Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (12)

VI глава
Всяко пътуване е приключение

Батбал затвори канала на съзнанието си и бавно се изправи на крака. Почувства се изтощен от преплитането на мисловната му енергия с тази на Алобоготур. Отвори вратата и проветри помещението от тежката миризма на изгорелите треви. Не след дълго Деница щеше да се върне. Батбал се замисли. Решението на избраните беше ясно и категорично. Истината не трябва да се казва на Деница. Жрецът въздъхна тежко и се загледа в посоката, от която щеше да се появи принцесата. Трябваше все пак да й каже нещо. Тя очакваше помощ от него. Но как да се помогне на обречен човек? Избраните знаеха, от древните извори, написани на савхи, че и друг път се е случвало сива да погледне човек в очите. По време на предишната война на асурите сивите са унищожавали много хора, като са гледали в очите им. Нещастниците постепенно напълно обезумявали и умирали, а ако се случело зрителният контакт да трае по-дълго, умирали на място. Билярите не помнеха тези дни, писмеността им бе твърде млада и това знание бе безвъзвратно загубено за тях. Въпреки че жрецът умееше да се владее, тръпки полазиха по гърба му. Дните се търкаляха, битката за Живото Дърво наближаваше и случващото се с Деница като че ли предвещаваше неведоми беди.

* * *

Ермиар крачеше напред-назад в малката библиотека до спалнята на Деница, докато чакаше принцесата да го приеме. Опитваше се да не мисли за предстоящия разговор, толкова неприятен за него. Видя едно огледало и се наведе напред, да се разгледа по-добре, но изведнъж видя зад себе си нечий силует. Стреснат, се обърна — Деница го гледаше с широка усмивка.

— Хубав си, братко, и е време вече да се оглеждаш за съпруга — гласът й бе звънлив и весел за разлика от мрачното настроение на Ермиар.

Той не успя да отвърне на усмивката й. Нещо в епизода с огледалото го накара да се почувства странно и особено, но нямаше как да се съсредоточи върху това усещане. Ермиар поздрави сдържано сестра си. Настаниха се удобно, а една придружителка им поднесе свежи плодове и квесел. Ермиар не знаеше как да започне разговора, чийто повод така го измъчваше, и затова реши да отложи момента с разговор за войната:

— Бакуриан е близо до границата. Може би всеки момент войната ще започне.

— Да — кимна Деница, — чух за това. Какво ли ще предприеме баща ни?

— Мисля, че кан-императорът Издулор ще пресрещне Бакуриан, преди да е достигнал Истрос, но това е само предположение. А баща ни ще се съобрази със заповедите на императора.

— Ох, тази война — въздъхна Деница, — заради нея трябва да тръгваме по-скоро от предвиденото за Юртия. Рано сутринта заминаваме.

— Аз също напускам Исиней.

Деница се изненада:

— Но защо?

— Иртхитюин нареди. Тръгвам за Карпонили.

— За Карпонили ли? — Деница смръщи вежди и го изгледа изпитателно. — Защо пък за Карпонили?

— Не знам защо. Иртхитюин си има своите съображения, праща ме в манастира.

Деница се смълча, спомни си думите на Салистар от боломитската сбирка: „Бакуриан иска от нас да му помогнем срещу манастира на Живото Дърво. Всеки от вас е наясно, че манастирът е по-важен и от столицата. Падне ли той, пада и Издулор.“

Първата й мисъл бе да предупреди брат си, да му разкаже за плановете на боломитите. Но навреме се възпря и замълча.

— Какво ти е? — Ермиар озадачено я наблюдаваше.

— Нищо, няма нищо.

— Като че ли искаше да кажеш нещо…

— Не, не е нещо важно. Забрави.

Ермиар не настоя повече. Вместо това събра кураж и я попита:

— Какво ще правиш сега, когато с Вихтун сте свързани в брак?

Деница го погледна учудено:

— Какво имаш предвид, какво трябва да правя?

Ермиар реши да не увърта повече и заговори направо:

— Деница, знам за Янкул.

Тя трепна от думите му и се изправи. Направи няколко крачки из стаята, докато той я гледаше строго, скръстил ръце на гърдите си.

— Трябва да прекратиш това — продължи Ермиар. — Може да си навредиш непоправимо, а и майка ни ще се поболее заради теб.

Знаеше, че прекалява. Болестта на Андала нямаше нищо общо с Деница, но това бе начин да подчертае сериозността на постъпката й.

— И тя ли знае? — попита тя, без да го поглежда.

— Да, Деница, и тя.

Ермиар също се изправи и се приближи към нея. Не беше много по приказките и увъртанията, затова реши да не губи повече време.

— Искам, преди да заминеш, да ми обещаеш, че ще прекратиш тази връзка. Излагаш и себе си, и страната на опасност. Биляра има нужда от Вихтун и Янкул повече от всякога. Помисли за последствията, ако това излезе на бял свят.

Деница пребледня, но отговори спокойно:

— Аз съм решила, Ермиар. Няма нужда да ти обещавам каквото и да било.

— Какво означава това?

— Между мен и Янкул вече не може да има нищо.

Сякаш камък падна от сърцето на Ермиар. Не бе очаквал всичко да мине толкова добре. Погледна я с подозрение, но по решителното й изражение разбра, че не се опитваше да го залъже. Беше очевидно, че думите й са плод на добре обмислено решение.

Това, незнайно защо, го притесни. Видя, че в този момент Деница сякаш остана сама със себе си. Мислите й я отнесоха далече от стаята и от разговора им. Той се разходи нервно из помещението и рязко се обърна към нея:

— Време е да вървя.

Деница съвсем леко се усмихна, когато го попита:

— Ще ме изпратиш ли утре, Ермиар? Може да не се видим вече.

— Не говори така. Аз не се плаша от Уголия — той махна пренебрежително с ръка. — В Юртия ще бъдеш на сигурно място.

Деница отново се усмихна, този път по-широко. Приближи се към него и го прегърна.

— Пожелавам ти успех, братко. Прости ми.

Ермиар отвърна на прегръдката й.

— Внимавай и се пази, Деница.

Двамата се пуснаха едновременно и Ермиар се оттегли, убеден, че Деница се е разкаяла и съжалява. Но той грешеше. Тя се упрекваше и съжаляваше много повече за това, че не намери сили да му признае за срещата на боломитите и опасностите, на които може да се изложи в планината Карпонили. Успокояваше я мисълта, че пазени от сангасите и избраните, Карпонилите и манастирът всъщност са непревземаеми дори за хора, предвождани от Салистар.

Навън се смрачаваше. Деница бързо прогони мислите за Ермиар, боломитите и манастира. Батбал й беше заръчал да го посети повторно. Тя повика придружителката си и отново се запъти към жилището на жреца, с надеждата този път да получи отговор.

* * *

Една сива, родена през месец шехлем в третото стадо на Асура, сви крила и се стрелна към цветовете, които я опияняваха с уханието си. За краткия си живот от няколко дни не беше попадала на толкова ароматни цветя. Тя се спусна към един голям и ярък цвят, прихвана го с двете си дълги ръце за дръжката, с късите го привлече и зарови главата си между нежните му тичинки. Съществото заби хоботчето си в цветето. Примижа блажено, докато всмукваше нектара. Асура щеше да е доволна. Еликсирът от тези цветя трябваше да има вълшебен вкус. Сивата пусна цветето и полетя към следващия цвят. Около нея цялото стадо се трудеше със същото усърдие и удоволствие.

По това време Асура изяде и последната сива от първото стадо. То беше заловено от хората и сивите не успяха да съберат нектар и прашец за еликсира й. Бяха безполезни. Времето им изтече и тя се нахрани с телата им. Трябваха й сили, за да продължи да ражда сиви, които да я хранят с еликсир. Предстоеше й пътуване и той й беше жизнено необходим.

Черното космато туловище на майката се повлече по подземните тунели нагоре към повърхността. Достигнала корените на голямото дърво, Асура се излегна в пръстта и затвори очи. Скоро щяха да започнат болките. Тя усети, как зародишите напират в корема й. Стисна с крайниците си корените на дървото и зачака. Когато моментът дойде, от муцуната й се проточиха стържещ вой и съскащо хриптене. След известно време излезе и последният зародиш. Родилните болки спряха, но от напъните всички мускули я боляха. Продължаваше да стиска коренищата. Пусна ги и се огледа. Около нея лежаха зародишите, обвити в слузести ципи. Асура се зае да ги настани в гнезда. Чакаше я много работа. Зародишите на четвъртото стадо бяха многобройни. Тя правеше дупки в пръстта, поставяше вътре слузестите топки и грижливо ги заравяше. Скоро, много скоро щеше да потегли към планината. Дните щяха да се отърколят и Живото Дърво да се обсипе с цвят. На майката не й оставаше много време.

* * *

След разменените поздрави Деница се настани удобно срещу Батбал. Въпреки че се беше поуспокоила, мисълта за повторния кошмар след срещата със сивата не й даваше мира. В помещението имаше някаква странна миризма, от която почти й прилоша. Искаше по-бързо да се махне оттам и без да дочака Батбал да заговори пръв, попита припряно:

— Разбрахте ли нещо, учителю?

Жрецът тъжно поклати глава срещу нея:

— За съжаление не, принцесо. Досега никой не е чувал за нещо подобно. Сивите са изключително странни същества, но не мисля, че може с нещо да ви навредят. Може би е някаква емоционална реакция от ваша страна.

Деница го погледна разочаровано. Замисли се за момент и възбудено му отговори:

— Не може да е емоционална реакция. Наистина с мен се случва нещо. И причината е в тази сива. Сигурна съм.

Батбал не я поглеждаше. Знаеше, че скрива от нея нещо ужасно, и това го караше да се чувства неудобно. Но и Алобоготур бе на мнение, че истината би я подлудила много по-бързо, отколкото неведението. Затова бе решил, че единственото, което може да направи за нея, е да я успокои.

— Ще помоля жреца на Юртия да ви държи под наблюдение, принцесо. Не се притеснявайте да се обърнете към него, ако имате нужда от помощ. Но не отдавайте на това повече от необходимото внимание. Може да е нещо, което ще отшуми с времето.

— Не искам да ме държат под наблюдение — тръсна глава Деница. — Щом не знаете какво ми е, каква ще е ползата от него?

Батбал поклати замислено глава, но нищо не отговори. Настана мълчание. Жрецът се изправи и отиде до една лавица, отрупана с разнообразни предмети. Бе му хрумнала идея, с която се надяваше да успокои младата жена. Деница го наблюдаваше с неодобрение. Той взе една книга, върна се и отново седна срещу нея.

— Виждаш ли тази книга? — гласът му беше тих и благ.

Деница погледна книгата. Дебела и похабена, с твърди, тъмни корици.

— Вътре са описани стотици животински видове. Методите за отбрана на някои от тях са направо невероятни. Затова те съветвам да не отдаваш прекалено значение на сивите. Това, което ти се случва, може да е някакъв начин за прогонване на зложелатели. Ти каза, че когато си ги видяла, са се чувствали зле. Може би, умирайки, съществото, което си погледнала, е събрало силите си и се е опитало да се спаси и защити.

Това обяснение й се стори по-правдоподобно от онова за „емоционалната реакция“. И Деница реши, че вероятно това е истинската причина за неразположението й. Усети как й олеква. Настроението й се оправи, но оставаше само още един въпрос, на който да си отговори, за да бъде наистина спокойна.

— Ако сте прав, учителю, и това е причината, то кога ще престанат тези пристъпи?

— Не знам, принцесо. Казах ви, че досега случай като вашия не е бил наблюдаван и описан. Но едва ли ще продължи дълго.

Деница се изправи. Жрецът я последва. Тя хвана ръката му и го погледна в очите:

— Благодаря ви, учителю. Много ми помогнахте. Няма да ви забравя.

Батбал я потупа по ръката в отговор и отново отклони погледа си.

— Бъди здрава, Деница, и щастлива с Вихтун.

Деница чевръсто се запъти към изхода, където я очакваше придружителката. Бързаше, за да контролира приготвянето на багажа, който щеше да отнесе в Юртия. Но и друга причина я караше да не остава бездейна и да не се задържа дълго на едно място. Колкото и да отпъждаше тази мисъл, тя все по-натрапчиво засядаше в съзнанието й: заминава да живее другаде, и то с Вихтун.

* * *

Сутринта беше хладна. Слънцето още не се бе показало. През отворения прозорец долитаха звуците от приготовленията за предстоящото пътуване на Ермиар. Придружителите подготвяха конете на „вълците“ и разпределяха багажа. Ермиар ги наблюдава известно време, докато чакаше да му донесат квесел. Не след дълго придружителят се появи и Ермиар изпи на един дъх напитката.

Преди два дена по същото време си бяха тръгнали всички гости от Юртия начело с Деница и Вихтун. Ермиар ги изпрати с известно притеснение, но и с надеждата, че Деница ще изпълни обещанието си.

Днес бе негов ред да замине. Все още нямаха новини от столицата. Иртхитюин изчакваше заповедите на Издулор и не бе напуснал двореца. Всеки момент двамата с Андала щяха да се появят на парадния вход, за да го изпратят. Ермиар се разбърза. Облече се и огледа стаята, преди да излезе. Спря се за момент, да не би да е забравил нещо, и се запъти навън. Стигна до огледалото в преддверието. Пооправи няколко кичура от вече доста порасналата си коса и се огледа критично. Кожата му беше потъмняла от слънцето, а между веждите му вече се беше появила гънка, подобна на тази, която браздеше челото на Иртхитюин. Ермиар си каза, че с времето все повече заприличва на баща си. И сякаш се гледаше отстрани, помисли за себе си, че той е този, който ще се впусне в предстоящото, без да е очаквал такъв развой на събитията — вместо да участва във войната, защитавайки областта и родния си град, да замине за Карпонили. Въпреки нежеланието, с което прие това пътуване, изпитваше приятна възбуда. „Всяко пътуване е приключение“, припомни си той думите на свой приятел от манастира.

Навън десетимата „вълци“ го очакваха, яхнали конете си. В един глас го посрещнаха с бойния вик на „сивите вълци“:

— Карн веган!

Ермиар вдигна ръка и високо отвърна на поздрава им:

— Карн веган.

Вълнението му се засили, сърцето му заби по-бързо в очакване на мига — да яхне коня и да препусне към високите планински върхове.

Сякаш в отговор на желанието му Иртхитюин, Андала и Ситара се появиха на изхода, следвани от сестрите му Алгара, Азмара, брат му Севар и няколко придружители. Той прегърна Ситара, баща си и Андала, която го задържа по-дълго в обятията си и прошепна в ухото му:

— Пази се.

Сковано се приближи към сестрите и брат си и размени прегръдки и с тях. После с няколко крачки стигна до коня и ловко го яхна. Погледна към роднините, махна с ръка и препусна, последван от верните „вълци“. Непознато и неизпитано досега чувство, заедно с мисълта: „Аз хванах живота си в ръце…“, го накара да полети да се надбягва с вятъра.

* * *

Сивите от третото стадо на Асура се рояха тревожно над гъстата растителност. В главите им отекваше зовът на майката. Съвсем скоро цялото стадо се събра и вкупом се понесе към голямото дърво, където ги очакваше Асура. Когато наближиха, видяха, как от корените на голямото дърво излитат сивите от второто стадо. Една по една се измъкваха и политаха за още прашец и нектар. От тях сивите произвеждаха еликсира за Асура. Съхраняваха го в специалното си коремче до срещата си с нея. Вкусът му ставаше несравним благодарение на сокове, които отделяха стените на коремчето.

Третото стадо изчака, докато всички от второто излетят, и на свой ред се запромъква по тунелите, изкопани от майката. Гласът й ги зовеше все по-надолу и по-надолу във влажната пръст. Сивата водач първа видя грозната, покрита със сплъстена козина морда на майката. Асура я грабна със силната си лапа през кръста и я доближи до муцуната си. Стисна я и за миг, очите на сивата просветляха и се завъртяха ужасено, а Асура впи уста в устата на сивата, засмука хоботчето й и еликсирът тръгна нагоре към вечно гладната й паст. Щом еликсирът намаля и започна да достига трудно до гърлото й, Асура събра малко от него в устата си и го пусна обратно, но не в хоботчето, а в устата на сивата. Сивите можеха да произвеждат и съхраняват еликсира, но нямаха достъп до него. Единственият начин да го опитат бе чрез Асура. Сивата не бе вкусвала нищо подобно до този момент. Почувства се така добре, сякаш се е родила отново. Еликсирът й даде нови сили, сладостта му я опияни и тя пожела да донесе още и още на Асура, само и само да получи финалната глътка. Без да губи време, се заизмъква по тунелите нагоре — към светлината и цветята, за да събира, да донася и да получава животворен, опияняващ сироп — отново, и пак, и още… Една след друга получилите своя дял от еликсира бързаха след нея.