Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (31)

16. Демонът

Един ден той бе излязъл на разходка. Срещу него се зададе ездач.

Колко странно, помисли си той, защото бе свикнал да вижда единствено колесници. Не му бе хрумвала мисълта, че конете могат и да се яздят.

Когато ездачът спря до него, учудването му се смени с изумление, примесено със страх. Никога досега не беше срещал такъв мъж и подобен кон.

Конят бе необикновено едър, с черен, лъскав косъм и силно изразени мускули. Гривата и опашката му бяха гъсти и дълги, а очите му, дълбоки и тъмни като нощ, излъчваха проницателност и интелект, сякаш бяха човешки. Ездачът също беше едър и висок, целият в черни дрехи. Дълга, тъмна и лъскава коса падаше върху раменете му. А лицето му бе невероятно. Когато го погледна, първо забеляза как се сменя цветът на очите му. Те ставаха ту пъстри, ту светло- или наситено-сини, ту сиви, ту зелени или тъмни, почти черни. После осъзна, че освен тях не може да различи нищо друго. Чертите на лицето му бяха някак размити, без точни линии и контури. Колкото и да се опитваше да види формата на устата или на носа му — не успяваше, сякаш бяха забулени с невидим воал. Единственото място, в което можеше да съсредоточи погледа си, бяха очите на странния ездач.

Тръпки полазиха по гърба му, прииска му се да побегне, но в този момент черният конник го заговори:

— Търся вода. Има ли някъде наблизо?

— Има — и показа с ръка, — зад онзи хълм, там тече река. Не е далече.

Ездачът благодари с жест и се накани да отмине. Въпреки първичния си ужас, той почувства непреодолимо желание да поговори с този конник:

— Никога не съм виждал човек да язди кон. Как го научихте?

Черният ездач го погледна и отговори:

— Аз не съм човек, а това не е кон. Това е душата ми, приела формата на кон.

— Щом не си човек, какво си тогава? — попита той и отново усети тръпките на страха.

— Аз съм демон — отговори ездачът, изсмя се сардонически и подкара коня, за да отмине. Той се затича след него и извика:

— Щом си демон, сигурно знаеш защо живеем ние хората. Кажи ми!

Демонът се обърна през рамо и отвърна:

— Не, не знам. Само Великият съдия знае отговора, питай него.

И продължи по пътя си.

Тогава той усети убийствена мъка. Не разбра за какво му говори демонът; не знаеше кой е този Велик съдия. Не му се искаше да се връща при колесницата и красавицата, където се чувстваше все по-самотен. Не помнеше миналото си, не знаеше за какво живее. Пое дълбоко въздух и се провикна след демона:

— Демоне, вземи ми душата, вече не ми се живее!

Демонът го чу, обърна се и ироничният му смях прозвуча отново, преди да отговори:

— Как да взема от тебе нещо, което не притежаваш? Намери душата си и може би някой ден ще се срещнем отново.

Демонът препусна като вихрушка и се изгуби зад високия хълм.