Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трите книги (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 114 гласа)

Информация

Издание:

Читанка.

Редактор: Петранка Евтимова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от freska)
  3. — Редакция на произведението от Петранка Евтимова

III глава
Децата на Асура

Вече втори ден, откакто се омъжи и се премести във временните покои, отредени за нея и мъжа й, Деница лежеше и се оплакваше от главоболие. Вихтун изпращаше през два-три часа придружителка, за да се осведомява за състоянието и нуждите й. Деница се дразнеше, но нямаше избор. Предпочиташе това, вместо да търпи личното му присъствие. Взе една книга, чете известно време и я захвърли с досада. Не бе свикнала да лежи толкова дълго и нищо да не прави. Прииска й се да излезе навън, да се разхожда или да язди… А може случайно да срещне Янкул… Някой почука на вратата. „Сигурно пак пратеници на Вихтун“ — помисли Деница и се намръщи, но извика утвърдително. Кан-придружителката влезе и наведе глава:

— Господарят Вихтун пита как сте и дали се нуждаете от нещо. Смята да отиде на лов с братята си. Може да отсъстват няколко дни.

Тази новина зарадва Деница и тя бързо отвърна:

— Но това е чудесно. Кажи му, че съм малко по-добре, да не се притеснява. Нямам нужда от нищо.

Придружителката се поклони и излезе. Деница се надигна възбудено в леглото и се заслуша. Не след дълго през леко отворения прозорец дочу гласовете на Угаин и Вихтун. Стана и погледна навън. Видя ги да отиват заедно с Янкул към конюшните. И тримата бяха въоръжени и облечени за лов. Нямаше да срещне Янкул, но поне можеше да излиза спокойно навън, докато ги няма. Облече се набързо и отново застана до прозореца. Видя тримата, яхнали конете си, да се отдалечават към външния град. Позаглади разпиляната си коса и извика придружителката:

— Ще се разходя в градината. Оправи стаята, скоро ще се върна.

Жената сведе глава, а Деница излезе и тръгна по дългия коридор към стълбището за придружителите. Не й се щеше да срещне някого и да дава обяснения. Слезе по стъпалата и се озова в помещенията, където се намираха стаите на придружителките. Две от тях я видяха и се поклониха, докато ги отмине. Завиваше покрай един ъгъл, когато някой здраво я сграбчи изотзад и притисна с ръка устата й. Деница усети, че нещо почти я пробожда през дрехите. Нападателят бе опрял нож в тялото й. Ужас скова мисълта й. В гърдите й се надигна паника и тя с мъка успя да я овладее. Похитителят я поведе напред, сви в един коридор и грубо я избута в някакво помещение. Докато се обръщаше, чу как вратата зад нея хлопва. Изправи се очи в очи с висок мъж. Започна бързо да съобразява — беше виждала някъде това лице. Ядоса се на себе си, че не може да се сети откъде го познава. Откакто застана срещу мъжа, страхът й изчезна. Не вярваше да й направи нещо лошо, все пак тя бе дъщеря на кан-предводителя. Замисли се дали да не се развика, но й се стори смешно и унизително, пък и едва ли някой щеше да я чуе. Тя го попита предизвикателно:

— Как смееш, човече? Не знаеш ли коя съм?

Мъжът кимна, но лицето му не издаваше нищо.

— Точно вие ми трябвате, принцесо. Простете за грубостта ми, но нямаше друг начин да поговоря с вас.

Деница присви очи и го изгледа от глава до пети. Гняв се надигна в гърдите й — този за какъв се мислеше! — но изведнъж, като се огледа, я напуши смях и гневът й се изпари. Бяха в някаква сушилня. Навсякъде висяха дрехи и бельо, а по земята бяха наредени бали с вече изсъхнали и сгънати дрехи. За първи път някой се отнасяше така с нея. На този мъж явно не му липсваше дързост. И тъй като самата тя бе дръзка за десетима, това, неизвестно защо, я развесели и пробуди любопитството й.

— Как се казваш? Струва ми се, че съм те виждала някъде — попита тя.

— Кюригин. Аз улових сивите, които танцуваха на сватбата ви. По заповед на кан-царицата, майка ви.

Сега вече Деница си спомни откъде й е познато това лице.

— Какво искаш от мен? Доколкото знам, ти получи възнаграждението си.

Кюригин кимна утвърдително.

— Да, така е. Не за това искам да говорим.

— А за какво тогава?

— Сангасите ме преследват. Втори ден вече се крия в двореца, но е въпрос на време да ме открият. Завардили са всички изходи. Трябва да ми помогнете да избягам.

Деница помълча известно време и попита:

— Затова ли напоследък виждам сангаси навсякъде? Защо те гонят?

Кюригин се усмихна лукаво:

— Още не е време да научите това.

Този отговор и усмивката подразниха Деница.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти помогна, щом не искаш да ми кажеш какво си направил, та те преследват? Мога още сега да те предам в ръцете им.

— Можете да постъпите и така, разбира се — съгласи се Кюригин, — но мисля, че вие ще ми помогнете, защото в замяна и аз мога да ви помогна.

Деница повдигна вежди и се засмя:

— Че с какво можеш да ми помогнеш ти? И защо въобще си въобразяваш, че имам нужда от нечия помощ?

— Защото е така — спокойно отвърна Кюригин и тихо добави: — Още колко дълго ще остане скрита връзката ви с Янкул?

Деница го погледна внимателно и разбра, че няма нужда да отрича. Този човек знаеше какво говори. Спомни си за картината, която вдигна шум в коридора пред библиотеката, където се целуваха с Янкул. Каква глупост бе от тяхна страна, да се срещнат там. Тя тръсна глава и с отвращение му отвърна:

— Долно е да се изнудва. Пък и не можеш да докажеш нищо.

— Така е — кимна Кюригин в съгласие, — и не ви изнудвам. Само мисля, че бихте ми помогнали, защото така бихте помогнали и на себе си.

— Нима? — Деница се намръщи. — Какво общо имате ти и сангасите с мен?

— Аз съм боломит — тихо каза мъжът и се озърна, притеснен, че някой може да чуе.

— Какво? — тя повиши глас и го изгледа надменно. — Аз, дъщерята на кан-предводител Иртхитюин от рода Стювиги и кастата стети-сантропи с вечен покровител Живото Дърво, да помагам на боломитите? Ти не се чуваш какво говориш.

— Да, май е по-лесно да станете любовница на Янкул. Но трябва да понесете и последствията. А те много скоро ще се стоварят върху главата ви, която след това няма да остане дълго на мястото си. Повярвайте ми — бързо й отвърна мъжът.

Деница гневно се обърна и излезе от стаята, без да каже и дума. Бясно затръшна вратата след себе си и стремително закрачи по коридора. Не само че никой не беше се държал така с нея, но и никой досега не й беше говорил така. В случая истината нямаше значение. Той нямаше право да й говори така, този боломит и гнусен ловец на сиви. Но колкото повече наближаваше изхода, толкова повече устремът и бързината й намаляваха и накрая тя се спря. Тропна ядосано с крак, огледа се, да не я чуе някой, изруга грубо и се върна обратно с не по-малък устрем от този, с който бе тръгнала да бяга. Отвори вратата на сушилнята и заговори бързо, като че ли се страхуваше, че ако не го направи, отново ще се откаже:

— Добре, какво искаш и какво можеш да направиш за мен?

Изражението на Кюригин, който сякаш не бе помръднал след излизането й, остана спокойно.

— Тази нощ след изгрева на светещите кълбета ще има сбирка на боломитски водачи. Трябва да намерите начин да ме измъкнете от двореца и да дойдете с мен.

Деница се замисли:

— Но защо да идвам на тази сбирка, както я наричаш? С какво може да ми е полезна тя?

— Още е рано да говорим за това, но трябва да ми повярвате.

Деница понечи да възрази, но се възпря и само каза:

— Рисковано е. Въпреки помощта ми могат да те хванат.

— Знам, но така или иначе нямам друг избор.

— Ако те заловят, ще кажа, че си ме принудил. Искам да сме наясно с това.

Мъжът не й отговори нищо. Само кимна с глава в знак, че приема думите й и е съгласен с тях. Деница заоглежда помещението и скоро очите й се спряха на нещо. Тя се запъти към една купчина дрехи, докато Кюригин, явно привлечен от някакво шумолене навън, долепи ухо до вратата и й направи знак да мълчи. Деница разрови купчината с дрехи и му я посочи с глава. Приближи се до него и зашепна:

— Това там са униформи на „глиганите“. Намери си дрехи, които ти стават, и преоблечен ме чакай тук. Довечера ще дойда да те взема. Пред сангасите се дръж почтително към мен и дръзко и резервирано с всички останали. С нищо не показвай, че вършим нещо нередно. Останалото остави на мен. Но ако ни разкрият, не очаквай помощ. Няма как да ти я дам.

Кюригин отиде при униформите и започна да ги вади и оглежда една по една.

— А сега трябва да вървя — продължи Деница. — Гледай да не те хванат, докато се върна.

— Благодаря ви — Кюригин сведе глава в почтителен жест. — Ще ви очаквам тук, като се стъмни.

Деница бързо излезе в коридора и се запъти навън. Сигурно съм полудяла, помисли си тя, да помагам на боломитите. Ако семейството й разбере, щеше да я убие, още преди за това да са се погрижили сангасите или самият Издулор.

Боломитите бяха нелегално сдружени хора, които преследваха и понякога убиваха жреци, отричаха вярата и злословеха дори срещу Издулор. За представител на стети-сантропи и поддръжник на религията, каквато е тя, беше недопустимо да се забърква с тези хора. Но Деница вече бе стигнала толкова далече в нарушаването на благопристойното за една принцеса поведение, че решението да помогне на Кюригин като че ли допълнително вкорави сърцето й и приспа съвестта й. Все пак нищо не я заплашваше директно, лесно можеше да прехвърли вината върху ловеца, ако нещо се обърка.

Деница интуитивно усещаше, че свободата и спасението й зависят от съюза с врага на собствената й каста — боломитите. Нямаше представа нито защо, нито как, само знаеше, че в противен случай я очакват други две зловещи възможности. Едната бе, да разкрият връзката й с Янкул и да ги убият, а другата — да се раздели окончателно с него и да се обрече на скучен живот с Вихтун, когото не понася. Пред тази алтернатива би избрала смъртта. Тя отново прехвърли всички варианти, които въображението й рисуваше. Това затвърди решението й да помогне на ловеца на сиви, дори ако се окаже боломитска заложница и създаде ядове на семейството си.

Докато вървеше към изхода, в един от ъглите на преддверието видя нещо, което я накара да се спре. До клетката на пощенските гуги стоеше още една, на чието дъно лежаха телата на сивите, които танцуваха на сватбата й. Все още бяха живи, но слабата светлина, която учестено излъчваха на пресекулки, предвещаваше скорошния им край. Когато ги видя, Деница си спомни, че Кюригин, който занимаваше мислите й, е ловец на сиви, и се запъти към тях, да ги погледне отблизо.

Скупчени едно върху друго, телата им едва проблясваха. Докато ги наблюдаваше, една от сивите, почувствала присъствието й, отвори очи и повдигна глава. Сиянието й се усили и тя втренчи кафявите си очи в жената. Деница си спомни, че тези същества избягваха погледа на хората, докато танцуваха в нощта на сватбата й. От любопитство тя също се взря в очите на сивата, които ставаха все по-тъмни и по-тъмни. Деница се почувства странно, сякаш започна да се дави в тези дълбоки и необятни очи. Погледът на сивата се заби в съзнанието й. Тялото й изтръпна, парализира се и тя спря да усеща крайниците си. Мека светлина изпълни всичко наоколо. След това в главата и прозвучаха особени съскащи звуци. Някой я викаше, но на непонятен за нея език. Почувства, че е зов за някъде и за нещо, без да разбира за къде и за какво. В следващия момент усети, че се движи. Носеше се във въздуха, издигна се за момент и пак се спусна надолу. Вратата на клетката се отвори и покрай тялото й се понесоха сивите, вече заблестели с по-ярка светлина. А съскащите звуци ставаха все по-силни и по-силни. Съществата танцуваха около нея, главата й щеше да се пръсне и единственото нещо, в което можеше да съсредоточи погледа си, бяха очите на сивата. Съвзе се изведнъж от обзелото я състояние. Сивата, която се взря в нея, лежеше до останалите замижала. Всичко си беше така, както когато го видя, преди да погледне в бездънните очи на съществото. Тръсна глава и бързо излезе през вратата. Слънчевите лъчи се плъзнаха по лицето и косите й и тя пое дълбоко въздух. Тръгна към градината, без да спира да мисли за ужасяващото изживяване. Колко странни бяха тези сиви. Вече не изпитваше любопитство и симпатия към тях, а страх. Страх, който я обземаше все повече и повече, докато мислеше за тъмните, изпиващи я очи. В тях има нещо зловещо и неразгадаемо, но Деница не искаше и да знае какво е.

Щом излезе през вратата, сивите една след друга започнаха да се надигат и клетката заблестя в ярка светлина. Вече не се въргаляха безпомощно по пода, а се понесоха безредно във въздуха, сякаш ужасени от нещо. Първото стадо на Асура, родено през месец шехлем, бе разтревожено. Асура-майката ги зовеше. Съскащият й нисък глас отекваше в главите им и те започнаха да се блъскат в решетките, в желанието си да се измъкнат. Металът се забиваше дълбоко в плътта им и по светлата кожа се затъркаляха тъмножълти струйки кръв. Сивата, изсмукала енергия от Деница, успя да разкъса тънката мрежа там, където бе захваната за рамката на кафеза, и се измъкна с болезнен писък навън. Останалите същества я последваха. Издигнаха се плавно до отворения прозорец и попаднали навън, се понесоха с вихрена скорост. Преминаха над вътрешната стена и над улиците на външния град, където предизвикаха интереса на деца и възрастни. Хората спираха и вдигаха очи нагоре към пъстрия облак, усмихваха се на красивите същества. Но те, устремени напред, не виждаха, а и не се интересуваха от ури-сантропи. Зовът на Асура кънтеше в главите им; тя ги очакваше да се завърнат.

Докато се разхождаше из пустите алеи на градината, Деница отпъди мисълта за сивата и се замисли за собственото си положение. Лъжата с главоболието не може да продължава вечно. Защо всичко е толкова сложно? Защо не може да се радва свободно на любовта си към Янкул, към когото се стремеше с цялото си същество? Въпреки че знаеше добре отговора, тя страдаше. Дъщерята на Иртхитюин от кастата стети-сантропи бе възпитана да признава и да спазва законите, които правеха връзката й с Янкул невъзможна. Но сега бунтарският й независим дух и любовта се противопоставяха на възпитанието и тя изживяваше това като болезнено раздвоение. Деница не беше съвсем наясно с исканията на боломитите, но знаеше, че са врагове на легендата за Живото Дърво и на жреците. Тя самата нито се отнасяше враждебно към жреците и тяхното Дърво, нито вярваше истински на приказката, че под клоните му се е зародил животът: от плодовете му — мъжът, а от цветовете — жената. Според нея никой не вярваше на тази легенда, дори и самите жреци. Просто всички я приемаха за даденост, както и вярата, и морала на Биляра. На нея й се струваше странно, че тези хора — боломитите, се занимават с нещо толкова незначително като легендата за Дървото. Може би други мотиви ги движеха, за да воюват така подмолно и упорито вече години наред срещу кастата на жреците.

Умислена, Деница не усети, как се е върнала отново до входа, от който излезе. Огледа се. Слънцето светеше високо в небето. Време беше да се прибира, но изтръпна при спомена за клетката със сивите. Замисли се дали да не се прибере от друг вход, но накрая преодоля ужаса си и реши да мине бързо оттам, без да поглежда към ъгъла.

Това, което свари, когато влезе, силно я изненада. Около празната клетка на сивите се бяха събрали десетина сангаси, баща й, двама от „глиганите“ и жрецът Батбал. Разговаряха тихо, а при появата на Деница млъкнаха и впериха очи в нея. Сърцето й заби учестено, но бързо се съвзе. Нямаше как да знаят за случилото се преди малко с Кюригин. Мина й мисълта, че може да са заловили ловеца, макар че го нямаше тук. Иртхитюин се приближи, хвана я за ръката и я поведе нагоре по стълбите:

— Ти си излизала? — попита я учудено той.

Деница си отдъхна. Щом я пита по този начин, значи нищо не знае. Тя кимна с глава.

— Значи вече си по-добре. Какво ти беше?

— О-о-о, нищо особено, може би преумората… — недоизрече Деница и се обърна с любопитство назад.

— Откъде се прибираш? Защо от този вход? — попита бързо Иртхитюин.

Вече бяха стигнали площадката на стълбите, откъдето започваше коридорът, и спряха.

— Разхождах се в градината. Уморих се и реших да не се връщам отпред, а да се прибера направо оттук.

— Сама?

— Нищо ми няма. Исках да съм сама.

— Да си видяла нещо необичайно, докато се разхождаше? — кан-предводителят я погледна изпитателно.

Несъмнено ставаше въпрос за Кюригин. За какво друго „необичайно нещо“ би могъл да я пита. Деница се загледа за секунда някъде зад гърба на баща си, уж си припомня, и попита:

— Не, какво например? Защо сте се събрали там? Какво се е случило?

Иртхитюин я изгледа продължително и отвърна спокойно, почти нежно:

— Качи се в стаята си, Деница. Не е нещо важно.

Деница знаеше от опит, че няма смисъл да се противи на кан-предводителя. Докато се прибираше към покоите си, в главата й се въртяха тревожни въпроси: Защо сивите ги нямаше в клетката? Какво ли бяха направили с тях? И въобще, какво ставаше тук?

Деница нетърпеливо крачеше от стая в стая, обзета от безпокойство, докато накрая не издържа и изпрати кан-придружителката някакси да разбере дали опасенията й са верни и Кюригин е заловен.

* * *

Кан-предводителят Иртхитюин се присъедини отново към жреца и сангасите. Батбал угрижено поклати глава:

— Засега удряме на камък, но той няма къде да избяга. Рано или късно ще му се наложи да напусне двореца. Не може да се крие вечно тук.

— Аз ви давам разрешение да претърсите основно двореца, ако това ще помогне да го намерите — каза Иртхитюин, тутакси споходен от неприятното чувство, че ако жрецът приеме предложението му, наоколо ще настанат хаос и суетня, каквито той не понасяше.

Жрецът го погледна изпитателно с присвити очи, сякаш четеше мислите му:

— Не искам да създавам проблеми само заради един човек. Както казах, този боломит не може да се крие вечно. Щом направи опит да напусне двореца, ще го заловим. Сангасите ще стоят на всеки изход и ще пазят.

Кан-предводителят кимна с глава и пое ръката на Батбал в двете си ръце.

— Тръгвам, учителю. Имам работа, но изцяло давам подкрепата си за залавянето на предателя. Ако знаех каква змия е този човек, нямаше да остане жив, за да ни разиграва така. Имаш ли нужда от нещо, само кажи.

Батбал се усмихна благо на кан-предводителя:

— Вървете.

Иртхитюин пое по стълбите, последван от личната си охрана „глигани“.

* * *

Жрецът Азвигортула бавно изкачваше широките стъпала към южната кула на манастира Карпонили. Пестеше силите си. На неговите години бе цяло чудо, че още ги има. Когато стигна до статуята, се озърна предпазливо и натисна скрития механизъм в основата на тила й. Тя започна бавно да се отмества под съпровода на характерния шум от търкащ се метал в камък. Жрецът не изчака да се отмести докрай и бързо се шмугна в отворилата се пролука.

Слънчеви зайчета заиграха по лицето му, а чуруликането на птичките го накара да се усмихне. Обичаше да идва тук. Намираше се в необятна на шир и височина кръгла зала, облицована с бял камък. Навред имаше изящни бели пейки край причудливи фонтани; водопадчета и водни каскади ромолеха всред изумрудена трева; бухнали храсти и прекрасни цветя пъстрееха на групи и туфи. А в средата се извисяваше огромното Живо Дърво. Гигантско и величествено, то бе разперило могъщите си клони над цялата зимна градина. Короната му бе обсипана с широки, тъмнозелени, лъскави листа. До дънера му бе побит бял камък, висок половин метър, с неправилни страни и ръбове, върху който, издълбан с длето, се четеше надписът:

Под цветовете на свещеното дърво, усетихме дъха на живота.

Песен пее вятърът в листата му и утеха е силата му за нас.

Дърво, наречено Живот, преклонението ни пред тебе ще пребъде.

Високият таван на залата бе направен от десетки огромни стъклени капандури, които през целия топъл сезон стояха отворени. Свободно нахлуващите светлина, топлина и вятър, жужащите насекоми и чуруликащите птички създаваха усещането, че човек се намира навън.

Един градинар, от десетимата, които се грижеха за градината, беше в помещението и щом видя жреца, му помаха:

— Готово е. Сега ще го донеса — провикна се той и бързо тръгна към една от нишите в стената.

Азвигортула седна на една пейка и зачака. Не след дълго градинарят се появи и с енергични стъпки се отправи към него.

— Прясно наточен — с усмивка обяви той, докато му подаваше доста голям, цилиндричен съд със запушалка.

По усилието, с което жрецът пое съда, пролича, че е пълен.

— Благодаря — тихо каза той и се изправи на крака. — Тук всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Да помогна ли? — попита загрижено, като видя, че старият човек полага усилия да носи съдината.

Не, ще се справя — отвърна жрецът и се отправи към изхода.

Въпреки че вече беше с товар, пътят му надолу по стълбите беше по-лесен от този нагоре.

* * *

Деница беше готова за излизане. Благодарение на придружителката си знаеше, че Кюригин не е заловен от сангасите. Нощта бе настъпила. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Мракът, обгърнал всичко наоколо, бе разкъсван единствено от мекия блясък на кълбетата. Време е, помисли си тя, и тръгна към преддверието, където я очакваха двама мъже от личната й охрана. Повика само единия от тях. Другият мълчаливо остана на мястото си. „Глиганите“ изпълняваха безропотно дълга си дори когато нарежданията на господарите им бяха странни и необясними. Те бяха най-дискретните и верни пазачи, които един стети-сантропи би пожелал, защото ги чакаше смърт в случай на предателство. За сметка на това те се ползваха с привилегията да се отнасят пренебрежително към всеки, който не е от кастата на управляващите или от съсловието на „глиганите“. Обичаят повеляваше всеки член от семейството на Иртхитюин да се движи извън двореца с най-малко двама „глигани“. И въпреки че Деница постъпи странно, като тръгна само с единия от охранителите си, те приеха това безпрекословно.

Двамата стигнаха необезпокоявани до сушилнята. Деница нареди на охранителя да остане пред вратата. Кюригин я очакваше, както се бяха разбрали — облечен в униформа на „глиган“. Беше по-висок от повечето „глигани“, но едрата му снага по нищо не отстъпваше на техните. Тя го огледа и остана доволна.

— Отлично. Можем да заблудим охраната, но трябва да изиграеш ролята си така добре, както ти стои това облекло.

Тя му обясни подробно как да се държи и какво да говори, ако се наложи. Кюригин я слушаше внимателно. Когато приключи с напътствията, Деница пое дълбоко въздух, издиша и го погледна в очите:

— Готов ли си?

Той кимна.

— Да вървим тогава — тя решително отвори вратата и тръгна по коридора.

Кюригин застана рамо до рамо с пазача на Деница. Бе виждал не един път как „глиганите“ крачат зад своите господари. Двамата мъже се огледаха един друг преценяващо и безмълвно я последваха.