Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (2)

I глава
Песента за семейството

По коридорите и залите на празнично украсения дворец кипеше необичайно оживление. Чевръсти придружители и придружителки разнасяха многообразни блюда, отрупани с апетитни ястия. Целият първи етаж на двореца бе старателно подготвен за тържеството по случай сватбата на Деница — най-голямата от трите дъщери на кан-предводителя Иртхитюин, владетел на областта Онгалада, с Вихтун — сина на кан-предводителя Умар, владетел на областта Чаладара. За церемонията бяха пристигнали много представители на билярската аристокрация заедно с кан-предводителите на останалите две области на Биляра. А за угощенията, които предстояха, бяха поканени и се очакваха още повече гости.

Слънцето вече клонеше към залез. Небето отразяваше червените отблясъци на пламтящото кълбо. По земята нахлуваха нощните сенки и бавно поглъщаха дневната светлина. Преди около час сватбените обреди в храма бяха привършили и всички участници в тайнството бяха отишли да приемат поздравленията на градското население във външния град. Иртхитюин бе издал заповед да не се работи на днешния ден и целият град бе обхванат от празнично настроение. Единствено дворцовите придружители и охранители не почиваха.

Една от старшите, така наречени кан-придружителки, стоеше до един от многобройните прозорци и с нетърпеливи възклицания подканяше останалите придружители да бързат. Освен че следеше как върви подредбата на масите, тя наблюдаваше и парадния вход на вътрешната стена, ограждаща двореца, откъдето трябваше да се появи тържественото шествие, предвождано от исинейския жрец Батбал.

Притеснението й, примесено с възбуда и нетърпение, все повече се усилваше. Кан-царица Андала, първата съпруга на кан-предводителя Иртхитюин, бе поверила подготовката на сватбеното угощение на нея и нея щеше да държи отговорна и за най-малкия провал.

— Есла.

Произнасянето на името й я стресна и тя се обърна.

Млада придружителка я гледаше с ясните си сини очи:

— Готови сме — гласът й бе звънлив и приповдигнат.

Есла нареди на момичето да остане до прозореца и отиде да провери дали всичко е наред. Като се увери, че всичко е така, както го е пожелала господарката, Есла отпрати придружителката от прозореца и продължи да наблюдава портите и двора, но вече по-спокойно.

Не след дълго се зададе и шествието. Предвождаше го жрецът в бяла, дълга до земята роба. В ръцете си държеше златния жезъл, на чийто връх блестеше символът на свещеното Живо Дърво — красива изработка на най-добрите бижутери в града. След жреца, хванати под ръка, пристъпваха Вихтун и Деница, облечени в обичайните за този ритуал златисти дрехи. Лицата и на двамата бяха сериозни и тържествени. Следваха ги двамата кан-предводители, техни бащи, а след тях жените и децата им, както и всички гости на събитието, подредени в низходящ ред според аристократичния си статут и ранговете си в държавното управление. В самия край на шествието крачеха войниците от личната охрана на кан-предводител Иртхитюин, предвождани от великия воин на Онгалада кан-водач Серет, командир на Войската на Дивата свиня. Когато шествието стигна до средата на дворцовия парк, отрядът воини се отдели от останалата група и в строен ред се отправи към казармите. Там ги очакваха ястия, музика и напитки.

Достигнал до широко отворения портал на двореца, жрецът се спря, изпя песента за семейството на древния език савхи, въведе Вихтун и Деница през прага и се оттегли към храма. Жреците не участваха в светските забавления.

Кан-царица Андала влезе в двореца и се огледа изпитателно. Из въздуха блестяха десетки бели кълбета вечна светлина и осветяваха просторните помещения. Навред около стените ухаеха луни — цветя, специално доставени от град Ранга, център на единствената местност в страната, където вирееха. Красиви сиви танцуваха на специално издигнати платформи в просторни кафези от фини метални мрежи. Оттам не можеха да избягат. Докато ги гледаше, Андала за пореден път се убеди, че си заслужават златото, което даде, за да има сиви на празника.

Колко жалко, помисли си Андала, че тези невероятно красиви същества са толкова трудно достъпни и живеят толкова кратко. Бяха изумителни. Не се отличаваха една от друга по нищо — като създадени по калъп. Кожата им, млечно-кафява на цвят, излъчваше на импулси мека светлина, която им придаваше прелестна ефирност. На вид бяха подобни на хора, но притежаваха още един чифт ръце, които бяха по-малки и израстваха от вътрешната страна на първите. Ръстът им бе около четири педи. Очите им се отличаваха с големината си и с цвета си, вариращ от светло-лешников до тъмно-кафяв, почти черен. Върху издължените си глави имаха нещо като човешка коса, но то само напомняше коса, защото се държеше като самостоятелен жив организъм. Хиляди дълги, изящни пипалца се движеха в различни посоки, виеха се на спирали, къдреха се на вълни и на букли, изправяха се рязко нагоре, а после се устремяваха наляво или надясно, напълно независимо от посоката, в която сивата обръщаше главата си. „Косите“ красиво контрастираха, поради по-тъмния си цвят, с бледата матова кожа, цялата покрита с нежен мъх. Чрез това подобие на коса сивите се ориентираха в пространството и успяваха да се движат и летят в удивителен синхрон помежду си. От гърба им изникваха два чифта крила, прозрачни, кремави, изпъстрени с кафяви шарки, подобни на окраската при пеперудите. Когато крилата се разперваха, ставаха по-големи от ръста на сивата, но се свиваха и прибираха така, че намаляваха поне три пъти реалната си големина. Вместо уста имаха нещо като цепки, от които се подаваха и прибираха къси хоботчета. Като малки тромпетчета, те издаваха нежни и хармонични звуци. Под този акомпанимент грациозните движения на сивите наподобяваха танц.

Погледът на Андала се плъзна по отрупаните маси, където гостите, вече настанени удобно, започваха веселите си разговори. В центъра на най-голямата зала начело на дълга маса седяха Деница и Вихтун. Светлината от белите кълбета се отразяваше в златистите одежди и ги обгръщаше със светъл ореол, през който трудно се различаваха чертите на лицата им, и в това имаше нещо приказно. Отляво на младоженците седяха кан-предводителят Умар и трите му жени Деви, Сати и Мавилака заедно с най-големия син, бъдещия кан-предводител на Чаладара — Янкул. До Янкул седеше Язник, кан-предводителят на област Ябрус, само с една от жените си — Касила, с първородния Кувиар и дъщеря си Бендидора. Отдясно на масата седеше Иртхитюин. От едната му страна се смееше Ситара, втората му жена, а мястото от другата му страна беше празно. Това накара Андала да се разбърза. Огледът на залите я забави, но вече беше време да се присъедини към празнуващите. Потърси с поглед довереницата си Есла и я видя да стои близо до една от масите, готова да обслужва високопоставените гости. Погледите им се срещнаха и кан-царицата с кимване повика при себе си придружителката. Сърцето на Есла заби по-учестено. Страхуваше се от укори, въпреки че съвестно бе изпълнила желанията на кан-царицата. Бързо се приближи до Андала и сведе глава в поклон. Правилата не й позволяваха да гледа владетелката в очите, освен ако тя не пожелае това.

— Доволна съм, Есла. Погледни ме.

Кан-придружителката погледна в очите господарката си и въздъхна с облекчение.

— Иди да си починеш. Тази вечер си свободна.

— Благодаря ви, но не съм уморена, ако кан-царицата има нужда от нещо, аз съм на ваше разположение.

Андала се усмихна снизходително и поклати глава.

— Аз те освобождавам, но ако искаш да останеш тук, не възразявам. Постъпи както ти е приятно.

Есла сведе глава в поклон, а кан-царицата се запъти към мястото си. Вече настанила се до величествения си мъж, Андала се отпусна уморено на стола. Напрежението от последните дни й се бе отразило и синкави сенки тъмнееха под очите й. От другата й страна седеше синът й Ермиар и разговаряше със сестра си Алгара. Андала се приведе към тях, с намерението да се присъедини към разговора, но изведнъж тялото й изтръпна, глъчката от разговорите и музиката заглъхна и в ушите и зазвуча познатият режещ шум, който предхождаше острото главоболие, от което страдаше напоследък. Опита се да се съвземе и отметна глава. Погледът й попадна на двама души, които се гледаха многозначително. Сред усмивките и веселите наздравици тези две лица бяха сериозни и потопени едно в друго като в магия. Андала задържа за миг очите си върху тях, а след това пред взора й се заредиха едно след друго лицата на Язник, Касила, Кувиар, Умар, на другите гости срещу нея… Образите се завъртяха и сляха, шумът в главата й стана непоносим. Отново направи усилие да повдигне глава и последното, което видя, бяха синът й Ермиар и кан-предводителят Иртхитюин, наведени над нея. Ермиар й говореше нещо. Тя се опита да го разбере, но изведнъж стана тъмно и тихо.

* * *

Ермиар се разхождаше нервно в приемната на майка си. Приближи се до прозореца. Нощта бе настъпила и ниско в небето изгряваха белите кълбета. По това време на годината кълбетата ставаха най-многобройни и Ермиар можеше да различи с подробности всеки предмет, дърво или храст в градината. Любимите жълти цветя на Андала изглеждаха бели на светлината им. Тук-там прелитаха харлии, малки черни птици, които излизаха само нощем. До ушите му долиташе музиката от първия етаж на двореца. Вече втори ден празнуваха, а откакто вчера припадна, Андала още не се бе съвзела. От стената до прозореца го гледаше нейният портрет. Рисунката я изобразяваше в цял ръст. Бе облечена в светло-кремава рокля. Косите й падаха на букли по раменете, а замечтаният й поглед сякаш преминаваше през Ермиар, през стената, през целия град и се отправяше към някакъв друг свят, известен и познат единствено на Андала. Художникът бе уловил този характерен за нея поглед и го бе пресъздал на платното по такъв въздействащ начин, че в сумрака на стаята тръпки побиха вгледания в очите от портрета Ермиар. Той рядко мислеше за смъртта. Но сега неволно я свърза в мислите си с изкуството на художника. Ето, Андала от плът и кръв, лежеше болна в спалнята си и никой не знаеше дали ще се събуди. А това парче платно бе отнело нещо от нейния образ, бе откраднало част от душата й и запечатало мигове от младостта й, мигове, които никога няма да се върнат. Това кой знае защо му се стори зловещо и той извърна глава от портрета. Над самата картина се рееше само едно бяло кълбо вечна светлина и осветяваше слабо стаята. Меките цветове на мебелите и стените, както и нежната светлина подействаха успокояващо на Ермиар. Той се отпусна на едно кресло и затвори очи. Остави мислите си да се носят свободно. Те идваха и отлитаха, без да ги задържа. Постепенно това състояние го изтръгна от реалността и… сякаш цялата му личност се свлече от него и го напусна. Изчезнаха всички желания, мисли, намерения, въжделения…

От унеса го изтръгна една кан-придружителка. Шумът от отварянето на вратата го накара да се изправи и с очакване да погледне натам. Придружителката влезе, поклони се и отправи поглед надолу, както изискваше етикетът.

— Е, как е майка ми? Все така ли е? — Ермиар нервно се огледа. Не му стана приятно, че го извадиха от унеса. Толкова добре се бе почувствал.

— Събуди се, но е слаба. Знае, че сте тук, и помоли да ви извикам.

Преди да отиде при майка си, Ермиар изпрати придружителката да съобщи на кан-предводителя, сестрите и брат му, че царицата вече е добре. Миг по-късно седеше на ниска табуретка до леглото на Андала и я оглеждаше внимателно. Лицето й бе бледо, а устните се сливаха с кожата, цветът им се бе изгубил. Тъмни кръгове ограждаха дълбоките черни очи, а клепачите бавно, сякаш с усилие, примигваха. Гласът обаче, за разлика от измъчения й вид, прозвуча свежо и бодро:

— Как си, Ермиар? Разбрах, че от вчера цяла нощ и цял ден спя. Но ти не трябваше да стоиш през цялото време тук. Празненството сигурно продължава. Мястото ти е там.

— Някой трябваше да е тук с теб. Сестра ми Алгара пожела да остане, но аз я смених. Знаеш, че не обичам тълпите от хора за разлика от нея.

Лека усмивка премина по безкръвните устни на Андала.

— Да, Алгара е хубава и обича да привлича погледите. И на колкото повече хора привлече вниманието, толкова по-добре се чувства.

И двамата се засмяха.

— Но, Ермиар, тук е пълно с придружителки и лечители. Не съм сама. При това вече съм добре и те моля да се присъединиш към останалите. Имам нужда от почивка.

Андала го хвана за ръката и го погледна с очакване. Той кимна утвърдително.

— Ще си тръгна, но ми обещай, че ще си починеш добре и скоро ще се оправиш. Това е вече четвърти припадък и продължи по-дълго от останалите. Може би трябва да извикаме лекар от манастира. Батбал явно не може да се справи, въпреки тревите, които по цели дни събира.

Андала отново се усмихна и го погали нежно по главата.

— Благодаря ти, сине — замълча за момент и отдръпна ръката си. — А сега върви. Искам да спя.

Ермиар се наведе и я целуна по челото. Когато се изправи, кан-царицата вече бе затворила очи и дишаше равномерно. Тръгна към вратата, но точно преди да излезе, гласът й го спря:

— Още нещо, Ермиар…

Той се извърна. Кан-царицата се бе подпряла на една страна и го гледаше:

— Янкул, големият брат на Вихтун… Има нещо в него, нещо, което не ми харесва.

Ермиар я погледна учудено:

— Но защо, какво е направил?

— Не е нещо важно, Ермиар. Може би бъркам. Той е наш гост и следва да го уважаваме. И все пак… — Андала се замисли, сякаш да си спомни нещо, но бързо се сепна. — Върви, върви, сигурно ми се е сторило — и тя се отпусна отново сред завивките.

Ермиар смръщи вежди, но не искаше да безпокои майка си с повече въпроси и тихо излезе от стаята. Ала думите й му направиха впечатление, тъй като не вярваше, че Андала ще изрече нещо срещу някого, ако наистина няма основание за това.

Спусна се по витите стълби, отделящи покоите на кан-царицата от останалия дворец. Празникът продължаваше. Вече втори ден гостите не спираха да пият и ядат. Музикантите се редуваха по платформите така, че празнуващите да не остават без музика. Нагоре-надолу бързаха придружители, понесли пълни съдове с вино и храна или празни съдини с отпадъци. Залите на двореца кънтяха от смехове и весела глъчка, а пъстрите костюми на жените допълваха светлото настроение.

Последните думи на Андала още звучаха в ушите му и той потърси с поглед Янкул. Не го видя в централната и се запъти към останалите зали. Навсякъде хората се забавляваха. Спираха го с чаши в ръце и с поздравления за сестра му и Вихтун. Ермиар обръщаше внимание на всеки гост, както го изискваше положението му на домакин, ала не преставаше да се оглежда за Янкул. Скоро обиколи всички зали на първия етаж, но не го срещна никъде. Докато оглеждаше масите, чу някой да го вика. Вихтун, сменил златните дрехи от вчера с бели, се приближаваше усмихнат към него. Двамата се прегърнаха. Вихтун взе две чаши от един поднос и подаде едната на Ермиар.

— Днес продължават празненствата за сватбата ми. Кого ли не видях, но все го няма най-скъпият ми приятел — Вихтун сложи ръка на рамото на Ермиар.

— Ти сам беше свидетел на случилото се с майка ми.

— Така е и не ти се сърдя — усмивката се стопи от лицето на Вихтун, заменена от угрижен поглед. — Как е кан-царицата? Сериозно ли е?

— Да благодарим на Живото Дърво, сега е по-добре. Спи.

— Това е вече четвъртият й припадък само за десет дни, Ермиар. Защо не повикате лекар от манастира?

— Същото си помислих и аз и когато привършат тържествата, ще го обсъдя с баща ми.

Събеседникът му посочи с ръка една от масите, на която седяха Угаин, по-малкият брат на Вихтун, и Кувиар, синът на кан-предводител Язник, управителя на областта Ябрус.

— Щом кан-царицата вече е добре, ще приемеш ли да се присъединиш към нас?

Ермиар не можеше да откаже, а и не искаше. И тримата му бяха добри приятели. Заедно преминаха годините на обучение в школата на Живото Дърво. Преди да седнат на богато отрупаната маса, той се обърна към Вихтун:

— Не виждам жена ти, Вихтун. Толкова бързо ли си омръзнахте?

Вихтун се засмя високо и силно:

— Жени, Ермиар, жени. Какво да ги правиш? Умори се и отиде да спи.

Ермиар постепенно се увлече в разговори с другарите си. Спомените ги връхлетяха и те с носталгия си припомняха случки от отминалите дни. Мъките от строгата дисциплина и изпълненият с лишения живот в планината Карпонили вече не изглеждаха толкова тежки. От дистанцията на времето всичко, което тогава им причиняваше физически и духовни страдания, сега ставаше повод за веселие и бурен смях, за което допринасяха и пълните с вино чаши. Ермиар, който не бе привикнал да пие алкохол, скоро усети замайване и тежест в главата. Опита се да не обръща внимание на връхлетялото го състояние. Ала образите на шумните събеседници все повече и повече се размиваха пред погледа му, а думите, които изричаше, някакси все не означаваха това, което искаше да каже. Прииска му се да се махне и въпреки възмущението, което предизвика сред останалите младежи, се оттегли с обещанието скоро да се върне. Качи се по първите стъпала, които му се изпречиха насреща, и тръгна по слабо осветения коридор. Докато минаваше покрай библиотеката, му се стори, че чува гласове. Вратата не бе затворена добре и той я побутна, да провери дали наистина някой говори, или му се причува.

Заради празничното осветление на първия етаж, повечето кълбета вечна светлина бяха преместени долу и в просторната библиотека плуваха само две от тях. В полумрака Ермиар различи две прегърнати фигури, застанали до прозореца. В първия момент помисли, че са придружители, и се накани да ги нахока, но нещо го възпря. Вгледа се по-внимателно и забеляза, че дрехите им са по-светли от обичайните униформи на придружителите. Това го накара да се спотаи и внимателно да отвори вратата, за да се вмъкне вътре незабелязано. Застана зад един шкаф и наостри уши.

Когато се убеди, че това, което вижда, е истина, а не резултат от изпитите чаши вино, Ермиар все така тихо и внимателно се измъкна от библиотеката. В коридора се спря за момент и нарочно събори един портрет. Тежкта рамка издрънча достатъчно силно. „Това ще ги накара да се махнат“, помисли си Ермиар. Не искаше някой друг да види същото, което той видя. Продължи бързо към стаите си. Трябваше да легне и да заспи, защото усещаше, че не може да мисли, че това, което видя, е прекалено ужасно, за да може в момента да го възприеме и осмисли. Преди да се унесе в сън, в ушите му отново зазвучаха думите на Андала: „Има нещо в него, нещо, което не ми харесва.“

В ранния следобед на другия ден Ермиар се събуди с натежала от тъпа болка глава. Изпи наведнъж чашата с квесел, поставена до леглото от личния му кан-придружител, и отново затвори очи. Течността се разля по тялото му и след известно време болката утихна. Повика придружителя за още квесел и го изпрати да научи как е Андала. Очаквайки завръщането му, Ермиар стана, изкъпа се набързо и започна да облича кожен екип за езда. Докато се обуваше, до ушите му долетя шум от говор и конски тропот. Приближи се до прозореца. Кан-предводителят Язник, многобройното му семейство, свитата от придружители и охраната се подготвяха за отпътуване. Тържествата бяха приключили. Ермиар разсеяно ги наблюдаваше и отпиваше квесел, когато забеляза Бендидора, най-малката дъщеря на Язник. Тя стоеше сама, встрани от останалата група, зареяла поглед в тълпата придружители, понесли вързопите с багаж. От дете Ермиар знаеше, че Бендидора е предопределена за негова жена от двамата кан-предводители Язник и Иртхитюин. До сватбата им оставаха още цели две години, тъй като тя не беше навършила необходимите осемнадесет години, възрастта, на която билярките можеха да се задомят. Жителите на областта Ябрус имаха славата на диваци. Това бе най-рядко населената част на Биляра. Хората там носеха кожи и през лятото. Не обичаха да спазват законите и се носеше слух, че именно някъде из Ябрус се е зародило движението на боломитите, които се бунтуваха срещу жреците и отричаха вярата. Плъзна безразличен поглед по слабата фигура на годеницата си и се извърна към влезлия в стаята придружител, забравяйки веднага за нея.

— Майка ви е по-добре, господарю. Изпраща ви целувки и каза, че можете да я посетите, щом пожелаете.

Ермиар го отпрати с жест и продължи да отпива квесел. Скоро болката напълно изчезна и мисълта му се проясни. Откакто се събуди, съзнателно отпъждаше мисълта за Деница и Янкул, но сега споменът за телата им, застанали прегърнати до прозореца, го връхлетя и гримаса на отвращение изкриви лицето му. Скрит зад шкафа, той видя как Янкул притиска Деница, облечена в ритуалните за втория ден от сватбата бели дрехи. Чу как тя му говори за любов. Любовта, която изпитала, щом го видяла. Усети отново срама, който почувства, когато устните им се сляха в дълга целувка, а той използва това, за да се измъкне незабелязано. Спомни си и Вихтун, как весело обясняваше, че Деница е уморена и спи. Ярост и гняв напираха да го задушат. Бързо напусна стаите си и излезе незабелязан, освен от двама-трима придружители, през един от задните входове на двореца. Тръгна към конюшните. Изчака нетърпеливо да оседлаят коня му и препусна към външния град. Добре съзнаваше, че трябва да се махне. Трябваше да отиде някъде и да овладее гнева си, защото в това състояние бе способен да счупи главите и на двамата.