Нора Робъртс
Сълзите на луната (20)

Глава 20

Усмивката изчезна от лицето му.

— Какво съм направил?

— Продаде една от песните си, а ще последват други. Но при първата вълнението е най-голямо, нали?

Доста тенденциозно той остави чашата.

— Не съм предлагал никаква музика за продан, Брена.

— Аз го направих. Песента, която ми подари. Изпратих я на Магий в Ню Йорк. Обади ми се днес, още сутринта, и каза, че е готов да я купи. А иска да види и други твои произведения. — Завъртя се в кръг, прекалено развълнувана, за да забележи с колко хладен поглед я наблюдава. — Едва дочаках денят да свърши, за да ти го кажа.

— Кое ти даде право да постъпиш така?

Все още сияеща, тя отпи от шампанското.

— Да постъпя как?

— Да изпратиш моя песен. Да покажеш на непознат нещо мое.

— Шон. — Постави ръка върху рамото му и леко го разтърси. — Той ще я купи.

— Подарих ти я, защото я поиска. Мислех, че е за теб — искаш я, защото я цениш. Това ли си планирала през цялото време — да я изпратиш някъде? Някой да й сложи цена?

Нещо не беше наред, лошо и опасно не наред. За да се справи с положението, й хрумна единствено да се развика.

— Дори така да е — даде резултат, нали? Какъв смисъл има да пишеш песни, без да предприемаш нещо за тях? А сега вече разполагаш с тази възможност.

Посрещна нейната разпаленост студено.

— Ти ли ще решаваш какво мога и как трябва да го правя? Как и кога да го сторя? А?

— Но ти не предприемаше нищо.

— Откъде знаеш дали правя нещо или не? И какво планирам да направя?

— Не съм ли те чувала хиляди пъти да повтаряш, че не си готов да ги предложиш за продан?

Още докато изричаше думите, осъзна грешката си. Потърси начин да се измъкне, но той подхвана:

— Точно така. И това не ти харесва. Не и както аз искам да станат нещата. Какъв смисъл има, мислиш си ти, ако с тях човек не може да си изкарва прехраната. Ако не потекат пари.

— Не става въпрос за пари…

— Моята музика е най-личното нещо в живота ми — прекъсна я той. — Дали ще изкарам една лира от нея или не, не променя онова, което тя означава за мен. Ти не го разбираш, Брена, нито го уважаваш. Както не уважаваш и мен.

— Не е вярно. — Усещаше как у нея се надига нещо по-различно от гняв. Стягаше стомаха й, гърлото. — Просто исках да получиш нещо за нея.

— Получавам каквото ми трябва.

Никога не бе виждала толкова ледена ярост, така контролирана. Нямаше начин да не я забележи по вкамененото му лице или в изпепеляващия му поглед. Караше я да се чувства като буболечка, която дори не заслужава да бъде размазана.

— За Бога, Шон. Би трябвало да танцуваш от радост, вместо да ми се сърдиш. Онзи мъж е готов да купи песента. Смята, че би трябвало да бъде записана.

— И онова, което той мисли, е по-важно от това, което аз правя, така ли?

— О, само извърташ нещата. Появява се възможност, а ти проявяваш упорство да не се възползваш.

— Значи така стоят нещата помежду ни? Ти взимаш решенията, ти обмисляш всичко, а аз просто те следвам и съм ти благодарен, че се грижиш за мен, защото съм малоумник, неспособен да се справи сам.

— Защо се държиш, сякаш това е всичко на света? — Прокара трепереща ръка през косата си. — Нали ти уреди този човек да погледне чертежите ми?

Изведнъж й хрумна, че съвсем бе забравила думите на Магий за нейната работа, защото се развълнува прекалено от предложението му за Шон.

— Така е — парира я Шон. — Но не виждаш ли разликата, Брена? Взех разрешение от теб, за да покажа чертежите ти, не го направих зад гърба ти, нито прибягнах до разни номера.

— Не съм ти скроила номер. И изобщо не съм искала да изглежда така. — Вече разбираше къде е сбъркала и стомахът й още повече се сви. — Никога не си проявявал желание да предприемеш нещо за музиката си. Все повтаряше „не съм готов, не съм готов.“

— Именно, не се чувствах готов.

— Е, аз пък твърдя, че си готов. — Не спираше да говори от страх: — Същото мисли и този човек, а до известна степен той е специалист. По дяволите, подари ми песента, а аз направих с нея каквото искам. Очаквах да се зарадваш, но виждам, че е грешка и няма да я допусна отново.

Изгледа я строго и изпита злорадство, виждайки я как започва да трепери.

— И аз няма да позволя да я допуснеш.

Без нито дума повече той се извърна и излезе от къщурката.

— Кучи син! — Ритна вратата след него. — Късоглед, неблагодарен, прост негодник. Това ли ти е признателността, задето се опитах да направя нещо за теб? Ако си въобразяваш, че ще хукна подире ти, има доста да чакаш.

Грабна чашата и я пресуши. Мехурчетата раздразниха гърлото й, а очите й се насълзиха.

Колко време и труд посвети, а той се държи сякаш тя е лукава измамница или тиранин. Е, няма да заплаче нито заради случилото се, нито заради него.

Постави ръце върху плота, наведе се напред и започна да диша бавно — така отстраняваше част от ужасния натиск, смазващ гърдите й.

„Господи, какво направих?“ Наистина не проумяваше къде толкова е сбъркала. В метода — да, определено. Но в резултата? Как е възможно нещо, което смяташе, че ще му донесе радост, така да се изплъзне от контрол и да нарани и двамата?

Обърна се и направи крачка, за да седне, докато се поуспокои, и тогава видя лейди Гуен.

— Голяма помощ ми оказа, няма що. Песните му, твърдеше ти, са в неговото сърце и аз трябвало да се вслушам. Не постъпих ли точно така?

— Ни най-малко — бе отговорът, а после Брена се оказа сама.

 

Знаеше, че като върви енергично, гневът му ще премине. И преди го бе правил. Цепеше през полето, воден от лунната светлина. Нямаше защо да мисли в момента. Важното бе да се движи.

Изкачи скалите и остави вятърът и водата да избистрят главата му. Ала гневът не изчезваше. Беше дал сърцето си на жена, която няма особено високо мнение за него.

Изпратила музиката му! И то на непознат. На някакъв, който никой от тях нито беше виждал, нито беше преценил. И не му бе споменала думичка, просто ей така — последвала хрумването си и очаква той да приеме постъпката й безропотно.

Е, няма да стане.

Да не си въобразява, че не следи хода на мислите й? За колко точно слабоумен го смята? О, Шон е достатъчно приятен и умен по свой си начин, но никога няма да предприеме нещо, ако някой не го срита.

Значи този път това бе ритникът й. Щом той и без това прекарва половината си време в свирене, най-добре да видим как да извлечем нещо практично от тази работа.

Музиката е негова, а не нейна. Пък и тя дори не си даде труда да се престори, че я харесва или оценява.

И какво разбира този тип Магий?

„Келтик рекърдс“, нашепна тих гласец в съзнанието на Шон. Хайде, достатъчно е запознат с тези неща и знае какво и колко разбира Магий и такива като него. Защо да се преструва, че не е така?

— Нито така, нито иначе — промърмори Шон и ритна камък от скалата.

Не беше ли обмислял как, след като срещне този Магий, след като го поогледа и прецени какво представлява, евентуално би му показал някоя от своите мелодии?

Но мелодия, която той избере. Мелодия, която той определи за подходяща. Защото, за Бога, това е негово творение, негово и на никой друг.

А кога за последен път бе решил, че някоя от мелодиите му е завършена, готова и точно както трябва?

Почти никога, наложи се да признае и ритна още един камък в бездната.

Магий искал да купи песента.

— Да ме вземат дяволите.

Борейки се да раздели гнева от другите си чувства, Шон приседна на ръба.

Как да обясни на някого какво изпитва, когато записва извиращите от него ноти и думи? Фантастична, тиха радост го завладява. А другото — да предприеме нещо, както Брена се изрази, поражда усещането, че стои на ръба на ронлива скала. Не се чувства обаче готов да скочи.

А сега го бяха бутнали и това му беше определено неприятно. Независимо че резултатът бе добър, нищо не оправдаваше бутането. Тя никога няма да успее да го разбере.

Тогава къде са те двамата, ако не се разбират?

— Гордостта е нещо важно за мъжа — отбеляза Карик, седнал горе на камъните.

Шон му хвърли бегъл поглед.

— В момента съм доста разстроен, така че ме остави на мира, ако нямаш нищо против.

— Тя доста те нарани и не те виня за поведението ти. Редно е една жена да си знае мястото. В противен случай — ясно да й се покаже къде е то.

— Не става въпрос за място, арогантно магаре такова.

— Не си го изкарвай на мен, момче — посъветва го Карик весело. — Този път съм на твоя страна. Тя прекали — спор няма. Ха, какво си въобразява — да вземе нещо твое и да ти погоди такъв номер? Вярно, че й я подари. Но това е подробност.

— Ами, така е.

— И аз твърдя същото. И сякаш само по себе си не е достатъчно и какво предприема още? Наглася да получиш свободна вечер и…

— Тя ли го е нагласила? — Поради липсата на нещо по-задоволително, Шон ритна поредния камък. — Знаех, че не съм луд. По дяволите.

— Играе си с теб. — Карик замахна и хвърли малката звезда, прилепнала към пръстите му, над водата, където тя остави сребриста диря. — Сготви и подреди всичко — красиво. Много коварна жена. По-добре да си нямаш работа с нея. Защо не се насочиш към сестра й? Млада е, но е хрисима, не смяташ ли?

— О, млъкни!

Шон се надигна и навъсен тръгна да си върви — смехът на Карик го следваше по петите.

— Загубен си, млади Галахър. — Карик изпрати друга звезда в небето. — Не си даваш напълно сметка, но е така. Ах, вие смъртните. Защо предпочитате да страдате, а не да танцувате?

Този път Карик разтвори длан — държеше кристална топка — гладка и прозрачна като планинско езеро. Прокара ръка над нея и се загледа в появилия се образ. Беше красива, с меки зелени очи — същински току-що окъпани от росата треви, — а светлите й коси напомняха зимна слънчева светлина.

— Липсваш ми, Гуен.

Притисна топката към сърцето си и привика белия кон, за да започне своята обиколка из небето, както правеше нощ след нощ. Сам.

 

Когато се върна, намери къщурката празна — не беше и очаквал друго. Именно това иска, каза си. Усамотение. Изненада се, че беше прибрала храната. Познавайки нрава й, очакваше да намери разхвърляни тенджери и тигани из кухнята.

Помещението обаче бе чисто и спретнато, а във въздуха още ухаеше на свещи. Изпита известна неловкост. Взе бутилка бира и я отнесе във всекидневната.

Не възнамеряваше да свири, а да поседи до угасналата камина и да размишлява. Но, по дяволите, след като насила му осигуриха свободна вечер, ще направи нещо, което му доставя удоволствие.

Седна, постави пръсти върху клавишите и засвири.

Та това е песента, която й подари, установи Брена, докато вървеше обратно към градинската порта. Първо изпита облекчение, че го е открила. Ала тутакси я завладя мъка — песента действаше като сол, посипана в прясна рана.

Трябваше обаче да приеме тази мъка. Хвана дръжката. Портата отказа да се отвори. Бутна я, размърда резето — отново нищо. Отстъпи шокирана и паникьосана.

— О… — Почувства как ей сега ще заплаче. — Шон, значи ли това, че се затвори за мен?

Музиката спря. В настъпилата тишина тя се бореше да не се разридае. Няма да го посрещне със сълзи. В един момент вратата се отвори. Сепнато, тя обви плътно раменете си с ръце и заби нокти в дланите, за да удави стенанието си.

Стори му се, че чува сподавен вик, мъчително изхлипване. Разбра, че тя е отвън. Дали го усети, или беше вълшебство, нямаше значение. Стоеше там, огряна от лунната светлина. Очите й бяха мокри, а главата — гордо вдигната.

— Ще влезеш ли?

— Не мога… — Сълзите безмилостно напираха, но успя да ги възпре. — Не мога да отворя портата.

Тръгна озадачен по пътеката, тя бързо пристъпи и постави ръце на портата.

— Не. Ще остана от тази страна. Вероятно така е по-добре. Тръгнах да те търся. После реших, че рано или късно ще се върнеш тук. Аз… Попремислих нещата, май не го правя достатъчно често. Аз…

Ще се обади ли някога, отчаяно се запита тя. Или ще стои насреща й и ще я гледа с очи, чийто израз не успява да разчете?

— Съжалявам. Наистина съжалявам, Шон, че постъпих необмислено и те разстроих. Но едно да знаеш — не съм искала да се получи така. Някои от нещата, които каза преди, са верни. И за това съжалявам. О, не знам как да го направя.

В тона й се долови раздразнение и тя се извърна с гръб към него.

— Кое да направиш, Брена?

Остана загледана право напред в тъмнината.

— Моля те не ме изоставяй, задето направих грешка, дори голяма като тази. Дай ми още един шанс. И ако не може да има нищо повече между нас, поне ми остани приятел.

В този момент изпита потребност да й отвори портата, но се насили да поизчака.

— Дадох ти дума, че ще бъдем приятели, както и ти на мен. Няма да я престъпя.

Брена затисна уста с ръка и постоя така, докато възвърне способността си да говори.

— Означаваш толкова много за мен. Искам да изясним отношенията си. — Пое си дълбоко дъх и се извърна към него. — Каза някои истини. Но не всичко е вярно. Най-важното го изтълкува погрешно.

— И ти ще ми разясниш как стоят нещата всъщност?

Тя трепна от ледения му сарказъм, но не се разгневи достатъчно, че да отговори рязко.

— Знаеш как да се прицелваш и кога да стреляш — отбеляза тя тихо. — И е още по-успешно, защото рядко го правиш.

— Добре. Извинявай. — Каза го искрено, защото никога не я бе виждал така наранена. — Още съм сърдит.

— Обикновено насилвам нещата. — Пое си въздух, издиша, но болката в гърдите й остана. — И съм упорита. Понякога съм небрежна към хората, на които държа. И по-лошо: колкото повече държа на някого, толкова съм по-небрежна. Наистина си помислих, че нищо не предприемаш за музиката си и реших аз да се нагърбя да направя нещо. Не бях права… Не съм права да постъпвам с нещо твое според моите виждания. Редно беше да ти кажа за намеренията си, както ти постъпи.

— С това съм съгласен.

— Но не беше просто проява на егоизъм. Исках да ти дам нещо — нещо важно, което да те направи щастлив, което има значение за теб. Не ставаше въпрос за парите, кълна ти се. А за славата.

— Не търся слава.

— Исках я за теб.

— Какво те вълнува това, Брена? Ти дори не харесваш моята музика.

— Не е вярно. — От несправедливото обвинение нервите й се изопнаха. — Може да съм тиранична, но не съм глуха или глупава. Обичам музиката ти. Толкова е хубава. Но ти никога не си се интересувал какво мисля за нея. Пропиляваш един талант, нещо като чудо, и това ме влудява. — Изгледа го свирепо и избърса сълзите от бузите си. — Не съм в състояние да направя нищо по отношение на чувствата си, защото имам страшно високо мнение за теб. Написал си песен, която направо прониза сърцето ми, трогна ме дълбоко. Видях я на пианото, преди да я беше завършил — стоеше захвърлена, сякаш не разбираше, че е истински диамант. Обзе ме порив да предприема нещо, не помислих правилно ли е или не. Гордеех се с уменията ти и не мислех за друго. О, върви по дяволите, тъпоглавецо!

Той подсвирна изненадано.

— Доста странно поднесено извинение.

— О, престани. Взимам си обратно всички думи от извинението, което бях така глупава да направя.

Ето, мина му през ума, жена за него. Постави ръце на портата и я погледна с огромно задоволство.

— Късно е. Вече го получих и смятам да го задържа. И още нещо ще ти кажа. Винаги ме е интересувало какво мислиш за музиката ми и за мен. По-важно е какво мислиш ти, отколкото който и да е друг на този свят. Какво ще кажеш?

— Просто се опитваш да ме омилостивиш, защото отново ме ядоса.

— Винаги съм успявал да те омилостивя, мила. — Дръпна портата и тя се отвори съвсем леко. — Влез.

Брена подсмръкна.

— Не искам.

— Независимо от това ще влезеш — обяви той и хвана ръката й, за да я притегли навътре. — Сега е мой ред да ти кажа това-онова.

— Не ме интересува.

Докосна портата и изруга — тя отново не помръдна.

— И все пак ще ме изслушаш. — Хвана ръцете й, преди да ги е свила в юмруци. — Не ми харесва нито какво си направила, нито начинът, по който си го осъществила. Но причините, тласнали те да постъпиш така, значително смекчават постъпката ти.

— Не ми пука.

— Престани да се държиш като глупачка. — Тя зяпна, а той се възползва от обстановката и я вдигна на няколко сантиметра от земята. — При необходимост ще започна да се държа грубо с теб. Харесва ти, когато го правя.

— Какво…

Думите не й достигаха и той кимна.

— О, най-после млъкна. Каква невероятна промяна! Нямам нужда никой да насочва живота ми, но нямам нищо против някой да върви до мен. Няма да позволя да ме насилват, мамят или манипулират. Опиташ ли се, ще съжаляваш.

— Ще ме накараш да съжалявам в бъдеще? — само дето не заекна тя. — Та аз вече съжалявам за първата стъпка да опитам…

— Брена! — Леко я разтърси. — В някои случаи просто е по-добре да мълчиш и да слушаш. Сега моментът е такъв. Та както казах — продължи, докато тя премигваше насреща му, — да те измамят е едно, а съвсем друго — да те изненадат. И си мисля, че в крайна сметка си искала да ме изненадаш с нещо като подарък, а аз отказах да го приема. Затова, Брена, се извинявам.

Страхът и тъгата й вече намаляваха, но не бяха изчезнали.

— И на мен не ми допада кой знае колко твоето извинение.

— Или го приеми, или недей.

— Изведнъж стана доста напорист.

— Имам си предел и вече би трябвало да го знаеш. Така че… Колко ще ми плати Магий за песента?

— Не попитах — отвърна тя сковано.

— О, значи не се бъркаш във всичко. Това е добре.

— Омразен си ми. Казах ти, че не беше заради парите. — Започна да пристъпя от крак на крак. — Не знам как съм пропуснала да забележа тази страна от характера ти. Никога няма да проумея как е възможно да си помисля, че съм влюбена в теб. Само при мисълта да прекарам остатъка от живота си с такъв като теб се смразявам.

Той не успя да се въздържи и се ухили. Беше великолепно късовете от живота му отново да се подредят така добре.

— Ще стигнем до въпроса след минутка. Важно е, че не е било заради парите, Брена. Важно е, че не си си мислила: „Е, щом ще бъда с този мъж, то, по дяволите, нека докаже доколко е способен да изкарва прехраната си с таланта си. Не го ли направи, аз ще се погрижа.“

— Пет пари не давам как си изкарваш прехраната.

— Сега вече го разбирам. По-скоро си си казала: „Искам да съм с този мъж и защото го обичам, желая да му помогна в онова, което има най-голямо значение за него.“ Похвална мисъл и все пак трябваше да оставиш нещата на мен.

— Бъди сигурен, че в бъдеще ще оставя и тези неща, и всичко останало на теб.

— Ако това обещание просъществува седмица, очаквам да видя прасета да прелитат над залива Ардмор. А ако пресметливият ти мозък се чуди какво имам предвид, нека те уведомя, че имах намерение да вляза във връзка с Магий и да му предложа някои мелодии и песни. Готвех се да го направя, когато се видя с него и след като го преценя.

Изгледа го подозрително.

— Смятал си да му покажеш музиката си?

— Да, най-вероятно щях да го сторя. Признавам, че в миналото десетки пъти съм се канил да я предложа, но в последния момент се отказвах. Когато си създал нещо, то ти е скъпо. Винаги те измъчва опасението, че другите няма да го харесат. Намирах за по-безопасно да не рискувам. По-малко ли ме уважаваш заради това, Брена?

— Не. Разбира се, не. Но ако не попиташ — сети се тя за думите на баща си, — отговорът винаги ще бъде не.

— Не оспорвам това, а само методите ти. А сега ми кажи — ако Магий бе заявил, че си му изпратила боклук и който го е написал, няма никакъв талант, щеше ли да ме уважаваш по-малко?

— Не, разбира се, слабоумнико. Щях да разбера, че Магий няма никакъв вкус.

— Е, щом изяснихме този въпрос, нека се върнем на думите ти, че си влюбена в мен.

— Няма нужда, защото вече не е така. Възвърнах си здравия разум.

— Много жалко. Налага се да ме изчакаш тук за минута. Искам да взема нещо от вътре.

— Няма да стоя тук. Прибирам се вкъщи.

— Така само ще ме принудиш да те последвам, Брена — провикна се той през рамо, тръгнал към къщурката. — А онова, което съм намислил, е най-добре да стане тук, насаме.

Помисли си дали да не прескочи портата, за да го ядоса, но се отказа — целият този хаос от емоции я беше изтощил. По-добре да го остави да свърши каквото си е наумил.

След малко той се появи, но не носеше нищо и тя свъси вежди.

— Луната е пълна — отбеляза Шон, докато се приближаваше. — Други сигурно знаят по-добре от нас кога е редно да се направи, но явно е било писано да стане на лунна светлина, и то тук.

Пъхна ръка в джоба си и я задържа.

— По едно време имах план да ти позволя да ме свалиш, да преодолееш съпротивата ми и накрая да ме убедиш колко е умно да се предам и да се оженя за теб.

Очите й се замъглиха от изумление.

— Моля?

— Нима наистина си въобразяваше, че ме дърпаш като кученце на каишка? Такъв ли мъж искаш да имаш в дома си, Брена О’Тул? Да върви безропотно край теб и да е само баща на децата ти?

— Някаква игра ли си играеш?

— Отчасти. Както и ти. Но играта вече свърши. Иска ми се всичко да стане както традицията повелява, Брена. — Взе ръката й и определено остана доволен, усещайки, че трепери. — Обичам те. Не знам кога започна — преди години или преди седмици. Но знам едно — сърцето ми ти принадлежи и не искам никоя друга. Искам само теб. Нека заедно да изградим живота си. Омъжи се за мен.

Нямаше сили да откъсне очи от лицето му. Целият свят бе съсредоточен там.

— Главата ме заболя — успя да промълви тя.

— Бог да те благослови. — Засмя се и целуна ръката й. — Как да не обичам такава жена?

Държеше ръката й здраво, докато изваждаше пръстена от джоба си.

Перлата блесна като луната — бяла и ясна — обрамчена в малко златно гнездо.

— Лунна сълза — обясни той. — Дадоха ми я, за да ти я връча. Знам, че по принцип не носиш пръстени.

— Аз… Те… Докато работя ми пречат.

— Затова взех и верижка. Да го носиш на врата.

Той е човек, който би се сетил за подобно нещо, мина й през ума. Такава малка, но трогателна подробност.

— В момента не работя.

Сложи го на пръста й и ръката й вече не трепереше в неговата.

— Подхожда ми, предполагам, както ти ми подхождаш. Но няма да ме разплачеш.

— Напротив. — Докосна с устни челото и слепоочията й. — Днес купих земя.

— Какво? — Бликналите сълзи й пречеха да вижда. — Какво? Земя ли? Купил си земя? Без да ми кажеш думичка, без да я видя?

— Ако не ти хареса, погреби ме там.

— Може и така да постъпя. Купил си земя — повтори тя, но сега гласът й прозвуча замечтано.

— За да построиш къща и двамата да я напълним с деца.

— По дяволите. Ето — разплака ме. — Прегърна го. — Чакай малко. На нищо не приличам. — С лице заровено в рамото му, тя продължи: — Мислех, че е само копнеж по теб, че така ще бъде и за двамата. Копнея по теб, но не е достатъчно, нито е всичко. Да, тук ми е мястото. Но все пак аз те свалих. Нищо няма да ме убеди в противното. — Дръпна се, колкото да отвърне на целувката му. — Бях измислила всичко, бях решила какво ще ти кажа тази вечер, а сега не си спомням как точно трябваше да стане. Само знам, че те обичам. Шон. Обичам те такъв, какъвто си. Нищо няма да променям.

— Това е повече от достатъчно. Ще влезеш ли сега вътре? Ще стопля вечерята.

— Поне това направи, след като я остави да изстине. — Преплете пръсти в неговите. — Нали не настояваш за голяма, лъскава сватба?

— Не виждам как ще я организираме, след като съм решил да се венчаем колкото е възможно по-скоро.

— О! — Облегна се на него. — Обичам те, Шон. А, още едно нещо — подхвана тя, докато вървяха към къщурката. — Не ти ли трябва име за песента? Онази, която Магий иска.

— Казва се „Песента на Брена“ — отвърна той. — Винаги е била нейна.