Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (14)

VII глава
Сън

Вече дванадесети ден свитата на кан-предводителя Умар пътуваше към столицата на Чаладара. И най-после кулите на Юртия заблестяха на хоризонта.

През целия път Деница се усамотяваше и препускаше далече от всички останали, като избягваше както Вихтун, така и Янкул. Янкул нямаше представа на какво се дължи промяната й. Въпреки че връзката им предизвикваше у него постоянни пристъпи на угризение, резервираното й поведение и хладината й го караха да забравя всякаква предпазливост в опитите му да разбере каква е причината. Но тя не отстъпваше и по време на похода той не успя да остане и за минута насаме с нея.

Вихтун също бе объркан. Деница бе първата му съпруга, а той не си представяше така брачния живот. Неуспешните опити да осъществи близост с нея го ядосаха и натъжиха и последните дни на пътуването той прекара, подобно на нея, в усамотение.

Слънцето вече преваляше, когато достигнаха крепостта и преминаха през централната порта на града. Хората спираха и ги поздравяваха с викове и весела глъчка. Яздейки до мъжа си, Деница се оглеждаше наоколо с интерес. Юртия й хареса. Градът бе разположен в полите на планината Ервелас, чийто бели върхове се издигаха сякаш досами покривите на къщите. Сградите бяха чисти и бели. Улиците се виеха, стесняваха, разширяваха и се срещаха на големия централен площад, където се издигаше мраморен фонтан. Косите слънчеви лъчи, попадащи в него, се разпиляваха на милиони разноцветно искрящи пръски. Шарените сергии и спретнатите гостилници по площада грабваха погледа; а компактната сянка на три огромни дървета, скупчени в група, вече се простираше върху почти половината от площада. Въодушевлението и радостта на хората се предаде и на нея. На красивото й лице за първи път от много дни насам се появи усмивка.

Бъдещият й дом — дворецът Юртия, също я впечатли. Нямаше такава голяма и висока стена като Исинейския. Беше по-малък, но и по-уютен, а градината беше приказна с трите си басейна, разкошните цветя, беседките, поточетата и фонтаните.

Вихтун, забелязал оживлението й, също се усмихна.

— Радвам се, че Юртия ти харесва, Деница.

— Да, навсякъде е много красиво. Бях слушала доста за този град, но друго е да го видиш с очите си.

— Искаш ли да се разходим в градината, докато сервират вечерята.

В първия момент Деница понечи да откаже, но размисли и прие с усмивка. Хвана го под ръка и двамата се запътиха към най-близкия фонтан. Вътре плуваха рибки, рачета, костенурки. Двамата се надвесиха над водата и Деница започна да се смее и да се радва на водните обитатели като дете.

Горе, в една от залите на двореца, Угаин стоеше на прозореца. Нетърпелив да дочака вечерята, хубаво си похапна пушено месо и плодове и сега зяпаше безцелно навън.

— Виж, ледовете май са се стопили — обърна се той към брат си.

Янкул се приближи до прозореца и се загледа във Вихтун и Деница. Изражението му остана спокойно:

— Така и трябва.

Обърна се и се запъти все така спокоен към изхода. Ръката, с която стискаше токата на колана си, докато ги наблюдаваше, почервеня. Металът се бе впил в плътта му до кръв, а той забеляза това едва когато посегна да отвори вратата.

Радвайки се на рибките, Деница почувства, че тъжното настроение и уплахата от новостите в живота й са я напуснали. Реши да спази обещанието си пред Ермиар и да се опита да бъде щастлива с Вихтун. Янкул щеше да разбере. Но както се усмихваше на Вихтун и на опитите му да я впечатли, усети странни тръпки по гърба си. Обърна се и видя под едно дърво фигурата на мъж. Дългата коса и издължената снага й бяха познати. Салистар ги наблюдаваше втренчено. Вихтун погледна в същата посока, но не видял нищо особено, я попита:

— Какво има? Ако искаш, ще отидем в онази част на градината, но там няма фонтани.

— Не — Деница отклони поглед от Салистар, — искам да се прибирам.

Стана й ясно, че Вихтун не вижда Салистар, така както сангасите не го видяха онази нощ след боломитската сбирка. Отново настръхна. Какво иска този човек от нея? Крадешком погледна към дървото, но от Салистар нямаше и следа. Това не я успокои и тя забърза към двореца. Вихтун я последва, отново озадачен от рязката смяна в настроението й.

* * *

Ермиар отвори очи. Слънцето го заслепи и отново ги затвори. Цялото тяло го болеше. Опита се да помръдне, но остра болка в гърба го закова на място. Остана известно време така, докато болката отшуми. Напрегна всичките си сили и успя да се обърне по корем. Отново отвори очи. Реката го беше изхвърлила в плиткото, до големи бели скали, с които бе осеян брегът и които стърчаха и навътре във водата. Ермиар запълзя към една плоска скала и след много усилия успя да се изкатери и да се просне върху нея. Съблече се някакси, огледа и опипа тялото си — нямаше разкъсвания и счупвания, болките се дължаха на натъртвания. Слънцето стопли премръзналото му тяло и подсуши прогизналите му дрехи. Огледа и околността. След ивицата скалист бряг започваше гора. Скоро щеше да се стъмни и трябваше да намери място за нощуване.

Въпреки болките, движейки се покрай брега, успя да събере доста голям наръч сухи съчки и клони. Намери и удобно място между две дървета; там земята бе покрита с буйна и мека трева. Стъкми малка клада. Извади лупата си и много скоро успя да запали хубав огън. Но огънят трябваше да се поддържа, а дървата едва ли щяха да му стигнат. Ермиар отново тръгна да събира клони. Умората и болката постепенно го победиха и той се излегна до огъня. Стори му се, че видя движеща се сянка между дърветата. Вгледа се натам, но не различи нищо. Това малко го притесни, облегна се на едното дърво и полулегнал продължи внимателно да наблюдава гората.

От съня го изтръгнаха гласовете им. Отвори очи и те млъкнаха. Нощта бе настъпила и над дърветата се носеха светещи кълбета. Огънят тлееше и скоро щеше да угасне. Две фигури стояха изправени до него и го наблюдаваха. Ермиар се опита да се изправи, но болката го прикова към земята. Изпъшка и остана неподвижен, докато остротата й утихне, но отвори широко очи, за да огледа фигурите. Бяха жени. На слабата светлина успя да различи само това, че едната е млада, а другата — възрастна. Старата носеше дълга до земята светла рокля, а младата бе с тъмен панталон и светла блуза.

— Кои сте вие?

Ермиар се надигна на лакти и изпъшка. И най-малкото движение беше болезнено.

Старата се наведе и втренчи тъмните си очи в неговите:

— Ти кой си? И какво правиш тук?

Ермиар добре знаеше кой е, но не можеше да си спомни как се е озовал на това място. Последният му спомен беше, че препуска начело на „вълците“ на път за Карпонили. Бяха тръгнали по краткия, но по-слабо познат път за манастира. Откакто дойде в съзнание, колкото и усилия да полагаше да си припомни какво се е случило, не успяваше.

— Ермиар, син на кан-предводителя Иртхитюин — отговори той след кратко премисляне. — Отивах към Карпонили с десетима от „сивите вълци“, но друго не помня. Когато се свестих, реката ме бе довлякла дотук.

— Ха-ха-ха — старата се разсмя и дрезгавият й глас отекна между дърветата. — Царчето е паднало във водите на Релсма. Ха-ха-ха.

Ермиар я погледна с учудване и негодуващо повиши глас:

— Това смешно ли е?

— Ха-ха-ха — старата продължаваше да се кикоти.

— Майко, престани — девойката се приближи до тях. — Не обръщайте внимание на майка ми, тя си е такава.

Ермиар се опита да различи чертите на лицето й, но светлината от кълбетата се губеше в клоните на дърветата, а и дългите й коси отчасти го скриваха. Гласът й прозвуча отново:

— Не се тревожете, ще ви помогнем.

— Но кои сте вие и какво правите тук по това време?

— Живеем в Кодили, малко село наблизо. Майка ми е лечителка и събираме билки за мехлемите и отварите й. Ще помогнем и на вас.

Момичето приклекна до него и… той видя насреща си много хубава девойка. Чертите й се откроиха ясно. Косите и очите й бяха много тъмни, лицето й — много красиво. Гласът и беше приятен — мек и топъл. Ермиар изпита силно влечение към нея. После тръсна глава и се намръщи на себе си. Та той дори не я е разгледал добре, при това е селянка.

— Къде ви боли? — попита тя.

— Навсякъде — Ермиар се усмихна криво.

Момичето свали от рамото си една кожена торба и бръкна в нея. Извади малко бурканче и го подаде на Ермиар.

— Вземете. Намажете се там, където ви боли, и поспете. Утре ще ви донеса храна и ще доведа някого с мен, за да ви пренесем у нас. Не можете да останете дълго тук, а сам едва ли ще успеете да се доберете до село.

— Ха-ха-ха — гласът на старата се носеше след нея, докато силуетът й се стопяваше сред дърветата.

Девойката хвърли един куп съчки в огъня, разпали го с един клон и хукна след майка си.

— Чакайте — извика след тях Ермиар, — хей, къде тръгнахте?

Но светлата блуза на момичето се скри сред дърветата, без някоя от жените да му обърне внимание и да му отговори.

Ермиар повъртя бурканчето в ръце и го отвори. Вътре имаше гъста бяла паста. Поднесе го към носа си, не усети никакъв мирис. Погледна в посоката, където бяха изчезнали двете странни жени, и се засмя:

— Побъркани! Само дано утре се върнат с помощ.

Хвърли бурканчето в тревата, изтегна се и затвори очи.

* * *

Деница се изправи рязко в леглото. В стаята проблясваше само едно от кълбетата. Вихтун дишаше равномерно. Тя прокара ръка през челото си. Лицето й бе плувнало в пот. Опита се да си спомни съня, който я уплаши така, че да се събуди, но не успя. В момента, в който отвори очи, забрави всичко. Тя се отпусна сред завивките и вече се унасяше, когато пак усети сковаването, от което толкова се боеше. Направи опит да помръдне, но не успя. Пред погледа й всичко се размаза и мъглата я обгърна. Стържещите звуци заблъскаха и задълбаха в съзнанието й. Гласът я зовеше, настояваше, повеляваше. Деница с всички сили се опитваше да се освободи от обладалата я сила, но постепенно губеше себе си, потъваше в мъглата и накрая се понесе към Асура, която я призоваваше. Първото, което видя пред себе си миг по-късно, бяха уплашените очи на Вихтун. Той я беше хванал за раменете и я разтърсваше:

— Какво ти е, Деница? Какво има?

Спонтанно понечи да разкаже всичко на мъжа си, да поиска помощ, съчувствие и подкрепа, но с усилие се овладя и се усмихна:

— Нищо ми няма, Вихтун, на теб какво ти е? Да не си сънувал лош сън?

Той я пусна, объркан.

— На теб ти имаше нещо.

Деница звучно се засмя:

— На теб ти има нещо, щом ме разтърсваш и будиш с викове.

Тя интуитивно усещаше, че ако разкаже на Вихтун за преживяванията си, няма да срещне разбиране. Затова по всякакъв начин се опитваше да скрие това, което й се случваше.

— Ти гледаше втренчено в една точка, Деница. Съскаше и се мяташе като полудяла… — Вихтун се запъна, — … нещо не е наред.

Деница избухна в още по-силен смях.

— Ти наистина си сънувал странен сън, Вихтун.

Той я изгледа разколебано. Постепенно започна да се съмнява в себе си и не след дълго двамата се смееха весело, а Деница съскаше, отваряше широко очи и „плашеше“ развеселения Вихтун.

* * *

Бакуриан и министър Тобел вечеряха в просторната, затоплена от огъня шатра. До ушите им достигаше свистенето на вятъра и цвиленето на конете. Разговорите на войниците отдавна бяха заглъхнали. Само от време на време някой се провикваше, я за да наругае другаря си, я за нещо друго, и отново наставаше тишина. Утрешният ден щеше да е тежък и воините рано се прибраха в шатрите си. Само един хълм ги делеше от Артебос, първия град, който трябваше да превземат по пътя за Истрос.

И двамата мълчаха. Въпреки непоклатимата си убеденост в победата, Бакуриан бе обхванат от напрежение и безпокойство. Това не му харесваше и той се опитваше да потисне тези чувства, като не мисли за предстоящата битка. Но по един или друг начин мислите му все се връщаха на нея.

— Господарю, може ли да вляза? — стресна го гласът на придружителя, застанал до чергилото.

— Влез.

Придружителят отметна кожата и в шатрата нахлу хладина.

— Един от съгледвачите е тук. Има новини за вас.

— Да дойде.

Войникът влезе и след задължителния поклон заговори отсечено:

— Пратеници на Издулор. Искат да се срещнат с вас.

Бакуриан повдигна изненадано вежди и нареди на съгледвача:

— Излез и чакай отвън.

Когато чергилото се спусна след войника, Бакуриан погледна въпросително Тобел:

— Какво ще кажеш?

— Приеми ги. Издулор не е за подценяване.

— Да, но се държи като страхливец. Започвам да мисля, че славата му е значително преувеличена.

— Ти още не знаеш с какво предложение идват пратениците.

— С каквото и да е. Нима мисли, че ще приема мир или че ще ме уплаши с приказки и ще се върна, при положение, че вече съм повел войска!?

— Приеми ги. Поне чуй какво имат да кажат.

Бакуриан извика войника:

— Колко са?

— Двама.

— Доведи ги тук.

Бакуриан не повярва на очите си. В шатрата влезе учителят му от школата в Карпонили. Скочи на крака, поклони се и заговори на билярски:

— Учителю?!

Жрецът се огледа и спокойно седна върху натрупаните за тази цел кожи. Направи знак на придружаващия го войник да излезе и многозначително изгледа Тобел, който се изправи, поклони се и също излезе навън. Останаха сами и жрецът се обърна към все още стоящия прав Бакуриан:

— Седни, сине.

Бакуриан седна срещу жреца:

— Учителю Татра, радвам се да ви видя. Но искам от самото начало да ви кажа, че ако сте дошли да преговаряте с мен от името на Издулор за мир, ще се върнете в Истрос с отказ. Твърдо съм решен да водя тази война и се учудвам, че Издулор вече втори път изпраща при мен пратеници. При това, първо се опита да ме манипулира с изгоден брак, а сега и с уважението и почитта ми към вас.

— Разбирам, Бакуриан. Сега чуй какво имам аз да ти кажа. Не се учудвай, че Издулор моли за мир и ти предлага съюз чрез брак с принцеса. Точно затова той е достоен владетел и заслужава да бъде император на свещената страна. Забрави ли на какво съм те учил през годините, прекарани при нас? Дипломатичност, смирение, правда и реална преценка. Къде е всичко това, Бакуриан? Води те гордостта, алчността, желанието за превъзходство. Не завиждай на силните, Бакуриан, а се учи от тях.

— Но, учителю, аз искам независимост за страната си. Нима ние не можем да бъдем достоен народ, без Издулор да се намесва в политиката ни?

— Може, Бакуриан, но извоювай това за страната си, като постигнеш успех в културата, занаятите, търговията. Развий тези дейности, направи страната си богата, създай възможност на способните да се развиват в мирна обстановка под твоята закрила. Не похабявай богатствата на Уголия в битка, която няма да спечелиш.

Бакуриан наведе глава и сви устни. Знаеше си, да не приема пратеници, но защо ли послуша този глупак Тобел. Жрецът разклати увереността му и го накара да се почувства като малко момче.

— Колелото на живота се върти, Бакуриан — продължи жрецът, — понякога силните стават слаби, а слабите — силни. Ти си учил това, но си учил и друго. Ти носиш отговорността за цяла Уголия и е непростимо, че я хвърляш в обречена битка за твоя собствена прослава и изгода. Оправдание е, че искаш независимост за Уголия. Първо докажи какво благо — по-добро от Издулор и делата му — ти можеш да дадеш на страната си. Тогава отхвърляй Издулор и покровителството му. Той ти дава тази възможност и още веднъж те моли да приемеш дъщеря му за жена и да живеете в мир. Аз също те моля, Бакуриан, смири се. Аз не съм покровител само на билярите, но и на целия човешки род. И затова те моля, направи го за доброто на народа си. Нима ти не си човекът, който си, благодарение на това, което научи в манастира? А сега си тръгнал на война срещу нас. Толкова ли си слаб, сине?

Бакуриан продължаваше да стои с наведена глава. Да се спре като страхливец пред погледа на всички мъже, които е повел след себе си и на които е обещал победа? Да се обърне и да се върне в Уголия?! Никога!

Гласът му беше тих, но твърд:

— Няма да се върна обратно.

Жрецът се изправи:

— Честолюбието е от най-големите врагове на човека, Бакуриан. Бъди здрав.

Тръгна към входа на шатрата и преди да излезе, погледна отново към Бакуриан. Той продължаваше да седи с наведена глава.

Министър Тобел видя, че жрецът и придружителят му се отдалечават на конете си, и понечи да се върне в шатрата. Като го зърна, Бакуриан скочи и гневно се развика:

— Вън, вън оттук! Защо ли те слушам? Защо ли те търпя? Махай се, искам да остана сам!

Бакуриан се разбесня и започна да хвърля кожите, възглавниците, съдовете и всичко, което му попадна пред погледа. Хвърли се на земята и заудря с юмрук по нея. Защо, защо послуша този кретен Тобел? Постепенно яростта му стихна. Няма да се поддаде на манипулациите на Издулор. Прати му жреца от страх, от страх и от нищо друго. Гневният изблик го изтощи. Той се уви с кожи и полегна. Сънят дойде по-скоро, отколкото се бе надявал.

Но изведнъж скочи с вик. Пот се стичаше по лицето му, а крайниците му трепереха като в треска.

— Господарю, желаете ли нещо?

Лицето на придружителя се подаде на входа на шатрата.

— Квесел, донеси ми квесел! — Бакуриан продължаваше да трепери.

Този сън! Защо пак сънува същия сън!? Беше му се присънил отдавна, в нощта преди да го провъзгласят за пръв предводител на Уголия. Сънува ритуала на приобщаването. Ритуал, с който жреците овенчаваха края на обучението в школата.

До високия портал на манастира отвеждаше застлан с камъни път, дълъг поне два километра. Пътят минаваше над широка и дълбока пропаст. Сградата се намираше отвъд пропастта. Беше висока, от камък, на седем етажа, вградена в огромен скален масив, извисяващ се зад нея. От двете страни на каменния път се издигаха през три метра бели каменни колони. На всяка колона бяха издълбани на савхи златни надписи и имена. Бакуриан така и не узна какво означават надписите. Когато учениците завършваха, в нощта преди отпътуването им жреците ги нареждаха пред колоните. Посочваха на всекиго неговата колона. И тогава започваше ритуалът. Жреците излизаха в белите си роби с горящи факли в ръце и планинското ехо понасяше молитвите им.

Бакуриан знаеше, че с ритуала вграждат сенките на възпитаниците в колоните, за да ги приобщят завинаги към знанието и морала, които им е дала школата. След приобщаването върху всяка колона със златни букви се изписва името на стоящия пред нея ученик.

И ето, той за втори път сънува един и същи сън, и то отново в навечерието на важно за него събитие. Сънува, как стои прав, с лице към колоната. Пропастта под него зловещо чернее и тук-там из въздуха плуват светещи кълбета. Около него играят сенки от запалените факли, а зад него звучат в хор равните и бездушни гласове на жреците:

— Хутам енам локас. Двештид татра, асме те гата. Хутам енам локас адате…

Той се взира в златните надписи, издълбани в колоната, опитвайки се да ги прочете. Тогава, сякаш с нож издълбани в жива плът, се появяват кървящи букви, които той разпознава. Вцепенява се от страх, когато прочита собственото си име. Опитва се да извика, но от устата му не излиза никакъв звук. Обръща се към жреците, ала на пътя няма никого. Той стои сам сред редицата от колони, а гласовете продължават да звучат монотонно:

— Хутам енам локас. Двештид татра, асме те гата…

Обръща се пак към колоната, а по нея от горе до долу се стичат кървави вадички и образуват локва в краката му. Този път викът му прозвучава — силен и ужасяващ. Хуква да бяга, но накъдето и да се обърне, облятата в кръв колона е пред него. Обезумял, Бакуриан се втурва към колоната, бута я и заедно политат в зейналата паст на пропастта.