Нора Робъртс
Сълзите на луната (6)

Глава 6

— Моля, подай ми извитите клещи, скъпа.

Брена взе инструмента и го занесе на баща си.

Детската стая започваше да се оформя; в съзнанието на Брена тя вече приличаше повече на стая за бебе, отколкото на старата стая на Шон. Сред всичките разхвърляни инструменти, триони и купчини дървесина мнозина не успяваха да видят как ще изглежда готовият обект, но тя истински обожаваше бъркотията по време на работа и й се наслаждаваше не по-малко, отколкото на блестящия й завършек.

Миризмите и шумовете й доставяха удоволствие, както и потта след работата с чука или рязането на дъски. Сега, когато отстъпи, за да погледа как работи баща й, си помисли, че полиците стават чудесни. Обичаше да размерва, да подравнява, да проверява и уточнява, докато получи идеалното превъплъщение на онова, което си представяше.

— Добре е — отбеляза Майк весело.

Остави клещите в ъгъла. Без да си дават сметка, застанаха един до друг в една и съща поза: ръце на хълбоците, леко разкрачени и загледани в направеното.

— И тъй като е построено от О’Тул, ще трае дълго.

— Да, така правим. — Потупа я дружелюбно по рамото. — Е, добра работа свършихме тук тази сутрин. Какво ще кажеш да отскочим до кръчмата за обяд, и следобед да приключим?

— О, не съм гладна. — Избягвайки погледа му, Брена пристъпи да огледа отблизо полиците. — Ти иди, а аз ще остана. Ще си намеря някаква работа тук.

Майк се почеса по врата.

— Не си ходила в кръчмата цяла седмица.

— Така ли?

Много добре знаеше, че не е стъпвала там от миналата събота. Но се съмняваше дали няма да си й нужни поне още ден-два преди окончателно да я напусне чувството на унижение, та да иде да срещне отново Шон.

— Точно така. В понеделник си беше донесла нещо за ядене от вкъщи. Във вторник отложи обяда за по-късно, вчера щеше да довършиш нещо и да дойдеш по-късно, но така и не се появи. — Наклони глава, сещайки се, че говори с жена, а жените действат по странен начин. — Да не би да сте се скарали с Дарси?

— Не. — Изпита облекчение заради предположенията му; поне не й се налага да лъже. — Нали се видяхме вчера, когато се отби тук? Ти беше отскочил да видиш отходния канал в къщата на Клуни. — Положи старание тонът и движенията й да се небрежни. — Нямам търпение да видя тази стая завършена, а и закусих здравата. Иди да хапнеш, татко. Ако огладнея, след малко ще сляза долу и ще нападна хладилника на Джуд.

— Както решиш. — Дъщерите му, Бог да ги благослови, често го озадачаваха. Но за нищо на света не му хрумваше, че нещо може да не е наред с неговата Мери Брена. Намигна й и сложи якето. — Е, защо пък да не изпием по халба бира, след като привечер приключим тук?

— Да. Сигурно ще съм жадна.

Щеше да намери някакво извинение да отпраши право към вкъщи.

Баща й излезе, а тя се залови да довърша полиците. Беше си обещала да не се размеква. Ще си върши всекидневната работа и съвсем скоро ще преодолее всякакви сантиментални чувства към Шон.

Искаше много неща, но не можеше да ги притежава: доброто и щедро сърце на Алис Мей, спокойния характер на Морийн, търпението на майка си. Още няколко проклети сантиметра, помисли си тя, докато придърпваше стълбата, за да стигне до най-горната полица.

И все пак живее без всичките тези неща, нали, и се справя добре? Ще успее да преживее и без Шон Галахър. Може въобще да живее без мъже, ако се стигне дотам.

И един ден ще си построи собствен дом, със собствените си ръце, и ще живее живот, какъвто тя иска. Ще има цяла сюрия племенници и племеннички и ще ги глези, без никой да й се мотае в краката с претенции и оплаквания.

Какво повече да иска човек?

Няма да е самотна. Брена постави следващата дъска — пасна идеално при ръба. През нито един ден от живота си не е мислила, че е самотна. Е, защо да започва сега? Има работата си, приятелите и семейството си.

По дяволите, адски й липсва този тип!

Почти нямаше ден през двадесет и четири годишния й живот, през който да не го е виждала. В кръчмата, из селцето, в неговия или в нейния дом. Липсваха й разговорите, заяжданията, да го зърва, да го чува. Някак ще трябва да преодолее този копнеж по него, за да са отново приятели.

Тя е виновна, защото прояви слабост. Но ще оправи нещата. Въздъхна и положи буза върху лъснатата повърхност. Бива я да оправя всевъзможни неща.

Щом дочу стъпките в коридора, се отърси от мечтанията си и пусна чука в действие.

— О, Брена! — Застанала на прага, Джуд направо сияеше. — Не е за вярване колко много работа сте свършили само за няколко дни. Чудесно е.

— Ще стане още по-хубаво — увери я. Слезе от стълбата, за да вземе следващата плоскост. — Татко отскочи да хапне, но полиците ще са готови още днес. Според мен се получава чудесно.

— Така вървят нещата и с бебето. Снощи го усетих да мърда.

— О! — Брена я погледна радостно. — Не се съмнявам, че е било прекрасно.

Очите на Джуд се замъглиха.

— Направо не съм в състояние да ти го опиша. Никога не съм подозирала, че ще изпитвам подобни чувства, нито че ще съм така щастлива човек като Ейдан да ме обича.

— О, полага ти се, дори и повече.

— Никога не съм се смятала достатъчно добра или умна, или мъдра. — Положи ръка върху корема си и пристъпи напред, за да огледа полиците отблизо. — Като си мисля за миналото, не разбирам защо е трябвало да се чувствам толкова… неадекватна. Никой не ме е принуждавал да се чувствам по този начин, освен самата аз. Но стъпка по стъпка животът ме доведе тук.

— Това е прекрасен, типично ирландски начин да се гледа на нещата.

— Съдба — уточни Джуд с усмивка. — Знаеш ли, понякога се будя нощем в тъмнината и тишината, Ейдан спи до мен и си мисля: Ето ме тук. Джуд Франсис Мърей. Джуд Франсис Галахър — поправи се тя с усмивка, при която се появяваха трапчинките й. — Живея в Ирландия до морето, омъжена жена съм и нося дете в утробата си. А съм и писателка, чиято първа книга всеки момент ще се появи, и пиша нова. И почти не разпознавам жената, която бях в Чикаго. Толкова се радвам, че не съществува вече у мен.

— Тя продължава да е част от теб, иначе нямаше да оценяваш онова, което представляваш сега, и онова, което имаш.

Джуд вдигна вежди.

— Напълно си права. Вероятно би било по-добре ти да беше станала психоложка, а не аз.

— Не, благодаря. С много по-голяма радост ще замахвам с чук, за да го ударя в дърво, а не по нечия глава. — Брена стисна зъби и се накани да забие поредния пирон. — С някои малки изключения.

О, помисли си Джуд, точно насоката на разговор, която желаеше.

— И моят девер ли ще бъде начело в списъка на изключенията?

Въпросът стана причина ръката на Брена да трепне и вместо върху пирона, да стовари чука върху палеца си.

— По дяволите!

— Дай да видя! Лошо ли се удари?

Брена издиша през зъби. Болката се усили, а Джуд се засуети около нея.

— Не. Нищо, нищо. Несръчна идиотка. Аз съм си виновна.

— Ела да слезем в кухнята, да сложим лед върху раната.

— Не е чак толкова страшно — възпротиви се Брена, размахвайки ръка.

— Хайде! — Джуд я хвана и я задърпа към вратата. — Аз съм виновна. Разсеях те. Най-малкото е редно да се погрижа за теб.

— Наистина не е чак толкова сериозно — възрази Брена, но се остави да я отведат надолу по стълбите в кухнята.

— Сядай. Ще извадя лед.

— Е, няма да ми навреди да седна за минутка.

Винаги се бе чувствала удобно в кухнята на семейство Галахър. Малко неща тук се бяха променили, макар Джуд да оставяше и своя отпечатък.

Светлите стени изглеждаха доста свежи, контрастирайки с тъмното дърво на дограмата. Джуд бе поставила саксийки с подправки по широкия перваз на прозореца, та да ги огрява слънцето. Старият шкаф със стъклената витрина и множеството чекмеджета някога беше бял и приятно износен. Джуд го бе боядисала в бледо резедаво и сега изглеждаше свеж, хубав и някак женствен.

Във витрината стояха наредени красиви сервизи, които представителите на семейство Галахър бяха използвали по празници и при специални случаи. Бяха бели с дребни виолетки по ръбовете на чиниите и чашите.

Малката камина беше от обли камъни, а издяланата Фея — подарък от Брена на Джуд за тридесетия й рожден ден — бдеше над огъня, който лумтеше вътре.

Винаги е приличало на дом, помисли си Брена, при това — хубав и топъл. И сега принадлежеше на Джуд.

— Тази стая ти подхожда — отбеляза Брена, докато Джуд внимателно поставяше торбичка с лед около на ранения палец.

— Да, нали? — съгласи се Джуд със сияйна усмивка. — Ще ми се само да можех да готвя.

— Добре се справяш.

— Това никога няма да стане една от стихиите ми. Бог да благослови Шон. — Отиде да хладилника. Опитваше се да води разговора небрежно. — Снощи изпрати супа по Ейдан. Картофена. След като не отиде с баща си да обядваш в кръчмата, ще я стопля да хапнем двете.

Тъкмо щеше да откаже, но стомахът й закъркори и тя се предаде.

— Благодаря.

— Сама пекох хляба. — Джуд сипа супа в тенджерката и я постави да се сгрее. — Затова не гарантирам за него.

Брена погледна самуна одобрително, когато Джуд го извади от кутията за хляб.

— С мая ли е? Аз го предпочитам. Изглежда чудесен.

— Май започнах да му хващам цаката.

— Защо си даваш труда, след като е достатъчно да помолиш Шон да ти изпрати?

— Харесва ми процеса: забъркването на тестото, месенето, да гледам как втасва. — Джуд постави нарязаните филии в чиния. — И е удобно време, през което да мислиш.

— Мама твърди същото. Що се отнася до мен, предпочитам да се изтегна и така да мисля. Толкова труд хвърляш да сготвиш нещо, и… — Брена взе филия и отхапа — … изчезва моментално — завърши тя ухилена.

— Да наблюдава как храната изчезва е едно от удоволствията на готвачката. — Джуд отиде до печката, разбърка супата. — Скарали сте се с Шон. И май не е едно от обичайните ви спречквания.

— Не бих го нарекла чак скарване, но все пак не мога да го нарека и обичайно. Ще мине, Джуд. Не се притеснявай.

— Обичам ви. И двамата.

— Знам. Но е нищо, честна дума.

Без да каже нищо повече, Джуд извади купи и лъжици. Доколко, зачуди се тя, човек може да се бърка в работата на свой приятел. Къде е границата? После, въздъхвайки, реши, че такава просто не съществува.

— Изпитваш чувства към него.

Тихият тон изопна нервите на Брена.

— Разбира се, че имам чувства към този мъж. Цял живот сме били заедно. А това е само една от многото причини, поради които така ме влудява, че доста често ми иде да го цапардосам с чука.

Изрече го с усмивка, но лицето на Джуд остана сериозно.

— Изпитваш чувства към него — повтори Джуд. — Те нямат нищо общо с детството и приятелството ви, а са свързани с привличането, което една жена изпитва към мъж.

— Аз… — Брена усети как се изчервява — проклятието на червенокосите. — Не е така… — Устните й обаче направо отказаха да изрекат напиращите в нея лъжи. — По дяволите! — Прокара наранената си ръка през лицето, после спря рязко, разтвори пръсти и се видяха очите й, които изведнъж бяха станали огромни и ужасени. — Милостиви Боже и пресвета Дево, личи ли си?

Преди Джуд да отговори, Брена стана и започна да крачи напред-назад; през цялото време удряше главата си с ръце и не спираше да ругае.

— Ще трябва да се преместя, да напусна близките си. Ще замина за западните графства. Имам роднини, по майчина линия, в Галуей. Не, не. Там не е достатъчно далеч. Трябва направо да напусна страната. Ще отида в Чикаго и ще отседна при баба ти, докато си стъпя на краката. Ще ме приеме, нали?

Извърна се. Стисна зъби, докато усмихнатата Джуд сипваше супата в купичките, и процеди:

— На тебе цялата тази история може да ти се струва смешна, Джуд Франсис, но за мен е бедствена. Унизена съм пред всички, които ме познават, и то само защото изпитвам копнеж към някакъв си мъж с размекнат мозък и привлекателно лице.

— Не си унизена и съжалявам, че се засмях. Но лицето ти… Ами… — Като сподави следващата усмивка, Джуд постави купичките на масата и потупа Брена по рамото. — Седни и си поеми дълбоко дъх. Не се налага да напускаш страната.

Брена не помръдна; тогава Джуд въздъхна дълбоко.

— Според мен, не си личи. Поне не е очебийно. Но аз съм свикнала да наблюдавам хората, да ги анализирам, а освен това наистина смятам, че когато човек е влюбен, е настроен по-емоционално. Нещо… Не знам, но просто нещо пробягва във въздуха, когато двамата сте в една и съща стая. След време си дадох сметка, че не е обичайната привързаност между приятели и роднини, а нещо по-дълбоко.

Брена махна пренебрежително. Бе се заловила само за едно.

— Значи не си личи, така ли?

— Не, освен ако не се вгледаш страшно внимателно. А сега — седни.

— Добре. — Въздъхна дълбоко, но не изпита истинско облекчение. — Ако Дарси е забелязала, щеше да каже нещо. Нямаше да устои на изкушението да ме разпита. Значи, щом само ти и Шон знаете, ще успея да се справя.

— Казала си му?

— Май да. — Механично Брена погълна лъжица супа. — От дълго време изпитвам копнеж към него, така да се каже. Като се замислих за това наскоро, ми се стори, че ако преспим заедно няколко пъти, ще го изкарам от съзнанието си.

Джуд остави рязко лъжицата и тя издрънча.

— Предложила си му да се любите?

— Точно така, а той се държа, сякаш съм му смачкала топките с чука. Така че това приключи.

Джуд скръсти ръце и се наведе напред.

— Готвя се да си напъхам носа в твоите работи.

Устните на Брена се извиха присмехулно.

— Сякаш не го правиш вече.

— Ни най-малко. Какво точно му каза?

— Съвсем простичко му обясних, че според мен двамата трябва да правим секс. Какво лошо има? — настоя Брена, размахвайки лъжицата. — Според мен един мъж би останал доволен от ясното и прямо поставяне на въпроса.

— Ъхъ… — успя да промърмори Джуд, преди да продължи: — Но, доколкото разбирам, Шон не е останал доволен.

— Ха! Гледал на мен като на сестра. Така ми обясни. И би трябвало да се засрамя. Да се засрамя — повтори тя, разгневявайки се. — После направо ми заяви, че не ме иска по този начин. Затова му се нахвърлих.

— Ти… — Джуд се задави и отново остави лъжицата. Имаше нужда да се успокои. — Нахвърлила си му се?

— Да. Целунах го по начин, който няма скоро да забрави. И не може да се каже, че този мъж ми оказа съпротива, сякаш животът му зависи от това. — Разкъса на две филия хляб и налапа половината. — След като приключих, го оставих застинал на място, напълно шокиран.

— Представям си. А той отвърна ли на целувката ти?

— Разбира се — отвърна тя и небрежно сви рамене. — Мъжете са предвидими в това отношение. Дори една жена да не им е по вкуса, почти винаги са готови да проверят какво всъщност се предлага, не смяташ ли?

— Да, може би… — отвърна Джуд колебливо.

— Сега известно време ще избягвам да го виждам — продължи Брена, — защото не сам в състояние да определя дали съм по-разгневена, или по-засрамена от случилото се.

— През последните няколко дни той изглежда доста разсеян.

— Така ли?

— А и нервите му са поизопнати.

Брена установи как апетитът й се възвръща.

— Много ми е приятно да го чуя. Надявам се това магаре да страда.

— Ако исках един мъж да страда, определено бих желала да го наблюдавам през това време. — Джуд хапна отново от супата. — Но, разбира се, става въпрос за моята реакция.

— Няма да ми навреди да се отбия в кръчмата днес след работа, предполагам. — Брена дари Джуд с бърза и злорада усмивка. — Благодаря.

— Няма защо.

 

През остатъка от деня, докато си вършеше работата, Брена си свиркаше. Настроението й се подобри, а пръстите й работеха чевръсто. Съмняваше се доколко е благородно от нейна страна да изпитва такава радост от чуждото нещастие. Но нали е човек, в края на краищата.

Влезе в кръчмата много по-весела, отколкото се бе чувствала от дни насам. Все още бе доста рано — в тихото и спокойно заведение бяха заети само няколко маси. Дарси не сновеше напред-назад, а седеше на бара и разговаряше с едрия Джак Бренан.

— Иди и се виж с приятелите си — предложи тя на Майк, когато зърна двама от тях, вече настанили се пред камината с по халба в ръка. — Аз ще отида да се видя с Дарси.

— Добре, кажи й да ми донесе една бира, нали мила?

— Да.

Брена сви наляво и седна на стола до Джак.

— Ха, едно непознато лице. — Ейдан започна механично да пълни халба с бира — знаеше предпочитанията на редовните си клиенти. — Къде изчезна, Мери Брена?

— В собствения ти дом. Погледни детската стая, когато се прибереш, и ми кажи какво мислиш.

— Непременно.

— Оставихме булката ти да въздиша от възторг над полиците, с които току-що приключихме. — Докато говореше, Брена държеше под око кухненската врата. — Как си, Джак?

— Добре съм. А ти, Брена?

— Също. Нали не си тръгнал да се влюбваш в нашата Дарси?

Той се изчерви като узряло цвекло. Джак имаше огромно като месечина лице и широки рамене, но неизменно се изчервяваше, занасяха ли го за жени.

— Не съм си изгубил акъла чак дотам. Тя ще размаже сърцето ми като буболечка.

— Да, но ще умреш щастлив — увери го Дарси.

— Не я слушай, Джак. — Ейдан наливаше поредната халба, докато говореше. — Тя е от най-непостоянните и най-капризните.

— Вярно е — съгласи се Дарси с небрежна пленителна усмивка. — Пазя се за богат мъж, който ще ме постави на пиедестал и ще разсипе скъпоценни камъни в краката ми. Но междувременно — погали зачервеното лице на Джак — мога да се радвам на вниманието на едри и привлекателни ухажори.

— О, иди и занеси халба на баща ми, преди нашия Джак съвсем да загуби способността си да говори. — Брена кръстоса крака и вдигна подадената от Ейдан чаша. — При мен си в безопасност, Джак.

— Ти си не по-малко красива от нея.

— Не говори такива неща високо, за да не те чуе, иначе и двама ни ще одере живи.

Трогната и развеселена, тя го целуна по бузата. В този момент Шон излезе от кухнята.

Беше смешно, прецени тя, и жалко: забеляза как той замръзна на място, вторачи се, а после подскочи, когато вратата се върна и го фрасна по гърба.

Вътрешно доволна, само вдигна вежди и постави свойски ръка върху рамото на Джак.

— Добър вечер, Шон.

— Брена.

Толкова много чувства бушуваха в него, че той не успяваше да ги разграничи. Едно от тях обаче определено беше раздразнение, друго — неловкост. И, по дяволите, трето, което нямаше никакво право да се явява, си бе направо похот. Но всичко останало бе пълен хаос.

Отпи от бирата и го погледна над пяната.

— Днес ядох от супата ти при Джуд. Беше много хубава.

— Тази вечер има ciste, госпожа Лари закла няколко прасета тази седмица.

— Звучи добре, а, Джак?

— Да. Значи ли това, че ще останеш да хапнеш, Брена?

— Не. Прибирам се вкъщи, след като си изпия бирата.

— Ако промениш решението си, може да хапнем заедно; обичам ciste, пък и Шон го прави добре.

— Бива го в кухнята, нали? — Изрече го с усмивка, но очите й бяха остри и насмешливи. — Ти готвиш ли, Джак?

— Наденички и яйца понякога. И мога да сваря картофи. — Джак си беше Джак — прие въпроса й съвсем сериозно и сега със свъсени вежди изброяваше кулинарните си умения. — Справям се и със сандвич, стига да разполагам с необходимите продукти, но това всъщност не е същинско готвене.

— Ще преживееш. — Потупа го приятелски по рамото. — Такива като мен и теб трябва да оставят готвенето на хора като Шон. Ейдан, налага ли се да работя в кръчмата през уикенда?

— Ще ми е от помощ, ако дойдеш в събота. Поканили сме популярен оркестър, а твоята Мери Кейт ни съобщи, че група туристи са ангажирали хотела за събота. Някои от тях сигурно ще наминат насам.

— Тогава ще дойда в шест. — Изпи си бирата и се плъзна от стола. — Ще дойдеш ли в кръчмата в събота, Джак?

— Ами… да. Харесвам оркестъра.

— Ще се видим тогава. — Хвърли поглед към задната част на помещението и видя баща си, потънал в разговор с приятели. Ще остане поне още час, прецени тя, и му подвикна: — Тръгвам, татко. Ще кажа на мама, че ще се прибереш скоро. Дарси, погрижи се да излезе най-много след час, ако обичаш.

— Ще му покажа вратата. — Дарси отнесе поднос с празни чаши на бара. — Във вторник имам среща с един от Дъблин, който мина от тук. Ще ме води в Уотърфорд сити на вечеря. Защо не си намериш мъж и не дойдеш и ти?

— Бих могла.

— Сетих се нещо още по-хубаво: ще накарам този от Дъблин да доведе свой приятел.

— Добре. — Брена не проявяваше никакъв интерес да вечеря в Уотърфорд с непознати, но изпитваше невероятно задоволство да го обсъжда и планира, докато Шон слуша. — После ще остана да спя при теб, защото вероятно ще се върнем късно.

— Ще дойде да ме вземе точно в шест — извика Дарси след отправилата се към вратата Брена. — Бъди тук навреме и се направи красива.

При излизането на Брена Джак въздъхна.

— Ухае на стърготини — промърмори той по-скоро на себе си. — Много е приятно.

— Какво я душиш? — сопна се Шон, което накара Джак да запремигва насреща му.

— Какво?

— Ей сега ще се върна.

Вдигна подвижната част от плота, прекрачи, пусна го да падне с трясък — Ейдан мислено го наруга — и хукна след Брена.

— Почакай минутка. Мери Брена. Една проклета минута, по дяволите.

Тя спря до пикапа и за пръв път през живота си усети топлината от разливащото се из нея чисто женско задоволство. Прекрасно чувство, прецени тя. Направо прекрасно.

Позволи по лицето й да се изпише съвсем слаб интерес и се извърна.

— Някакъв проблем ли има?

— Да, има проблем. Какво си седнала да флиртуваш с Джак Бренан по този начин?

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Бих искала да знам теб това какво те засяга.

— Само преди броени дни ми предложи да те любя, а докато се обърна, си приказваш сладко-сладко с Джак и кроиш планове да ходиш на вечеря с някакъв си от Дъблин.

Тя изчака секунда. После — още една.

— И какво?

— Какво ли? — Зачервен и бесен, той я изгледа свирепо. — Ами просто не е редно.

Тя сви безразлично рамене и се обърна да отвори вратата на пикапа.

— Не е редно — повтори той и я сграбчи за рамото, за да я извърне към себе си. — Няма да го приема.

— Каза ми го и преди. Съвсем ясно.

— Нямах предвид това.

— Ако си решил все пак да правиш секс с мен, трябва да ти съобщя, че вече не го желая.

— Не съм решил… — Млъкна и едва не залитна. — Не желаеш ли?

— Точно така. Когато те целунах, не се оказа онова, което предполагах. Излиза, че ти си прав, а аз — не. — Напълно съзнателно го потупа снизходително по бузата. — И с това слагам край на този въпрос.

— Как ли пък не! — Притисна я към пикапа достатъчно бързо и плътно, за да я накара да се развълнува и раздразни. — Ако те искам, ще те имам и това е краят на въпроса. А междувременно искам да се държиш прилично.

Не можеше да говори. Сигурна беше, че ако се опита, ще се задави с думите си. Затова направи единственото, което й хрумна: заби свитите си в юмруци ръце в корема му.

Дъхът му секна, лицето му пребледня. Но не отстъпи. Фактът, че успя, при положение че знаеше колко е силен ударът й, предизвика нова тръпка на вълнение през тялото й.

— Ще поговорим за това, Брена, насаме.

— Чудесно. Имам много за казване.

Доволен, че е постигнал своето, той се отдръпна.

— Намини към къщурката сутринта.

Кипяща от гняв, тя се качи в пикапа и затръшна вратата.

— Бих могла — обяви и включи двигателя, — но няма да го направя. Дойдох при теб веднъж, но ти ме отритна. Няма да дойда повторно.

Той отстъпи назад, за да не минат гумите на пикапа през стъпалата му. Ако тя не дойде при него, помисли си той, докато колата се отдалечаваше, ще намери друг начин да останат насаме, за да… стигнат до някакво споразумение, така да се каже.

Насаме.