръката й и я бутна на леглото, падайки върху нея. Усетила тежестта на тялото му, тя изпищя, но той затвори устните й с целувка.

— Ще ме изнасилиш ли? — запита тя, все още не напълно укротена. Алейн започна да осъзнава, че Джоан никога няма да бъде напълно подчинена на някого.

— Никога няма да те изнасиля — прошепна той и целуна врата й, — обаче възнамерявам да те накарам да ме желаеш. — Алейн освободи косите й от фибите и те се разпиляха на дълги, меки къдрици.

— Много съм ти ядосана — каза му тя, но не се опита да спре това, което правеше той.

— Хубаво. Аз също съм ти ядосан, а и двамата сме все още ядосани на Рудолф. — Той замълча за миг и я погледна изпитателно. — Гневът лесно може да премине в страст. Освободи гнева и желанието си и нека те се изсипят върху мен. Не, не се опитвай да ме отблъсваш. Аз няма да се откажа, Джоан, и ако ти беше честна към себе си, щеше да признаеш, че това, което правя, ти харесва.

Докато говореше, Алейн сваляше нейните и своите дрехи. Тя не му пречеше, но не му и помогна. Когато свърши, той легна до нея на леглото. Виждайки силната му възбуда, тя се поотдръпна.

— Да — прошепна той и докосна гърдата й, — спомняш си последния път, когато бяхме заедно, нали? И колко прекрасно беше първия път, когато се любихме.

— Алейн, моля те, за Уилям Крайспън… — Той я целуна, преди тя да успее да довърши думите си, а ръцете му се плъзнаха по прекрасното й тяло и преди да е довършил дългата си сладостна целувка, Джоан вече стенеше:

— Алейн, Алейн…

— Кажи го — заповяда й той. — Кажи, че ме желаеш.

— Желая те.

— Къде?

Той я дразнеше с пръстите си, знаейки добре къде го желае тя, ала възнамеряваше да я накара да стене в екстаз и да го моли да я люби. Той щеше да чака, докато тя усети силата на страстта. Тогава, едва тогава, Алейн щеше да проникне в нея, да се слее с топлината й. През толкова самотни нощи той беше мечтал да я люби и сега щеше да го направи по начина, по който искаше.

— Искам да лежиш върху мен — тихата й молба го изненада.

— Твърде тежък съм — предупреди я той.

— Не ме интересува. Искам да те усетя в мен, върху мен. Искам те веднага, Алейн, моля те!

Той докосна топлото място между бедрата й и от нея се отдели сладостна въздишка. Едва сега Джоан осъзна какво значи истинско удоволствие и наслада. Заля я вълна от неизпитван възторг и от устата й се отрониха приглушени викове на възбуда, когато пръстите му се промъкнаха между бедрата й и започнаха да галят набъбналата й плът.

— Все още съм ти ядосана — проплака тя, — гневна съм и толкова… толкова много те желая.

Тя протегна ръце и го придърпа към себе си, притискайки се неистово към силното му тяло. Алейн тихо простена и дишането му се учести, когато Джоан сластно започна да движи бедрата си, засилвайки все повече възбудата му.

— Обичам те — прошепна Джоан и продължи да извива бедра.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза той задъхано.

— Да. Не мога да чакам нито секунда повече…

Алейн я целуна отново и разтвори с коляно бедрата й. Джоан се изпъна в дъга под него.

— О, Алейн! Искам те!

Като в просъница усети как той със силен тласък проникна в нея. За секунда остана без дъх, дълбока тръпка я прониза и тя безпаметно извика. Алейн впи устни в нейните и заглуши всеки звук. Бавно започна да се движи и Джоан изпита несравнимо удоволствие. Затвори очи и започна да извива таза си в ритъм с неговите тласъци, които ставаха все по-бързи, по-отсечени. В този миг бяха забравили всичко на този свят, освен всепоглъщащия ги екстаз, понесъл ги във вихъра си и приближаващ ги все повече към жадувания момент на пълно освобождаване от дълго насъбралата се, преливаща страст…

После, останали неподвижни и със слети устни, двамата си дадоха сметка, че насладата, която бяха изживели, е единствена и неповторима.

Лежаха прегърнати и си бъбреха тихо, разменяха си нежни признания и ласки.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на Уилям Крайспън, докато аз не реша, че е дошло времето. Ако ме обичаш, ако наистина искаш да се ожениш за мен, то тогава ще се съгласиш, че аз и само аз трябва да реша кога да съобщя на сина си, че ще се омъжвам. Ако ме обичаш, трябва да се опиташ да разбереш колко важно е за мен това да организирам живота си, както аз искам.

— Винаги ли ще бъде така? — попита Алейн. — Винаги ли ще продължаваш да настояваш сама да организираш всичко?

— Може би невинаги, но достатъчно често. В това поне съм сигурна. — Тя помилва лицето му. — Ако се бях омъжила на четиринайсет за тебе, когато бях невинно момиче, тогава сигурно щях да бъда покорна съпруга, спазваща всички изисквания. Няколко пъти ти казах, че вече не съм момиче. Ако ме искаш за съпруга, ще трябва да се научиш да ме приемаш такава, каквато съм.

— Как можеш да поставящ под въпрос това, дали те искам, след като толкова години съм чакал само това? Поне за едно нещо съм сигурен. Ние двамата никога няма да скучаем. Дори когато остареем, ти винаги ще намираш нещо, с което да ме изненадваш, любов моя.

 

Навън Самира откри Уил. Той безмълвно се взираше в падащия сняг и сивото зимно небе.

— Ето наметалото ти — каза Семира, подавайки му дрехата. — Ще замръзнеш без нея.

Когато той не я взе, тя я наметна на раменете му.

— Знаеше ли за техните планове? — попита той, без да я погледне.

— Ройз ме повика в стаята си тази сутрин и двамата ми казаха. — Тя замълча за миг, а после добави: — Те са прекарали нощта заедно, Уил.

— Какво очакваш да кажа? — попита той. — Мислиш ли, че това ще ме убеди да се съглася с тази женитба? Ройз е баба! Това е срамно!

— Само доведена баба — каза Самира с усмивка. — Ройз е само няколко години по-стара от Джоан. Но знам как се чувстваш, Уил. В началото аз също бях шокирана.

— Предполагам, че няма нищо, което да можем да направим, за да ги спрем!

— Не, освен ако не заключиш Ройз, както е направил дядо ти с Джоан. Ти способен ли си на подобна жестокост? Позволи ми да те предупредя, че ако се опиташ да сториш нещо на баща ми, ще трябва първо да се справиш с мен, а после с тео Алейн и всичките му войници. — Самира му даде време да обмисли тази заплаха и после попита: — Наистина ли не искаш да видиш Ройз щастлива? Ти я обичаш, нали?

— Ще трябва да приема решението им — каза Уил след дълго мълчание.

— Това ще бъде най-умното нещо, което можеш да направиш.

Едва сега Уил погледна момичето до себе си.

— Мисля, че ти си наследила ума на баща си, Самира.

— Баща ми твърди, че това е по-скоро от майка ми. Прости ли ми затова, чете излъгах? — попита тя. — Ако искаш да ме изслушаш, мога да ти обясня, дори да те накарам да разбереш защо не съм против решението на баща ми да се ожени отново.

— Вече знам повече, отколкото искам, за случилото се в Бенингфорд. — Очевидно той счете разговора за приключен и вдигна рамене в знак, че няма какво повече да каже. Самира не можеше да допусне това.

— Не знаеш всичко за причините ни да направим това, Уил. Всичко започна, когато майка ми умря и аз се страхувах, че баща ми също ще умре от мъка по нея.

Тя продължи и подробно му разказа събитията, които я бяха довели в Англия, пропускайки само факта, че Алейн е все още влюбен в Джоан. Това трябваше да бъде разказано от самия Алейн, не от нея.

В началото Уил не остана впечатлен от думите й и Самира не бе сигурна дали той изобщо й обръща внимание, но постепенно той стана по-заинтересован и дори започна да задава въпроси. Накара я да му разкаже подробно за живота си в Сицилия и работата на Алейн и Парис за крал Роджър. Така, унесени в интересния разказ, и двамата загубиха представа за времето.

— Вече стана съвсем тъмно — възкликна Уил, когато Самира спря да говори.

— Целият си покрит със сняг! — Самира изтръска насъбралия се върху раменете му пласт.

— Ти също. Косата ти е побеляла. — Той внимателно изтръска снега от косите й.

— Съжалявам, че ти бях толкова ядосан — прошепна. — Трябваше да изслушам всичко, което имаше да ми казваш, преди да те осъдя толкова жестоко.

— А аз съжалявам, че беше необходимо да те мамя — отвърна му тя.

Самира вдигна ръка с намерение да върне жеста му и да свали снега от русата му коса, но той задържа пръстите й в своите.

— Ръката ти е ледена. Сигурно вече цялата си замръзнала.

— Това е без значение. Най-важното в момента е, че ти ми вярваш.

— Да, вярвам на всяка твоя дума. Нека влезем вътре, за да се стоплиш до огъня. Ще ти налея малко вино.

 

На сутринта след Богоявление, точно когато жителите на Хоугстън се събуждаха с болка в главите и се заклеваха никога отново да не пият и ядат толкова много, дори и следващата година на Богоявление, един самотен конник, носещ кралската емблема, спря пред вратите на замъка. Той бе приет веднага и въведен в салона, където трябваше да се срещне с Алейн и Уилям Крайспън.

— Изпратен съм с известие от крал Стефан — съобщи пратеникът. — Синът на Матилда, Хенри от Анжу, приближава Англия със своята армия. Крал Стефан призовава всички верни му благородници да се присъединят към него. Нашият крал е решен да се защити от младия Хенри и да сложи край на тази дълга война.

— Трябва да отидем — каза Уил на Алейн. — Графът от Болсевор обичаше да казва, че независимо колко грешки е извършил Стефан, той ни е крал и ние му дължим подкрепата си. Трябва да го защитим от сина на Матилда.

— Никога не съм имал възможността да му се закълна във вярност — отговори Алейн, — но въпреки това ще дойда с теб и ще взема всичките си войници.

— Не знам как, но усещах, че ще се съгласиш. — Уил подаде ръката си и Алейн я прие, оценявайки, че Уил му предлага приятелството си.

— Какво е станало? — Парис влезе при тях. След като двамата мъже му казаха новините от двора, той отговори също като Алейн.

Много бързо те направиха планове и изпратиха съобщение до Бенингфорд със заповед за Оуайн да изпрати група мъже на главния път, където щяха да се срещнат. Оуайн трябваше да остане в замъка и да го подготви за обсада, ако се наложи. Същите заповеди бяха дадени и на капитана на охраната в Хоугстън. Кралският пратеник бе добре нахранен, преди да тръгне за следващия замък, където трябваше да предаде известието на краля.

През това време всички в Хоугстън вече бяха научили новините и дамите бяха сериозно разтревожени.

— Уилям Крайспън, бих желала да не ходиш — каза Джоан. — При сегашните обстоятелства можеш да бъдеш извинен. Нужен си тук, в замъка.

— Тръгваме скоро и аз ще яздя начело на войниците си — отговори синът й. — Прости ми, майко, но не мога да остана тук с теб. Зает съм.

По-късно през нощта, когато в замъка настъпи тишина, Алейн дойде при Джоан и тогава тя му каза колко против е решението на сина си.

— Ако се присъединим към Стефан и му окажем помощ — обясни Алейн, — от нас ще бъде свалено обвинението, че сме убийци. Парис е съгласен с мен.

— Ти ми се закле, че никога повече няма да се разделяме — извика Джоан в страх за него и за сина си.

— Правя това заради нас — рече й той, — заради честта си. Нали не искаш да се омъжиш за един престъпник. Джоан, не искам да те напускам, но трябва. Моля те да ме разбереш.

— Мисля, че разбирам — отговори тя и се опита да се усмихне, въпреки че очите й бяха пълни със сълзи. — Щом изисквам от теб да уважаваш решенията ми, аз също трябва да уважавам твоите. Върви тогава, любов моя, а аз ще се моля за теб, докато се върнеш.

— Колко си смела и колко много те обичам. Всичко, което направя в битките, ще бъде направено както за честта ми, така и за любовта ми — закле се той.

Ройз не се противопостави на решението на Парис. Тя познаваше достатъчно добре природата му и не възразяваше за нещо, което той бе убеден, че трябва да направи.

— Толкова много ще ми липсваш — каза му тя.

— Мисли за щастието, което ни предстои, когато се върна. — Той я целуна и после стана сериозен: — Ако не се върна, трябва да знаеш, че ти промени живота ми и отново ми върна радостта. Подписал съм документ, според който ти имаш малка собственост в Сицилия. Самира наследява всичко останало. Искам да се грижиш за детето ми, ако аз бъда убит. Ще ми обещаеш ли това, Ройз?

— Обещавам, но предпочитам отново да бъдеш до мен.

— С божията благословия, ще бъда. Ти си истинско съкровище, Ройз. Заради тебе си заслужаваше да направя това дълго пътуване до Англия, да се изложа на толкова много опасности…

 

Самира знаеше, че няма никакво право да моли Уил да променя решението си. И докато Джоан и Ройз можеха да изпратят Алейн и Парис с най-добри благопожелания и да се сбогуват насаме, Самира трябваше да му каже само няколко думи на двора. След като прегърна Алейн и Парис, тя подаде ръцете си на Уил. Той ги взе и я погледна така, сякаш искаше да й каже нещо важно, но не може.

— Бог да те пази, милорд — прошепна Самира.

— И теб, милейди! — Ръцете на Уил притиснаха по-силно нейните.

С тих стон Самира се надигна на пръсти и го целуна по бузата.

— Милейди, ще спечеля всяка битка заради теб — обеща Уил. Той прибра ръцете си отново под наметалото и се отправи към коня си.

Всички заедно потеглиха към вратите на замъка.

Самира не можеше да понесе гледката на отдалечаващите се мъже. Тя тихо се върна в стаята си, където можеше да поплаче, без някой да й пречи.