Флора Спиър
За любов и чест (10)

Глава 9

Сицилия 1135–1152

На двайсет и първи март, деня, в който Джоан роди сина си, Алейн, Парис и отец Еймбрас пристигнаха в Палермо. Бяха преживели едно мъчително пътуване.

След като дълго време успешно се изплъзваха от преследвачите си, те преминаха границата между Уелс и Англия. Там, в манастира „Св. Деоний“, отец Еймбрас познаваше няколко монаха, които щяха да им помогнат.

— Там ще можем да си починем няколко дни в безопасност — бе казал Еймбрас. — После ще уредим пътуването с кораб до Ирландия.

Те се придвижваха с ирландски търговци и попадаха в обкръжението на Грифън — местен лидер. Като свещеник и най-възрастен, отец Еймбрас разказа накратко за случилото се в Бенингфорд, което бе причина те да избягат от Англия.

— Ти говориш добре — каза якият Грифън, — но как мога да бъда сигурен, че вие не сте шпиони, изпратени да проучат дали ние, уелсците, не възнамеряваме да нападнем злите нормандци? Преди да ви се доверя, ще се уверя, че историята ви е истинска. Ще останете тук като мои гости, докато аз пратя мои хора по границата, които да поразпитат за последните новини около лордовете от Марчър.

— А когато разберат, че отец Еймбрас не лъже, какво следва? — попита Алейн, който бе раздразнен от това протакане.

— Ако това, което казвате, е истина — отговори Грифън със същия язвителен тон, — ще ви благословя и вие ще продължите пътя си. Тъй като не обичам източните си съседи, които искат да подчинят Уелс, нямам причини да не ви помогна.

— Ние не лъжем — спокойно каза отец Еймбрас, преди Алейн да даде воля на гнева си, който твърде често се надигаше тези дни.

Проучванията, които приятелите на Грифън трябваше да направят, траяха повече от месец. След като най-сетне той чу новините, които те му носеха, Грифън информира гостите си, че Рудолф продължава да издирва Алейн и Парис, а също и отец Еймбрас.

— Той твърди, че ти си крадец на коне — каза домакинът на свещеника. — Казва, че си отишъл в замъка му само с едно муле, а си го напуснал с три от най-хубавите му коне. Отче, срамота е човек, проповядващ божието слово, да извърши подобно злодеяние. — Весели пламъчета играеха в очите на Грифън и от това бе ясно, че той е силно впечатлен от историята и се възхищава на хитроумния отец.

— Планът ми бе да даря тези коне на манастира „Св. Деоний“. Мислех, че ако могат да ги продадат, среброто ще бъде използвано да се нахранят бедните. — Еймбрас съвсем не изглеждаше засрамен от това, което бе направил.

— Представяте ли си какво би станало, ако едни обикновени монаси се опитат да продадат крадени коне? — попита Грифън. — Тези коне ще предизвикат много проблеми. „Св. Деоний“ няма да може да ги продаде. По-добре ще е да ми ги дадете на мен. Аз ще се опитам да ги изпратя до Източен Уелс, където да ги продам. Ако барон Рудолф все пак ги открие, той ще се заблуди, че вие сте тръгнали на изток. Що се отнася до монасите, заради възхищението ми към вашия кураж и съобразителност ще им подаря шест понита, които те могат да използват както намерят за добре. За мен ще бъде удоволствие да заблудя съседите си — неприятели.

— Вероятно понитата, които ще подари на манастира, са крадени — недоволстваше по-късно Алейн, но Парис и Еймбрас приеха предложението на Грифън.

В действителност Алейн се намираше в Уелс само телом, а духом бе в Бенингфорд. Копнееше да види Джоан, да обгърне с ръце тялото й, да й каже, че ще я обича вечно. Искаше да я изтръгне от коварния Рудолф. Да й даде свободата, която баща й бе отнел.

Алейн знаеше, че Парис и отец Еймбрас бяха прави, когато му казваха, че не може да направи нищо за Джоан в този момент. Всяка нощ, преди да заспи, той си повтаряше, че трябва непременно да се върне при Джоан. Но щом Грифън намери кораб, който да ги отведе до Ирландия, Алейн всеки ден отправяше поглед към безкрайната морска шир, отвъд която го очакваше една непозната земя. Той отиваше далеч от своята любима, но бе сигурен, че някога ще се върне.

След като пристигнаха в Ирландия, им трябваха десет дни, докато намерят кораб за Бордо. Алейн бе доволен от това, че не бе повлиян от безкрайното люшкане на кораба, от което Парис и Еймбрас хванаха морска болест. В Бордо трябваше да си починат малко, преди отново да тръгнат на път.

Продължиха пътя си по течението на река Гарон, където отец Еймбрас се разболя — имаше постоянно киселини и често повръщаше. В началото Алейн се шегуваше, че това е предизвикано от прекалено сладките сливи, които Еймбрас ядеше. Районът бе известен с тези плодове и те растяха навсякъде около тях. Но на следващия ден, когато и той, и Парис се разболяха, нещата съвсем не изглеждаха смешни.

В тежката седмица, която прекара Алейн, за пръв път в своя живот се замисли сериозно за смъртта и за възможността да не доживее деня, в който отново ще срещне Джоан.

Едва след шест седмици те бяха отново здрави и можеха да продължат пътуването си, но тогава не бе най-благоприятното време, тъй като вече бе краят на октомври. Все още не съвсем възстановени, те потеглиха към Колуз, а после до Каркасон. Накрая се спряха в Нарбон. Там по настояване на Еймбрас останаха за една дълга почивка, която им бе нужна, преди да предприемат ново морско пътуване.

Тримата приятели прекараха Коледните празници в Нарбон и по средата на януари се приготвиха отново да потеглят на път. Вече бяха на кораба за Сицилия, когато силна буря ги отклони на северозапад към остров Майорка. Там бяха принудени да прекарат няколко седмици, докато корабът бъде ремонтиран. Най-сетне, в средата на месец март, зърнаха бреговете на Сицилия, но отново бяха застигнати от една от внезапните бури на Средиземно море. Сега имаха повече късмет и се изплъзнаха невредими. Когато доближиха пристанището, силните вълни в открито море бяха заместени от спокойна и неподвижна вода. Огромно бе учудването на Алейн, когато дъждът спря и облаците бяха пронизани от слънчева светлина.

— Това е добро предзнаменование. Пътуването ви е благословено — каза капитанът на кораба на Алейн, който съзерцаваше небето.

— Надявам се да е така — отвърна Алейн. Всичко бе толкова непознато и толкова красиво. Хората, които преизпълваха улиците около пристанището, бяха с най-разнообразни облекла — нормандски рицари, облечени с тежки ризници, еврейски търговци с тъмни роби и дълги бради, мюсюлмани с тюрбани на главите, гладко избръснати гърци с черни очи и тънки носове. На това място царуваше крал, толерантен към различните религии и култури, и хората съжителстваха в мир. Еймбрас им бе разказвал за това, но сега Алейн можеше да го види.

По време на дългото пътуване, въпреки че боледуваше, свещеникът си бе свършил работата отлично, Алейн съумяваше да разбира някои арабски думи, които се чуваха наоколо. Той различи също и гръцка реч.

Алейн пое от свежия пролетен въздух и погледна на запад, където се издигаше кралският дворец, отделен от града бе разположен на високо.

— Най-сетне. — Алейн чу гласа на отец Еймбрас зад гърба си. Свещеникът се бе възстановил от морската болест и сега се присъедини към него заедно с Парис. — След това дълго пътуване, надявам се, че не си разочарован от гледката, която се разкрива пред теб. Палермо е истинска перла, не мислиш ли?

Алейн не отговори. Той се бе съсредоточил върху езиците, които се чуваха по кея. До него Парис премигаше, тъй като слънчевата светлина го заслепяваше.

— Изглежда, климатът в този град е сух. И е толкова прашно, въпреки дъжда. Много по-различно е от Англия.

— Ще има толкова много неща, които да видите и да научите, че съвсем скоро ще забравите Англия и въобще няма да ви е мъчно — каза Еймбрас.

— На мен изобщо не ми е мъчно — отговори Парис, разглеждайки наоколо с голям интерес. — Аз съм възхитен.

Възхитен бе и Алейн, но той преживяваше нещата по друг начин. В следващите няколко дни и седмици Парис бе обхванат от ентусиазъм. Той не преставаше да се възхищава на Сицилия и изглеждаше като човек, който не е оставил нищо зад себе си, за което да съжалява. При Алейн бе различно. Сред цветовете, звуците и миризмите, които се разнасяха около него, в сърцето му оставаше едно кътче, в което пазеше съкровени спомени. Най-скъпият образ в тези спомени бе този на красива жена с дълги руси коси и очи като сапфири.

Иначе Сицилия бе слънчева и много топла. Разнообразието от цветове бе невероятно. С течение на времето всеки от тримата намери своя усамотен оазис, където цъфтяха цветове и бликаха изящни фонтани, а зелените листа леко се полюшваха под полъха на ветреца. Но преди да постигнат това, те трябваше да опознаят добре града и да решат къде ще отседнат. Бяха подложени и на проверка, задължителна за всички пътници, минаващи или оставащи в Палермо.

Тази проверка се състоя в малка сграда, разположена близо до пристанището, където бе пуснал котва техният кораб. Стените на тази сграда бяха дебели и вътре бе хладно. Липсата на пряка слънчева светлина също се отразяваше добре. Те бяха посрещнати от мъж с бял тюрбан на главата и роба на бяло-синьо райе. Брадата му бе грижливо подрязана. Черните му очи издаваха интелигентен и прозорлив човек.

— Аз съм Абдул Амид и изпълнявам длъжността на кралски мисионер, който се занимава със събирането на информация.

С жест на ръката мъжът им показа, че те трябва да седнат на пейката, върху която за удобство бяха наслагани възглавнички. Върху масата имаше поднос, отрупан със сушени плодове и сладкиши. На разположение бе и една кана, около която имаше чаши. Абдул Амид се настани срещу гостите си.

— Позволете ми да ви предложа нещо освежително, докато разговаряме — каза той.

В каната имаше изстуден плодов сок. Сладкишите бяха покрити с мед и хрупкави бадеми. Сушените фурми, смокини и кайсии бяха толкова сладки, че Алейн почувства болки във венците. Сокът му подейства добре. Той бързо изпразни чашата си и прие още, когато слугата му предложи. След като бяха настанени удобно, Абдул Амид заговори бавно и монотонно, оставяйки у Алейн впечатлението, че е повтарял тези думи безброй много пъти, което бе точно така.

— Великият наш крал Роджър II е заинтересуван от всички видове знания. По тази причина той използва мисионери като мен, които да се срещат с пътниците, защото те носят информация за различни географски места. От къде идвате вие, господа, и как пътувахте до тук? Изцяло по вода ли пътувахте, или се движехте и по сухоземни пътища? Ще ми опишете ли реките, планините, градовете, които сте прекосили? Разкажете ми нещо и за времето — за бурите, за небесната гледка през нощта. — Той продължи да ги затрупва с въпроси и когато свърши, Алейн вече се чувстваше изтощен. Всичко, което тримата пътници разказаха, бе записано от секретаря, който стоеше на съседната маса.

Те отговориха на мисионера честно и изчерпателно. Нямаха нищо, което да крият, а и бяха сигурни, че ако кажеха и една лъжлива дума, Абдул Амид щеше да ги прекъсне. За добрите отговори, които даваха в продължение на няколко часа, бяха възнаградени и тази награда щеше да промени живота им.

— Тъй като познавате места, които са малко известни за нас — каза Абдул Амид, — вие ще трябва да се срещнете лично с крал Роджър. В момента това е невъзможно. Кралят не приема посещения, защото само преди месец обичаната от нас кралица Елвира почина. Сега кралят се е усамотил и преживява тъгата от загубата. Тя, покойницата, бе смисълът на неговия живот. Все пак има един мъж, който би бил заинтересуван да чуе всичко, което можете да му разкажете за далечни, земи и непознати морета. Той е особено заинтригуван от всичко, свързано с моретата. Да, вие ще трябва да се срещнете с емира на емирите.

— Емирът на емирите? Владетелят на морето? — Титлата на този човек изтръгна Алейн от мислите му за краля, който бе загубил своята любима.

— Вие говорите арабски? — Абдул Амид бе приятно изненадан.

— Съвсем малко — призна Алейн. — Отец Еймбрас се опита да задълбочи познанията ни — на мен и на Парис, — но се страхувам, че ние сме трудно възприемащи ученици.

— Отец Еймбрас — Абдул Амид се обърна към свещеника с блеснали очи, — тази информация ме кара да ви възприема като изключително интересна личност. Да се надявам ли, че вие сте дошли в Сицилия, за да обогатите знанията си? — Докато говореше, Абдул Амид направи знак с ръка и двама слуги мигновено се появиха, очаквайки заповедите му. Единият от тях бе изпратен със съобщение до Джордж от Ентайх, което трябваше да го информира, че са пристигнали трима англичани. Другият трябваше да донесе двете чанти от кораба, в които бяха всички принадлежности на пътниците. До края на деня Алейн, Парис и отец Еймбрас бяха настанени в луксозни апартаменти в дома на Джордж от Ентайх, главен министър на страната и втори след крал Роджър по сила и влияние.

— Ако това не е дворец, то тогава на какво място живее кралят на тази страна? Възможно ли е да има човек, по-богат от този? — Парис огледа мебелите в стаята. Никога преди не бе виждал толкова богато и луксозно подредена стая. После насочи погледа си към гледката, която се разкриваше през прозореца — пристанището и безкрайната шир на морето.

— Мисля, че ще е абсолютно възможно и за теб да натрупаш състояние и да живееш в такъв разкош — каза му Еймбрас. — Много други преди теб са го направили. Казват, че крал Роджър е изключително щедър към онези, които са честни с него.

— С колко кораба разполага войската тук? — попита Алейн, загледан към пристанището. — Имат толкова много кораби. Сигурен съм, че не ги използват само да превозват хора и стоки. Има толкова неща, които не знам.

— Това са въпроси — каза Еймбрас, — които трябва да зададеш на нашия домакин, когато се запознаем довечера. Междувременно аз ще се отдам на молитва, тъй като по време на това пътуване занемарих религиозните си задължения.

— Аз ще отида до пристанището — реши Алейн. — Искам да разгледам корабите отново. Парис, ще дойдеш ли с мен?

— Възнамерявам да стоя колкото се може по-далеч от водата, докато се възстановя от морската болест — обясни Парис. — Градината долу изглежда чудесно. Бих искал да се поразходя там и да се порадвам на усещането за твърда земя под краката си.

Те се разделиха и Парис се запъти надолу по стълбите, които водеха в градината. Тя бе едно малко райско кътче. Наоколо цъфтяха екзотични цветя и храсти. Някои само бяха напъпили и щяха да разцъфтят по-късно през сезона. През градината минаваше пътека от ситен чакъл, а на няколко места бликаха фонтани. Шумът на водата действаше успокоително.

След като премина през подредената градина, която бе непосредствено до къщата, Парис попадна на едно по-естествено място. То бе сенчесто и хладно — лукс, който малцина можеха да си позволят през горещия ден. Между два храста започваше друга пътечка, която криволичеше през дърветата. Парис пое по нея. По едно време пред погледа му се разкри светла полянка, в средата на която имаше сграда. Тя нямаше врата, а само арка, която бе красиво резбована. Останалата част от постройката също бе с дървена украса. Вътре Парис можа да види дървена маса, пъстър килим и няколко възглавнички в ъгъла. Мястото бе осветено от месингови фенери. От малкото павилионче се чуваше някакъв шум. Парис се спря. Може би на това тайно място неговият домакин си уреждаше тайни любовни срещи.

— Сър, ще ми помогнете ли? — Тези думи бяха изречени на френски. Като чу нежния женски глас зад гърба си, Парис се обърна.

В началото той си помисли, че това е нереален образ, плод на фантазията му или създание на някой магьосник. Косата на непознатата бе покрита с ефирен черен шал. Дрехата й също бе черна. Тя изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да изчезне и никога повече да не се появи. Парис се отърси от първоначалната изненада, осъзнал, че това беше просто едно момиче.

— Искате да ви помогна? — попита той.

— Ако обичате. — Тя хвана ръката му. — Елате с мен. Съвсем близо е.

Тя го издърпа от пътеката и го въведе в храсталака, където растяха диви къпини. Момичето коленичи и придърпа Парис към себе си, който не знаеше какво да очаква.

— Ей там — каза тя, — има ранена птичка. Ръцете ми са твърде къси, за да я достигна, но мисля, че ти ще успееш.

— Очаквате от мен да спася птичка сред тези тръни и бодли? — попита той. — Защо се занимавате с това? Защо просто не я оставите?

— Не можем да постъпим така. — От думите й личеше, че изпитва състрадание към животинката. — Моля ви, сър, извадете я от тук, преди да е дошла някоя котка.

— Котка? — повтори Парис, невярващ в това, което му се случва.

— Моля ви! — повтори момичето, като гледаше в него умолително. То имаше бледо лице, големи очи и деликатни тънки ръце.

Неохотно Парис протегна дясната си ръка към мястото, понасяйки мълчаливо болката от убожданията. Той обгърна с пръсти треперещата перушина и почувства туптенето на мъничкото сърчице. Внимавайки да не я нарани, извади птичката.

— О, благодаря ви! — Момичето се изправи. — Подайте ми я, моля ви. Не, ще е по-добре вие да я носите, защото ако я местим от ръка на ръка, няма да е добре за нея. Просто трябва внимателно да я държите, както правите сега.

— Да я нося къде? — попита Парис.

— В павилиона, разбира се. — Тя отново тръгна напред по пътеката. — Оставете я внимателно на масата.

Парис направи точно така, както тя искаше. Огледа се наоколо и откри източника на шума, който бе чул преди малко. В ъгъла на павилиона, върху възглавничките, лежеше възрастна жена. Бе облечена със същите черни дрехи, каквито носеше и момичето.

— Шшт — момичето постави пръст върху устните си. — Това е Лезия, моята бавачка. Трябва да я оставим да спи.

— Какво ще правиш? — Парис забеляза няколко ивици бял плат на масата до ранената птичка. На пода имаше клетка.

— Ще се опитам да превържа крилото й колкото мога по-добре — каза момичето. — После ще я пазя тук, докато оздравее и може отново да лети. — Докато говореше, тя започна работа. След като превърза малкото крилце, сложи птичката в клетката и затвори малката вратичка.

— Ще оздравее ли? — попита Парис, следейки нежните движения на девойката.

— Мисля, че първо трябва да премине страхът, и тогава бързо ще оздравее.

— Още една ранена птичка? — Лезия се бе събудила. Тя се прозина и седна.

— Още една? — каза Парис. — Често ли й се случва да спасява ранени птички?

— Винаги това е правила — каза лелята. — Днес спасява ранена птичка, утре котка или куче, или може би някой кон, ако се нуждае от грижите й. Обзалагам се, че ако една отровна пепелянка се нарани, тя ще се опита да я излекува.

— Разбира се, че ще го направя. Всички сме създания на Господ Бог.

— Никакви змии. — Лезия се изправи и огледа Парис, като че ли той самият бе някакво влечуго. — Той също може да е ранено същество.

— Мисля, че усетихте отбранителната нотка в гласа ми — каза Лезия на Парис. — А сега си вървете.

— Попаднах тук случайно — каза Парис, опитвайки се да й обясни. — Не съм имал намерения да нахълтам във вашата собственост и моля за извинение, ако се е получило така.

— Ако наистина сте с добри намерения, по-добре ще е да ни оставите сами — заповяда Лезия.

По раздразнението, което бе изписано на лицето й, Парис разбра, че не му остава друг избор, освен да изчезва колкото се може по-бързо. Той погледна за последен път към момичето и напусна павилиона. Нейният образ обаче продължи да го преследва. Той се чудеше коя е тя. Парис се намръщи, спомняйки си думите на старата. Ранено същество? Не и Парис от Стоксброг! Той нямаше никакви рани, които това момиче да може да излекува.

 

Вечер Джордж от Ентайх обичаше да си почива на терасата, откъдето можеше да наблюдава как светлината се променя над морската повърхност, и корабите, които идваха и напускаха пристанището. Нямаше друго нещо, което да доставя такова голямо удоволствие на Джордж, както гледката на надигащите се вълни и залязващото слънце над тях. Там, на това място, на терасата, която гледаше към морето, Юланда отново видя непознатия.

Тя се бе отпуснала на един стол до този, на който чичо й почиваше, и се шегуваше с него. Заради копнежа си по морето, той бе готов да се откаже от всичко тук на брега и да предприеме някое дълго пътешествие. В този момент тя чу стъпки.

— А, ето ги и нашите гости. — Джордж стана и ги поздрави. Той бе висок, силен мъж, със снежнобели брада и коса. Левантински грък по произход, той се бе бил за мюсюлманите в Тунис, а после се бе обрекъл във вярност към крал Роджър. Джордж бе известен като отличен морски навигатор. Той бе доста висок и Юланда не можеше да види новодошлите. Тогава тя пристъпи към тях.

Той бе толкова слаб. Тя отново видя издайническите знаци, които бе видяла и преди, и знаеше, че неговата изтощеност се дължи на дългото пътуване. Беше срещнала много пътници, дошли тук, в Сицилия, които след дълги пътувания по вода изглеждаха точно така. Кратка почивка и здравословна храна щяха бързо да помогнат за възстановяването му, а щяха да се отразят добре и на приятелите му. Ще са им необходими и нови дрехи. Виждаше се, че са току-що избръснати и измити, но дрехите им бяха овехтели и се нуждаеха от поправка или просто трябваше да бъдат заменени с нови.

— Моята племенница, лейди Юланда — представи я Джордж.

Всеки един от тях бе представен на Юланда и за това кратко време тя успя да забележи всеки един детайл от външния им вид. Свещеникът бе около десет години по-възрастен от чичо й с кафява коса и мило лице. Той изглеждаше така, сякаш никой никога не ще може да предизвика гняв у него. Алейн бе висок и красив, но като че ли бе обхванат от някаква тъга, която го караше да се отдалечава от света и да се вглъбява в себе си. Инстинктивно тя разбра, че Алейн не би се заглеждал по всяка красива дама в Палермо.

— Ето, че разбрах коя сте били, лейди. Как се чувства птичката, която спасихме? — Сър Парис от Стоксброут пое ръката на Юланда и се засмя, когато тя не можа да изговори името му правилно.

— Птичката е учудващо добре, сър. Вярвам, че вие също се чувствате добре. — Тя също се засмя, радвайки се на красотата му. Очите му бяха кафяви, погледът — неумолимо търсещ. Имаше черна права коса, в която Юланда би искала да зарови пръсти. А устните му бяха толкова чувствено оформени… тя не бе способна да възпре себе си, би желала да го прегърне, но трябваше да запази благоприличие пред чичо си.

В обществото на нормандска Сицилия, силно повлияно от мюсюлманската религия, бе рядкост жената да има такава голяма свобода, каквато бе дадена на Юланда. Тя бе прекарала последните десет години под опеката на Джордж. Всъщност не му бе истинска племенница, но това обяснение толкова точно изразяваше взаимоотношенията им, че с течение на времето и двамата бяха повярвали в него. В къщата на Джордж имаше много слуги, които изпълняваха всички заповеди на стопанина, а също и тези на Юланда. Имаше една домакиня, която се грижеше за всичко, но откакто Юланда навърши седемнайсет, тя пое ролята на домакиня на големия дом. И тази нощ, както друг път, когато пристигаха непознати, тя искаше да се представи като изискана дама и затова остана на масата при гостите през цялото време. Беше й интересно да слуша разговорите за далечни страни.

Тя невинаги бе център на внимание. Така се случи и сега, щом разговорът се завъртя около сицилианската военноморска флота и начина, по който бе използвана тя по време на война, за да защитава земите на крал Роджър. Това бе чисто мъжка тема. Юланда не бе заинтересувана от нея, а по-скоро от хората наоколо, и то от един специален човек. За щастие, Парис бе седнал от лявата й страна.

— Изглежда, ти не се интересуваш толкова много от стратегиите по време на морска битка, както се интересуват приятелите ти. — Юланда започна разговор с него. Това не бе въпрос, а просто констатация на очевиден факт и тя се страхуваше, че е доста безсмислено начало на разговор и не ще привлече вниманието на Парис.

— Не съм запален на тема кораби — обясни той. — Освен това, когато плавам с кораб, се разболявам.

— Същото се случва и с мен — засмя се Юланда. — Спомням си много добре първото си пътуване с кораб. Когато бях много малка, майка ме доведе тук от Палермо. Бях толкова зле, че тя мислеше, че ще умра, преди да пристигнем. Оттогава никога не съм се качвала на кораб.

— Бих искал да мога да направя същото. — Парис знаеше, че ще дойде време, когато отново ще бъде в открито море. Изпитвайки симпатия към мекия музикален глас на Юланда и начина, по който тя привлече вниманието му, той я огледа по-внимателно. Сега, когато бе махнала шала от главата си и черните одежди, тя изглеждаше по съвсем различен начин. Бе облечена в зелена рокля, а лъскавата й червеникава коса бе украсена със златиста панделка. Парис помисли, че ако дръпне края на панделката, тежката коса би се разпиляла по раменете. Унесен от фантазията си, той погледна в очите й. Те бяха тъмни като косата й, но излъчваха топлина и нежност и чудесно контрастираха с бялото й лице.

— Казваш, че си дошла в Сицилия като дете. — Парис продължи да говори с нея, докато другите дискутираха военноморската флота. — Майка ти сестра на Джордж ли е била? Или може би твоят баща е бил негов брат?

— О, не. Ние всъщност не сме толкова близки роднини. Тео, обръщението, което аз използвам, не значи просто чичо — Тя изговори гръцката дума с очарователен акцент. — Тео изразява респект, какъвто младият човек трябва да изпитва към по-стария. В случая моят втори баща бе роднина на тео Джордж.

— Тогава ти не си гъркиня?

— Само според осиновяването. — Юланда се усмихна чаровно. — Истинският ми баща е бил нормандски барон и е бил подчинен на бащата на сегашния ни крал. Умрял е, преди да се родя. Майка ми е била унгарка с благороден произход. Аз съм кръстена на нея.

Парис продължаваше да я гледа и не можеше да се насити на красотата й. Произходът й си бе казал своето — тя имаше подчертано екзотичен вид. Тази жена никога нямаше да остарее. С течение на годините, тя просто щеше да става все по-красива.

Но в момента Парис не изпитваше онази дива страст, която преживяваше при среща с други жени. Това, което той почувства към Юланда в първата нощ, която прекара в компанията й, бе начало на едно трайно приятелство. Той вярваше, че тя би могла да му бъде верен другар, но го учудваше тази мисъл, защото никога преди не си бе представял, че ще приеме една жена по този начин.

Само след една година Парис щеше да разбере защо се чувстваше така.