Пол Ливайн
Убий всички адвокати (17)

16
Безредици в съда

Хари Карауей, младо ченге от Маями Бийч, караше сегуея^[1] си по Оушън Драйв и изглеждаше като пълен кретен с късите си зелени шорти и тъмните очила.

— Добро утро, Стив! — опита се да надвика бръмченето на возилото си.

— Мръсния Хари — изкрещя в отговор Стив. — Хвани ли някой невъзпитан пешеходец днес?

— Не, сър. А ти пусна ли някой престъпник?

— Денят още не е свършил.

Ченгето махна, даде газ и избръмча по улицата.

Не стигаха велосипедите, помисли си Стив, на които ченгетата въртяха педалите нагоре-надолу по Линкълн Роуд с впитите си фланелки и брезентови шорти и флиртуваха със загорелите туристки. Тъпите сегуеи вече бяха прекалени. Ченгетата трябваше да яздят харлита или да карат грозни фордове.

Скочи на мустанга и се отправи към сградата на криминалния съд.

Сам.

Виктория беше напуснала кораба. Не че не можеше да се оправи и сам. Но той никога нямаше да я остави сама, ако ситуацията беше обратната. Разбира се, никога нямаше да е обратната. На Виктория никога нямаше да й се наложи да ходи в съда да обжалва извършено от нея престъпление. Но като оставеше това настрани, той се зачуди какво всъщност става. Докато наближаваше съда и слушаше „Инкомюникадо“ на Джими Бъфет, който пееше как кара сам на път с дупки, Стив отново си зададе същия въпрос: „Какво става, по дяволите?“

 

 

— Какво готвиш, Кадилак? — попита Стив, щом влезе в двора на съда.

— Ребърца от малко прасенце, супа от овнешка опашка и крокети с шунка — отвърна Кадилак Джонсън, възрастен чернокож с огромен гръден кош и прошарена къдрава коса.

Стив спря пред тезгяха на „Суит Патейтоу Пай“: караваната си беше постоянно паркирана в двора. Кадилак, бивш блус музикант, бивш клиент и настоящ почетен собственик на „Пай“ — официално се беше пенсионирал — плъзна към него чаша кафе от цикория.

— Искаш ли да ти запазя едни ребърца, господин адвокат?

— Не, вече съм вегетарианец.

— Да бе, а аз пък съм републиканец. — Кадилак си наля кафе. — Чу ли доктор Бил по радиото тази сутрин?

Стив повдигна рамене.

— Слушах Мендик Бясното куче да говори за футбол и Джими Бил да пее за текила.

— Докторът говореше за теб.

— Знам. Соломон Мошеника. Стив Змията.

— Нищо подобно. Днес каза, че си имал психични проблеми, с които трябвало да се пребориш, но иначе си бил добър човек.

— Шегуваш се.

— Да пукна, ако лъжа.

След пет минути Стив вървеше по коридора на четвъртия етаж и се разминаваше с ченгета, надзорници, съдебни пристави, лихвари, които раздаваха гаранции, приятелки и майки на навярно невинните орди, които бяха развеждани с белезници от тунела на затвора към стаичките за обвиняеми.

— Хей, хлапе! Задръж конете!

Марвин Менделсон Умника влачеше крака след него. Дребен спретнат мъж около осемдесетте. Имаше добре поддържани мустаци и лъскава гола глава. Черните му очи бяха прекалено големи за тясното лице, а светлосиният му небрежарски костюм най-вероятно беше последен вик на модата през 70-те.

— За къде си се разбързал, Стиви? Не могат да започнат делото без теб.

— Още ли четеш съдебния календар, Марвин?

Дребосъкът повдигна рамене.

— „Щатът срещу Соломон“. Нападение и побой. Пред сбръчканяка Шуорц.

В осем часа всяка сутрин Марвин Умника можеше да бъде видян как прелиства разпечатките, закачени на таблото пред всяка съдебна зала. Като неформален лидер на Съдебната банда, група пенсионери, които предпочитаха процесите пред телевизията, Марвин избираше кои дела да гледат.

— Къде е госпожица Лорд? — попита сега.

— Нямам нужда от нея — отвърна Стив.

— Мишегас^[2]! Разбира се, че имаш нужда от нея.

— Всичко е уговорено.

— Да знаеш едно: човек, който се представлява сам, има шмендрик^[3] за клиент.

— И шлемиел^[4] за адвокат?

— Точно така.

Наближиха вратата на съдия Шуорц и Марвин каза:

— Е, чу ли доктор Бил днес?

— Явно аз съм единственият човек в града, който не го слуша.

— Разправяше хубави работи за теб. Че имаш прекрасна приятелка. И че като съдел от собствения си опит, един мъж трябвало да има и хубави качества, щом изискана и умна жена намира нещо в него.

— Има предвид себе си, Марвин.

— На разбирам.

— Посланието му е, че двамата с него си приличаме по някакъв начин.

Стив влезе в залата, Марвин го следваше по петите. Вътре цареше „безразборна стрелба“ — терминът на Стив за хаос в процедурния график. Адвокати и ченгета, секретари и клиенти се носеха напред-назад из залата, обвиняемите бяха напълнили ложата на съдебните заседатели, всички говореха едновременно. Безредиците ставаха под председателстването на достопочтения Алвин Елайъс Шуорц, единствения човек в залата, по-стар от Марвин Умника.

Съдия Шуорц седеше на две възглавници — или защото хемороидите му бяха цъфнали, или защото при ръст метър и петдесет и пет трудно можеше да се подаде над банката. На младини бил известен като Царя на дъртите вампири; с възрастта лошотията му се беше засилила. Сега се титулуваше „старши съдия“, което означаваше, че е някъде по средата между медицинските грижи за пенсионери и моргата. Не му беше разрешено да председателства на процеси заради влошения слух, слабия мехур и хроничните газове, но се оправяше с гаранции, искове и договорки.

В момента съдия Шуорц надничаше през бифокалните си очила към някакъв пубер с размъкнати торбести панталони. Кльощаво и със закръглени рамене, хлапето имаше вид на пълен кретен с отворената си уста и празния си поглед. От това, което Стив успя да дочуе, момчето току-що се беше признало за виновно за притежание на марихуана и получи условна присъда.

— Дава ти се втори шанс, разбираш ли това, Хосе? — попита съдия Шуорц.

— Казвам се Фреди, съдия — отвърна хлапето. — Съкратено от Фернандо.

— Ернандо? Като окръг Ернандо? Имам трийсет акра близо до Уики Уаки.

— Фер-нандо! — повтори хлапето.

— Не ми пука дори и да се казваш „фанданго“, Хосе. Ако пак се върнеш тук за плюене по тротоара, ще те пратя право в Рейнфорд, където яките момчета ще използват нежния ти задник за пинята^[5]. Компренде?

— Дърт лайнояд — смотолеви хлапето на испански.

Съдията или не го чу, или не разбра как го нарече, защото започна разсеяно да рови из купищата бумаги.

Стив си проби път към първия ред на галерията и седна до пътеката. Трябваше му секунда, за да си даде сметка, че се намира точно до доктор Бил Кригър.

— Какво, по дяволите…

— Добър ден, Стив!

— Какво правиш тук?

— Няма начин да не знаеш, че свидетелствам от време на време. Смятат ме за доста надежден свидетел.

— Патологичните лъжци обикновено са точно такива.

Не можеше да е съвпадение, помисли си Стив. Първо, Кригър цъфва в „Джо“. После почва да приказва хубави неща за него по радиото. Сега се появява в съда и се прави на умник с тъмен костюм и бургундскочервена вратовръзка. Какво беше намислило това копеле?

— Как е великолепната госпожица Лорд?

— Добре. Как е племенницата ти? Аманда беше, нали?

— Чудесно младо парче, нали?

— Жена — отвърна Стив. — Чудесна млада жена. Само психопатите гледат на хората като на „парчета“.

— Това е просто израз, Соломон. Уверявам те, че няма човек на света, който да цени качествата на Аманда повече от мен. Тя е много интелигентна и разбрана за годините си.

— Как каза, че била фамилията й?

— Не съм казвал.

— И как точно ти се пада племенница?

— Прекалено много въпроси, Соломон. Любопитството е вредно, нали знаеш?

— „Щатът Флорида срещу Стивън Соломон“! — изпя секретарят.

— Обвинението готово ли е да започне? — попита съдия Шуорц.

— Винаги готово, ваша чест.

Гласът дойде от дъното на залата. Един строен афроамериканец с двуреден раиран костюм се запъти с бодра крачка към банката на съдията. Копчетата му за ръкавели — миниатюрни сребърни белезници — потракваха, докато вървеше. Беше около четирийсет и пет годишен, но все още изглеждаше като боксьор средна категория — беше се бил в нея в клуб „Златните ръкавици“ като подрастващ келеш в Либърти Сити^[6].

Какво ставаше, по дяволите? Пинчър се появяваше на дела, които можеха да му осигурят телевизионно време ли?

Объркан, Стив му прошепна:

— Шугър Рей, какво става?

— Специално дело, което времето няма да заличи.

— И какво му е толкова специалното? — изсъска Стив на прокурора. — Разваляш ли договорката?

— Спокойно, Соломон. — Пинчър се обърна към съдията с усмивката си на политик. — Ваша чест, постигнахме споразумение, без крути мерки.

— Договорихте се пак?

— Ей сега ще кажа как.

— Стига с този проклет бибоп, карай по същество.

Пинчър любезно се поклони пред съдията, сякаш току-що му бяха направили комплимент за кройката на костюма.

— Ваша чест, прокуратурата е готова да оттегли углавните обвинения, а господин Соломон няма да оспорва опит за нападение, като присъдата ще остане висяща до приключването на терапията за овладяване на гнева.

Стив въздъхна. Точно така се беше уговорил с един от заместниците на Пинчър. Но защо шефът беше дошъл лично? Какво му беше толкова специалното на това дело?

— Господин Соломон? — Съдията като че ли го забеляза чак сега. — Не сте ли вие адвокатът, който хвърлям в дранголника от време не време?

— Това също няма да го оспорвам, ваша чест.

— Добре тогава. Да натъпчем плънката в пуйката.

Съдията подкара по протокола. Разбирал ли Стив обвиненията, отправени срещу него? Знаел ли, че имал правото на процес? Доброволно и по собствена воля ли се отказвал от него?

Стив отговори правилно на всички въпроси за по-малко от три минути, съдията зачеркна кутийките във формуляра и подписа заповедта, която Пинчър му подаде. Съдия Шуорц се наведе над документа, като показа на съдебната зала голото си теме, докато четеше:

— Съдът смята, че обвиняемият е напълно вменяем и разбира последствията от отказа от процес, който се приема безусловно. Присъдата ще остане висяща до приключване на терапията за овладяване на гнева под ръководството на Уилям Кригър, доктор на медицинските науки, дипломиран психиатър.

„Какво?“

— Доктор Кригър ще подаде писмено заключенията си в съда след края на гореупоменатата терапия.

„Но това е лудост! Трябва да има някаква грешка“.

— Тогава обвиненията или ще бъдат снети и заличени от протокола, или в случай на незадоволително протичане на гореупомената терапия, обвиняемият ще бъде осъден с оглед на призната вина.

— Чакайте, ваша чест! — извика Стив с все сила, така че старият лешояд да го чуе. — Кригър е осъден престъпник.

— Вече не — възрази Пинчър. — Правата му са възстановени. Доктор Кригър получи препоръки от изправителния отдел за работата си с буйстващи престъпници и лекарската комисия възстанови правата му. Той е пример за реабилитация.

— Той е пример за откачалка — отвърна Стив.

— Чухте какво отсъдих — изсъска съдията. — Престанете да ми се гърчите и вървете да си овладявате гнева.

И удари с чукчето.

— Секретар, следващото дело!

— Няма начин, мамка му! — извика Стив.

— Какво каза? — попита съдията.

— Този път никак не е забавно, ваша чест.

— Не трябва да е забавно. Вие сте престъпник, нали?

— Не, сър. Аз съм адвокат.

— Все същото. Обвинен си, че си нападнал някой си… — съдията наплюнчи показалеца и прелисти папката — Арнолд Фрескин, служител на щата Флорида. — Съдия Шуорц използва краката си, за да отблъсне стола от банката и да се приближи към пръта със знамето на няколко крачки от него. Сграбчи крайчето на щатския флаг и го опъна.

— Какво виждате, господин Соломон?

— Щатския герб, ваша чест. Индианка разпръсва цветя по земята.

— Точно така. В днешно време индианките пръскат чипове в казината. — Съдията пусна флага и се върна до банката. — Мисълта ми, господин Соломон, е, че сте накърнили честта на славния щат Флорида и господин Пинчър великодушно е решил да ви пожали.

— Да, сър, но…

— Никакво „но“. Току-що приключих с това смахнато дело.

— Натопили са ме, ваша чест. Господин Пинчър и доктор Кригър.

— Говорите врели-некипели, господин Соломон. Следващото дело, и Господ ми е свидетел, минавам на него.

Секретарят се провикна:

— „Маями Бийч срещу «Венгартен Деликатесен». Нарушаване на закона за кашерната храна“.

Пинчър сграбчи Стив за лакътя и прошепна:

— Дай по-кротко. Щото Бил яко ти го е забил.

— Ти ме продаде, Шугър Рей. — Стив се извърна към съдията. — Ваша чест, искам да оттегля признанието си.

— Още ли сте тук? — изкрещя съдия Шуорц. — Ще ви искам наем, адвокате.

Кригър бе минал през летящите вратички и застана до Стив.

— Ваша чест, непокорството на господин Соломон е обичайна проява за неговия тип поведение. Сигурен съм, че терапията ще му се отрази добре.

— Мъдурите на плъх не давам за това — отвърна съдията. — Къде е касапинът, дето е продавал трейф вместо кашер?

— Съдия, искам да дам ход на делото — настоя Стив. — Оттеглям самопризнанията си. Искам процес.

— Искането се отхвърля. Време е да разчистя календара си, господин Соломон, и то не този със зайчетата на „Плейбой“.

— Ваша чест, имам абсолютното право да…

Трае! Съдията удари чукчето с все сила и Стив усети как зъбите му изтракаха.

— Аз карам колата, господин Соломон, а вие сте една размазана конска муха на предното ми стъкло.

Стив нямаше намерение да се предава или да отстъпва.

— Съдия, преди време представлявах Кригър в процес срещу него. Щатският прокурор Пинчър представляваше обвинението. Двамата са в комбина. Ако Кригър не ме оневини, ще ме пратите в затвора. Не разбирате ли, съдия? Това е заговор.

Съдия Шуорц обърна изтерзано поглед към Кригър и за миг на Стив му се стори, че може би го е впечатлил.

— Да чуем какво ще каже главният психиатър — отвърна съдията. — Докторе, какво мислите за тези обвинения?

— Няма страшно, ваша чест — отвърна Кригър с успокояващия си баритон. — Докато работя върху гнева на господин Соломон, ще проверя и тази параноя.