Пол Ливайн
Убий всички адвокати (21)

20
Празни приказки

— Целунал си гола жена? — попита Виктория.

— Не. Да. Не точно. — Стив осъзна, че пелтечи. Отвори неръждаемата метална врата на хладилника и погледна вътре. Празен, но пък студеният въздух беше чуден. Бяха в идеалната кухня на идеалната къща в идеалната пресечка на сто метра от океана. „Каза дел Мар“. Или „Мар Белла“. Или „Ел Поло дел Мар“, доколкото се сещаше. Не си беше направил труда да прочете табелата.

— Целунал си гола жена! — Гласът й беше придобил обвинителния тон на произнасящ присъдата съдия: „Удушил си безпомощно котенце“.

— Това ли те впечатли? — Стив не можеше да повярва. Току-що бе започнал да разправя на Виктория за визитата си при Кригър, но тя се беше запънала на бронзовокожата гола жена в задния двор. — Важното е, че Кригър почти си призна, че е убил Делафуенте. Това прави три!

— Красива ли е?

— Колко трябват, за да станеш сериен убиец? — зачуди се Стив.

— Обзалагам се, че има хубаво тяло. Вечерта в ресторанта ми се стори много секси.

— Повече от две убийства, със сигурност. Но дали три стигат?

— По начина, по който те гледаше, разбрах, че нещо става.

— Знаеш ли какво значи това, Вик?

— Изневеряваш ми.

— Какво?! За какво говориш?

— Целунал си гола жена.

— Всъщност — отвърна Стив, ужасно му се искаше в идеалния хладилник да има бира, — тя ме целуна.

— Но ти не си я отблъснал.

— Какво трябваше да направя? Да я смажа от бой ли?

— Не. Аз ще го направя.

— Заяви, че Кригър й казвал всичко. Прекарах я.

— Обзалагам се.

Стив продължаваше да отваря и затваря хладилника, само и само да има какво да прави с ръцете си. Таванът беше безкрайно високо, поне на четири метра, имаше черни гранитни плотове и огромен барплот от тиково дърво в средата, с размера на едномачтов кораб. Къщата имаше и етикетче с цена със седем цифри. Стив знаеше, че не могат да си я позволят. Но Виктория настоя да я видят, така че ето ги тук. Знаеше, че жените често оглеждат стоки, които нямат намерение да купуват. Нямаше представа защо го правят, но миналата седмица Виктория го беше завлякла до Бал Харбър, където той седя търпеливо, докато тя пробваше най-различни екзотични тоалети на италиански дизайнери. Всяка феерична рокля имаше етикет с цена по-висока от цената на плосък телевизор и разбира се, Виктория не си купи нищо. Мъжете никога не биха направили подобно нещо, макар че си спомняше как веднъж беше направил една пробна обиколка с ферари, просто заради тръпката.

— Както и да е, беше съвсем делово — отвърна той и затвори хладилника. Надяваше се и темата за голата Аманда също.

Виктория за миг го погледна втренчено, със сбърчени вежди. Стив беше виждал този поглед много пъти, но обикновено когато се приближеше към някой враждебен свидетел в съда.

— Сериозно те питам — каза тя. — Възбуди ли се?

„Боже, няма да ме остави!“

— Не. Стана прекалено бързо.

— Значи ако беше имало време за втора целувка, щеше да се възбудиш? Вярно ли е?

— Господи, защо ми трябваше да се влюбвам в адвокатка? Напълно откровен съм и ти казвам всичко, а ти се държиш все едно си пред Върховния съд?

— Сигурно си флиртувал с нея.

— Просто си стоях, неустоим както винаги, но ти не разбираш главното, Вик. Това ми дава голям шанс да се опитам да я обърна.

— Изборът ти на думи е абсолютно фройдистки.

— Може би иска да скъса с него. Ако й помогна да го направи, може да ми помогне да го сгащя.

— Значи ти и неустоимото ти аз ще трябва да прекарате известно време с нея, така ли?

— Аманда спи с Кригър. Няма по-подходящ човек, с когото да се сближа, ако искам да го спипам.

— Първият ти план по ми харесваше. Дето искаше да накараш Кригър да те убие.

— Да се опита да ме убие. — Стив провери вградената микровълнова. Имаше повече копчета и от командното табло на самолет. — Стига, Вик. Ще трябва да ми помогнеш с Аманда.

— Колко ръце трябват, за да намажеш една жена с плажно масло?

— Може да ми даваш съвети как да я накарам да се отвори.

— Да се отвори? Хм — отвърна Виктория толкова безгрижно, че на Стив му се стори, че още малко и ще полети. — Вече си я накарал да се съблече.

— Здравейте, влюбени! — Джаки Тътъл влетя в кухнята от патиото, въоръжена с блекбъри^[1] и изискано кожено куфарче. Обувките и блузата й имаха нещо общо, помисли си Стив. И двете бяха прозрачни. Обувките сякаш бяха направени от прозрачна пластмаса. Блузата пък — от ефирна черна материя. А златните халки на ушите й бяха толкова огромни, че можеше да хвърляш баскетболна топка през тях.

— Видя ли джакузито, Вик? Представям си ви как двамата пиете коктейли и гледате слънцето да залязва в океана.

— Слънцето залязва над Евърглейдс — отвърна Стив.

— От ваните хващам гъбички — каза Виктория.

— О, пак се карате значи!

— Не се караме — възразиха в един глас.

— Супер! Видяхте ли женската и мъжката гардеробна?

Стив прокара ръка по хладния гранитен плот.

— Джаки, не можем да си позволим това жилище.

Джаки го погледна.

— Споменах ли, че прозорците издържат на урагани? Няма да се разбият дори ако Тори хвърли нещо тежко по теб и не те улучи.

— Джаки, Стив е прав — каза Виктория. — Прекалено е скъпо.

Джаки навря двуцветния маникюр на показалеца си в лицето на Стив и каза:

— Ти си виновен.

— Сега пък какво съм направил?

— Ако оставиш Тори да развие практиката, можете да си купите къща в Гейбълс Истейт или поне в Кокоплъм.

— Няма да се нагъзваме на банки и осигурителни компании.

— Е, да защитаваш стриптийз клубове е много по-престижно.

— Щом е свързано с Първата поправка^[2].

— Ами онези потни имигранти и нелегални чужденци, които представлявате без пари?

— Когато първите заселници слезли на Плимут Рок, и те били нелегални чужденци.

— Не разбираш, Стив. Ако двамата не започнете да изкарвате истински пари, никога няма да можете да си позволите приличен покрив над главата. Не и на този пазар.

— Няма да правя компромиси с принципите си. Вики знае правилата.

— Правилата? — Виктория се намръщи. — Да не си постановил закони? Какъв си ти? Главен съдия?

— Не исках да прозвучи така, Вик. Но е „Соломон и Лорд“, а не обратното.

Виктория скръсти ръце на гърдите си.

— Може би щеше да е по-добре да е само „Стив Соломон, адвокат“.

— Стига де, аз съм старши съдружник. Трябва да го признаеш. Водил съм повече дела в повече съдилища и…

— И са те пращали в ареста за неуважение на съда повече пъти.

— Но като съдружници сме равнопоставени във всичко останало — отвърна той.

Джаки Тътъл си вдигна куфарчето и тръгна към вратата. Спря за няколко думи на финала:

— Стив, нека ти кажа това, което Тори няма да ти каже. Имаш много дебела глава.

— Грешиш, Джаки. Вече ми го е казвала.

— А това казвала ли ти е? Понякога си пълен кретен и ако не внимаваш, ще загубиш най-страхотната жена на света.

Стив се извърна към Виктория, очакваше тя да се възпротиви. Почака пет секунди — или пък бяха пет години? Нищо. После каза нещо глупаво. Не, едва ли можеше да се опише като „глупаво“, реши той по-късно. Вероятно беше продиктувано от идиотската мъжка потребност да изглежда студен и безразличен. Не знаеше причината. Но вместо да изрази любовта и привързаността си към Виктория, той каза:

— А бе, всички сме свободни хора. Вик може да прави каквото си поиска.

Джаки продължи към вратата, а Виктория му обърна гръб.

 

 

По целия път по Колинс Авеню Виктория мълча. Стив намери „Маргаритавил“, станцията с дразнеща островитянска музика, която обожаваше, а Виктория намираше за ужасно незряла. Когато Джими Бъфет започна да пее „Къща на брега на Луната“, Виктория се наведе и намали звука. Разсъждаваше върху последните им разговори, като се започнеше от онзи ден, когато Стив на практика й беше казал да си затваря устата и че той щял да решава кое е най-добре за Боби, и че ако искал да иде до дома на Голдбърг и да се метне на полилея като побъркано шимпанзе, значи щял да го направи. Сега пък и „правилата“ за „неговата“ фирма. Последвани от подканата му да си върви по пътя. Макар че знаеше, че не го мисли, здравата се беше напушила. Интересът му — професионален или не — към Аманда Голата маха също не помагаше.

„Толкова дразнещо. Толкова затормозяващо. Толкова снизходително.

А той дори не го проумява.

Може да нарани чувствата ми и да ме накара да се махна, без дори да осъзнае какво е направил“.

Докато минаваха през мръсотията на Сърфсайд, го стрелна с поглед и попита:

— Стив, сигурен ли си, че наистина искаш да живеем заедно?

— Разбира се. Нали го обсъдихме вече.

„Пак приключва разговора“.

— Какво искаш да кажеш? Че съдът е решил?

— Пак ли почваш? Нищо не съм решил. Взимаме решенията заедно и…

— Приеми го, Стив. Не си готов за истинска връзка — каза тя и пак млъкна.

 

 

Стив реши, че най-добрият начин да се отърве от личните недоразумения е като премине на делова вълна. Така че докато Виктория гледаше право напред, той обобщи срещата си с Кригър. Одеве Виктория толкова се беше впрегнала с Аманда, че не й беше разказал всичко. Каза й за хипотетичното признание на доктора, че ако е убил Нанси Лем, го е направил само за да защити някого. После и новината, че крадливата друсана сестра на Стив, Джанис, която спокойно можеше да кандидатства за „Най-лоша майка на столетието“, е свободна жена благодарение намесата на Кригър.

— Кригър се опита да ме обработи за Джанис. Каза, че съм щял да убия собствената си сестра, ако представлявала заплаха за Боби. Мислиш ли, че това иска? Да ме накара да убия Джанис?

Никакъв отговор.

— Или може той да я убие и да ме натопи. Това по може да се очаква от един психопат.

Минаха Едън Рок и Фонтенбло. И двете улици бяха в ремонт, наоколо не се виждаше нито Синатра, нито Сами Дейвис-младши. Движението беше отклонено по моста, който водеше към Артър Годфри Роуд, и Стив намали и спря.

— Това, което не разбирам — продължи той, — е кого най-вероятно е защитавал Кригър, когато е убил Нанси Лем? Няма деца. Коя е тайнствената персона аналог на Боби?

— Какво точно ти каза Кригър? — попита най-после Виктория.

„Супер! Не може да устои на умствено предизвикателство“.

— Доколкото си спомням, думите му бяха: „Кой може да те вини, ако използваш смъртоносна сила, за да защитиш невинно дете? Да защитиш човек, когото обичаш?“

— Говори едновременно за теб и за себе си. Това ти е ясно, нали?

— Разбира се. Твърди, че бих убил, за да защитя Боби. Но кое е неговото дете? Той няма деца.

— Технически погледнато и ти нямаш.

— Аз имам племенник, когото обичам, и Кригър го знае.

Светофарът светна зелено и Виктория каза:

— Наистина ли не се сещаш?

— Не. Нали затова те моля да ми помогнеш.

— Ако престанеш да търсиш криволичещи пътеки, ще видиш колко е просто.

— Добре, давай. Кажи ми, преди Евърглейдс да пресъхне.

— Ти си вуйчо на Боби.

— Е, и?

— А как нарича Кригър Аманда?

— Чичо!

— Добре, то си е почти същото. Тя е била на колко, да кажем, на тринайсет, когато е била убита Нанси Лем. Дете.

Въпроси просветваха в ума му и той ги изрече на глас.

— Но защо Аманда се е нуждаела от закрила? Коя е тя всъщност? И дали Кригър казва истината?

— Сигурна съм, че ще го измислиш, Стив. — Тя махна към тротоара. — Остави ме на Линкълн Роуд.

— Какво!? Тъкмо когато почваме да разнищваме случая?

— Трябва да си купя обувки.

— Обувки ли? Стига глупости! Какво има?

— Реших да си купя обувки. Също както ти реши да откажеш прекрасен апартамент на Брикуел и красива къща в Бал Харбър.

— Значи ми се сърдиш? И затова ще си купуваш обувки?!

— Да кажем просто, че нещата са се обърнали в полза на Джими Чу.