Пол Ливайн
Убий всички адвокати (3)

2
Лице на прозореца

Докато вървеше по шумния училищен коридор и избягваше по-големите деца с рамене като тирове, Боби се опитваше да си спомни съня.

„Беше сън, нали?“

Лицето на прозореца в спалнята. Опита се да си представи лицето, но то се губеше в мъглявината на съня. По дяволите, мозъкът му се излагаше. Толкова работи имаше в главата си, но къде беше лицето?

„Когато затворя очи, защо изскача все това безполезно 411?“

В едно кътче на мозъка му плуващи букви непрестанно се преподреждаха в нови думи. В друго — периодичната таблица на химичните елементи, 118 на брой, от водород до унуноктий^[1]. „Къде отиде лицето?“

Не беше казал на вуйчо Стив за лицето на прозореца, понеже беше само сън.

„Нима?“

Реши да обмисли събитията от последните дванайсет часа логично. Същата нощ, в която някой беше провесил гигантска риба пред вратата, той беше сънувал лице на прозореца.

„Добре, мисли! Какво друго си спомняш?“

Шум! В задния двор се чу шум. Паднало листо от палма? Не, по-различен.

Някой се спъна в старата дъска за сърф, опряна на стената? Може би. И втори звук. Метален. Мачтата се удряше в пръта? Възможно.

„Шум. Лице. Риба“.

Думите проблеснаха в ума му. Също като предупредителния знак пред училище.

„Намали. Деца. Намали. Деца. Намали. Деца“.

Можеше да разбие думите с чук, буквите се пръскаха и после се пренареждаха, безкрайна драсканица от графити. Понякога му се струваше, че чува как синапсите в мозъка му пукат като кабела с високо напрежение, който веднъж беше видял на улицата след буря да хвърля искри и да се вие като дебела черна змия. Понякога, докато чуваше как звуците се усилват и виждаше как буквите се умножават, се блъскаше в стени или се загубваше от автобусната спирка на път за вкъщи. Когато това се случеше, вуйчо Стив го учеше на играта с концентрацията. Именно с нейна помощ беше откраднал всичките начални удари, докато играеше бейзбол в университета в Маями. Съсредоточаваш се върху питчъра, изучаваш всяко негово потрепване, за да разбереш дали ще сполучи с удара, или да се опиташ да му го откраднеш.

„Ще станеш дори по-добър от мен в играта със съсредоточаването, хлапе, защото твоят акъл е ферари, а моят е старт пикап“.

Не беше убеден в това обаче. Понякога му се струваше, че в главата му се въртят прекалено много неща, като в чорбите на дядо му, който мяташе вътре глави от костури и опашки от скумрии и викаше на бъркоча буябез.

Буябез.

Буквите рикошираха в черепа му.

„Шум. Лице. Риба“.

Опита се да изчисти всички останали образи и да си представи ясно лицето на прозореца. Няколко секунди — нищо. После…

„Жена!“

Какво друго? Боби се направи на ченге от телевизионните сериали. Каква беше на цвят косата? На колко години? Отличителни белези?

Изглеждаше позната.

„Приличаше на мама!“

Само че беше по-чиста. Боби си спомни майка си във фермата. Носеше му студена супа в бараката, където стоеше заключен. Лицето й беше черно от саждите на печката, очите й бяха воднисти и зареяни. Напълно зомбирана от боклуците, които пушеше, вдишваше или си инжектираше. Една нощ вуйчо Стив беше разбил бараката и го беше отвел. Имаше цял куп образи.

„Брадатият мъж с тоягата“.

Мъжът миришеше на мокра слама и тютюн. Понякога спеше в леглото на мама, друг път, когато крещяха и се биеха, спеше на пода в бараката — пърдеше и ругаеше. Беше издялкал тоягата пред очите му. Беше дълга, но дебела и извита отгоре като овчарска гега. Беше я изшкурил и я беше покрил с лъскав лак.

Фиууу! Фрас!

Звуците от онази нощ. Мъжът се беше опитал да удари вуйчо Стив с гегата. Но вуйчо Стив беше много бърз и силен, по-силен, отколкото изглеждаше. Изтръгна тоягата и замахна с нея като с бейзболна бухалка. Фиууу! После прас! Тоягата се стовари върху главата на мъжа, прозвуча така, сякаш бухалка удря топката. Хоумрън.

А после вуйчо Стив го носеше през гората, плъзгаше се по мокрите камъни, но не падна. Боби усещаше как бие сърцето му, докато тичаше. Вместо да забави, тичаше все по-бързо и Боби се чудеше как някой може да бяга толкова бързо, докато носи друг човек, макар и да е само кожа и кости като него.

От онази нощ Боби живееше с вуйчо Стив. Бяха приятели. Но Боби не можеше да му каже за мама на прозореца. Вуйчо Стив мразеше мама, макар че му беше сестра.

„Безполезната ми сестра Джанис“.

Така я наричаше, когато мислеше, че Боби не го чува.

Имаше и още една причина да си мълчи. Може да беше само сън.

 

 

Боби видя Мария. Беше коленичила до шкафчето си, тениската на кръста й се беше вдигнала над ниско изрязаните й дънки и разкриваше божествените извивки на гръбначния й стълб, като върхове на планинска верига. Видя гладката й кожа, която изчезваше под черните бикини.

Мария беше най-готиното гадже в шести клас. Карамелена кожа, коса черна като бикините. Очи тъмни като парчетата обсидиан, които Боби й беше дал в часа по естествознание, тогава ръцете им се бяха докоснали.

Мария Муньос-Голдбърг.

Боби клекна пред своето шкафче. Искаше му се да каже нещо, но не знаеше какво.

Мария си беше залепила в шкафчето снимки на Хилари Дъф и Чад Майкъл Мъри. Боби ги беше гледал в един скапан филм, „Пепеляшка“, но щеше да се издъни, ако кажеше, че не ги харесва.

Какво можеше да направи? Мария живееше на една пресечка от Локуот, на 573 крачки от неговата врата. Дали да не й го кажеше?

„Не, ще реши, че я дебна“.

— Здрасти, Боби!

— Здравей! — Извърна се прекалено рязко и си цапардоса лакътя във вратичката на шкафчето. Ох! Толкова го заболя, че чак му причерня.

— Прочете ли простотиите по история? — попита тя.

Той измърмори едно „да“, макар че две не виждаше от болка.

— В Гражданската война има прекалено много битки — оплака се тя. — Не мога да ги запомня всичките.

Боби се почуди дали да й каже, че ги помни по азбучен ред от Антитам до последната буква. Но щеше да прозвучи прекалено тъпо.

— За теста трябва да знаеш само Гетисбърг и двете при Бул Рън — отвърна.

— Има толкова за четене. — Почти го изквича, но от нейните устни прозвуча като нежна мелодия.

„Антитам, Бачелър Крийк, Девилс Бекбоун, Езра Чърч, Чикамуга…“

Нищо не можеше да направи. Мозъкът му рецитираше битките в Гражданската война от А до Я.

— Ще ми помогнеш ли? — попита тя.

— Искаш да кажеш… да учим заедно ли?

— Мога да дойда у вас след училище.

Повдигна рамене, все едно няма проблем, какво толкова.

— Разбира се, супер. Знаеш къде живея, нали?

Тя се усмихна, перфектни зъби, бяха й свалили шината в началото на учебната година.

— Знам, че е някъде наблизо. Виждала съм те пред нас.

„Видяла ме е!“

— Ами… минавам понякога. Близо съм. Къмкуот. Локуот. Авокадо…

„Млъкни веднага! Говориш като абсолютен кретен!“

— И аз съм в този квартал. — Тя се изправи и Боби стана заедно с нея, като по чудо успя да не си изпусне учебниците или да не си цапардоса кокаляците в шкафчето.

— Кажи ми адреса — продължи тя. — Ще мина към четири.

Боби написа адреса на един лист. Знаеше, че не всички хора могат да помнят като него.

— Ще взема няколко дивидита — каза Мария. — Ако свършим бързо, може да изгледаме някой филм.

— Супер! Гледала ли си „Пепеляшка“? Готино филмче.

— Шегуваш ли се? Обожавам този филм! Гледала съм го милион пъти.

Още една усмивка и тя се обърна, тръгна по коридора и прошепна едно сладко „чао“ през съвършеното си рамо.

„Ще се гръмна!“

Мария Муньос-Голдбърг щеше да дойде у тях с учебника си по история, дивидитата си и черните си бикини. Проследи я с поглед до класната й стая, симфонията на гласа й все още отекваше в главата му заедно с…

„Кенесоу Маунтин, Фредериксбърг, Харпърс Фери…“

Имената не спираха. Но се редяха толкова тихо, че все още чуваше гласа на Мария и виждаше в съзнанието си полуотворените й устни, топли и сладки.