Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (34)

XVII глава
Чертозите на демона

Ермиар и войниците оставиха осеяната с трупове поляна на вълците и тръгнаха да търсят друго място за нощуване. Наблизо можеше да има още негулски отряди, затова не бяха в безопасност. Бавно и тихо вървяха сред дърветата, тъмнината им пречеше. Дурум бе останал с глутницата вълци, но Крамик знаеше, че още преди зазоряване ще намери следите им и ще се движат заедно през деня.

След близо час ходене се спряха на закътана от две скали и борова гора поляна. Кълбетата вечна светлина над тях хвърляха достатъчно светлина, за да успеят да превържат ранените. Скоро всички бяха налягали по земята, но малцина успяха да заспят, превъзбудени от нападението на негулите. Крамик, чието дежурство бе свършило, заспа веднага. Болките в главата от това, че използва умението си да вижда в тъмното, бяха започнали и единственият начин да се спаси от тях, бе да заспи дълбок и ободряващ сън. На около два метра от него лежаха Ермиар и Булик, но те будуваха. Болката в крака пречеше на Булик, а Ермиар обмисляше случката и колкото повече мислеше, толкова повече се тревожеше.

— Булик — прошепна Ермиар, за да не събуди спящите.

— Да — изпъшка Булик и се обърна към него.

— Какво търсят проклетите негули в Карпонили?

— И аз се питам същото, господарю — отговори Булик.

— Сигурно се възползват от войната с Уголия — каза Ермиар повече на себе си, отколкото на Булик — и плячкосват наоколо.

— Хм, простете, но ми се вижда малко вероятно — възрази Булик. — В планината няма какво толкова да се плячкосва. Струва ми се, че друга е целта им.

— Манастирът?!

— Може би, господарю, може да са се съюзили с Бакуриан.

— Но ако е така, трябва да изпратим възможно най-бързо вест до Алобоготур, за да е подготвен.

— Трудно ще е, нямаме пощенски гуги, господарю — отговори Булик. — А сега с ранените ще се придвижваме още по-бавно.

Ермиар въздъхна и зарея поглед в небето, където плавно се рееха кълбетата вечна светлина.

— Изпратете Крамик — обади се отново Булик, — той има най-голям шанс да стигне до Карпонили жив, дори ако негулите са напълнили тези гори. Дурум ще го пази, пък и конят му е най-бързото животно, което съм виждал, а съм виждал много, повярвайте ми. Дори вашият Цилок не би могъл да се мери с него. А той бе великолепен жребец.

Споменаването на Цилок натъжи Ермиар. Булик разбра това и съжали, че заговори за коня, който се изгуби във водите на Релсма.

— Може да го изпратя — реши Ермиар. — Алобоготур трябва да научи, че негулите са плъзнали из Карпонили.

Мъжете се смълчаха и всеки потъна в мислите си. Започна да се развиделява, когато сънят успя да ги победи, а кълбетата вечна светлина изсветляха и се стопиха. Дурум, сивият вълк, се подаде иззад едно дърво и започна напрегнато да наблюдава войниците. След известно време се промъкна с тихи и бавни крачки до господаря си и се намести до него в топлата кожа. Крамик се размърда за момент, усетил присъствието му, но отново се отпусна, спокоен в съня си.

* * *

Уголската войска, предвождана от Бакуриан, напредваше бързо към столицата на Биляра. Още ден и половина път ги делеше от Истрос. От 2–3 дни вече не се криеха в горите, а необезпокоявани вървяха по големите пътища. Спокойно плячкосваха села, повечето безлюдни, напуснати от жителите си заради войната. Уголците нямаха от какво да се боят. Имаха дни преднина пред войските на кан-императора. Столицата Истрос оставаше открита и самотна, без помощ отникъде.

Цялата северна граница на Биляра бе нападната от обединените северни племена. Военните сили и на двете области, Онгалада и Чаладара, бяха принудени да защитават земите си от нашествениците. Негулите бяха плъзнали из Карпонили, за да отвличат вниманието на сангасите. А Язник, кан-предводителят на област Ябрус, за да успее да се притече на помощ за толкова кратко време би трябвало да премине с войската си през пустинята Лахира. През Лахира не се минаваше току-така и никой, колкото и смел да е, не би повел хората си през нея. На пръстите на ръцете се брояха пребродилите я от край до край и останали живи.

— Оказа се, че прехваленият Издулор е глупак, а Тобел? — обърна се към министъра си Бакуриан, доволен от новините, които му донесоха агентите на Салистар. Двамата вървяха по широк път, хванали конете си за поводите, защото животните, а и хората имаха нужда да почиват от ездата. На стотина метра пред тях вървеше водачът им, а зад тях се точеше върволица от коне и воини. Закачки, викове, смях, дрънчене на оръжия, чаткане на копита и пръхтене се сливаха в постоянен монотонен шум. На Тобел му стана неприятно от самодоволството на Бакуриан, но овладя изражението си и внимателно възрази:

— Издулор просто не вярваше, че наистина ще го нападнете.

Тобел помисли със съжаление за столицата на Уголия — Тарес, която бе негов дом. Искаше да си е вкъщи, да се разхожда в централния градски парк и да се пазари отново с търговците на кашерови ядки, които опъваха шарените си сергии насред парка. Кашеровите ядки, препечени на слаб огън и посипани с билковата смес, приготвена от готвачката, бяха любим деликатес за Тобел и семейството му. Внасяха ги от Биляра, защото кашеровите храсти растяха в областта Ябрус — на границата, където свършваше пустинята Лахира. Сега всякаква търговия с Биляра бе преустановена. Министърът въздъхна с носталгия.

— Ха-ха-ха — изсмя се гръмко Бакуриан и прекъсна мечтанията на Тобел, — не е вярвал, защото е надут глупак — продължаваше да се перчи Бакуриан, раздразнен от дългия път и скуката.

— Може би сте прав — отвърна Тобел, само за да се отърве от размислите на господаря си.

Продължиха да вървят в мълчание. Слънцето се издигна високо в небето. Времето бе тихо и спокойно. Вдясно от пътя растяха високите дървета на Губилес — дива и тъмна гора, простираща се на хиляди декара площ. Състоеше се предимно от широколистни високи дървета с огромни корони и възлести стволове; с клони, които им придаваха чудати, дори страховити форми.

Тобел продължи да мисли за дома си; за децата си, челядта му бе многобройна; за жените си и спокойните вечери на голямата тераса, където отпиваше първокачествен квесел и четеше любимите си книги. Къщата му бе в близост до двореца на Бакуриан, изградена от красив червен камък и разположена сред живописна градина.

От унеса го изтръгна особено чувство. По врата му премина тръпка и всеки косъм от тялото му настръхна. Някаква странна енергия лъхна от дебрите на Губилес и Тобел я усети с цялото си същество — нещо тъмно и зло се спотайваше сред вековните дървета.

— Какво ти е? — попита го Бакуриан. — Изглеждаш така, сякаш си видял смъртта пред себе си.

— Не знам — отговори обърканият Тобел, когото подобни усещания не бяха спохождали. — Тази гора е доста зловеща.

Бакуриан огледа високите дървета с пренебрежение.

— Гора като гора, не се вдетинявай — отвърна уголският предводител, метна се на коня и препусна напред. Като по даден сигнал войниците го последваха и се втурнаха след него, а с тях и Тобел, опитващ се да отхвърли обзелия го страх.

Асура ги наблюдаваше с диви очи, скрита сред зеленината на Губилес. Обонянието й, изострено до крайност, усети миризмата на войниците и техните коне, още преди да се покажат на пътя. Бе призовала сивите, да й донесат еликсир. Очакваше ги, скрита в студеното си леговище, когато усети, че хора вървят към нея. Промъкна се внимателно към повърхността на земята, подаде се сред корените на дървото и с напрежение зачака да се появят човеците. Понякога те ловяха сивите й, а Асура не искаше да ги изгуби. Не и сега, когато пътува и се нуждае от всичките си сили, за да тича нощем през горите. Вълни от животински страх и омраза излъчваха жълтите й очи. Всяка сутрин майката копаеше леговище за през деня, което също отнемаше от енергията й. Ако човеците заловят сивите, ще остане без еликсир, а за да роди ново стадо, се нуждае освен от сили и от време. Ала майката нямаше време. Трябваше да бърза, защото Дървото скоро щеше да цъфне. Но сигурно тези хора не се интересуваха от стадото й. Бяха много и бързаха. Асура остана още известно време на повърхността, наблюдавайки ги, и отново се върна в леговището, да чака сивите.

* * *

Крамик препускаше бързо. Бе отвързал Дурум от веригата, за да тича далече пред него и да разузнава за негули или други врагове. Пътят ставаше все по-стръмен, колкото по-нагоре се изкачваше, а въздухът захладня. Потомъкът на волобарите щеше да види за първи път манастира Карпонили. Някога, когато волобарите построили сградата, присвоена днес от жреците, я наричали Чертозите на демона. Но за Чертозите на демона, за разлика от академия Лимен Карон, той не знаеше почти нищо. Щеше да му е интересно да научи повече за това място — свещено, както за предците му, така и за хората.

Волобарът носеше съобщение от Ермиар за жреца Алобоготур. Това пътуване му даде възможност да остане сам с мислите си — нещо, от което имаше нужда, за да успее да планира внимателно бъдещите си действия. Той си спомни за дядо си. През годините, когато остана без него, често мислеше за времето, което прекараха заедно. Бяха щастливи години. Крамик не помнеше баба си, с която на времето дядо му се заселил в каменното имение. Двамата напуснали Кабур Далет, най-високата и стръмна планина на Гелда Валуния, част от планинската верига Сарандила, където живеели последните волобари планинци. Взели със себе си Крамик и се заселили в равнините заради едно съновидение. Планинците, както преди векове, така и до ден днешен не се интересуваха много от живота в равнините. Това, че бяха изолирани, ги бе спасило от геноцида на хората срещу волобарите. Дълги години планинците дори не разбрали, че са останали единствените от своята раса. Но когато научили тази новина, тя не променила с нищо живота им, освен че предприели мерки да останат още по-скрити и изолирани от останалата част на света. Планинците били добри ловци, смели и храбри мъже и жени, но не владеели добре магията. Естествено, в сравнение с хората, магията им била могъща, но и на половина не се доближавала до уменията на волобарите от градовете.

Дядото на Крамик — Салавик, израснал с почит към великия магьосник Каршашаранал родоначалника. Гордеел се с принадлежността си към волобарския народ, държавата Дебриагадам и трите свещени места — академия Лимен Карон, Чертозите на демона и Юдина поляна. Животът му протекъл като на всеки планинец. Когато навършил тридесет години, го харесала волобарката Кадаша, бабата на Крамик, и си го избрала за мъж, както повелявал обичаят на планинците. Инициативата по любовните въпроси винаги поемали волобарките. Двамата се сдобили с дъщеря Иршине, която на тридесет и пет години харесала и избрала за мъж четиридесет и две годишния ловец Одик. Десет години след това, когато вече не вярвали, че ще имат дете, Иршине забременяла и родила Крамик. Но за нещастие само пет дни след раждането на сина му, Одик загинал. Паднал от една скала, ловувайки диви кози, които били основно препитание за волобарите планинци. Иршине не могла да преживее загубата на мъжа си и няколко дни след трагедията последвала Одик и се хвърлила от същата скала. Така Крамик останал сирак и грижите за него поели баба му Кадаша и дядо му Салавик.

Може би животът на Крамик щеше да протече така, както на останалите планинци. Да стане добър ловец, да си намери жена и да изживее живота си сред високите планински върхове. Но една нощ, скоро след смъртта на дъщеря си Иршине, Салавик сънувал сън видение. Призовал го самият Каршашаранал, родоначалникът на волобарите и пазител на академията Лимен Карон. Казал му, че волобарите трябва да намерят Зелената книга и да я преместят в Кабур Далет, последното волобарско убежище, където хората не могат да проникнат. По думите на Салавик родоначалникът за една нощ му предал знания от академията, до които волобарите планинци никога не са имали достъп. Заклел го в името на волобарския род да заведе и отгледа Крамик в равнината, сред хората, там, където някога се намирала Дебриагадам, защото Каршашаранал избрал Крамик за пазител на Зелената книга. Той трябвало да е волобарът, който ще намери книгата и ще я занесе в Кабур Далет. Салавик не се поколебал и още на следващия ден заедно с жена си Кадаша започнали да се готвят за предстоящия дълъг път. Той знаел, че съновидението не бива да се пренебрегва. Взел със себе си само най-необходимите вещи и много злато, за което знаел, че е извънредно ценено от хората. Не минали и десет дни от нощта на съновидението, когато тримата волобари тръгнали към Биляра заедно с вълка на Кадаша и вълчицата на Салавик, бъдещите родители на Дурум. Крамик още бил бебе и по това време нямал свой вълк. Когато достигнали благополучно пределите на Биляра, решили да се представят за жители на Раха, тъй като раханяните били народ, за който много малко се знаело. В началото им било трудно, защото не познавали нито езика, нито нравите на билярите. Харесали си местността край езерото Среброискрен пляг и благодарение на златото, което притежавали, построили каменното имение. В деня, когато Крамик навършил три години, Кадаша издъхнала, стъпкана от кон, докато се опитвала да го обязди. Волобарите планинци не отглеждали коне. Единствените животни, с които живеели в хармония, били сивите планински вълци от Кабур Далет. Това били най-едрите и силни представители на този животински вид. Изключително умни и верни, свързани с волобарите от дълбока древност и обвързани с неразрушима магия. Но както Кадаша, така и Салавик били силно впечатлени от красивите коне и начина, по който ги яздели хората. Решили да изучат ездата и закупили три прекрасни коня. Ала поради неопитността си избрали наистина красиви, но много буйни, своенравни и доста диви животни. И въпреки че няколко години след този случай Салавик добре овладял ездата и нрава на конете, жертвата била дадена и бабата на Крамик загинала. Салавик и невръстният Крамик останали сами. Тогава Салавик се сдобил с придружители от пленените севери, за да се грижат за домакинството и поддръжката на имението, а той изцяло се посветил на отглеждането и възпитанието на Крамик.

Научи го на древния волобарски език савхи, който днес използваха и жреците; на нововъзникналия билярски и на родния кашали — наречие, което говорят волобарите планинци. Крамик овладя безпроблемно и говора и писмеността им. Салавик му предаде всички магии, които умее, а в стаята си Крамик имаше нарисувани на стената съзвездията, по които се ориентират волобарите. Дядо му твърдеше, че е научил тази карта от великия Каршашаранал в нощта, когато му се явил в съня видение. А каквото не можеше да научи от дядо си, Крамик научи от учителите по различни предмети, на които Салавик плащаше добре, за да го посещават всекидневно в имението.

Салавик особено държеше Крамик да овладее боя със сабя, тъй като самият той бе майстор на това оръжие. Не минаваше ден, без двамата да се упражняват поне час.

Други умения, които Крамик придоби още от невръстен, бяха язденето и стрелбата с лък и с арбалет. Обучението му не отстъпваше по нищо на това, което получаваха членовете на стети-сантропи, дори го надвишаваше, защото Крамик се ползваше с две предимства — индивидуалното обучение и това, че е волобар.

През тези години често излизаха на лов из дивите околности на езерото след като Крамик се сдоби с вълка Дурум. А ловът за Крамик бе голямо и с нетърпение чакано удоволствие.

Но в известна степен младостта му премина в изолация, тъй като Салавик се стараеше да не се сближават много с хората, към тях изпитваше недоверие и неприязън, които не можеше да скрива. За всички петдесетина жители из околността на езерото Среброискрен пляг двамата господари на каменното имение — старият и младият — си оставаха странни чужденци, обгърнати в тайнственост.

Салавик се постара Крамик да научи всичко за волобарите, за обичаите и вярванията им. Още през детските му години му внушаваше идеята, че трябва да издири Зелената книга и да я върне на волобарския народ според повелята на Каршашаранал. Често му припомняше историята с унищожаването на волобарите в градовете, за да не се доверява никога на хората, и още по-малко — на жреците.

Преди близо триста години човеците отровили водите в селищата на волобарите с коварна отрова. Тя действала бавно, моряла като болест и отнемала силата им. Първо измрели невръстните деца. Много майки и бащи сложили сами край на живота си след сполетялата ги трагедия. Накрая волобарите разбрали, че водите им са отровени, но вече било късно. Погинали в мъки и болки, а малкото, които имали шанс да оцелеят, били избити от хората. Така били затрити волобарската раса и държавата Дебриагадам.

Крамик помнеше тази история, но колкото повече опознаваше човеците, толкова повече харесваше някои от тях. Тези хора, с които общуваше, дори и представа си нямаха, че е имало волобарска раса, въпреки че в древните предания се говореше за епидемия, която погубила много човеци — нещо, което подозрително напомняше случилото се с волобарите. Ала явно някой се бе постарал да преиначи историята, за да се забрави волобарската раса и избиването й да се представя като епидемия, покосила хора, а не волобарите.

Преди да умре, дядо му го бе накарал да се запише в билярската войска, за да узнае повече за живота на хората и за това, откъде да започне с издирването на Книгата. През годините, прекарани сред билярските войници, Крамик си бе създал добри и верни приятелства. На моменти дори пренебрегваше волобарския си произход и се чувстваше като един от тях, като човек. Ала волобарската му кръв винаги се обаждаше и напомняше за себе си. Той беше волобар планинец и нямаше как да бъде друг.

Крамик не знаеше защо е толкова важно да намери Книгата, но за нищо на света нямаше да се откаже, защото съновидението никога не бива да се пренебрегва и защото дядо му бе пожелал да стане така. Бе научил достатъчно за хората и техните предания и когато ги съпоставяше с волобарската история, придобиваше по-ясна картина за миналото. Вече се чувстваше подготвен да остане сам, за да следва съдбата си.

Пътуването му минаваше леко. Не срещна по пътя си нито негули, нито друг жив човек. Три дни изминаха, откакто Ермиар го изпрати напред с вест за манастира. Оставаха около четири часа до свечеряване. Мислите му отново се върнаха на събитията от последните дни. Реши да изпълни заръката на Ермиар и да предаде съобщението на Алобоготур, но след това щеше да напусне Войската на Сивия вълк. Така ръцете му се развързваха от клетвата и Крамик щеше да е свободен да предяви права над медальона, който така прибързано върна на Ермиар. Крамик взе своето решение, а то беше да напусне хората и да продължи сам.

Пътят пред него правеше остър завой и се губеше зад гъста борова гора. Според обясненията на Ермиар и скоростта, с която се движеше, той очакваше вече да е стигнал до манастира. Обзе го нетърпение и отривисто смуши коня си. Направи само няколко крачки и очакванията му се оправдаха, защото след завоя се изправи пред изумителна гледка. Стотина метра го деляха от огромна пропаст, широка близо два километра и дълга, докъдето поглед стига и в двете посоки. Но пътят продължаваше и минаваше над пропастта — широк около стотина метра, покрит с каменни плочи и ограден от две редици високи, бели колони. Колоните свършваха пред седеметажна сграда, изваяна в масивната скала, която извисяваше зъбери в небето зад нея. На места белият камък бе покрит с мъх, който придаваше синкав оттенък на зданието, а в центъра тъмнееше огромен дървен портал. Манастирът притежаваше три кули, извисили величествено конусовидните си върхове, и няколко просторни тераси. Отвсякъде сградата бе заобиколена от стръмни ридове и дълбоки бездни, които отвеждаха в огромната зейнала паст на пропастта, чието дъно не се виждаше, забулено в черни сенки. От двете страни на дълбокия каньон се издигаха заснежените върхове на Карпонили, чезнещи в пухкави облаци сред ясно и синьо небе.

Крамик с възхищение огледа сградата, наречена от прадедите му Чертозите на демона. Волобарите имаха по-различно отношение към демона от хората, които се страхуваха от силата му. Крамик не знаеше откъде се е появил демонът в хорските предания. Само предполагаше, че се дължи на общото им минало с волобарите, за които той бе свещена сила. Но какво бе накарало хората да се боят от него? Навярно слабата им същност.

Унесен в тези мисли и в съзерцание на демонските чертози, Крамик долови, че Дурум се е присъединил към него. Извърна се назад и го видя. Вълкът стоеше изпънат като струна с щръкнали уши и напрегнат поглед.

— Хайде, вълчо — викна му с усмивка волобарът, — да вървим на гости при демона.