Пол Ливайн
Убий всички адвокати (11)

10
И убийците се нуждаят от приятели

Стив стоеше до мивката и търкаше мастилото от пръстите си. Беше регистриран, вкаран в системата, снеха му отпечатъци и го фотографираха и най-вече ченгетата и пазачите, които го познаваха от съда, го скъсаха от бъзици. Прекара два часа в арестантска килия. Стените й бяха покрити с жълто-кафяви графити. Поколения задържани използваха горчицата от сандвичите със салам, които им отпускаше държавата, за да оставят неграмотните си простотии за потомството. Макар че не бяха чак толкова впечатляващи, колкото скалните рисунки от палеолита, графитите бяха социологична извадка на утайката на обществото, както и обвинителен акт към образователната система.

Съдия Алвин Елайъс Шуорц освободи Стив без гаранция въз основа на това, че Негова чест играел на пинокъл^[1] с бащата на обвиняемия. Стив трябваше да се яви след седмица, за да му бъдат повдигнати обвинения за нападение, нанасяне на побой и възпрепятстване на щатски служител, т.е. господин Арнолд Джи Фрескин, по време на изпълнение на служебните му задължения. Според жалбата задълженията на Фрескин включвали „интервю на място с осъдения условно“, което, реши Стив, звучеше по-добре от „еротичен турнир по борба с разсъблечена секретарка“.

Стив взе едно душно такси, за да се прибере, шофьорът от Ямайка му обясни, че климатикът се бил повредил. Стив реши, че пичът просто прави икономия на газ. Панталонът и ризата му залепнаха за седалката, но пък жегата явно не притесняваше шофьора — той си имаше от онези облегалки с дървените топчета.

— Ама много тъпо звучеше по радиото днес. — Хърбърт Соломон седеше на масата в кухнята, пиеше кашерно вино и правеше дисекция на сина си. — Истински пуц^[2].

— Благодаря ти за подкрепата, татко. — Обидите му идваха вече малко в повече. Денят беше отвратен и още не беше свършил. След час щеше да се наложи да надене дежурната усмивка и да целуне по бузата Айрини Лорд. Кралицата. Майката на Виктория. Наистина адски студена и властна жена.

— Нали аз те извадих под гаранция.

— Сам гарантирах за себе си. Ти само се обади на съдията.

— Малко ли е?

— Можеше да слезеш до участъка и да ме вземеш с колата.

— Не и след залез-слънце, умнико.

— Защо? Да нямаш кокоша слепота?

— Шабат е, невернико!

— Какво, тази вечер храмът черпи, така ли?

— Няма да ти навреди, ако дойдеш. Да кажеш една-две молитви.

Това поне обясняваше облеклото на баща му. Двуреден син блейзър, раирана вратовръзка, къси гащи и маратонки. Откакто старецът беше станал ортодоксален евреин, започна да спазва забраната да не кара от залез-слънце в петък до залез-слънце в събота. Сега, с вид на склерозирал англичанин посред бял ден, беше готов да извърви пеша петте километра до синагогата.

— Днес е рожденият ден на Айрини — каза Стив. — Иначе щях да съм до теб на първия ред.

— Ха! Та ти дори не знаеш къде е синагогата.

— В Гранада, като пресечеш магистрала „Дикси“, от другата страна на игрището — „игрището“ значеше стадион „Марк Лайт“ в университета в Маями, където Стивън не успя да удари топката, но стана почти звезда като пинчрънър и крадец на начални удари. И където от време на време посещаваше лекции, представяше се отлично в часовете по драма и много зле в плувния басейн. Хърбърт искаше Стив да учи политология или да мине подготвителни курсове по право, нещо, което щеше да доведе до практикуване на закона. Но в съблекалните се носеха слухове, че най-готините мацки са в курсовете по драма. Това стигаше. Стив си поприпомни Шекспир и се запъти към театър „Ринг“, който за удобство се намираше до игрището за бейзбол.

Чак по-късно си даде сметка, че актьорските умения, които по една случайност беше овладял, ще са му от полза в съда. Като първокурсник игра циничния репортер Е. К. Хорнбек в „Да наследиш вятъра“, роля, в която влезе лесно. После беше Тийч в „Американски бизон“, роля, която му допадна най-вече с това, че трябваше да повтаря безброй пъти „да ти го начукам“. В последния курс игра по-големия брат Биф в „Смъртта на търговския пътник“. Спортист с обещаващо бъдеше. Животът на Биф се срива, когато разбира, че баща му е измамник.

„Татко ще се самоубие! Не разбра ли?“

И буквално по същото време, когато Стив изкрещяваше тази реплика, собственият му баща Хърбърт Соломон не Уили Ломан — беше призован да отговаря на обвиненията в съда. Сега Стив си даваше сметка, че сълзите му на сцената тогава са били истински.

Същата причина, поради която се записа да учи драма — готините мацки, — го накара да се присъедини и към студентския клуб на Обединението за граждански свободи. Преобладаващото мнение беше, че либералните мадами по-лесно пускат, отколкото, да кажем, републиканките от клуба на целомъдрените девици. Събранията в Обединението го накараха да съчувства на онеправданите. В края на краищата уроците по актьорско майсторство и либералната политика му дадоха солидна, макар и непредвидена подготовка за живота на адвокат на свободна практика в мистичния свят на Правото.

— Какви са ти плановете? — попита Хърбърт.

— За рождения ден на Айрини ли? Ще ходим при Джо да ядем раци.

— За Кригър!

— Мисля, татко. Твърди, че искал да си другаруваме.

— Какво ти казах аз? И убийците се нуждаят от приятели.

— Макар че прозвуча по-скоро като заплаха. Бъди ми приятел, иначе…

— Е, и какъв ти е планът? — настоя Хърбърт.

Стив не знаеше точно колко да каже. Родителските чувства на баща му се люшкаха между тотално пренебрежение и жлъчен сарказъм. И у него се пробуди някогашният страх. Подигравка или отхвърляне. Но не и одобрение.

— Трябва да отида до Кийс да намеря един свидетел.

— За какво?

Стив реши да му каже. Егото му беше издържало на всички цицини и рани, които му беше нанесъл баща му.

— Риболовът, за който ти разправях. Кригър и състудентът му Джим Бишиърс.

— Това го знам. Мислиш, че Кригър е бутнал момчето през борда и го е цапардосал с канджата.

— Само с това разполагам. Не мога да го хвана за убийството на Нанси Лем.

— Не можеш да съдиш някого два пъти за едно и също престъпление. Вече са го осъдили за убийство.

— Именно. Но Кригър никога не е бил обвиняван за убийството на Бишиърс. Трябва ми човек, който е бил там. Очевидец. Приятелката на Бишиърс си спомня много смътно. Но на яхтата е имало още един човек.

— Капитанът.

— Оскар Делафуенте. Бил е на мостика, поддържал е курса и им е крещял какво да правят. От неговото място се е виждало всичко. Но така и не успях да го открия.

— Едва ли е кой знае колко трудно. Капитанското му свидетелство трябва да е в архива.

— Компютърният архив е от десет години. Инцидентът е бил преди деветнайсет. Дори тогава да е имал свидетелство, сега вече няма.

— Имущественият регистър?

— Не притежава нищо в Маями-Дейд, Мънроу или Колиър. Няма регистрирана фирма. Нищо, дори под чуждо име. Няма телефон, нито в указателя, нито въобще.

— Поне си си написал домашното.

Похвалата прозвуча заядливо, но Стив я прие.

— Решил съм да го търся под дърво и камък.

— Какво? Ще се размотаваш с костюм из Кийс, ще си вреш носа навсякъде и ще задаваш въпроси?

Всъщност мислеше да иде по къси гащи и тениска с надпис: „Правете безопасен секс. Начукайте си го сами“. Но баща му се беше разпалил и Стив го остави да продължи.

— Ще решат, че си наркоагент — предупреди го Хърбърт. — Никой няма да говори с теб. И ако някой познава този Делафуенте, ще го предупреди да се покрие.

„Ето, почва се“, помисли си Стив; старецът му вадеше ножовете, за да го нареже на парчета.

— Какъв избор имам?

— Имаш мен, тъпако! Кой познава баровете и рибарите по-добре от мен?

Истина беше. Когато Хърбърт не се излежаваше на канапето в стаята за гости у Стив, ловеше риба от пробитата си баржа на Шугърлоуф Кий.

— Ще го направиш за мен?

— Аз съм ти баща. Иска ли питане? — Доволен от себе си, Хърбърт грабна бялата сламена шапка, която носеше над черното си кепе на път към синагогата. Шапката беше с малка вирната козирка. Стив се сети, че на тези шапки май им викаха зурли, ама може и да грешеше. Пък и не звучеше кашер.

— Благодаря, татко. Наистина.

— Няма нищо. Между другото, колко плащат на частните детективи в днешно време?

— За бога, татко!

Хърбърт тръгна към вратата.

— Вечерята на Боби е в хладилника.

— Къде е Бобъра?

— В стаята си, с онова цигане.

— Какво? С кого?

— Бъдещата блудница с обица на пъпа. Кубинката от съседната пресечка.

— Не си много мил, татко. Не описваме хората според религията или националността им.

— Така ли, праведнико?

— Много е ретроградно, татко.

— Ами целуни ми кашерния задник. Не съм виновен аз, че момичето е едновременно еврейка и кубинка. Кажи й да си смени името, ако толкова се срамува от него. Кито някои от нашите лайнари. Коен става на Кейн, Леви стана Ливайн. Кретени. — Хърбърт изсумтя неодобрително.

— Казва се Мария Муньос-Голдбърг и се съмнявам, че се срамува от това — отвърна Стив.

— Нямам нищо против, но ако бях на твое място, щях да надникна в стаята на Робърт. Че току-виж из къщата хукнало някое малко муньос-соломонче.