Нора Робъртс
Сълзите на луната (10)

Глава 10

Затвориха кръчмата, когато селцето така утихна, че се чуваше единствено грохотът на морето. Всички от семейство Галахър се събраха около кухненската маса в къщата им на чай и уиски.

— Ето как стоят нещата.

Докато говореше, Ейдан постави ръка върху рамото на Джуд, а тя вдигна своята и преплете пръсти в неговите. Внезапно си спомни как родителите му сплитаха ръце точно по същия начин, когато седяха начело на масата, за да се решават важни семейни въпроси.

Така постъпваха представителите на семейство Галахър, помисли си той. Във веригата на традициите една брънка води към следващата.

— Е, как? — настоя Дарси.

— Извинявайте. — Ейдан разтърси глава. — Замислих се нещо. И така: отначало. Финкъл може и да е американец, но не е бос, става ли въпрос за търговия с коне. Разбира се, бях наясно, че преуспяващ бизнесмен като Магий ще изпрати вещ човек, който да се погрижи за интересите му.

— И така да е — обади се Шон, — но повярва за кандидата от Лондон.

Ейдан се ухили и кимна.

— Е, и ние не сме зелени. Ирландците търгуват с коне преди онези, дето са търсили Америка, да са я открили. Но не това е важното сега. — Понечи да хвърли на търпеливо чакащия Фин бисквитка, сети се за присъствието на съпругата си и си прочисти гърлото. — Финкъл хареса земята, разположението й и така нататък. Сигурен съм, макар от време на време да сумтеше и мърмореше. Отново повтори, че Магий предпочита да купи терена; аз пък отвърнах колко това е разбираемо, защото всеки обича да знае кое е негово и така нататък, и така нататък. Но завърших с това, че твърдо сме решили да даваме под наем.

— Ако продадем, по-бързо ще разполагаме с пари и бихме могли да ги пуснем да работят за нас — обади се Дарси.

— Вярно е — кимна Ейдан.

— Но иначе ще разполагаме с повече контрол — намеси се Шон, — с част от печалбата и думата какво да се прави с нашата собственост, ако я дадем под наем. Гледай напред, Дарси. Гледай след десет или двадесет години, мисли за онова, което ще оставиш на децата си.

— Кой ти каза, че ще раждам деца? — Сви рамене. — Но разбирам какво имаш предвид. Просто ми е трудно да се удържа да не грабна парите, които ми се дават в момента.

— Предлагаме да я наеме за сто години.

— Сто?

Очите на Дарси се разтвориха широко, но Ейдан само погледна съпругата си.

— Числото сто е вълшебно.

— Става въпрос за бизнес, а не за приказки и магии.

— Възползвай се от феите, когато можеш. — Шон добави малко уиски към чая си. Струваше му се по-подходящо за деловия разговор. — Ако Магий разсъждава в перспектива, наемане за сто години ще му допадне. Брена знае някои неща за неговата компания. — Улови изпитателния поглед на Дарси, когато спомена името. — Изглежда, че е честен човек, но и той никак не е зелен. Затова не е изключено да иска още по-дълъг срок.

— Както трябва да постъпим и ние. По лира на година за сто години.

— Само по една лира! — Дарси вдигна безпомощно ръце. — Защо направо не му подарим проклетата земя?

— Срещу тази цена ще искаме петдесет процента от приходите на залата му.

Дарси се поуспокои, а очите й станаха по-бдителни.

— И сме готови да смъкнем до колко?

— Двадесет. А в края на срока и земята, и залата стават обща собственост с равни дялове за Галахър и Магий.

— Доста примамлива сделка — призна Дарси. — И почти изцяло в наша полза. Той защо ще я приеме?

— Аз… — подхвана Джуд, но млъкна.

— Не, не — изкажи се — подкани я Ейдан и стисна ръката й. — И ти си част от семейството.

— Ами, струва ми се, че ще приеме условията. След известни преговори и някои уточнения. Дори да се наложи да поотстъпите още, накрая ще бъдете съвсем близо до исканията си… Защото, в края на краищата, и двете страни се стремят към едно и също.

— Магий иска залата — обади се Дарси.

— Не само това. — Съвсем несъзнателно Джуд перна Шон по ръката, преди да е успял да подхвърли бисквитка на Фин. — Има си причина да избере това място. Човек с толкова успешен бизнес може да си позволи да задоволи някой свой каприз. Предците му са оттук — продължи тя. — Прачичо му е бил сгоден за пралеля ми.

— Разбира се. — Шон потупа с пръст бутилката уиски, сетил се изведнъж. — Джон Магий загинал в Първата световна война. Най-малкият му брат — май се казвал Денис — заминал за Америка да си търси късмета. Не го свързвах досега.

— Не знам доколко сантиментални причини карат Магий да се спре на Ардмор — продължи Джуд, — но те са определено част от мотивацията му. Ако Магий е израснал като мен, той знае легенди и приказки за Ирландия и особено за района. Сега иска по-здрава връзка с това място, откъдето произхожда семейството му. Напълно го разбирам.

— Американската сантименталност по отношение на предците. — Развеселена, Дарси си наля малко уиски. — Изобщо не мога да го разбера. Предци… Та те са мъртви от години, нали? Но ако подобна разнеженост помогне да се осъществи сделката, това ме устройва.

— Това е част от нея, но… Извинявайте, но психологът у мен се обажда. Магий също така се стреми да извлече печалба. Ако не го прави, нямаше да има една от най-големите компании в Щатите. И поради същата причина ще брани и репутацията си.

— Както и ние нашата — отбеляза Шон и вдигна чаша.

— Ти имаш страхотна репутация, няма що — сряза го Дарси и му се усмихна кисело.

— Но не така завършена като твоята, скъпа.

— Аз поне не ходя да съблазнявам приятели от детинство.

Бавно, с опасни пламъчета в очите, той остави чашата. Преди да се разхвърчи перушина, Ейдан разпери ръце помежду им.

— За какво става въпрос?

— О, фучи, защото целунах Брена.

— Е, не се карайте за… — Ейдан отпусна ръка върху масата. — Брена О’Тул ли?

— Разбира се, че Брена О’Тул.

— Защо си целувал нашата Брена?

— Ейдан. — Джуд го дръпна за ръкава. — Това си е работа на Шон.

— Тя е и наша работа, и на Брена.

— Милостива Дево. Не съм я сграбчил за косата, нито съм я повалил на кухненския под да я насиля като животно, докато тя се съпротивлява.

— На кухненския под ли сте били?

— Нищо подобно. — Шон не знаеше какво да предприеме и притисна с пръсти очите си. — В това семейство не оставят човек да води обикновен живот. Целунах Брена. Не ми е за първи път. Не възнамерявам да бъде и за последен. И не проумявам защо всички са толкова озадачени. И защо го смятат едва ли не за престъпление.

Дарси скръсти ръце. Узна нещо, което смяташе да изкопчи от него дори с цената на продължителен тормоз. Той не спомена, че промяната във взаимоотношенията им е настъпила по инициатива на Брена. Ако ставаше въпрос за друг, би решила, че брани самолюбието си. Но Шон просто инстинктивно бранеше дамата си.

От този факт й стана хем приятно, хем тревожно.

— Просто е… изненадващо — обади се Ейдан.

— Не го намирам за престъпление. — Дарси дари Шон със сладка сестринска усмивка. — Но съм озадачена. В края на краищата Брена вече те е виждала гол… Макар и преди доста години… Такива неща остават в съзнанието. А след като те е видяла, не мога да си представя защо въобще проявява интерес.

— Този въпрос задай на нея. — Искаше да спре дотук и да запази достойнство, но не успя. — Нямах дори петнадесет, а и морето беше студено. Един мъж не се представя в най-добрата си светлина, след като току-що е излязъл от ледена вода.

— Това е твоята версия, момчето ми. Придържай се към нея.

— А и ти въобще не биваше да гледаш в тази посока. Но винаги си била перверзна.

— Защо да не гледам? Всички останали го правеха. Загубил си плувките в морето — обясни тя на Джуд, — но го разбра чак когато застана на брега чисто гол. Винаги съм съжалявала, че в този момент нямах фотоапарат.

Джуд погледна Шон съчувствено.

— На моменти съм съжалявала, задето съм единствено дете. Но при някои обстоятелства… О!

— Какво има? — Ейдан скочи на крака като стрела, готов да вземе съпругата си в прегръдките си, когато Джуд докосна корема си с ръка. — Ето, разстроихте я с вашите препирни.

— Не, не. Бебето мърда. — Възбудена, тя взе ръката на Ейдан и я положи върху корема си. — Усещаш ли го? Минава като тръпка през мен.

Паниката се превърна в благоговение, което изпълни и очите, и сърцето му.

— Доста е енергично.

— Все пак сме на семейно събиране. Защо да не участва? — Шон отново вдигна чаша. — Slainte.

 

Отиде да посети Мод. През целия си живот Шон бе свикнал да я навестява един-два пъти седмично; не виждаше защо нещата да се променят след смъртта й. А и гробът й бе добро място за размисъл.

Нямаше нищо общо с факта, че по пътя си щеше да мине край хотела на скалите. Вероятността да види Брена не беше голяма, но ако не тръгне в тази посока, шансът бе нулев.

Спомни си колко романтична душа бе Мод Фицджералд, тя би оценила подобна логика.

Морето се ширеше пред разположения върху скалите хотел. И въпреки малко хладния сутрешен въздух доста от гостите бяха излезли да се порадват на гледката. Шон също й се наслади и докато наблюдаваше как лодките порят водата, благодари на предците си, че са се посветили на кръчмарство, а не на риболов.

Ето го Тим Рейли и хората му: хвърлят мрежите, а вълните танцуват наоколо. В това имаше ритъм и Шон започне да потропва в такт, в главата му звучаха флейта и чело в музикален дует.

Помисли си, че туристите сигурно намират лодките за живописни, а идеята да си изкарваш прехраната от морето — за романтично начинание, идващо от дълбока древност. Но докато стоеше, а вятърът развяваше тъмните му коси и правеше всичко възможно да се промуши под пуловера му, той си даде сметка колко студен, самотен и зависим от капризите на стихиите е такъв живот.

Предпочиташе топлата кръчма и оживената кухня всеки ден от седмицата.

Романтичното настроение обсеби съзнанието на Мери Кейт, когато изскочи навън и го зърна. Наложи се да притисне сърцето си с ръка, защото пред очите й се появиха образи.

Шон, застанал леко разкрачен върху скалите, с очи, вперени в хоризонта, й заприлича на Хийтклиф, Бътлър, Ланселот и всички други герои, които замайваха главата на младата жена.

Остана доволна, че сутринта облече новата синя блуза на Пати, макар да знаеше, че сестра й ще й се разсърди. Мери Кейт приглади косите си и забърза напред.

— Шон.

Той се извърна и виждайки я да идва към него, мислено се наруга. Не се сети, че може да налети на сестрата на Брена — не и след като бе така зает да мисли за Брена.

Внимавай какво правиш, Галахър, предупреди се той.

— Добро утро, Мери Кейт. Забравих, че в момента хотелът е пълен с представители на семейство О’Тул.

Трябваше да си развърже езика. На тази светлина очите му са така ясни, че ако се вгледа достатъчно дълго в тях, ще види отражението си. Беше така блазнещо.

— Защо не влезеш да се скриеш от вятъра. Точно имам почивка и ще те почерпя чай.

— Много мила покана, но отивам на гроба на Старата Мод. Просто се загледах как Тим Рейли хвърля мрежите; видяха ми се пълни с риба. Ще трябва да се отбия при него да се спазарим за част от улова му.

— Защо не наминеш по-късно? — Наклони глава, прокара ръка през косата си и го погледна през миглите си с поглед, който бе практикувала безкрай пред огледалото. — Имам възможност да си взема обедната почивка почти по всяко време.

— Ами… — Тя владееше изкуството да флиртува далеч по-добре, отколкото той си представяше. Малко го плашеше. — Скоро трябва да съм в кръчмата.

— Толкова ще ми е приятно да си поприказваме. — Сложи ръка на рамото му. — В момента нямаме особено много работа.

— Да, ще си помисля. Е, тръгвам. Влизай вътре. Не бива да стоиш тук по тази тънка блузка. Ще настинеш. Поздрави семейството си.

Докато той се спасяваше, Мери Кейт въздъхна доволно. Беше забелязал блузата й.

Добре се справи с положението, поздрави се Шон. Държа се дружелюбно, като по-голям брат към сестричката си. Остана с убеждението, че е отклонил опасността. Наистина бе много мило от нейна страна, че е мислила за него. Като мъж се чувстваше поласкан; особено след като избегна поставените примки, без да падне в тях.

Но все пак реши, че малко външна подкрепа няма да му е излишна и потопи ръка в кладенеца на свети Деклан, а после поръси земята с водата.

— Суеверия? У модерно мислещ мъж?

Шон вдигна глава и срещна умните сини очи на Карик, Принца на феите.

— Дори един модерно мислещ мъж знае, че за суеверията има причина, особено когато разговаря с такива като теб. — Понеже си имаше предварително набелязана цел, Шон се отдалечи от кладенеца и пристъпи към гроба на Мод. — Я ми кажи — ти постоянно ли си тук? Цял живот идвам на това място, но отскоро те виждам.

— Досега нямаше особена причина да ме виждаш. Ще ти задам въпрос, Шон Галахър, и се надявам да ми отговориш.

— Е, първо го задай.

— Така и ще постъпя. — Карик седна от другата страна на гроба; очите им се оказаха на едно ниво. — Какво, по дяволите, чакаш?

Шон вдигна вежди и постави ръце на коленете си.

— Какво ли не.

— О, съвсем типично за теб. — В тона на Карик се долавяше възмущение. — Говоря ти за Мери Брена О’Тул и защо още не си я отвел в леглото си.

— Това е работа между Брена и мен — отвърна Шон с равен глас, — и не е твоя грижа.

— Моя грижа е, разбира се. — Карик се бе изправил на крака с неуловимо бързо за човешкото око движение. Пръстенът на ръката му светеше с дълбока синя светлина, а сребърната торба на кръста му проблясваше. — Смятах те за чувствителен човек, но излиза, че си по-твърдоглав дори от брат си.

— Определено не си първият, който го твърди.

— Но всичко си е на мястото, млади Галахър.

Сега Карик стоеше до Шон, а не срещу него и младият мъж също се изправи.

— Какво значи тока?

— Твоята роля, твоята съдба, твоят избор. Как е възможно да извличаш от сърцето си музика, а да не се интересуваш как да живееш живота си?

— Моят живот ми харесва такъв, какъвто е.

— Твърдоглав си — повтори Карик. — Фин, предпази ме от глупостта на смъртните — призова той.

Вдигна ръце нагоре и от ясните небеса се разнеса гръмотевичен тътен.

— Ако смяташ, че ще ме впечатлиш с циркаджийските си номера, няма да успееш. Просто показваш избухливия си нрав, но и аз имам такъв.

— Готов ли си да премериш сили с мен?

Карик махна с пръст и пред краката на Шон се заби ослепителна бяла светкавица.

— Прилагаш тактика на насилник. — Но истината бе, че Шон си наложи да не отскочи назад. — И не ти прави чест.

От гняв очите на Карик станаха почти черни, а от пръстите на ръцете му започнаха да излизат червени пламъчета. Ала щом отметна глава с гръмък смях, те загаснаха.

— Е, по-смел си, отколкото си представях. Или го правиш от глупост?

— Достатъчно съм умен да знам, че пожелаеш ли, си в състояние да правиш пакости, но не и да нанасяш истинска вреда. Не ме плашиш, Карик.

— Мога да те накарам да застанеш на колене и да квакаш като жаба.

— Ще засегнеш гордостта ми, но няма да постигнеш нещо повече. — Всъщност нямаше желание да го подложи на проверка. — Какъв е смисълът от всичко това? Със заплахи няма да спечелиш симпатиите ми.

— Чакал съм шест твои живота за нещо, което можеш да получиш в миг, само като протегнеш ръка. — Този път въздъхна. — Втория път събрах за нея сълзи от луната. — Свали торбата от колана си. — И изсипах в краката й перлите, в които се превърнаха. Единствено тя ги видя. Обърна торбата и изсипа бял водопад от блестящи бели бисери върху гроба на Мод. — Те светеха сред тревата, огряна от лунните лъчи, бели и гладки като кожата на Гуен. Но тя не разбра, че не перли съм разсипал в краката й, а моето сърце — копнежът в него, а също и най-чистата си любов. Не знаех, че трябва да й го кажа. А може би вече беше прекалено късно, защото не й бях дал онази част от себе си, която тя искаше.

Сега гласът на Карик преливаше от отчаяние и тъга.

Шон пое ръката му.

— А какво искаше тя?

— Любов. Само тази дума. Една-единствена дума. А аз й дарих скъпоценни камъни — диаманти, взети от слънцето, и перли от луната, а последния път — камъни, които вие наричате сапфири — събрах ги от морските дълбини.

— Добре знам цялата ти история.

— Не се съмнявам. А новата ти сестра — Джуд — я е описала в книгата си с легенди и предания. Краят е все така тъжен, защото в момент на гняв и болка направих магия на моята Гуен. Прибързано действах, Галахър. Три пъти любовта трябва да срещне любов, а сърцето да приеме сърце с всичките му недостатъци и слабости. Едва тогава моята Гуен и аз ще бъдем свободни да сме заедно. Три пъти по сто години чаках; търпението ми е подложено на сериозно изпитание. Ти си човек на думите. — Карик се замисли и мина от другата страна на гроба. — Добре ги съчетаваш с музика. Музика, която другите би трябвало да чуят, но не говорим за това сега. Човек с такъв талант за думите разбира какво става в душата на другия, често дори преди той да го е осъзнал. Такъв талант притежаваш ти. Искам от теб да го използваш. — Със замах разпери ръце над гроба и перлите станаха цветя. — Скъпоценните камъни, които дадох на Гуен, се превърнаха в цветя. Джуд ще ти каже, че това са цветята, които растат в градината й. Някои жени, както започнах да разбирам, искат прости неща, Галахър.

Вдигна пръст. На върха му стоеше една-единствена съвършена перла. С тънка усмивка я подхвърли на Шон и кимна доволен, когато младият мъж я улови във въздуха.

— Вземи я и я пази, докато разбереш на кого трябва да я дариш. И тогава не забравяй думите. Те са нещо повече от вълшебството, което държиш в ръка.

Въздухът потрепери, размърда се и Карик изчезна.

— Този мъж направо ме изтощава — промърмори Шон и отново седна до гроба. — Доста необичайни компаньони имаш, Мод.

Изпитваше дълбока потребност да се потопи в царящата наоколо тишина. Загледа се как лунните цветя се стелят по гроба. Разтърка перлата между пръстите си. Постави я в джоба и се наведе да откъсне едно цвете.

— Няма да възразиш, нали? За Джуд е — обясни той на Мод.

Остана още двадесет минути и се върна вкъщи.

 

Не почука. Цял живот това бе негов дом и не се замисли. И все пак щом вратата зад него хлопна, Шон се запита дали не би попречил с нещо на Джуд.

Тя се появи на горната стълбищна площадка, преди да е решил дали не е по-добре да се измъкне.

— Работиш. Ще намина по-късно — Шон гледаше нагоре извинително.

— Не. Не ми пречиш. Не е зле да си почина. Искаш ли чай? — попита тя и тръгна да слиза.

— Да, но аз ще го направя.

— Чудесно. — Усмихна му се плахо, когато й подаде лунното цвете. — Благодаря. Цъфти ли през този сезон?

— На повечето места — не. Това е едно от нещата, за които искам да поговорим — последва я към кухнята. — Как се чувстваш днес?

— Добре. Всъщност много добре. Изглежда сутрешните прилошавания отминават. Трябва да ти кажа, че нямам нищо против.

— А работата ти върви ли?

Типично за Шон, помисли си тя — не бърза да съобщи за какво е дошъл; стига до същината на въпроса постепенно, когато му дойде времето. Намери малко шише за лунното цвете, а той сложи чайника.

— Да. На моменти просто не ми се вярва, че се занимавам именно с това. Миналата година по същото време преподавах и ненавиждах работата си. А сега ми предстои да издам книга, друга е почти готова. Малко съм нервна, защото този път сама съм съчинила приказките. Първата все пак беше сборник от разказани ми легенди. Да пиша ми е страшно приятно.

— Като си малко нервна, сигурно ще опишеш историята по-добре, не смяташ ли? — Свойски взе кутията с бисквити и отсипа в чиния. — Искам да кажа — ще бъдеш по-внимателна при писането.

— Надявам се да си прав. Нервен ли си, когато съчиняваш музика?

— При мелодиите — не — отвърна той след кратък размисъл. — Но думите понякога ме притесняват. Опитвам се да намеря най-точния изказ на онова, което музиката внушава. Понякога е доста изнервящо.

— Как го преодоляваш?

— О, оставям мозъкът ми да се лута известно време. — Водата в чайника завря и Шон сипа чая. — Тогава, ако получа главоболие, излизам навън да се поразходя или просто се залавям с нещо съвършено различно. В повечето случаи думите сами се подреждат, сякаш са чакали да ги набера.

— Страхувам се да излизам надалеч, когато работя. Постоянно се опасявам дали после ще успея да запиша всичко. Твоят подход е много по-здравословен.

— Но пък ти си автор, когото публикуват.

Докато чаят се запарваше, той извади чаши.

— Искаш ли един ден музиката ти да бъде популяризирана, Шон?

— Може би… Един ден. Не бързам за никъде — което, той добре знаеше, повтаряше от години насам. — Пиша я за собствено удоволствие и това ми стига.

— Моята агентка положително познава някой от музикалния бизнес. Мога да я попитам.

Сърцето му трепна като на заек.

— О, няма нужда. Всъщност, Джуд, дойдох да поговорим за нещо съвършено друго.

Той донесе чайника на масата и наля чая. После седна и ароматът на напитката се разнесе наоколо. Продължаваше да мълчи.

— Шон, какво се върти в главата ти?

— Чудя се как точно да го изразя. Е, ще започна по този начин.

Бръкна в джоба си, измъкна перлата я постави до чашата на Джуд.

— Перла? — Озадачена, тя посегна да я вземе, но вдигна поглед към него и пръстите й спряха на милиметри от белия скъпоценен камък. — О, от Карик е.

— Говори много ласкаво за теб.

— Странно. Толкова е… странно. — Сега вече взе перлата и я задържа в дланта си. — И лунното цвете. Останалите перли са се превърнали в лунни цветя, нали?

— Върху гроба на Мод. Какво мислиш за всичко това?

— Какво да мисли една съвременна, образована, относително интелигентна жена за съществуването на феи? — Остави перлата да се залюлее в дланта й, после поклати глава. — Намирам го за великолепно. В буквалния смисъл. Той е малко арогантен и нетърпелив, обича и да се фука, но установяването на контакт с него е едно от нещата, които промениха живота ми.

— Изглежда си е наумил да промени и моя. Иначе нямаше да ми даде това.

— Да, определено мисля, че си прав — Джуд подаде перлата на Шон. — А ти какво смяташ по въпроса?

— Че ще трябва да чака дълго, защото моя живот ми харесва точно какъвто е.

— А ти… — Джуд замълча и взе чашата с чай. — Чудя се дали мислиш за Брена.

— Доста мисля за тази О’Тул. Дори ми е хрумвало, че Карик ме вижда обвързан с нея като следваща стъпка да постигне своето.

— И?

— Ами… — Шон си взе бисквита и отхапа. — Ще повторя: ще има да чака. — Устните му трепнаха, когато Джуд сведе глава и се загледа в чая си. — Да не забелязах сводническо пламъче в красивите ти очи, Джуд Франсис?

Тя изсумтя.

— Представа нямам за какво говориш.

— Говоря за една щастливо омъжена жена, погледнала девера си, все още ерген, с мисълта: „О, няма ли да е прекрасно нашият мил Шон да си намери подходяща съпруга и да се задоми? Какво ли мога да сторя, та да помогна това да се случи?“

— И през ум не би ми минало да се намеся — тонът й бе строг, но очите й се смееха. — Наистина. Е, почти никак.

— Много ще ти бъда благодарен. — Пъхна перлата обратно в джоба. — Е, значи знаеш какво мисля по този въпрос. Ако се стигне до нещо между мен и Брена О’Тул, то ще е, защото двамата сме го решили, а не защото някой би искал да стане така. Или защото новата ми сестра, която нежно обичам, би го пожелала.

— Просто искам да си щастлив.

— Аз също. И за да го постигна, най-добре е да бягам в кръчмата, та Ейдан да не ми счупи главата заради закъснението.