Пол Ливайн
Убий всички адвокати (39)

38
„Психотерапия“

Цели завеси дъжд се изливаха върху паважа, вятърът духаше от север. Мустангът буквално плуваше по магистралата и се тресеше от мощните пориви на бурята.

Стив държеше волана с една ръка, а телефона с другата. От 911 му казаха да се обади на бреговата охрана. Дежурният в базата му каза, че не можели да изпратят цяла флотилия патрулни кораби, катери и хеликоптери на майната си заради предположение на гражданин, че някъде в морето се извършва престъпление.

Звънна пак на полицията. След като го прехвърлиха два пъти и изслуша записаните съвети за предотвратяване на престъпления, чу гласа на полицай Тиле.

— Странно, че се обаждате, Соломон. Търсим ви.

— Защо?

— Имаме съдебна заповед да ви приберем. Явно не сте ходили на терапия за овладяване на гнева.

— Това са глупости! — Каза го така, сякаш отдавна е овладял гнева си.

— Заключението на доктор Кригър е пред мен.

— Кригър трябва да гоните. Качил е Мария на яхтата си. Той е…

— Наистина трябва да превъзмогнете тая работа с доктор Бил.

— По дяволите, чуй ме! Кригър е убил момичето в Редлендс. Ще извърши ново убийство.

— Добре, господин Соломон. Защо не дойдете в участъка и да ни разкажете всичко?

— Защо? За да ме арестувате ли?

— Говорите малко параноично, господин Соломон. Къде точно се намирате?

Стив затвори телефона и влезе в пристанището. Колата спря с плясък. Стив изскочи и се затича към административната сграда, прескачаше локвите. На пилона на покрива на малката постройка плющеше червен флаг: „Забранено излизането на малки съдове“. Вятърът стигаше до двайсет и пет възела.

Стив пресметна, че Кригър има няколко часа преднина. „Психотерапия“ сигурно беше в „открити води“, както бе казала Аманда, но къде? Трябваше да намери човек, който знаеше къде обикновено плава Кригър. Може някой да беше видял как яхтата напуска дока. Ако кажеха в колко часа е станало, можеше да се определи разстоянието. Стив имаше нужда от нещо — каквото и да било, — за да продължи.

Тениската и джинсите му бяха вир-вода. Беше на пет метра от сградата, когато видя друг флаг. На едномачтова яхта. В редицата лъскави моторни яхти в петнайсетметровия клас. Флагът се вееше и на него се виждаше ликът на брадат мъж със старовремски костюм. Стори му се познат.

„Зигмунд Фройд!“

Кой друг би вдигнал флаг с лика на Фройд?

Стив се спусна по кея към яхтата с разветия флаг. На бетонния стълб с жълта боя беше изписано: „Фройдистка грешка“. А на корпуса на боядисаната в синьо и бяло яхта, вързана за дока: „Психотерапия“.

Въжетата на носа и кърмата бяха опънати, фендерите си бяха на място. В кокпита и двата стола за риболов бяха покрити с предпазни калъфи. Както и таблото на капитанския мостик. Нямаше признаци, че на борда има някой или че някой скоро се е качвал. Значи Кригър не беше довел момичето тук малко преди да съмне. А сега посред бял ден, макар че беше по-скоро сив от дъжда, със сигурност нямаше да го доведе.

Аманда бе излъгала! Виктория почти я беше осакатила, а тя пак беше излъгала!

Стив се огледа. Много яхти и нито жив човек в този шибан делничен ден. Дъждът плющеше по бетона, помиташе доковете като стена, спираше за малко и продължаваше пак. Яхтите стенеха, привързани за стълбовете. Две чайки летяха ниско, бореха се с вятъра. На близкия стълб бе кацнал пеликан и сякаш гледаше право в него.

Стив стъпи на планшира и се вмъкна в кокпита. Тикова палуба, избеляла от слънцето, извеждаше дъждовната вода през водостоците на кърмата. Отвори хладилника за стръв. Празен. Отиде до шкафа с рибарски такъми, отвори чекмеджетата. Кукички, плувки, ножове, макари с корда.

Махна възглавницата от едната пейка и вдигна капака. Такъми, обувки, спасителни жилетки.

Никакви дванайсетгодишни момиченца.

Вдигна капака на другата пейка. Спасителни пояси. Стара въдица. Три метални кофи, чисто нови. Лопата, не нова. Приличаше на градинска, по извития остър ръб имаше коричка от пръст. И брезентов сак, може би два метра дълъг, с разкопчан цип. Достатъчно голям, за да побере въдици или леководолазна екипировка… или четирийсеткилограмово момиче. Стив бръкна в сака с ръце, опипа го отвътре — и му се искаше, и не му се искаше да открие нещо.

„Кое би било по-добре? Доказателство, че е била тук? Или нищо?“

Но сакът беше празен. Нямаше барети на малки момиченца, нито бели чорапи, нито бележки, в които да пише „Помощ“!

После долови аромата. На какво беше? Навря главата си в сака и вдиша дълбоко. Цитрус. Сякаш в сака беше имало портокали.

„Или момиче, напръскало се с парфюма на майка си!“

Помнеше мириса от стаята на Боби.

Втурна се към вратата на салона. Стъкло в метална рамка. Заключено. Грабна клещите от шкафа и го счупи. Звукът го стресна. Но не се чу аларма. Никой не извика. Единствено пеликанът реагира: размаха огромните си криле и отлетя да си търси по-тихо местенце.

Стив бръкна през счупеното стъкло, отвори и влезе в салона. От едната страна имаше кухня. Печка, хладилник, микровълнова, вградена пейка и занитена за палубата маса. По стените — грамоти, които свидетелстваха за улавянето на много невинни риби в най-различни състезания.

— Ехо! — провикна се той. — Мария!

Нищо.

Слезе няколко стъпала надолу, подгизналите му маратонки скърцаха. Провери каютите. Оправени легла, чисто и подредено. Нямаше никого. Продължи напред. Хавлиена кърпа, преметната над вратата на душа. Мокра.

„Тя е тук! Или е била тук!“

Върна се в салона. Водата плющеше, фендерите се удряха в корпуса. Една петметрова яхта подскачаше към открито море — две хлапета не обръщаха внимание на флага. Някъде под палубата нещо изскърца и нещо друго изтрака. Корабни звуци. Нищо не значеха.

— Мария!

Чу тропане. Метал върху метал? Не, по-тъп звук. Можеше да е всичко или нищо.

— Мария!

Троп! Троп!

От машинното. Намери люка, вдигна го, взе фенера от скобата и се провря по стълбата към потъналото в пълен мрак отделение. Огледа резервоарите и тръбите, подпорните и напречните греди и двата огромни дизелови двигателя.

До тях, на колене, с лепенка на устата, с омотани ръце и крака, вързана за единия, седеше Мария Муньос Голдбърг. Очите й бяха затворени и тя удряше чело в палубата. Троп! Троп! Троп!