Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трите книги (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 114 гласа)

Информация

Издание:

Читанка.

Редактор: Петранка Евтимова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от freska)
  3. — Редакция на произведението от Петранка Евтимова

IV глава
Салистар

Сумрачното помещение се огласяше от пиянски брътвежи и ругатни. Единственото кълбо вечна светлина осветяваше само три от дървените маси в кръчмата. Светлината, проникваща през прозорците, съвсем слабо разреждаше мрака. На две от осветените маси се бяха разположили осмина мъже, които често-често наливаха течността от големите кани в чаши и после — в гърлата си. От време на време подвикваха към дремещия на бара кръчмар за още вино и отново потъваха в несвързаните си разговори. Полунощ отминаваше, когато вратата се отвори и заедно със свежия въздух в помещението влезе загърната в черен плащ фигура. Огледа обстановката и бавно затвори вратата. Пияните мъже се втренчиха в новодошлия, замълчаха, докато го огледат добре, и отново насочиха вниманието си към чашите. Той, без да им обръща внимание, се запъти към кръчмаря.

Дрямката напусна съдържателя и той се размърда смутено. Размени няколко думи с посетителя, дръпна една завеса зад бара и отвори намиращата се зад нея врата, където тъмната фигура потъна. Кръчмарят огледа едно по едно лицата на мъжете и като видя, че единственото, което ги интересува, е съдържанието на чашите пред тях, спокойно си наля квесел, изпи го на един дъх и се провикна към клиентите:

— Хайде, стига сте пили вече, затварям.

Никой не му обърна внимание, мъжете продължаваха да се надприказват. Кръчмарят поклати глава с усмивка и отиде до масата. Сложи ръка на рамото на един от тях и продължи:

— Хайде, Кетор, вървете си. Време е да ставате. Достатъчно сте се натряскали.

Кетор, подпухнал и зачервен от алкохола, се извърна към съдържателя и залитайки, се опита да го погледне в очите. Но това му се стори прекалено трудно и вперил размътен поглед в панталона му, възмутено започна да възразява, че съвсем не се е натряскал и може да продължи да се налива до сутринта.

— Хей, Кетор — съдържателят се захили, — аз съм тук горе.

Този път Кетор положи по-големи усилия и успя да го погледне в лицето. Съдържателят продължи с по-висок глас:

— Вятърът да ви отнесе, ставайте, виното свърши.

Прихвана Кетор под мишниците и го изправи. Отиде до вратата, отвори я широко и среднощната прохлада нахлу в помещението.

— Не ме карайте да ви изнасям един по един. Тръгвайте!

Хладният въздух разбуди пияните мъже и те с недоволни възклицания се заизнизваха през вратата. Само Кетор продължаваше да стои там, където го бе изправил кръчмарят. Пристъпваше, залитайки, от крак на крак, подпираше се с ръка на масата, пускаше се, пак се подпираше… Съдържателят тръгна към него, но преди да го достигне, още три фигури, подобни на първата, се появиха на вратата. Под черния плащ на едната се очертаваше по-дребен силует, и ако единият мъж не беше толкова пиян, а другият — зает да изгони първия, сигурно и двамата щяха да се усъмнят в мъжествеността на пристигналия. Но те не обърнаха достатъчно внимание на фигурата. Тя от своя страна не се притесни от невниманието им и спокойно влезе, наред с другите две в помещението. Кетор залитна и се строполи върху единия от новодошлите. Опита се да се задържи прав, като се хвана за дрехата, и замалко да смъкне качулката от главата му, но не успя. Съдържателят реагира светкавично. Сграбчи Кетор през кръста и със замах го избута до вратата:

— Казах ти да си тръгваш, Кетор.

Усетил силата на тялото и твърдостта на гласа му, Кетор омекна.

— Добре, добре, тръгвам. Просто исках да изпия още една чаша.

Кръчмарят пусна Кетор и го проследи с поглед, как, клатушкайки се и мърморейки, напуска заведението. После заключи вратата и спусна пердетата.

Пръв свали качулката си Кюригин. Деница и „глиганът“ го последваха.

— Вятърът да те отнесе! — Кюригин ядосано се обърна към съдържателя. — Отдавна тази дупка трябваше да е изпразнена от пиянската паплач.

— От тази паплач си изкарвам прехраната — заяде се в отговор съдържателят. — Ако не ви харесва, търсете си друго място за сбирките.

Кюригин омекна:

— Знаеш, че съм прав, рисковано е.

— Знам — намусено отвърна мъжът, — хайде, елате. Очакват ви.

Деница прошепна на „глигана“ да остане да я чака и последва Кюригин и съдържателя зад завесата.

Кетор продължаваше да тича. Опасяваше се, че няма да стигне навреме, за да предупреди жреца за сбирката на боломитите. Умората го победи и той се спря да си поеме дъх. Походи известно време и пак се затича към вътрешната стена, която вече се виждаше. Достигна един от входовете, почука на вратата и зачака появата на пазача в контролното прозорче.

— Кой е?

Кетор се повдигна на пръсти и прошепна нещо, което накара пазача незабавно да му отвори вратата. Когато се намери в пределите на двореца, Кетор продължи да тича. Знаеше къде отива, бе запомнил местонахождението на каменната постройка. Въпреки тъмнината не се заблуди и бързо я намери. Отмина храма и продължи вдясно, към жилището на жреца. Потропа припряно на вратата и не след дълго Батбал му отвори. Помещението, в което жрецът покани Кетор, бе просторно и празно, с изключение на един куп големи кръгли възглавници, струпани в средата му. Вътре горяха стотина свещи, а във въздуха плуваше само едно кълбо светлина. Батбал седна върху възглавниците и погледна Кетор:

— Къде са?

— В „Шарената гуга“. Затънтена кръчма извън стените на града, вдясно от търговския път.

— Колко са?

— Не знам, успях да видя петима-шестима, но може и да са повече. Опитах се да сваля качулката на единия, но не успях.

— Добре, това е за теб — жрецът подаде няколко златни монети на Кетор. — Сега си върви.

Останал сам, жрецът стана, взе няколко изсъхнали листа от една полица на стената, постави ги на метален поднос на пода пред възглавниците и ги запали. Когато стаята се изпълни с упойваща, натрапчива миризма, Батбал отново седна върху възглавниците, отпи голяма глътка от чаша, поставена до краката му, и затвори очи. След няколко секунди устните му зашепнаха на савхи — древния език. Изведнъж спря да шепне и очите му се отвориха с невиждащ поглед. Каналът на съзнанието му се отвори и той се свърза с върховния жрец. Мислите им се понесоха по двустранно отворения канал.

* * *

На Деница й се струваше, че това, което се случва, е сън. В главата й се бореха различни мисли. Ако тази сутрин, преди да излезе на разходка, някой й беше казал, че вечерта ще присъства на боломитска сбирка, никога нямаше да повярва. Но точно това ставаше в момента. Още не можеше да се отърве от напрежението, което изпита при проверката на сангасите на излизане от двореца. Нямаше основание да се страхува. Най-малко нея биха заподозрели, че прикрива боломит. Деница се движеше с личната си охрана „глигани“ и нямаше причина да я спират или разпитват. Положението й на омъжена жена също помогна. Нямаше да й се удаде да излезе от двореца само с двама от „глиганите“, ако все още беше девойка. И все пак съзнанието, че върши нещо нередно, я караше вътрешно да трепери. Всичко мина повече от добре. Никой не се усъмни в Кюригин и тримата лесно преминаха и през външната стена на града.

Сега се намираха в тясна, схлупена стаичка в долнопробна кръчма, отдалечена на поне три километра от външната стена, на безлюден, черен път в гората. Вътре се бяха побрали общо осем души, заедно с нея и Кюригин. Ловецът на сиви и шестимата боломити си размениха поздрави, но никой не спомена нищо за присъствието й сред тях. Само я разглеждаха с любопитство и интерес. Личеше си, че нямат представа коя всъщност е тя. След известно време Деница осъзна, че всички очакват нещо да се случи, тъй като разменяха шепнешком по някоя дума и гледаха напрегнато към вратата. Тя се наведе към Кюригин и тихо го попита:

— Какво чакаме?

— Ръководителят ни трябва да дойде. Той ни извика на тази сбирка. Сигурно има нещо важно за обсъждане.

Деница се смълча, обзета от лошо предчувствие.

— А не се ли страхуваш, че ме доведе тук? — попита тя след малко. — Ами ако ви издам?

— Поемам риска — спокойно й отговори Кюригин. — Мисля, че стигнахте много далече и вече няма връщане. Ако разкажете за това, което се случи днес, ще си причините прекалено много неприятности. Не вярвам да го направите.

Деница се замисли. Той, разбира се, беше прав. Но с какво боломитите биха й помогнали? Най-вероятно с нищо, но поне ще избяга от скуката в очакване накрая да я разкрият и убият. Тъжна усмивка засенчи лицето й. Усети, как обида и горчивина се прокрадват в душата й. Защо не можеше да е доволна от това, което имаше?

В стаята влезе висок, почти мършав мъж с остри черти и с много тъмни, проницателни очи. Косата му беше черна и дълга до раменете. Личността му излъчваше студенина, надменност и сарказъм, които сякаш изпълниха стаята. Отвсякъде се чуха поздрави и Деница с право заключи, че това е този, когото очакваха.

— Името му е Салистар — наведе се към нея Кюригин. — Той е основателят на боломитството.

Когато Салистар забеляза Деница, едната му вежда се устреми въпросително нагоре. Явно бе изненадан, както и всички останали, от присъствието на непознатата жена. С изключение обаче на този поглед той вече с нищо не показа, че отдава по-специално внимание на присъствието й.

В помещението настъпи пълна тишина. Всички очакваха Салистар да заговори. Той се изправи и започна тихо, но ясно и отчетливо:

— Поздрав на всички, които са тук тази вечер. — Погледът му зашари по лицата, обърнати към него. — Повиках ви, защото предстоят събития, които няма как да не ни засегнат. Не само нас като организация, но и цялата страна. — Салистар направи кратка пауза и продължи: — Едно от тях е предстоящата война с Уголия, както навярно сте се досетили.

— Това са слухове — прекъсна го един русоляв и много слаб мъж, очевидно със северно потекло. — Бакуриан не е толкова глупав, че да тръгне на война срещу Издулор. Не вярвам.

Репликата му предизвика развълнуван шепот сред присъстващите. По лицето на Салистар премина сянка и устните му се присвиха с презрение. По всичко си личеше, че трудно приема забележки. Но съвсем скоро се овладя и от изражението му не остана и следа. Тогава спокойно продължи със същия тих глас:

— Война ще има. Говорил съм лично с Бакуриан, видях с очите си войската, която е събрал.

Салистар повиши леко тон:

— Така че не се съмнявайте. Това не са слухове.

Новината предизвика нескриван интерес у присъстващите. Те с внимание зачакаха следващите му думи.

— Най-важното за нас сега, докато още нищо не се е случило, е да решим каква ще бъде нашата роля в това, което предстои.

И Деница слушаше с интерес. Тя знаеше, че Уголия се готви за война. В двореца непрекъснато се говореше за това. Но беше сигурна, че никой — нито баща й, нито жрецът Батбал се притесняват особено от Уголия. А щом те не отдават значение на ширещите се слухове за военната мощ на съседите, значи и в столицата Истрос не им обръщат голямо внимание. Явно, съгледвачите не са оценили войската на Бакуриан като внушителна и опасна за Биляра.

— Защо Бакуриан е тръгнал срещу нас? — попита един доста възрастен мъж, който се намираше отдясно на Салистар. — Какво цели?

— Бакуриан иска страната му да се спаси от така нареченото покровителство на Биляра. Иска независимост, по-голяма власт и парите за данъци, които отиват в Издулор, да остават за него — отговори му Салистар.

— А какво искаш да кажеш с това, че трябва да решим каква ще е ролята ни? — попита го друг. — Какво сте обсъждали с Бакуриан?

— Бакуриан иска от нас да му помогнем срещу манастира на Живото Дърво. Всеки от вас е наясно, че манастирът е по-важен и от столицата. Падне ли той, пада и цяла Биляра.

Салистар ги огледа един по един и продължи:

— В замяна ще получим манастира. Сградата и местността стават наши.

Деница не се сдържа и се разсмя звънливо. Всички погледи се обърнаха към нея. Чак когато забеляза вперените в нея очи, тя се сепна и спря. Червенина заля бузите й, но в очите й още играеха весели пламъчета. Видя, че от нея очакваха обяснение за смеха, и заговори с видимо чувство на превъзходство, като на малки деца, едва сблъскали се с живота:

— Това, което говорите, е невъзможно. Всеки, който е ходил в Карпонили, го знае. Дълбока пропаст огражда сградата, а сангасите пазят манастира. Бакуриан не може да се мери с тях, освен ако войниците му не са крилати. А аз не съм чувала такова нещо за уголците.

Гласът й стана по-силен:

— Дори ако предположим, че невероятното се случи и Бакуриан удържи победа над Карпонили, нима наистина вярвате, че ще ви подари манастира? — тя впери очи в Салистар.

Той остана спокоен. Само по устните му премина бегла усмивка, преди да й отговори:

— Нито аз му вярвам, нито той вярва, че аз му вярвам. Всеки от нас ще се възползва от другия, докато може. Аз се нуждая от помощта му, за да проникна в манастира. Същото се отнася и за него. По необходимост сме съюзници.

— А защо ти е да проникваш в манастира? — попита Деница. — Какво толкова търсиш там, че си готов да предадеш собствената си страна и да се съюзиш с Бакуриан?

По лицето на Салистар отново премина сянка, но той отново се овладя бързо и я смени с усмивка. Поклони се на Деница и заговори, като местеше погледа си върху всеки един от присъстващите:

— Сигурно се чудите коя е тази млада жена. Това е принцеса Деница, дъщеря на кан-предводителя Иртхитюин.

Всички погледи се насочиха към Деница. Тя съжали, че се намеси в разговора и предизвика Салистар да разкрие самоличността й, но вече беше късно.

— Преди да отговоря на въпроса ви, моля да ми кажете, вие какво търсите тук?

Деница се смути. Тя не можеше да отговори на този въпрос пред себе си, пък камо ли пред тези мъже. Отлично разбираше, че с необмислените си въпроси сама се постави в това положение. Какво право имаше да съди Салистар, когато и тя, с присъствието си в тази стая, предаваше близките си, а и Биляра? Вече ужасно съжаляваше, че се намира там сама, без нито един близък човек наоколо, освен охраната й отвън. Прииска й се да стане и да си тръгне, но в този момент Кюригин се прокашля и заговори:

— Принцесата е тук по моя покана, тя спаси живота ми. Моля те да забравиш това, което стана преди малко, и да продължиш с Бакуриан и уговорката, която имате.

— Разбира се, не бих желал принцесата да се чувства притеснена — отговори Салистар и тънка ехидна усмивка се изписа на самодоволната му физиономия.

Деница долови иронията, но се постара да прикрие смущението си.

— Аз ви казах основното — продължи ръководителят на боломитите. — От тук нататък трябва да съберем колкото може повече последователи. Войната е шанс за нас, който не бива да изпускаме. Искам да знам колко души ще ме последват, ако тръгна към Карпонили. А с Бакуриан ще се разправим, когато му дойде времето. Оставете това на мен. Салистар седна на една пейка и продължи:

— Предлагам да обмислите на спокойствие действията си и да се съберем след три дни, за да преброим хората, на които може да се разчита. И ако нямате въпроси, нека приключваме, стана късно.

В стаята настана тишина, никой не каза и не попита нещо. Кюригин пръв се изправи, Деница го последва. В този момент вратата на стаята се отвори и охранителят на Деница влетя вътре. Заедно с него в стаята нахлу черен и задушлив пушек. „Глиганът“ затвори зад себе си вратата и се обърна към останалите, които вече се бяха изправили. Погледът му се спря на Деница:

— Всичко гори, принцесо.

— Сангасите, намерили са ни! — прошепна Кюригин и пребледня.

Деница се обърна стъписана към него и попита, без да очаква отговор:

— Сангасите ли?

През това време „глиганът“ бе хванал една тежка покривка, която свали от масата, и я хвърли върху Деница.

— Увийте се добре — каза й бързо той и се обърна към Кюригин, като сочеше вратата.

— Това ли е единственият изход?

Кръчмаря и Кюригин се спогледаха и заедно хванаха голямата маса от двете й страни и я пренесоха до стената. Отдолу се откри голям дървен капак. Ервек, слабият рус мъж, го отмести и на пода зейна голяма дупка. „Глиганът“, чийто дълг бе да пази живота на Деница, препречи с тялото си дупката за останалите и викна:

— Бързо, принцесо, слизайте.

Деница не се забави. Само отметна от себе си тежката покривка, която трябваше да я пази от пламъците, и първа се спусна долу. „Глиганът“ я последва и едва тогава заслизаха и останалите. Озоваха се в дълъг, тесен и тъмен тунел. „Глиганът“ хвана Деница за ръката и опипом я поведе. Препъваха се в буци пръст, краката им затъваха в кал. Отзад се чуваха гласовете на останалите. Зад тях Кюригин се провикна:

— Има изход, продължавайте все напред. Излиза се през дървен капак като този, през който влязохме.

Скоро достигнаха края на тунела и „глиганът“ избута капака над себе си. Вътре проникна вечната светлина. Той се изкатери и издърпа след себе си Деница. Намираха се на петдесетина метра от обхванатата в пламъци гостилница, сред гъсти храсти и няколко дървета. Цялата горяща грамада на гостилницата бе заобиколена от десетина конници в светлосиви дрехи, които на светлината блестяха като сребро. Главите им бяха увити в тюрбани от същата материя с една единствена пролука за очите. Конете им бяха бели и в цялата гледка имаше нещо страховито и призрачно. Кюригин, който също бе успял да излезе, се наведе към жената и прошепна:

— Сангасите, ветровете да ги отнесат. Внимавайте. Нека се върнем долу, докато си отидат.

— Защо, тук не могат да ни видят — прошепна Деница, загледана в странните воини. Но той вече слизаше обратно в тунела. Тя не му обърна внимание и продължи да наблюдава. Чу, как Кюригин й шепнеше отдолу да го последва, но убедена, че зад прикритието на храстите няма да я видят, тя остана на мястото си. Само верният й охранител остана с нея, безмълвен и невъзмутим. Докато оглеждаше сангасите, се случи нещо невероятно. Тя усети, как някой минава покрай нея и в следващия момент видя гърба на Салистар. Деница не можеше да повярва на очите си. Салистар уверено вървеше право към сангасите, но най-удивителното беше, че те не му обръщаха внимание. Гледаха през него, без го виждат.

Той се приближи до един от конниците и протегна ръка към задницата на коня. Деница зърна само за миг огнената сфера в дланта му. В същия момент красивото животно се вдигна на задните си крака и замалко да свали ездача си на земята. Сангасът успя да се задържи, а конят хукна напред като побеснял. Останалите сангаси се спогледаха, потърсиха с поглед причината за странното поведение на другаря си, но не видяха нищо и пришпориха конете след него. Отдалечиха се в галоп. Само Салистар остана на мястото, където бяха до преди малко. Силният вятър, който изведнъж задуха, развя косата му. Деница потръпна от студ и се обърна към „глигана“:

— Искам да се прибирам.

Това обаче нямаше да е толкова лесно, защото от конете им нямаше и следа. Явно сангасите ги бяха отвързали и пуснали, за да не изгорят в пожара. Боломитите, разбрали, че сангасите са прогонени от Салистар, се измъкнаха от тунела и се пръснаха в различни посоки. В суматохата Салистар също изчезна. Деница остана сама с Кюригин и с „глигана“.

— Какво да правя? — завайка се тя. — Не бива да се връщам след изгрев. Всички ще разберат, че съм излизала, ще ме разпитват, а какво да им кажа?

— Елате с мен, принцесо. Имам роднини наблизо. Сигурен съм, че ще се намери кон за вас — предложи Кюригин.

— Добре — съгласи се Деница след кратък размисъл, — да вървим.

Тримата тръгнаха с бързи крачки, защото времето до съмване бе малко.

Една мисъл обаче не даваше покой на Деница и въпреки скоростта, с която вървяха, тя задъхано се обърна към Кюригин:

— Този ваш предводител Салистар… Той ли е прогоненият от избраните?

— Той е — отговори й Кюригин.

— Но името му не е ли Гостед?

— Да, това е истинското му име, но като избран е щял да получи името Салистар. Сега го използва, въпреки че сам отказа да е един от тях.

— Ето защо никой не знае, че Гостед е основателят на боломитството — каза като че ли на себе си Деница.

— Така е — отвърна й Кюригин. — Жреците и сангасите много добре знаят кой е той, но хората нямат и представа.

— Сега започва да ми става ясно, как така нареченият Салистар е намразил цялата каста вети-сантропи. — Тя извърна поглед към него и продължи: — Защо казваш, че Гостед сам е решил да напусне избраните. Всеки знае, че е бил прогонен от жреците.

— Така твърдят те — отвърна й той с крива усмивка.

— Ха! — възкликна Деница с изненада. — Той твърди, че сам ги е напуснал, а вие, така наречените боломити, му вярвате? Това е несериозно.

— Имам причина да му вярвам — студено отвърна Кюригин.

— И каква е тя? Каква е причината да роптаете срещу жреците? Какво толкова има в манастира и защо сключвате сделки дори с Бакуриан, за да се доберете до него?

— Искате прекалено много от мен, принцесо. Това са въпроси, на които не мога да отговоря. Въпреки че присъствахте днес на срещата ни, все още не сте една от нас.

Деница замълча и не попита нищо повече. Стана й ясно, че е безсмислено.

Неусетно, разговаряйки, бяха стигнали до външната стена.

— Близо сме — прошепна Кюригин, докато се промъкваха по тесните каменни улички на града. — Преди да стигнем до къщата, искам да ви попитам дали ще присъствате на следващата ни сбирка?

Деница за момент се стъписа. Не беше мислила по този въпрос. Но минута по-късно без колебание му отговори:

— Не, забравете, че съм присъствала тази нощ на събранието ви. Аз също ще забравя. От мен никой няма да научи какво се е случило и какво съм разбрала.

Кюригин поклати недоволно глава.

— Нима ще се оставите течението да ви отнесе? — попита я той.

— Какво ми остава? — вдигна рамене Деница. — Мястото ми не е сред вас. Вие с нищо не можете да ми помогнете. Вашата битка е различна от моята.

— Грешите — твърдо каза Кюригин. — Вие можете да се отървете от съпруга си само чрез нас. Ще ви предложим сделка, когато му дойде времето.

Деница замълча. Кюригин я изгледа проницателно и продължи:

— След два дни ще ви потърся. Дотогава помислете върху това, което ви казах.

След по-малко от час Деница и охраната й се прибраха в двореца благодарение на двата коня, които получи от Кюригин. Искаше й се да помисли за всичко, което се случи през изминалата нощ, но умората я надви в мига, в който положи глава върху възглавницата.