Флора Спиър
За любов и чест (14)

Глава 13

Дните ставаха все по-къси и това означаваше, че горещото сицилианско лято е към своя край. В Италия ситуацията не се променяше. Дългоочакваното нападение на император Лутер си остана само предположение. Независимо от обстоятелствата обаче за Парис бе дошло времето, когато отново трябваше да потегли към континента и да посети владението си в Асколия. Последната нощ, през която той бе в дома си, прекара с Юланда и Еймбрас както обикновено. Те вечеряха и Еймбрас помоли да го извинят веднага щом приключи с храната. Под претекст, че има работа, той се върна в стаята си и прекара остатъка от вечерта там.

— Горкият човек! — Юланда гледаше в посоката, в която той изчезна. — Прибра се в стаята си, защото иска да ни остави да прекараме тези последни мигове заедно насаме.

— Нека тогава се възползваме от това. — Парис стана от масата и й подаде ръка: — Ела, скъпа моя, време е да си лягаме.

— Парис, слънцето все още не е залязло напълно! — Юланда поклати пръст. — Колко си развратен.

— Ще дойдеш ли с мен? — Парис очакваше положителен отговор, но не бе сигурен в каква форма ще му бъде даден той. Юланда умееше по изключително съблазнителен начин да се шегува с него точно когато лежаха голи в леглото. А и не само в леглото. Често тя изгаряше от желание да усети ръцете му около себе си. Тогава решаваше, че спалнята е твърде далеч, и сядаше върху него, докато бяха на градинската пейка. После скриваше с диплите на полите си това, което правеха.

Парис знаеше, че е благословен сред много други мъже. Юланда го обграждаше с любов и двамата прекарваха много часове, отдадени на страстта си. Странно, но тази вечер тя не му бе приготвила никаква шега. Просто сложи ръката си в неговата и го последва.

Парис тихо й шепнеше нежни слова. Всяко негово докосване пораждаше неизменна сладост Юланда се носеше върху вълните на опиянението, когато прекъсна съпруга си.

— Парис, искам да ти кажа нещо.

— Не може ли да почака това нещо?

— Дълго се колебаех дали да ти го кажа. Не искам да се тревожиш за каквото и да било, когато си далеч от тук, но все пак мисля, че трябва да знаеш. Ако искам да бъдеш честен към мен, аз също не бива да имам тайни от теб.

— Чакай да позная какво си направила. Купила си някой ужасен предмет за къщата? — измърмори той, продължавайки да я целува. — Или си поканила някой поп да живее при нас? Има много такива, които ти причиняват куп вреди, докато не ги поканиш в дома си. Но как ще обясним подобна ситуация на Роджър? Ще обсъдим въпроса по-късно.

— Парис, аз съм сериозна.

— Хъм. — Той не бе особено заинтересован от това, което щеше да му каже тя. Тя измисляше „нещо важно“, което трябва да му съобщи всеки ден — че е прибрала ранена котка или е довела някоя просякиня, която да използва за прислуга, или пък е поканила група чужденци да им гостуват за няколко дни. Синдромът „ранена птичка“, с който се бе срещнал при първата им среща, продължаваше и при съвместния им живот. Голямото й сърце, което обичаше толкова силно него, обичаше и целия останал свят. Той не можеше да я обвинява за това, нито да ревнува, знаеше, че най-силна и страстна любов тя изпитва към него.

— Ще имаме бебе.

За момент думите й останаха неразбираеми за него. Възбуденото му съзнание не можеше да ги възприеме. Той отдръпна ръце от нея.

— Какво?

— Защо си толкова изненадан? Когато един мъж и една жена се любят всеки ден, е съвсем нормално да се случи. Не ме гледай толкова учудено.

— Сигурна ли си?

— Не си ли забелязал, че имах само едно месечно неразположение, откакто сме женени?

— Знаела си и си ми позволявала да правя любов с теб? И сега щяхме да правим любов и може би да нараня детето.

— Правихме любов миналата и по-миналата нощ и всяка нощ, откакто сме женени. След като досега детето не е наранено, защо да бъде наранено, когато ти знаеш вече за него? — попита тя.

— Юланда! О, скъпа моя, колко щастлив ме правиш. А чувствала ли си неразположения?

— Не съвсем. Истинската причина, поради която не ти казах досега, е, че не бях сигурна. Не ми е било зле сутрин. Ходих да видя Лезия днес и й казах. Ще родя веднага след Коледа.

— Ще изпратя съобщение до Роджър още сега. — Парис скочи от леглото и потърси дрехите си. — Ще му кажа, че не мога да отида с него в Италия. Ще остана тук с теб.

— Не бъди глупак! — Юланда хвана ръката му, за да го спре. — Обещал си да отидеш с Роджър и ще го направиш. Тръгваш утре, Парис, както е запланувано, и ще се върнеш по Коледа, когато ще се роди детето. Лезия ми напомни, че ще дойде време, когато ще бъда твърде дебела и няма да може да се любим. Ще е по-добре тогава да си в Асколия.

— Не искам да те оставя. — Парис погали корема й. — Нашето дете е тук. Трябвало е да забележа промяната.

— Парис, люби ме. Люби ме през цялата нощ, за да си спомням твоята страст дори когато си далеч от мен. О, скъпи, след тази нощ ще мине толкова много време, преди отново да бъдем заедно. Толкова ще ми липсваш.

— Не мисли за това сега. Тази нощ съм тук, при теб — прошепна той.

От гърлото му се откъсна дрезгав стон. Парис сграбчи ръцете й. Главата му се сведе и езикът му леко засмука малкото розово връхче. Парис усещаше жаравата в кръвта й, пламъка на страстното й отдаване. Всяка клетка от тялото й сякаш отново се раждаше под допира на устните му съживена от пламъка на любовта.

Той я галеше с език, с ръце, с цялото си тяло. Устата му мълвеше странни, нечувани досега думи. Сякаш самият допир с кожата й раждаше тайнствено заклинание.

Юланда нито за миг не помисли да го спре, забрави всичко, освен дивия възторг, че кръвта й кипи, че мускулите й горят… Тя притисна устни към гърдите му и езикът й пропълзя между гъстите косъмчета. Кожата му бе като топло кадифе. Не се поколеба и зарови глава в гърдите му. Стисна между зъбите си къдраво кичурче и рязко го дръпна.

Парис извика, разтвори бедрата й и я привлече плътно към слабините си. Той бе огромен, горещ, пулсиращ. Затаила дъх, Юланда потърси с устни едното му зърно, намери го и необуздано го засмука. Чуваше бесните удари на сърцето му. Тя дразнеше кожата му с бавни, премерени движения, които му причиняваха сладостна болка. Някакво тайнствено, далечно познание движеше ръцете й. Тя се чувстваше така, както би се почувствала всяка жена, която обича до полуда и която е обичана.

Усети го като гореща стомана между бедрата си. Тя се отдаваше изцяло, отчаяно решена да вкуси от всичко, да почувства всичко, което той може да й даде. Очите й се затвориха, косата й се разпиля, а дългите й бедра обвиха кръста му.

Тя се гърчеше, дращеше го като тигрица, а той се опиваше от необузданата й свирепост. Дъхът му спря. Усети страстното й желание да го приеме.

— Сега ли, Юланда? Кажи ми…

— Сега, любов моя. За Бога, не ме… не ме карай да чакам!

Той влезе в нея. Твърдата му пулсираща мъжка сила нахлу във влажната й мека коприна. Тя го поглъщаше изцяло.

Юланда не бе на себе си от възбуда. Тя отметна глава назад и затрепери под огромната, опияняваща сладост.

Парис й отвърна с ярост, със свирепа наслада, която граничеше с нечовешка болка. Той се отдаваше на тази жена, без да остави нищо за себе си. Душата му преливаше и се сля с нейната.

Или може би нейната преливаше и се сля с неговата…

Той повтаряше името й като заклинание, като молба. Възхваляваше я, ласкаеше я с любовни думи. Тържествуваше и я изпълваше цялата. Ноктите й вече деряха раменете му.

— Парис! Аз… О, боже…

Тя се разтърсваше цялата от сладострастие. Още секунда и телата им щяха да се слеят в едно — женствената мекота да се разтвори в мъжката стомана…

В душите им струеше светлина. Някакъв парещ, силен вихър, стар като света, се надигна и се втурна да си проправи път през вените й, за да я отнесе със себе си в рая.

Парис поглъщаше всяко нейно движение, всеки тих, накъсан стон. Той я имаше, имаше я изцяло, но все още оставаше в нея — твърд като камък.

В един миг треперенето й постепенно утихна, тя отвори очи и Парис видя в тях не само страст, а и нещо друго: любов.

Тогава отново започна да се движи, навън и навътре, дълбоко и още по-дълбоко, да дразни кадифените листенца на женствеността й.

Тя се вкопчи в тялото му като ослепяла и пак затрепери. Дивната наслада отново изпълни всяка нейна клетка.

Този път той я задържа на предела.

В този момент Парис се почувства готов да признае това, което знаеше от месеци насам.

— Обичам те! — стенеше той. Втория път бе по-лесно: — Обичам те!

— О, Парис.

Сега тя наистина обезумя. От устата й се отрони див, сладостен вик на възторг и изумление. Едва тогава Парис отметна глава назад и се освободи.

След малко той се отпусна върху гърдите й и се отдаде изцяло на блаженството си.

Юланда си спомни за страстното им сливане, за задъханото им несвързано дишане само преди броени минути и лицето й се обля в червенина.

— Обичам те! — каза Парис отново на следващата сутрин. — Трябваше да ти го кажа преди много време. Ти си моето сърце и моят живот. Ако нещо ти се случи, ще умра.

— Обещавам, че ще внимавам. Стриктно ще се придържам към съветите, които ми даде акушерката. — Тя се облегна отново върху възглавницата и се загледа в Парис, който се приготвяше за заминаване. — Нима трябва да тръгваш вече? Не може ли да се любим поне още веднъж?

— Дори и да имаме време — усмихна й се той, — съмнявам се дали ще имам сили да издържа. След изминалата нощ съм съвсем изтощен. Скъпа моя съпруго, ти си невероятна.

— Ти си този, който ме измори — измърмори тя и се сгуши в ръцете му. — Никога не съм преставала да се надявам, че ще се научиш да ме обичаш. Сега, след като и ти го знаеш, е чудесно. Това направи изминалата нощ незабравима.

Тя обви ръката си около Парис и почувства, нарастващата му възбуда.

— Виждаш ли — прошепна, — все още имаш сили. Мисля, че просто се нуждаеш от малко окуражение.

— Юланда… — Ала Парис не продължи, защото устните й бяха върху неговите. Той не можа да устои на игривия й език, нито на пищното тяло, което лежеше под него.

— Обичам те! — мълвеше той, дарявайки я за пореден път с ласките си!

 

Бебето на Юланда бе нежно и красиво като майка си. С права черна коса, като на баща си. Тъй като детето се роди на Богоявление, Джордж от Ентайх предложи на младото семейство да измисли име, свързано с този ден.

Джордж бе прекарал буден цялата нощ, чакайки малкото момиченце да се появи на бял свят. С него бяха Алейн и Парис.

— Тъй като ме помолихте да стана кръстник, аз ще трябва да предложа някакво име, нали? — попита Джордж.

— Същото май ще трябва да направя и аз, защото съм кръстник заедно с теб. Хей — Алейн се усмихна на невинното същество, — какво име би искала да имаш, малка красавице?

— Алейн, можеш да избереш името Мария, в чест на благословената девица — предложи отец Еймбрас.

— Юланда и аз мислихме за Самира — каза Парис.

— Но това не е ли мюсюлманско име? — възрази Еймбрас. — Аз смятам, че това не е много подходящо за дете, родено в Сицилия. Не е ли по-добре да изберете някое християнско име все пак?

— Аз бих предложил Епифани — вметна Джордж.

— Би трябвало да се съобразя с предложенията на всеки един от вас. — Юланда бе усмихната и личеше колко е щастлива, въпреки сенките под очите, които бяха останали след прекараната безсънна нощ. Парис няколко пъти й бе казал, че за него полът на първото дете е без значение. Той знаеше, че ще имат и други деца, за да се изпълни домът им със смях и любов.

— Бащата гордо пое бебето и каза: — Господа, искам да ви представя Епифани Мария Самира.

— Това не е ли твърде дълго име за толкова малко дете? — усмихна се Алейн.

— Но хубаво име. Юланда е наследила моята дипломатичност — похвали се Джордж на отец Еймбрас.

Епифани Мария Самира бе кръстена на следвалия ден от Еймбрас. Кръстници бяха Алейн и Джордж, заедно с две знатни дами от Палермо. След церемонията родителите започнаха да я наричат само Самира. Тя правеше всички около себе си щастливи и скоро двамата кръстници толкова се привързаха към малкото същество, че започнаха да прекарват голяма част от времето си в къщата на Парис.

— Тя има нормандски очи — каза Алейн, когато Самира бе на шест месеца. — Юланда, забелязала ли си, че те промениха цвета си от синьо към сиво-зелено? Как е възможно това, след като и двамата с Парис сте с тъмни очи?

— Ако не бе прекарал толкова много време загледан в морските вълни, щеше да си чул разговора ни преди доста време — каза му Юланда, — когато казах, че баща ми е бил нормандски барон. Майка ми често ми е разказвала за красивите му сиво-зелени очи. Самира е наследила цвета на неговите очи.

— Вярвам, че малката е наследила и упоритостта, и решителността на нормандския си дядо. Погледни само как е стиснала пръста ми и не го пуска. Сигурен съм, че тя ме помни от последния път, когато я видях преди четири месеца.

— Трябва да имаш свои собствени деца, Алейн.

Те седяха на една от градинските пейки и докато той се опитваше да освободи пръста си от Самира, Юланда го погледна строго.

— Трябва да имаш съпруга и деца, на които да се радваш.

— Не — в очите на Алейн се четеше непреклонност, — аз не искам жена от Сицилия. Това пеленаче ще бъде моя дъщеря, а ти и Парис ще сте мои брат и сестра. Вие сте единственото семейство, от което се нуждая.

 

Самира израсна здрава и красива за радост на любящите си родители. За нещастие, при повторното си забременяване Юланда пометна и не бе способна да забременее отново. Невъзможността й да дари Парис със син я изпълваше с тъга, но той нито веднъж не изрече дума, с която да я обвини. Вместо това, с всеки изминал ден, те ставаха все по-близки и любовният огън между тях продължи да гори.

Понякога се налагаше да се разделят, защото Парис трябваше да отиде до континента с Роджър. Когато той бе на път или участваше в сражения, Юланда се тревожеше и не преставаше да се моли за него. В такива моменти отвращението й към морето се засилваше и тя никога не пожела да придружи Парис по време на пътуванията. Юланда все още не бе посещавала земите и двореца в Асколия, които Роджър бе подарил на съпруга й.

Това, че Юланда винаги си стоеше вкъщи, не притесняваше Парис. Условията в Палермо бяха много по-луксозни от тези в Италия. Радваше го мисълта, че съпругата му отлично се справяше с поддържането на домакинството и отглеждането на малката Самира. Докато детето бе още в кошчето си, тя го изнасяше на слънце в градината, а когато проходи, то непрестанно тичаше след нея. Тези картини неизменно изплуваха в съзнанието му винаги, когато бе тъжен или се подготвяше за битка. Знаейки, че те са в безопасност, той ставаше по-смел по време на битка и копнееше да се върне при тях. Парис скоро се сдоби с нови титли, а земите му се разширяваха, тъй като Роджър бе благодарен за вярната му служба.

Алейн също се сдоби с богатство. Той получи титлата емир и притежаваше свои собствени земи в Италия, както и в Сицилия Благодарение на договор, сключен от Джордж, Алейн инвестира в сделка с няколко гръцки търговци, които транспортираха стоки през Средиземно море.

И Алейн, и Парис постигнаха успехи и станаха толкова богати, колкото едва ли някога са мечтали.

 

След като прекара почти десет години в Сицилия, осем от които, живеейки с Парис и Юланда, и две, работейки като свещеник за армията, отец Еймбрас бе извикан в Англия.

— Избран съм да оглавя манастира „Св. Джъстин“, където живеех, преди да дойда в Сицилия — съобщи Еймбрас на приятелите си. — Предполагам, че изборът е определил мен само защото съм бил далеч толкова дълго време и не съм замесен в интригите и сплетните около манастира в последните няколко години. Изглежда, че дори монасите и свещениците не могат да избегнат споровете около властта. Гражданската война в Англия води до разногласия. Не съм очарован от поста, който ми се предлага, но чувствам, че съм призван да внеса мир в дома божи.

— Сигурна съм, че ще успееш — рече Юланда, — но как ще се оправим ние тук без теб? Кой друг свещеник би се радвал с нас в щастието ни и би плакал в тъгата ни? Скъпи чичо Еймбрас, кой ще изслушва търпеливо прегрешенията ни?

— Познавам един или двама свещеници, дошли тук, в Палермо, за да учат гръцки и арабски, както аз направих някога — рече й Еймбрас. — Ще намеря някого, който да се грижи за вас, след като замина.

— „Св. Джъстин“… — започна Алейн замислено. — Не е ли съвсем близо до Бенингфорд?

— По-близо е до Хоугстън — отговори Еймбрас. — Веднага щом пристигна в манастира, ще ти пиша и ще ти кажа как са нашите стари приятели.

— И нашите врагове — Добави Алейн.

 

Еймбрас напусна Сицилия в началото на пролетта през 1144. Две години по-късно Алейн получи писмото му от Англия, в което отец Еймбрас пишеше:

 

„Пристигнах благополучно по Коледа, но бе невъзможно да се празнува, тъй като в манастира цари безредие. Пътувайки през Англия, видях, че голяма част от нея е обхваната от ужаса, които неизменно следва войната между Стефан и Матилда. Селата са унищожени, а хората нямат желание да строят отново. Фермерите се страхуват да засяват земите си, защото воюващите армии крадат храната, така оставят селяните да гладуват. Непрестанно се моля за мир.

Барон Рудолф все още владее Бенингфорд, както и Хоугстън. Научих, че дамата на твоето сърце е затворена от баща си в една от стаите на кулата и е изцяло зависима от него. Що се отнася до земите на Рудолф, които не са толкова далеч от манастира, те са почти независими и това ги отделя от останалия свят. Рудолф почти не приема посетители. Съпругата му никога не напуска замъка. Крепостните селяни, които живеят на територията на неговата земя, не общуват с останалите. Въпреки съперничеството, до което доведе тази земя, Рудолф някак си е успял да запази своята независимост и дори е станал по-силен и защитен в собствените си земи. Освен тях, той е заграбил и тези, които някога принадлежаха на Крайспън.“

 

Еймбрас завършваше писмото си с благопожелания за всичките си приятели в Палермо и особено за Алейн, Парис, Юланда, Самира, Джордж.

Алейн не искаше да занимава приятеля си Парис с допълнителни неща и затова не спомена нищо за Англия, нито пък му показа писмото. Юланда се възстановяваше от второ помятане и Парис бе сериозно обезпокоен за здравето й. Самият той бе ранен в една битка.

През лятото, когато бе в открито море, Алейн често мислеше за Англия. Джоан — затворена в кулата от баща си — това бе картината, която най-често изплуваше в съзнанието му. През годините, когато не я бе виждал, той като че ли бе позабравил образа й, но силното чувство, което бе в сърцето му, не избледня. Той стигна дори дотам, че предложи на Роджър да го изпрати като посланик в Англия.

— Какъв е смисълът от всичко това? — попита Роджър. — Нима може кралят на Англия да ми окаже подкрепа в битките срещу римския император? Или срещу византийците, които също биха искали да ме пропъдят от Сицилия? Не, скъпи мой приятелю, няма нищо, с което твоите сънародници да могат да ми помогнат, а следователно няма и никаква нужда от посланик в тази разединена и нещастна страна. Но ако имаш желание да изпълняваш важни задачи, бих те изпратил в Рим, за да говориш с папата. От неговата подкрепа аз наистина се нуждая.

Така още веднъж завръщането в Англия се отложи. Годините си течаха, Алейн продължаваше да бъде верен на Роджър, да пътува до Италия заедно с Джордж и дори до Гърция. Богатството му растеше. Когато се завръщаше отново в Палермо, той често посещаваше Юланда и Парис. Самира го наричаше тео Алейн. Понякога той мислеше колко щастлив би бил, ако Джоан е до него.

Дори в кралството на Роджър нещата започнаха да се променят. Кралят най-сетне се вслуша в съветите на подчинените си и се съгласи да се ожени отново.

— Ти също трябва да помислиш за женитба — каза той на Алейн. — Не си вече толкова млад, а и знаеш, че никой не може да живее цял живот сам. Вземи за пример мен — никоя друга не може да измести Елвира от сърцето ми, но Сибилия от Бургундия е добра жена и аз живея спокойно с нея. Алейн, трябва да направиш като мен и да се ожениш.

Но Алейн не го послуша. Той бе изпълнен от желание да се сражава за Роджър, но не и да остава в Сицилия.

След като се ожени, Роджър се задържаше за по-дълго време в Палермо. Джордж също предпочиташе да си стои вкъщи. И двамата като че ли остаряваха. Джордж често бе неразположен и страдаше от най-различни болежки. И Юланда по-често го посещаваше. Оставаше при него за няколко дни.

В неделя, на Великден през 1151 година, в катедралата в Палермо Роджър короняса своя най-голям син Уилям за крал на Сицилия. Това бе сигурен знак, че старият войн разбира, че здравословното му състояние става все по-лошо. Събитието бе отбелязано с шумни празненства, на които присъстваха чуждестранни гости. Няколко дни след коронацията Джордж от Ентайх легна сериозно болен. Юланда прекара много дни при него, но нито грижите й, нито уменията на лекарите успяха да го спасят. В края на лятото Джордж се спомина. Погребаха емира на емирите през един дъждовен и ветровит декемврийски ден. По време на погребението Юланда не престана да трепери, застанала между Алейн и Парис.

— Не трябваше да идваш на погребалната церемония — каза й Парис, — цялата си мокра и премръзнала.

— Разбира се, че трябва да бъда тук — възрази Юланда. — Тео Джордж ме е отгледал и сега аз трябва да се погрижа за него.

Когато тя се отдръпна, за да поговори с някои от опечалените приятели на Джордж, Алейн и Парис си размениха тревожни погледи.

— Мисълта, че не може отново да има дете, я измъчва ужасно — говореше тихо Парис. — Аз обаче не бих я изложил на опасност отново и няма да позволя да забременее, а после да пометне. Сигурен съм, че за едно нещо тя никога няма да се промени — не би престанала да се грижи за околните и да ги обича. В природата й е заложено да се грижи за останалите.

— Сега, след като Джордж е мъртъв, ще трябва да я принудиш да си почине — предложи Алейн.

Притесненията на Парис обаче се задълбочиха. Малко преди Коледа, изморена от дългите часове, които бе прекарала над леглото на Джордж, Юланда се разболя. С всеки изминал ден състоянието й се влошаваше.

— Обясних причините за отсъствието ти в двора — каза Алейн на приятеля си в първите дни на новата година. — Роджър разбира, че не искаш да оставиш Юланда сама. Как е тя днес?

— По-зле.

Те бяха в кабинета на Парис — просторна стая, която Юланда бе обзавела с масивно бюро и столове. На едната стена бе разположена полица за книги, а на другата — географските карти на Сицилия и Италия. Високите прозорци гледаха към градината. Парис покри лицето си с ръце:

— Самира е с нея. Двамата се редуваме, така че тя никога да не остава сама. Господи, Алейн, какво ще правя, ако…? Не, няма да мисля за това. Юланда ще се оправи. Когато дойде пролетта, ще напече слънце, ще яздим отново в планината, ще ядем сладкиш, ще се смеем и ще правим любов, както винаги сме правили.

Алейн не знаеше какво да каже. Той разбираше, че на приятеля му предстои да загуби любимата жена. Те бяха много близки и през годините това не се промени. Алейн прегърна Парис през рамото. Те останаха така известно време.

— Папа — Самира се показа в рамката на вратата, — мама те вика.

— Извини ме, Алейн. — Парис изчезна, преди Апейн да успее да каже каквото и да било.

— Тео Алейн — Самира се приближи към него, а върху младото й лице се четеше тревога. Гласът й бе притихнал. — Мисля, че ти също трябва да отидеш при мама. Тя те обича като свой брат.

— По-зле ли е?

— Изпратих да повикат свещеник. Сега той е с нея. — Устните на Самира трепереха. Алейн видя сълзи в очите й, всеки миг тя щеше да заплаче, но вместо това вдигна глава и се опита да се усмихне. — Ела с мен, тео. Моля те. Тя би искала ти да си при нея, а и папа се нуждае от теб.

Когато влязоха в стаята, Парис бе седнал на леглото и държеше Юланда в ръцете си така, че тя да може да диша по-лесно. През годините Алейн често се бе сблъсквал със смъртта и когато видя тебеширено бялото лице на Юланда, разбра, че краят е близо. В ъгъла свещеникът бе коленичил и се молеше.

— Алейн, скъпи приятелю. — Гласът на Юланда бе едва чуто шепнене. Движенията на устните й струваха невероятни усилия. Алейн взе ръката й в своята и я целуна. Тя бе студена.

— Тук съм — каза той. — Ще остана с теб и Парис толкова дълго, колкото искате.

— Не, не искам да си отиваш — шепнеше тя.

Той направи място на Самира, която седна върху леглото и взе ръката на майка си. Алейн се премести в края на леглото, откъдето Юланда можеше да го вижда и да знае, че той е тук. Дишането на Юланда ставаше все по-тежко, а Парис й шепнеше любовни слова и непрестанно милваше лицето й.

Алейн се молеше както никога досега, но не за живота на Юланда, защото той ясно виждаше, че нея вече нищо не може да я спаси. Той се молеше за Самира, която чувстваше като дъщеря, тъй като нямаше свои деца. Той се молеше за душата на Юланда, но най-трескаво се молеше за Парис. Точно сега неговият приятел се нуждаеше от божията милост, нуждаеше се от сила и кураж.

Около полунощ дишането на Юланда стана още по-тежко и болезнено.

— О, Парис — каза тя, — толкова много те обичам. — Тя отпусна главата си върху Парис и издъхна.

В стаята настъпи тишина. Всички чакаха да чуят как Юланда отново ще поеме дъх, но това не се случваше и не се случваше.

— Не! — Парис сграбчи жена си по-силно.

— Тя си отиде от нас, синко мой — говореше бавно свещеникът. — Време е да я приготвим за погребението.

— Алейн! — Очите на Парис бяха изпълнени с мъка. — Бих искал да излезете всички. Трябва да остана няколко мига насаме с нея.

— Но, синко мой — започна свещеникът, ала Алейн дръпна ръката му и го спря.

Той се опита да помогне и на Самира да стане, но тя бе твърде съсипана, за да може да се движи. Тя се облегна на рамото му и той я прегърна като дете, каквото тя все още беше. Изведе я в съседната стая. Едва тогава Самира започна неудържимо да плаче, а накрая изморена заспа. Алейн повика една от прислужничките, която да я занесе в стаята й. Сега той отново чакаше обгърнат от тишината наоколо, докато Парис бе при Юланда. Измина още един час и едва тогава приятелят му излезе.

 

Мълчаливо, Парис направи сам всички приготовления около погребението. Отказа дори помощта на Алейн и Самира. В следващите няколко дни, докато Юланда бе погребана, той се движеше изпълнен с мъка, но без да пророни нито една сълза.

След церемонията, когато всички опечалени напуснаха къщата, той се затвори в кабинета си и отказа да се среща с когото и да било. Знаейки колко силно се обичаха Юланда и Парис, всички негови приятели направиха както той пожела и го оставиха сам. Алейн ходи в дома му няколко пъти само за да му бъде казано, че Парис не иска да вижда никого. Накрая той реши, че трябва да даде на приятеля си малко време и да не го безпокои.

 

Шест седмици след смъртта на Юланда, през една дъждовна февруарска вечер, Алейн се бе отпуснал в кресло в дома си. Той четеше документ, който бе получил рано сутринта. Беше го очаквал, но бе учуден, че не пристигна по-рано. След смъртта на Джордж от Ентайх, Роджър бе избрал Филип от Медия за лидер на сицилианската флота. Изборът бе отличен, тъй като Филип бе честен и интелигентен мъж. Един от най-способните министри на краля. По тези причини Алейн одобри напълно решението на Роджър. Той не се противопостави и на желанието на новия емир да има свои съветници. На негово място той би направил същото.

И така, през тази дъждовна вечер Алейн препрочиташе за трети път писмото, което го изпълваше със смесени чувства и което означаваше край на работата му във флотата. В написаното нямаше нищо, което да го накара да се срамува, нито дори и най-малък намек, че той трябва да напусне страната. Алейн си оставаше притежател на всичките си земи, почести и титли, с тази разлика, че сега той не бе част от сицилианската флота.

— Значи на трийсет и осем, когато всички мъже са в разцвета на силите си, аз приключих кариерата си — говореше сам на себе си Алейн. Той знаеше, че богатството и титлите няма да значат нищо без работата, която бе запълвала живота му в продължение на седемнайсет години. Той никога нямаше да седне отново с Роджър и другите капитани, за да обсъждат военни стратегии. Нямаше да наблюдава хоризонта за вражески кораби, докато моряците приготвят мунициите. Никакво звездно небе в открито море преди важна битка, никакви победи.

— Сега съм просто един старец.

На стената в стаята имаше едно малко огледалце. Алейн отиде до него и видя изражението на красив мъж със сиви очи и тъмнокафяви къдрави коси, които бяха започнали да побеляват около слепоочията. В добре поддържаните му брада и мустаци също се бяха появили сиви ивици.

— Старец — повтори той на себе си — с богатство и чест и с нищо, с което да се занимава.

— Милорд. — Гласът на личния му слуга се чу откъм вратата.

— Милорд, една жена чака пред вратата и настоява да ви види. Покрила се е с наметало и не успях да разбера млада ли е, или стара. Не знам и дали говори истината, но каза, че е дъщеря на барона от Асколия. С нея няма придружители.

— Ще разбера коя е. Доведи я при мен.

Фигурата, която слугата въведе след няколко минути, бе малка, наметната с тежка пелерина и със забулена глава. Алейн разпозна пелерината и сърцето му се изпълни с мъка.

— Самира, защо носиш дрехите на майка си? Всъщност това не е толкова важно. Защо си дошла в дома ми без придружител?

— Защото не искам никой друг, освен теб, да знае къде съм — отговори Самира, сваляйки мократа дреха от себе си. — Най-вече не искам баща ми да знае, че съм дошла тук. Трябва да ми обещаеш, че няма да му кажеш.

— Мисля, че ако Парис разбере, че си идвала сама посред нощ в дома ми, дори и нашето приятелство няма да може да ме спаси. — Гласът на Алейн бе строг. Той се опитваше да я накара да разбере сериозността на това, което бе извършила.

— Има причини, поради които трябваше да дойда тук. Няма ли да ми предложиш вино? — Тя се приближи до светлината, която се излъчваше от свещта, запалена от Алейн. — Вино, тео Алейн? Премръзнала съм — повтори тя, когато видя, че той остана неподвижен.

— Заслужаваш го, щом си излязла в нощ като тази. — И така, дете, защо си тук?

— Аз не съм дете — възпротиви се тя.

— За мен ти винаги ще си останеш дете. А сега, ако не искаш да те напердаша, обясни ми най-сетне защо си тук. После бързо ще те изпратя у вас.

— Тео Алейн — тя остави чашата с вино, — нуждая се от помощта ти.

— За какво?

— За баща ми. Откакто мама умря, се е заключил в кабинета си и не иска да вижда никого.

— Това ми е известно. Не пожела да се срещне дори с мен. Опитах няколко пъти, но той винаги отказваше. — За момент Алейн реши, че е виновен за това, че не е бил по-настоятелен.

— Но цял ден седи на един стол и гледа градината на мама — обясни Самира. — Нощем се качва горе в тяхната спалня, но не мисля, че спи. Изглежда страшно изтощен.

— Той обичаше майка ти толкова много. Може би се нуждае от повече време, за да се възстанови след смъртта й.

— Да не би да мислиш, че аз не страдам за мама? Аз самата плаках по цели нощи в продължение на седмици, но тогава започнах да разбирам, че тя не би искала да се откажа от живота и да прекарам времето си в скръб. Постепенно започнах да изпълнявам някои от задълженията й в домакинството. Ходя на църква всеки ден. Яздя, срещам се с приятели. Дори понякога да нямам желание да върша всички тези неща, се насилвам да го сторя, защото знам, че животът продължава, и с всеки изминал ден ми става все по-лесно да ги върша. Но татко не прави никакви усилия да се освободи от мъката си — продължи Самира. — Това вече не е моят любящ и грижовен баща. Той не разговаря с мен. Страхувам се, че също ще умре с разбито сърце. Тео Алейн, не мога да загубя и двамата си родители! Не мога!

— Работата е най-добрият лек срещу разбито сърце. — Алейн говореше от опит. — Може би ако Парис се заеме отново със задълженията си към краля, това ще помогне. Мога да поговоря с Роджър и да го помоля да изпрати баща ти по някакви задачи. Разбрах, че около Асколия има размирици. Това би трябвало да го заинтересува.

— Да не си посмял да предложиш подобно нещо на Роджър или на татко — протестираше Самира. — Ако баща ми влезе в бой в подобно състояние, той ще се остави да го убият. Моля те, тео Алейн, не можеш ли да измислиш нещо друго, което да го избави от мъката му? Нещо вълнуващо и предизвикателно, може би нещо, което да го отведе далеч от Сицилия. Нещо, което да ангажира съзнанието и енергията му.

— Правиш много интересно предложение — каза Алейн и отново погледна свитъка от Филип от Медия. — Твоята молба идва точно в момент, когато аз самият се нуждая от разсейване.

— Имаш ли някаква идея? — Самира го погледна изпълнена с надежда.

— Да, имам идея — отговори той. — Преди да ти кажа обаче каквото и да било, ще трябва добре да обмисля плана си. Самира, би ли била така добра да ме поканиш на вечеря с теб и твоя баща утре вечер?

— Разбира се. — Девойката сякаш отново бе изпълнена с щастие. — Ти винаги си добре дошъл, но не мисля, че татко ще пожелае да се храни. Той никога не сяда с мен на масата.

— След като чуе какво имам да му кажа, със сигурност ще му се дояде — обеща Алейн.