Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (20)

X глава
Медальонът

Деница отвори очи. В стаята цареше сумрак, плътни пердета закриваха прозорците. Чуваха се тихи хлипащи звуци. Принцесата се огледа. Личната й кан-придружителка седеше на стол до леглото й и ронеше сълзи.

— Какво става тук? — попита Деница. Главата й бе празна, нямаше спомен защо е в леглото, при това облечена и наметната със завивка.

— Така сте от сутринта — отговори придружителката, бършейки сълзите си. — Много се уплаших за вас, но вие забранихте да викам помощ, затова ви крия цял ден.

— Какво ми е? — объркана, Деница стана от леглото. Леко й прилоша, но бързо отмина.

— Не бяхте на себе си. Издавахте странни звуци, очите ви се въртяха, мятахте се. Както предишните пъти, но сега продължи цял ден.

Деница се приближи до огледалото. Кожата й бе бяла като платно, само две червени петна грееха трескаво върху хлътналите бузи. Под очите се чернееха тъмни кръгове, а на челото й бе залепнал кичур коса, мокра от пот. Докато гледаше отражението си в огледалото, тя започна да си припомня виденията, в които бе потънала. Носеше се из тъмни тунели, където грозно чудовище пиеше от устата й. Беше летяла сред ухаещи цветя и беше събирала прашец от красивите им цветове. И беше опитала животворна течност, несравнима с нищо, което бе вкусвала досега.

— Принцесо, трябва да потърсите помощ — изхлипа придружителката.

— Мълчи, глупачке. Ти беше с мен, когато говорих с жреца Батбал — просъска Деница и впери яден поглед в придружителката си. — Никой не може да ми помогне, не разбираш ли?

Жената се сви на стола и избърса с ръка зачервените си очи. Деница постепенно потисна гнева си и дишането й се нормализира.

— А може би има един човек, който ще ми помогне — каза Деница повече на себе си, отколкото на придружителката.

Случващото се й показа, че трябва да се обърне към Салистар. Почувства се слаба и изоставена от всички. Сълзи напълниха очите й, когато си помисли за Янкул. Как искаше сега да е до нея. Но разумът й подсказваше, че освен предводителя на боломитите, никой друг няма силите и способностите да й помогне. И още по-лошо, разбираше, че ако остави нещата така, много скоро всички ще узнаят за припадъците й и ще я обявят за луда. Единствените, от които семейството й би поискало помощ, са жреците. Но вече бе наясно, че те или не искат, или не могат да й помогнат. Кан-принцеса Деница Стювиги нямаше избор, трябваше да се довери и уповава на Салистар.

* * *

Ермиар стигна до селото посред нощ. Влезе в съседен двор на Загардиния. Завърза коня си възможно най-далече от пристройката, която обитаваше през последните дни. Светлината от кълбетата огряваше селото. Криейки се в сенките на дърветата, Ермиар се промъкна съвсем тихо до къщурката. Прозорецът на Безмер светеше. Огледа се и бързо се шмугна в дома отсреща, откъдето се виждаха и прозорецът, и входът, през който Безмер щеше да излезе на сутринта. Намери подходяща за наблюдение стая и се отпусна на леглото. Сънят веднага го пребори.

Над опустялото село се стелеше утринна мъгла. Кълбетата вечна светлина постепенно избледняваха на дневната светлина и само птичите песни нарушаваха непривичната тишина. Ермиар тихо изруга под носа си, когато се събуди и разбра, че се е успал, а Безмер вероятно отдавна е излязъл. Времето бе захладняло и студеният вятър го накара да настръхне. Той се промъкна внимателно в двора на Загардината къща и се ослуша. Не се чуваше нищо. Влезе в пристройката и се спря пред вратата на Безмер. Почука, но не получи отговор. Отвори внимателно вратата, огледа се, порови между дрехите, нахвърляни на един стол, повдигна завивките на леглото, но никъде не откри нищо подозрително или странно. Повтори претърсването и като се убеди, че нищо няма да намери, се отпусна на един стол и се замисли. Единственото, което му оставаше, бе да проследи Безмер, за да види къде отива и какво прави. Изправи се, погрижи се всичко да си бъде така, както го е заварил, и излезе на двора. Имаше цял ден до завръщането на Безмер. Запъти се към мястото, където бе оставил коня си, за да го нахрани и напои. След близо час и половина се върна и влезе в къщата, която доскоро обитаваха двете жени. Зачака в една стая на първия етаж завръщането на Безмер. И този път не от умора, а от скука пак заспа.

От дрямката го изтръгна звук от отваряне или затваряне на врата. Повдигна се и погледна през прозореца. Не видя никого, но под навеса беше завързан кон. Отиде до вратата на стаята и се заслуша. Ясно долови нечии стъпки в къщата. Едва ли е Безмер, той не се прибираше никога толкова рано. Дочу, как стъпките се изкачиха по дървеното стълбище и продължиха по коридора. Ермиар отвори внимателно вратата и излезе в тъмния коридор. Притаи се зад един шкаф и зачака, за да види кой е влязъл в къщата. Отгоре някой май ровеше и търсеше нещо — шумолеше хартия, скърцаха мебели, дрънкаха стъкленици… Не след дълго стъпките затрополиха по стълбището и Ермиар с изненада видя Загарда, преметнала торбата си през рамо. Успокои се и се поколеба, дали да й се обади и да я смъмри, но се отказа. Сигурно е дошла да вземе някои от лековете на майка си, макар че бе опасно да се връща в селото сама. Когато Загарда излезе от къщата, той се приближи до един прозорец и я проследи с поглед. Момичето не си тръгна, а се запъти към ниската постройка и влезе вътре. Ермиар продължи да наднича, а тя се бавеше и не излизаше.

Както си чакаше, дочу конски тропот и скоро се зададе и конникът — Безмер. „Дали тези двамата нямат среща?“ — запита се Ермиар и интересът му се усили. Безмер завърза коня при другия кон и влезе в къщичката. Ермиар остана на мястото си, за да не се издаде. Смрачаваше се и реши да поизчака, докато съвсем се стъмни.

Скоро излезе от къщата и се насочи към пристройката. Сянката на дърветата бе доста плътна и Ермиар се промъкна без проблеми до прозореца на Безмер. Внимателно надникна в стаята. Безмер се разхождаше около масата, а Загарда седеше на един стол. Двамата разговаряха оживено. До него обаче не достигаше нито думичка от това, което приказваха. Трябваше да влезе вътре и да подслуша на вратата. Въпреки риска да го хванат, любопитството му надделя и той внимателно отвори външната врата. Прокрадна се безшумно в коридора и залепи ухо на вратата.

Загарада звучеше развълнувано:

— Колко пъти да ти повторя, Безмер, търсих го навсякъде. Не го е взела със себе си в пещерите, тук също го няма. Единственият начин е да я попитам.

— Сигурна ли си, че майка ти ще се съгласи да ми го продаде? Ще платя в злато колкото трябва.

— Защо да не се съгласи? Не виждам причина да не го продаде, но все пак трябва да я попитам.

— Погледни пак — нещо прошумоля. — Сигурна ли си, че това е медальонът?

— Да, същият е. И Дървото от едната страна, и кръговете от другата — също като на тази рисунка. Но ти не ми казваш защо ти е. И откъде имаш тази рисунка?

Гласът на Безмер стана студен:

— Нищо не ме питай, момиче. Намери го и аз ще платя добре за него. Това е всичко. И нито дума на никого. Разбра ли?!

Този разговор накара Ермиар да си спомни верижката с медальона, който му даде лудата майка на момичето. Извади го от пазвата си и го стисна в юмрук. Дали не говорят за това? Ермиар отново се заслуша.

— Добре, но защо не ми кажеш, нямаш ли ми доверие?

Думите й прозвучаха с такава мъка и горчива безнадеждност, че Ермиар се стъписа. „Трябва да е много влюбена“, помисли си той, макар че на него самия до този момент не му се беше случвало да се влюби.

Безмер сякаш не чу последните й думи:

— Късно е. Ще те изпратя.

Ермиар бързо се измъкна от къщата и се сви в храсталака. Изчака да отминат и когато тропотът на конете им заглъхна, се върна в постройката. Първото, което забеляза, щом влезе в стаята на Безмер, бе един лист хартия на масата. Личеше си, че е много стар: краищата му бяха оръфани и като по чудо се крепеше цял, без да се разпадне. Той го разгъна с интерес. На листа бяха нарисувани, доста избелели, но ясни, изображенията на неговия медальон от двете страни. Сега вече се убеди, че това, което търсеха Безмер и Загарда, се намира у него. За какво ли му е на Безмер, та е готов да го купи със злато? Въпросите, довели го тук, станаха с един повече. Ермиар бързо излезе и се върна в къщата. Очакваше го дълга нощ. Не трябваше да заспива, за да последва Безмер на сутринта и да удовлетвори нарастващото си любопитство.

Ермиар прекара неспокойна нощ. Ту заспиваше, ту се стряскаше и проверяваше дали не е дошло утрото. Когато небето просветля, той стана и зачака появата на Безмер в двора. Не мина много време и силуетът на Безмер се очерта в отвора на вратата. Мъжът се протегна и дълга прозявка изкриви лицето му. После оседла жребеца и бавно потегли по улицата. Ермиар изчака известно време и тичешком отиде при коня си. Не се наложи да гадае накъде отива Безмер, защото тропотът на копитата кънтеше из самотните улици. Ермиар поведе безшумно своя жребец за юздите. Когато шумът заглъхна, той се метна на коня и ускори ход. Стигнал до края на селото, Ермиар едва успя да зърне изчезващия сред дърветата Безмер. За радост на преследвача в меката пръст ясно личаха дирите на коня и не се наложи да бърза, за да не го изгуби от поглед. Яздейки по следите, Ермиар установи, че водят към реката, и то към мястото, където го бе изхвърлила. Спомни си, че там Безмер като че ли намери нещо. Но когато забеляза, че Загарда и Ермиар го наблюдават, бързо се изправи и се върна при тях. Този спомен възбуди още по-силно любопитството му.

Следвайки дирите, стигна до нещо, което със сигурност не беше там предишния път. Тревата, по която досега вървеше, свършваше пред широк път от големи каменни правоъгълници. Ермиар скочи от коня и се наведе да ги разгледа отблизо. Отстрани на пътя бяха изхвърлени буци пръст и коренища, което го наведе на мисълта, че някой, най-вероятно Безмер, е разчистил пътя от земята и треволяка, които са го скривали. Качи се отново на коня и продължи да язди покрай пътя, следвайки посоката му. Премина близо до мястото, където го изхвърли реката, като се оглеждаше внимателно за Безмер, но той сякаш беше изчезнал. Каменната алея го отведе до много високи, гладки като стена, обрасли в бръшлян скали. На едно дърво в подножието им беше завързан конят на Безмер, но самият той не се виждаше никъде. Ермиар завърза своя кон навътре между дърветата, да не се забелязва. Върна се при скалите и обстойно ги огледа. Не откри нищо странно или особено, освен че каменният път свършваше така, сякаш влиза под тях. Тук-там опипа, натисна, подритна, но каменната стена си стоеше непоклатимо на мястото. Продължи да оглежда и с периферното си зрение долови някакво движение встрани от пътя. Зад храстите хвърчаха буци пръст. Внимателно се приближи и разбра, че някой копае яма, и то доста дълбока, като съдеше по характерния звук и по това, че копаещият не се виждаше, а бе изцяло под нивото на земята.

В този момент пръстта спря да хвърчи и от дупката се изкатери Безмер. Той гледаше намръщено Ермиар, без да проявява никакви признаци на изненада. Само промърмори сърдито:

— Знаех си, че ще ми създадеш проблеми. Защо не си вървиш по пътя, а се вреш, където не ти е работа? — и без да се бави, се запъти към коня си.

— Чакай — Ермиар тръгна след него, — няма ли да ми обясниш какво става тук?

Безмер невъзмутимо продължаваше да върви.

— Не.

Ермиар го настигна и застана пред него.

— Ще ми обясниш, защото аз имам нещо, което ти трябва!

— Ако имаш пред вид нахалство, грешиш. Запази си го за себе си.

— Виж, внимавай как ми говориш! Няма да търпя повече наглостта ти — ядосаният Ермиар хвана дръжката на меча си.

Безмер, като усети, че назрява сериозна свада, омекна и се постара да успокои Ермиар.

— Не искам да съм груб, но аз не преследвам хората и не им се вра в работата — намусено отговори той.

— Слушай, аз наистина имам нещо, от което ти се интересуваш. — Ермиар разкопча ризата си и извади медальона.

Безмер го разгледа внимателно и ядосано възкликна:

— Откъде имаш това?

— Първо ти ми кажи какво е това място тук и защо ти трябва медальонът?

— Кой ти каза, че медальонът ми трябва? Загарда ли?

— Не, аз ви подслушах вчера, докато разговаряхте в стаята ти.

Безмер се замисли за момент, преди да яхне шарения си кон, изгледа го продължително и каза:

— Последвай ме.

Ермиар се затича да отвърже коня си, яхна го и препусна след Безмер.

* * *

В двореца Юртия царяха смут, суматоха и покруса. По нареждане на кан-царица Деви в покоите на цялото канско семейство бяха закачени бели пердета в знак на голяма скръб. Принцеса Деница Стювиги бе отвлечена. „Глиганите“ обикаляха на групи по коридорите и общите помещения. Присъствието им в двореца бе утроено, за да пазят останалите членове от семейството на кан-предводителя Умар. Отряди войници обикаляха из града и претърсваха всяка съмнителна къща, кръчма или хотел. Вихтун, когото тази вест завари на лагер във външния град, бе сформирал дружина, с която обикаляше околностите на града вече трети ден. Но от принцесата нямаше ни вест, ни кост.

Слънцето вече преваляше, когато кан-царица Деви получи известие, че Деница все още не е намерена. Тя смръщи вежди. Кан-царицата бе отговорна за официалната кореспонденция на двореца и тъй като считаше, че не е редно да отлага повече, седна да напише писмо до Иртхитюин и Андала. Свидела, сестрата на мъжа й, се наведе над рамото й и погледна към все още празния лист на бюрото.

— Недей, не им пиши още — разтревожено прошепна тя, изправи се и се приближи към масичка в ъгъла, отрупана с напитки.

Кан-царицата я проследи с поглед:

— Рано или късно ще се разбере. Не мога да крия вечно липсата й.

— Може да избухне конфликт, Деви.

— Знам — тъжно поклати глава Деви и въздъхна. — Как е възможно да изчезне точно сега? Та дворецът е с постоянна охрана, а външният град гъмжи от войски. Дори в покоите й бдят „глигани“. Това е пълна мистерия. Трябва да има крила, за да изчезне.

Свидела повдигна рамене:

— Нямам представа. Наистина е необяснимо как, но е от ясно по-ясно, че Деница сама е избягала.

Деви изненадано я погледна:

— Какво те кара да го мислиш?

— Тя се държеше странно още от самото начало. Избягваше всички и се усамотяваше. Вихтун не е щастлив с нея. Според мен няма как да я отвлекат оттук, без самата Деница да го пожелае. Тя е планирала бягството си.

Деви поклати глава и се загледа замислено в тъмните очи на Свидела.

— Това са силни думи.

— Но верни — Свидела отпи от чаша с вода и погледна Деви в очите. — Аз харесвам Деница. Тя е най-красивата жена, която съм виждала, но решителността и независимостта, които излъчва личността й, ме карат да изтръпвам. Плаши ме, Деви, тя не е добра съпруга на сина ти.

— Това са глупости, Свидела. Деница е младо и объркано момиче и аз съм много притеснена за нея. Забравяш, че сме във война. Може да е отвлечена за заложничка и… — Деви замълча и ужасено прехапа устните си. — Каквото и да се е случило, трябва да я намерим. „Глиганите“ я издирват навсякъде. Вихтун също я търси. Моля се на Живото Дърво тя да е добре и скоро да се завърне.

Свидела едва успя да прикрие презрението си към заключенията на Деви, но се овладя и продължи с равен глас:

— Както искаш, но моят съвет е да не бързаш да пишеш на Иртхитюин за изчезването й.

Деви се замисли, наведе се, написа няколко реда и запечата плика с печата си. Извика една от кан-придружителките и й предаде писмото:

— Да се изпрати на кан-предводител Умар незабавно — нареди царицата и се отпусна назад в креслото.

— Нека кан-предводителят реши дали да уведомим двореца Исиней за изчезването на Деница. Помолих го да не отлага. Те са й родители и имат право да знаят — каза Деви, когато придружителката излезе.

Свидела кимна:

— Решението ти е правилно. Умар би изчакал, преди да изпрати тази вест в Онгалада. Все още има шанс Деница да бъде намерена.