Хедер Меспи
Демон, юда и магьосник (4)

II глава
Стети-сантропи — управляващата каста

Белите кълбета висяха безредно в тъмното небе. От време на време някое от тях, умирайки, политаше с невероятна скорост, оставяше ярка диря и угасваше. Посребрените поляни се събуждаха за живота на нощните си обитатели. Над тях се носеха звуците от крилата на прелитащи харлии. Далече, някъде над северното плато, се появяваше светъл облак от танцуващи сиви; издигаше се нагоре, разпиляваше се на хиляди отблясъци в короната на някое дърво, а после пак се събираше и плавно се носеше над земята; вълнуваше се като буен поток и изчезваше зад някое възвишение, за да се появи след това отново сред клоните на следващото дърво или храсталак. В тревите ту заглъхваше песента на щурците, смутена от силния крясък на някоя птица, ту отново се понасяше, ведра и звънлива. Топлите дни настъпваха и кълбетата щяха да останат близо седем месеца все така многобройни и ярки. А през зимните дни, когато изчезваха, нощите ставаха тъмни и звездите изгряваха на небето.

Ермиар обичаше да гледа звездите. Но сега това бе невъзможно, тъй като светлината от кълбетата ги скриваше. Някои едва се забелязваха през светлата пелена, с която вечната светлина покриваше земята. Той се уви по-плътно в кожите и се загледа умислено в огъня, който запали заради хладния вятър. Препускане го умори и укроти гнева му. Трябваше да реши какво да прави от днес нататък.

Двадесет и три годишен, Ермиар бе среден на ръст, с правилно телосложение и изразително лице. Бе първороден син на кан-предводителя Иртхитюин от кастата стети-сантропи, управляващата каста. От векове дедите му ръководеха областта Онгалада и вярно служеха на предците на великия кан-император Издулор, днешния владетел на свещената държава Биляра.

Страната Биляра, както и народът й, имаше дълга история, която започваше назад, назад, в дълбоката древност, когато първите хора са се появили на континента Архидиния. Как и откъде? — все още никой не знае, но имаше няколко интересни теории за произхода им. Жреците на Биляра поддържаха тази от теориите, в която никой не вярваше, но всички почитаха. Според нея под клоните на велико дърво се е зародил животът: от плодовете му — мъжът, а от цветовете — жената. Затова хората почитаха това дърво като свещено и отправяха молитвите си към него. Твърдеше се, че то съществува и днес, но единици убедено вярваха в това, тъй като никой не го бе виждал.

Малцина се интересуваха от прастарите времена. Знаеше се, че както и да са се появили, хората са живеели добре, защото континентът, макар и малък, предлагал благоприятен климат, плодородна земя и достатъчно диви животни за улов. Постепенно хората населили целия континент, разделили се на племена, започнали да използват сечива, да обработват земята и да воюват. Изработвали също салове и лодки, с които излизали на риболов в морето, реките и езерата. Умение, което изиграло съществена роля в оцеляването им, защото един ден голям катаклизъм сполетял Архидиния. Земетресения, изригващи вулкани и огромни вълни, дошли от морето, потопили голяма част от континента, а останалата превърнали в пустиня, негодна за живот. Малцината оцелели в тази гигантска катастрофа се качили на лодки и салове и въпреки страшната перспектива да се озоват на дъното на морето и да станат храна за рибите, потеглили по вода. На пръсти се броели тези от тях, които твърдели, че щом съществува Архидиния, несъмнено някъде сред огромната водна необятност има и друга земя, годна за живот. Останалите не вярвали, но от немай къде потеглили да търсят спасение.

В това пътешествие мнозина намерили гибелта си. Но и до днес малките деца изучават тази история, за да знаят, че надежда има и в най-тъмните времена, и сред най-голямата безизходица. Защото след дълго и изтощително пътуване по вода хората намерили земя. Открили нов континент, по-голям от Архидиния, и се заселили на него. Гелда Валуния нарекли новата земя, на която човешкото племе намерило поминък, заселило се и заживяло.

За билярите се твърди, че са истинските потомци на онези, които вярвали в спасението и първи повели хората по вода след гибелта на Архидиния. И още, че са потомци на онези, които донесли със себе си на Гелда Валуния семена от свещеното дърво и сложили начало на новия живот. В това вярваха билярите и затова Биляра се нарича свещена страна. Тя се дели на четири области: Чаладара, Онгалада, Ябрус и Лексинта Варнас. Всяка от областите има върховен управител, наречен кан-предводител. Кан-предводителите са подчинени на кан-императора, който, освен цяла Биляра, управлява и областта Лексинта Варнас. Тази област е от огромно значение за страната по две причини. Първо, там се намира столицата Истрос с най-красивия и висок дворец, изграден от човешка ръка. Единствената сграда, която може да му съперничи, е манастирът в планината Карпонили. А той е втората, ако не и по-важната причина за значимостта на Лексинта Варнас.

Този манастир е средището на билярската религия, на вярата в Живото Дърво. Живеят в него двадесет и двамата жреци, пазителите на Дървото, които хората наричат избраните. Съществува легенда, че там те съхраняват семе от свещеното дърво — онова семе, което човеците някога донесли от Архидиния. Мълвеше се, че някъде в Карпонили, на място, известно само на жреците, расте Дървото, което всички споменават, но никой не е виждал. Всякакви поверия се предаваха от поколение на поколение, а жреците не ги отричаха, нито ги потвърждаваха. Колкото по-тайнствени бяха в очите на обикновените хора, толкова повече почит получаваха.

На четири касти се делят хората в свещената страна. Стети-сантропи е кастата на управляващите. Тя има най-малко представители — семействата на кан-императора и кан-предводителите. Само кръвна връзка или брак може да причисли човек към тази каста. Шанс имат и военните. Ако някой от тях извърши дело, достойно и героично, кан-императорът може да го възнагради с приемане в кастата на стети-сантропи.

Вети-сантропи е кастата на жреците. Всеки, независимо какъв е произходът му и откъде са корените му, може да попадне в тази каста, стига да е избран от някой жрец. Ограничение представлява възрастта, тъй като членове на вети-сантропи се подбират изключително измежду деца до десет години. Причината най-вече е в това, че жреците изучават магия, а за да се усвои нещо толкова сложно, е необходимо много време.

Тези, които воюват и охраняват границите, се числят към кастата на тректи-сантропи. Това са всички, които изучават военното изкуство и постъпват във войските на Биляра. Всеки, готов да даде живота си за страната, става член на тази каста и се ползва с голямо уважение и доста привилегии. Но службата отнема най-хубавите години от живота на човека. Войниците прекарват времето си в казармите и въпреки че се пенсионират рано и с добра пенсия, желаещите да се присъединят към тректи-сантропи не са многобройни.

Всички останали — търговци, занаятчии, земеделци, строители, музиканти, ловци, лечители, моряци, рибари и какви ли още не, се числят към ури-сантропи, или иначе казано — към простолюдието.

Такъв бе редът в свещената страна. Билярите бяха изградили най-развитото общество, което оказваше влияние, както върху съседните страни, така и върху по-далечни обитатели, населяващи дивия и огромен континент Гелда Валуния, чийто предели и досега никой не е обходил.

Откакто хората бяха стъпили на новата земя, беше изминала цяла епоха на Живото Дърво, но Гелда Валуния пазеше още много тайни, скрити в необятните й лесове и високи планини. Старите хора из закътаните селца вярваха в някакви тъмни сили и ги споменаваха със страх и шепнешком. Носеха се предания за отминали времена, когато по земята бродели чудати същества и странни човеци. Но нищо такова не било описано в нито една летопис — нито на древния език савхи, нито на по-съвременните езици, например на билярски. Така твърдяха жреците, знаещи савхи, съхраняващи древните ръкописи и поддържащи библиотеките.

Ермиар бе изпратен още от седемгодишен в школата на Живото Дърво, да изучава различни военни изкуства, писмо, четмо, малко математика и други науки, които да го подготвят за отговорната мисия, с която се бе родил като първороден син на Иртхитюин. Тази школа се намираше в сградата на манастира на билярите насред планината Карпонили. Жреците обучаваха високопоставените младежи, най-вече от Биляра, но също така и от съседна Уголия, и от други по-далечни страни. Голям престиж имаше Карпонилската школа и чест бе за всекиго да учи там. Измина година, откакто Ермиар се завърна в двореца, но тук не се чувстваше добре. Сякаш бе в постоянно очакване да се случи нещо. И ясно съзнаваше само това, че не разбира нито какво очаква, нито защо се чувства така. Трудно му беше да си намери място и единствена утеха намираше в тренировките с воините от Войската на Сивия вълк.

Войските на Биляра се деляха на пет военни части, всяка от които имаше за символ някое животно. Според това кое животно почитат, можеше да се определи и на коя техника залагат в боя.

Войниците с тотем Дива котка владееха до съвършенство боя с кинжали и бойни брадви. Бързи и пъргави, те бяха царете на ръкопашния бой. Обединяваха се и под названието „пешаци“, защото се придвижваха пеша, а и така се биеха.

„Ястребите“ овладяваха точната стрелба с лък, както и мятането на копие. В битките обстрелваха от разстояние предните и фланговите линии на врага; бяха незаменими при отбраната на крепостни стени и дворци.

„Змиите“ изучаваха техники за безшумно придвижване и промъкване през всякакви местности и препятствия; знаеха да се маскират по всевъзможни начини и да се крият на необикновени места. Учеха чужди езици и чужди обичаи и често си „сменяха кожата“, защото от тях излизаха най-умелите шпиони. Единствено на тях се позволяваше да се възползват от смъртоносното действие на отровата като оръжие. За всички останали употребата й се считаше за недостойна — и по време на война, и в мирно време. А и самите „воини на змията“ я използваха само при извънредни обстоятелства. Това гарантираше свещената клетва, която полагаха при постъпване на обучение.

„Сивите вълци“ владееха изкусно ездата и двубоя с мечове и копия. Винаги във вихъра на битката, превъзходни ездачи, най-лудите и опасните — те бяха острието на всяка смъртоносна атака.

„Глиганите“ обикновено охраняваха двореца, кан-предводителя и останалите членове на стети-сантропи, тъй като наблягаха най-вече на физическата сила. Чрез упражнения с тежести добиваха внушителен външен вид. Без усилие можеха да убиват и с голи ръце. Използваха коне, да се придвижват, но далече отстъпваха по ездачески умения на „сивите вълци“.

И с друга военна сила разполагаше Биляра — сангасите. Но те се кълняха не в държавата и не пред кан-императора, а пред върховния жрец Алобоготур. Само той имаше властта да ги командва.

Въпреки че Биляра имаше и морска граница, нямаше военна флотилия по две причини. Едната е, че нямаше врагове, които да я заплашват с нахлуване откъм морето. Другата е, че самото море я пазеше. Крайбрежието му представляваше километри рифове и плитчини, преминаващи в обширна непроходима блатиста местност, постоянно наводнявана от приливите.

Докато учеше в школата към манастира, един от най-близките хора на Ермиар стана Вихтун, по-малкият син на кан-предводителя Умар, управителя на съседна Чаладара. Бяха връстници и заедно преминаха годините на обучение, сближавайки се като братя. Вихтун, който гостуваше вече половин година в двореца Исиней, поради предстоящата сватба с Деница, продължаваше да бъде много скъп човек за Ермиар. Почти колкото майка му Андала, която всеки ден търсеше близостта му. Сестрите, брат му, втората жена на баща му и самият му баща бяха някак чужди на Ермиар — така и не намираше общ език с тях.

Сега, когато видя със собствените си очи измяната на Деница в деня след сватбата й с Вихтун, Ермиар почувства още по-голямо отчуждение от семейството си. Съзнаваше, че ако разкрие долната постъпка на Деница, може да предизвика война между областите.

На жената в Биляра се гледаше по-различно, отколкото на мъжа. Мъжете се грижеха за жените си и в никакъв случай не се отнасяха нито с пренебрежение, нито зле с тях, но жените нямаха много от свободите на мъжа. Уважението и зачитането на волята им стоеше на първо място за всеки билярин. Въпреки това се намираха жени, които искаха повече — желаеха свобода. Тъй като бяха малцинство, това положение не се менеше с векове и така си я караха билярците, откакто се помнеха. По-богатите мъже си вземаха по няколко жени и това се считаше за редно, даже за необходимо. Наред с този обичай строго се спазваше едно твърдо правило — нито мъжете, нито жените могат да изневеряват, ако са в брачни отношения. Смърт очакваше прегрешилите.

— Гръм да я удари! — Ермиар ядно се изплю на земята.

Мислите запрепускаха в главата му. Деница, той и Алгара бяха от една майка. Брат му Севар и сестра му Азмара бяха деца на кан-царица Ситара. Деница бе най-хубавата му сестра. Млечно-бяла кожа, дълги тъмни и гъсти коси, топло-кафяви живи очи и стройна, налята фигура. Тя очароваше с хубостта си. Надменна и затворена обаче, не допускаше много хора до себе си и поведението й се открояваше с прекалена независимост за жена. С изненада Ермиар бе открил, че Деница, за разлика от всички останали жени, които познава, язди като мъж, стреля с лък, мята копие и дори владее техники на ка-ом-ра, бойно изкуство, използвано предимно от „дивите котки“. Ермиар най-малко за нея би допуснал, че е способна на подобна постъпка, поради надменността и гордостта й. Ами Янкул, по-големият брат на Вихтун, достойният за възхищение наследник на титлата кан-предводител на Чаладара, което означаваше и пазител на морала?!… Припомни си времето, когато Янкул учеше в школата. Вихтун страшно се гордееше с по-големия си брат, който бе един от най-добрите воини, завършили школата. Защо Янкул е пренебрегнал изконните билярски ценности, завета на учителите и е поел риска от отлъчване и смърт?! И как прегръщаше и целуваше Деница, когато знаеше, че е вече жена на Вихтун по желание на двамата кан-предводители Умар и Иртхитюин и със съгласието на върховния кан-император Издулор? Да причини такова нещо на собствения си брат!… Тези мисли накараха Ермиар да се запита дали не е сънувал, или халюцинирал. Толкова невероятна му се струваше тази изневяра.

Той продължи да се взира в огъня. Самотата го обгърна и сърцето му се изпълни със страх и желание да придобие власт и знание над всичко и за всичко заобикалящо го. Завърнал се наскоро в Исиней, той не беше подготвен за такъв проблем. Ако остави нещата така и не предприеме нищо, може да предизвика гибелта на семейството си и дори война между областите. А какво би направил кан-император Издулор — върховният владетел, който наред с политическото върховенство бе и пазител на морала в Биляра? Ермиар не искаше и да си помисли за последствията, ако родът му предизвика подобен скандал. Нуждаеше се от съвет. Но от кого? Той отново се изплю гневно, сякаш по този начин изхвърля яростта от себе си, и сръчка с един клон огъня. Чуваше, как конят пасе зад гърба му и как от време на време пръхти и тръска глава. Ермиар се изтегна и затвори очи, но дълго не успя да заспи.

Събуди се рано. Кълбетата губеха яркостта си, скоро щяха да са невидими. Облакът сиви не се виждаше никъде. В просветлялото вече небе хвърчаха и чуруликаха шарени гуги. Огънят беше угаснал, а студът на земята проникваше до костите му. Ермиар яхна коня си и го смушка към града с намерението да поиска помощ от майка си. Откакто се завърна в Исиней, не бе успял да се сближи с Деница. Стори му се неуместно да разговаря с нея, още повече по този повод. Андала беше най-подходящият човек.

След близо два часа препускане на хоризонта изникна двойната каменна стена, ограждаща града. Златните конусовидни покриви на кулите отразяваха слънчевите лъчи. Ермиар притвори очи, заслепен от блясъка им. Мостовете вече бяха спуснати. Премина през източната кула, извика на пазача да отвори портата и бясно запрепуска към вътрешния град. До ушите му достигаха шумовете на града. Търговци бутаха дървени колички, натоварени с разнообразни стоки. Спираха встрани от пътя, докато отмине. Препускайки, дочу не едно и две гневни възклицания заради скоростта, с която се движеше. Достигнал вътрешната стена, намали ход и уморено се отпусна върху гърба на коня. През целия път не помисли за нищо друго, освен за Деница и Янкул. Ами ако друг ги беше видял, ако друг ги види? Ермиар съсредоточи цялата си надежда в Андала. Тя трябва да измисли нещо, преди Вихтун да отведе Деница в Чаладара. Потънал в тези мисли, Ермиар нито обърна внимание на просяците, застанали до каменната стена, нито усети как премина през стражите на портала и препусна по широкия път към двореца. Отби към конюшните, да остави коня, и влезе през един от задните входове. Качи се на един дъх по витите стълби към покоите на майка си и потропа на масивната дървена врата. Отвори му една от кан-придружителките.

Придружителки и придружители ставаха пленниците от стълкновения със северните племена. Повечето от тях имаха бели кожи, светли коси и сини очи. Тези племена живееха примитивен и скитнически живот. През по-голямата част от годината пътуваха и се местеха от местност на местност. Понякога, подтиквани от глада през студените месеци, нападаха и ограбваха граничните поселения на Биляра. Но в повечето случаи претърпяваха неуспех. Пленените при тези набези биваха продавани на тържищата в главните градове: Истрос, Исиней, Юртия и Каим. Само най-заможните биляри си позволяваха лукса да ги притежават. Някои от придружителите и придружителките преминаваха през специално обучение, за да бъдат приети на работа в някой дворец. Най-надеждните и най-схватливите ставаха кан-придружители, което значеше, че са на разположение лично на кан-императора или на кан-предводителите и семействата им. Много рядко се случваше някой придружител да избяга и да се върне към предишния си живот. Принудителното им битие на придружители ги спасяваше от лишенията, които понасяха като скитници, а техните деца ставаха свободни и пълноправни жители на Биляра.

Кан-придружителката се поклони и заби поглед в земята.

— Искам да говоря с майка ми.

— Кан-царицата е в покоите си и спи — придружителката продължаваше да гледа в земята.

— Погледни ме — Ермиар се втренчи в нея. — Кажи на царицата, че е важно да ме приеме. Кажи й, че е много важно.

Придружителката кимна и го въведе в преддверието. Той се отпусна на мекото канапе срещу портрета на майка си. След около четвърт час кан-придружителката влезе тихо, едва я чу.

— Кан-царицата ви очаква, господарю. Заповядайте.

Въведе го в светла стая с високи прозорци и много цветя. Майка му стоеше до прозореца и гледаше навън. Беше облечена в кафява рокля, без бижута и с вдигната високо коса. От припадъка и главоболието не бяха останали никакви следи. Андала изглеждаше напълно възстановена. Прегърна я и я целуна, а после се изтегна на дивана.

— Янкул и Деница са любовници. Видях ги.

Ермиар не се поколеба направо да го каже. Имаше пълно доверие в здравия разум на майка си и не очакваше от нея излишен драматизъм. Андала кимна и пак се обърна към прозореца. Не показа никаква изненада. Явно, с типично женски усет, е долавяла какво се случва през последните месеци под куполите на исинейския дворец. Тя знаеше, че това застрашава мира между двете области и е заплаха за цялото й семейство. Като кан-царица и представител на кастата стети-сантропи от нея се очакваше да поставя винаги на първо място мира в страната, но сърцето й в този момент се развълнува единствено заради Деница.

— И аз ги видях, Ермиар. В деня на сватбата, преди да припадна на масата, видях как се гледат. Тези погледи не могат да се сбъркат. Но бях слаба, а по-късно реших, че греша. Исках да вярвам, че ми се е сторило.

Обърна се и го погледна с тревога:

— Какво си решил?

— Не мога да ги предам. Ти знаеш. Разчитам на твоята помощ. Говори с нея, опитай се да я вразумиш. След десет дни ще отпътуват за Чаладара и тогава ще е късно да направим каквото и да било. Иртхитюин също трябва да научи. Може би той ще се справи с Янкул.

Хладнокръвието напусна Андала. Обзе я силна възбуда. Очите й заблестяха и тя се приближи бързо към сина си.

— Иртхитюин не трябва да узнае за това, Ермиар — хвана ръката му и я стисна силно. — Ти си първородният син на баща си. Ще наследиш неговата длъжност кан-предводител. Трябва да си смел и да поемеш отговорността за страната, но и за сестра си. Тя е твоя плът и кръв.

Андала се отдръпна, отиде отново до прозореца и продължи с по-спокоен глас:

— Страхувам се, че баща ти няма да прости постъпката на Деница, Ермиар. Нямам му доверие. Бремето на властта, което носи цял живот, го е променило много през последните години. А това може да коства живота на Деница.

— Баща ми е строг и съвестно изпълнява законите, прилага ги дори към най-близките си. Зная това, но един такъв скандал може да предизвика вътрешна война между областите, а баща ми не би го допуснал. Никога няма да предаде Деница и Янкул на съд. Не се тревожи за живота й.

Ермиар се изправи и закрачи из стаята.

Андала му хвърли притеснен поглед и поклати глава. А той продължи:

— Има и още нещо. Сега по-малко от всякога Иртхитюин би нарушил вътрешния мир заради вероятната война с Уголия. В този момент Биляра трябва да е сплотена и единна.

Андала се извърна от прозореца и втренчи в него черните си очи.

— Така е. И точно затова баща ти може да изпадне в немилост. Ермиар, страхувам се от сангасите.

— Сангасите!?

Ермиар си спомни за двамата сангаси, които бе забелязал пред входа на двореца, когато слезе от коня си. Жегна го прозрението, че изневярата на Деница, дъщерята на кан-предводителя, е основателна причина за присъствието на сангаси около двореца.

— Та те какво общо имат с това? Защо биха се занимавали с Деница? Нима знаят нещо?

— О, едва ли. Ако знаеха, досега да са се случили ужасни неща.

— Да не мислиш, че ще дойдат и ей така ще убият Деница, без съд, без присъда?

Андала поклати глава и припряно продължи:

— Не знам, но много ме е страх. Мисля, че са способни на всичко.

Майка му се смълча и зарея поглед през прозореца.

Ермиар не проумяваше всичко, което се случва. Беше толкова внезапно и необичайно. Деница и Янкул му създадоха проблем, за който никой никога не го е подготвял. Замисли се и за присъствието на сангаси в двореца. Те бяха най-особената войска в страната. При тях нямаше разделение на високопоставени и низши войници. Всеки сангас имаше правомощията да взема решения, каквито дори главнокомандващите на другите войски нямаха. Най-странното беше, че те успяваха да се сработят така, че когато е необходимо, действаха като един, независимо от броя си. Служеха предимно за охрана на манастира на Живото Дърво, но имаха корпуси в почти всеки по-голям град. Обикновено не пребиваваха в двореца, тъй като строго пазеха своите тайни. А това не допускаше близост с толкова различни групи от хора, каквито живееха там. Каква ли е причината сега да са тук?! Може би подозират нещо, но по-вероятно е присъствието им заради конфликта с Уголия. Ермиар помисли известно време за сангасите, но вниманието му отново се върна на сестра му. Как Деница и още повече Янкул, как точно те, представителите на стети-сантропи, допускат тази ерес в сърцата си и й се отдават?

Андала извърна поглед от прозореца и го насочи към сина си:

— Надявам се да намериш правилното решение, Ермиар, но искам да знаеш, че е опасно Иртхитюин да научи за това.

След тези думи отново замълчаха. Ермиар се изправи и започна да обикаля нервно стаята. Това му дойде прекалено много.

— Аз разчитах на теб. Да поговориш с нея. Може би ще те послуша. Може би, ако разбере, че и някой друг знае за връзката им, ще се уплаши и ще прекрати това безумие.

Майка му трепна, сякаш последните му думи я впечатлиха, но после размисли, приближи се до дивана, седна и наведе глава.

— Не знам, Ермиар, не знам. Времената се промениха, днешните жени също. От известно време Деница сякаш се е преобразила, а и никога не е била от послушните. Оставям на теб да решиш. Ти си бъдещият кан-предводител. А сега те моля да ме оставиш сама. Имам нужда от почивка.

И отпусната на дивана, затвори очи.

Наговори му всички тези неща, отказа му помощта си, а сега имала нужда от почивка. Той се разгневи, защото се почувства предаден и самотен пред проблем, с който не знаеше как да се справи. От това зависеха мирът на областите и благополучието на семейството му, а тя отказваше да му помогне. Обърна се и бързо напусна стаята, без да види сълзите, които потекоха от притворените очи на Андала.