Пол Ливайн
Убий всички адвокати (10)

9
Откачалника и мошеника

— Трябва да задоволявате Нумеро уно. Трябва да праните това, което ви доставя удоволствие, не онова, което другите искат от вас. Хедонизмът е добър. Егоизмът е добър. Алчността е добра. Не, връщам си думите назад. Алчността е супер!

Гласът беше дълбок, ритмичен и омайващ. Със слушалки на главата и бежова гуявера, доктор Бил Кригър гукаше във висящия от тавана микрофон. Стив стоеше в контролната кабина и гледаше през преградното стъкло пад рамото на широкоплещестия звукооператор. До този момент Кригър, който още малко щеше да целуне студения метал на микрофона, не го беше видял. Стив беше дошъл да отправи послание, което щеше да разкара доктор Бил от главата му.

— Личният интерес е най-висшата морална ценност — продължаваше да дърдори Кригър, — а себераздаването — най-големият порок. Не можете да направите някой друг щастлив, така че не се и опитвайте. Дайте сто долара за благотворителност в Деня на благодарността и ще ви поискат двеста за Коледа. Нагответе риба тон за съседката си в инвалидна количка и другата седмица тя ще очаква филе миньон. Хората, за които правите саможертви, не ги оценяват, така че забравете за тях. Чакайте, ще кажете вие. Това е жестоко, доктор Бил. Грешите! Не бъдете загубеняци. Моралният живот е изпълнен с личен интерес. Ако всеки преследва собственото си щастие, няма да има цял куп нещастници, които все да се нуждаят от помощ. И колко прекрасен би станал светът!

Повиши тон. После се разсмя, дълбок гърлен смях. Кригър се беше прошарил по слепоочията, откакто Стив го беше виждал за последен път. Но изглеждаше в изключително добра форма. Чуплива коса, сресана гладко назад. Здрава челюст, която нито веднъж не увисна, докато поглеждаше бележките си. Не по-висок от метър и седемдесет, но със здраво и набито телосложение. Явно беше наддал в гърдите и раменете. От вдигане на тежести в затвора вероятно.

— След кратко прекъсване — каза Кригър в микрофона, — моите седем съвета за самодоволен живот. Съвет номер едно. Думата „непобедим“ започва с „не“. НЕ сменяйте честотата.

Кригър вдигна чашата си с кафе и погледна към стъклото. Забеляза Стив от другата страна и се усмихна широко. За миг усмивката изглеждаше искрена, израз на приятна изненада от срещата с добър приятел. После ъгълчетата на устните му леко увиснаха, сякаш Кригър току-що си беше спомнил, че старият приятел му дължи пари. След секунда усмивката стана ледена и лицето му се превърна в замръзнала маска.

 

 

— На какво дължа честта? — попита Кригър и махна на Стив да седне до него.

— Дойдох да ти кажа едно-единствено нещо. Не ме е страх от теб.

— А защо трябва да те е страх?

— Ако ме преследваш, ще се стоваря върху теб като цял тон бетон.

— На практика са две неща. Не те е страх и си цял гои бетон.

— Не съм ти дрогирана жена в джакузи.

— Не разбирам накъде биеш, адвокате. Да не искаш да кажеш, че би желал да си надрусана жена в джакузи? Това говори за проблем с половата ориентация?

— Искам да кажа, Кригър, че мога да се оправям сам.

— Интересен подбор на думи. „Да се оправям сам“. Като дете много ли си мастурбирал? И сега ли мастурбираш?

— Да ти го начукам, Кригър!

От тонколоната на стената се чу механично „бийп“.

— Боже, Нели! — разсмя се Кригър. — Добре, че излъчваме със седемсекундно закъснение.

Стив объркано погледна към кабината. Червена светлина озаряваше думите „В ефир“.

„Мамка му! Това излъчва ли се?“

Кригър се наведе към микрофона.

— Слушате доктор Бил на живо от Маями, с участието на нашия специален гост мошеника Стив Соломон. Телефонните линии са отворени от Палма Бийч до Кийс, от Марко Айланд до Бимини.

— Имам въпрос към адвоката.

— Давай, Джери — каза Кригър. — Но гледай да не е много труден. Че Соломон се е явявал четири пъти на държавен изпит.

— Три пъти — поправи го Стив.

— Каква е разликата между адвоката и пиявицата? — попита Джери.

— Хайде стига — отвърна Стив.

— Пиявицата поне не ти изпива кръвчицата до капка — отвърна Джери.

Кригър изцвили така, сякаш Джери от Пайнкрест беше новият Робин Уилямс.

Кригър натисна паузата и заглуши микрофона.

— Остани, Соломон. В почивката ще ти кажа нещо хубаво.

Стив застина за миг. Кригър погледна монитора и натисна друго копче на телефона.

— Лу от Мирамар, ти си с доктор Бил.

— Аз съм голям фен на „Ураганите“ и си спомням, когато Соломон играеше.

— Чуваш ли, Соломон? — каза Бил и му махна да не става от стола. — Ето ти един фен. Явно никога не ти е бил клиент.

— Любимият ми момент е — продължи Лу от Мирамар, — когато Соломон го изритаха от трета база по време на Колежанските световни серии.

Стив въздъхна.

„Защо изобщо дойдох тук? Да покажа колко съм корав. Да предупредя Кригър. И какво излезе накрая? Правят ме на глупак в токшоу, клоаката на радиоефира“.

— Реферът свири лошо — възпротиви се Стив.

— Не се изненадвай, Лу. Когато Соломон губи дело, винаги обвинява съдията. — Кригър натисна друго копче. — Лекси от Саут Бийч, в ефир си.

„Лекси? Не може да бъде!“

— Защо не оставите Стиви на мира, а? — чу се писклив женски глас. Да, Лекси!

„Каквото и да си намислила, Леке, не се опитвай да ми помагаш“.

— Той е страхотен адвокат и много готин пич.

Кригър дари Стив с ослепителна усмивка. Все едно баракуда показваше зъбите си на малка рибка.

— Значи Соломон те е представлявал, така ли?

— Спестил ми е милиони долари от глоби за паркиране.

— Пътнотранспортни произшествия. Там му е силата на Соломон.

— Не разбираш, докторе! Фишовете бяха все за паркиране на места за инвалиди. Но Стив намери един кинезитерапевт, който каза, че имам булимия, и се отървах.

— Забележително — възхити се Кригър. — При Соломон виновният се измъква, а невинният лежи в затвора шест години. — Психиатърът сниши гласа си, сякаш споделяше някаква тайна със слушателите. — А сега, приятели, направо няма да повярвате, Соломон веднъж съдил сърфист, че откраднал вълната на друг сърфист. Кой казва, че не се нуждаем от реформа в закононарушенията?

— Сърфистите смятат вълните за своя собственост — оправда се Стив. Но вече бяха пуснали музиката и тоноператорът сочеше с пръст Кригър от другата страна на кабината.

— Продължаваме веднага след новините — каза Кригър. „В ефир“ изгасна и той свали слушалките. — Беше супер. Трябва да си направим собствено шоу. „Откачалника и Мошеника“. Може да го излъчваме едновременно по няколко радиостанции. След година вече ще сме на сателита.

Май баща му щеше да излезе прав, помисли си Стив. Може би Кригър си търсеше спаринг-партньор.

— Аз съм глас народен — продължи Кригър. — Гласът на ядосаните хора, които мразят адвокатите. Ти ще продължиш да се правиш на тъпак.

— Не се правех.

От високоговорителите се чуваше баритонът на новинаря. Стоковият пазар вървял нагоре. Водната маса надолу. Общинарите били шокирани, ама много, да открият, че проституцията се шири по Бискейн Булевард. Кригър завъртя едно копче и намали звука — съвсем мъничко.

— Знаеш ли, Соломон, наистина ти се възхищавам. Иска се кураж за това, което ми направи.

Стив замълча.

— Не ти ли е любопитно как разбрах? — попита Кригър.

Стив си пое дълбоко дъх, но не каза нищо. Говорителят продължаваше с риболовните новини. Скумрията кълвяла. Костурът само си плувал.

— По средата на процеса — продължи Кригър — прокурорът включи като улика така наречения „сходен инцидент“. Как се казваше?

— Правилото на Уилямс — отвърна Стив. — Обвинението може да представи сходни инциденти от миналото на обвиняемия, за да докаже модел на поведение.

— Да. Горкият Джим Бишиърс се удавя в Кийс. И години по-късно нещастната Нанси Лем се дави вкъщи. Доста трябва да се напънеш, за да свържеш двата случая, не мислиш ли, адвокате?

— Не и когато и двамата са ударени по главата с прът, който по някаква случайност държиш ти самият. Съдията отсъди, че първият инцидент е достатъчно сходен и може да бъде приет като улика.

— Не ме е яд на съдията, Соломон.

Тръгна реклама на местна агенция за запознанства за пренатоварени и похотливи шефове.

— Един ден, докато течеше обжалването — продължи Кригър, — прегледах всички документи по делото. И знаеш ли какво открих? Две копия от полицейския доклад за инцидента с лодката. Едното в папката на прокурора, а другото в твоята папка.

— Е, и? Пинчър беше длъжен да ми даде копие, когато се позова на правилото на Уилямс.

— Точно така. Само че твоето копие беше с по-ранна дата. Ти пръв беше намерил полицейския доклад и беше дал фотокопие на Пинчър. Продаде собствения си клиент.

Стив не промълви нито дума. Разговорът им можеше да се записва. Все пак бяха в студио.

Проклетите парафи. Беше проявил небрежност. Е, какво можеше да очаква? Никога дотогава не беше предавал клиент.

— Отначало — продължи Кригър — направо побеснях и бях готов да те убия. А ти най-добре от всички знаеш, че съм способен да го направя, нали? После осъзнах, че си постъпил както трябва. Живееш според собствени закони. Нарушил си адвокатската си клетва, за да пратиш собствения си клиент в затвора. — Кригър се разсмя гръмогласно: все едно въглища се търкаляха по улея и голямо мазе. — Целият настръхвам само като се сетя за това. Приложи теорията ми на практика, Соломон. Ние сме двама изгубени в миналото братя, ти и аз.

— Аз не убивам хора.

— Все още. — Пак смях. После с убийствена искреност Кригър добави: — Ще станем големи приятели. Добре ще си прекараме заедно.

— Друг път!

— Стига, Соломон. Поне това ми дължиш. Всъщност ми дължиш шест години. Докато аз ядях блудкава храна и живеех в килия с метален кенеф, ти беше навън и се радваше на живота. Имаш си и приятелка. Как й беше името? Виктория, нали? Нямам търпение да се запозная с нея. И племенникът ти живее при теб. Робърт. Има проблеми със здравето, нали? И си имаш разправии с държавата за попечителските права. Гледай да си пазиш досието чисто. Нали не искаш да ядосаш онези кретени в Семейни грижи. Как е баща ти, между другото? Съдия Соломон не прекалява ли с чашката напоследък?

Има много начини да заплашиш някого, Стив го знаеше. В единия край на спектъра адвокатът ти може да изпрати писмо, с което да уведоми, че възнамеряваш да използваш всички предвидени от закона средства, за да защитиш правата си. В противоположния край можеше да навреш дулото на пистолет в устата на някого, да му избиеш зъбите и да му изкрещиш, че ще му размажеш мозъка по стената. Или пък да избереш средния път. Можеш да споменеш всички хора на света, които въпросният човек обича, и да спреш дотук. Стив усети как лицето му пламва. Стомахът му се сви на топка.

— Стой далеч от тях, Кригър. Да не си посмял да ги доближиш или ще те накълцам на малки парчета и ще нахраня с тебе акулите.

— Съмнявам се. Както сам каза, ти не си убиец.

— А ти какво каза? Все още.

— Прощавай, че не се напиках в чорапите, но прекарах шест години в гнездо с гърмящи змии и нямам дори белег от ухапване.

— Може би при следващия си престой няма да имаш този късмет.

— Че защо да се връщам в затвора?

— Въпрос на време е да се почувстваш обиден от някого. Ще използваш тъпата си философия, за да оправдаеш действията си, и преди да успееш да кажеш: „Човек зад борда“, още един труп ще се носи по корем. Затова няма да те изпускам от очи, Кригър, искам да присъствам, когато ченгетата почукат на вратата ти.

Никой не почука, но тапицираната врата се отвори широко и две ченгета от Бреговата полиция на Маями влязоха в студиото. Странно, помисли си Стив. Но животът е такъв понякога. Сещаш се за жена, която не си виждал от три-четири години, и същия ден тя потропва на вратата ти и води за ръка момченце, което удивително прилича на теб. Не че някога му се беше случвало, но беше слушал такива истории.

Какво правеха бреговите ченгета тук? Да не би Кригър да беше прерязал гърлото на някой турист на опашката пред „Джоус Стоун Краб“?

— Вие ли сте Стивън Соломон? — попита по-възрастното ченге. Имаше сержантски нашивки и мустаци. Беше към четирийсетте и имаше уморен вид.

— Същият — отвърна Стив. — За какво става дума?

Смътно си даде сметка, че Кригър се навежда към микрофона, гласът му беше зловещ шепот:

— Извънреден репортаж. Последни новини. Вие сте на живо с доктор Бил…

— Арестуван сте, господин Соломон — уморено заяви сержантът.

— За какво? Какво съм направил, ругаене в ефир ли?

— Стив Соломон Мошеника е арестуван точно тук, в студио А — тържествуваше Кригър.

— Нападение и нанасяне на телесна повреда.

— Още не съм го ударил това копеле. — Стив кимна към Кригър.

— Не него. Господин Фрескин.

— Кой, по дяволите, пък е този?

По-младото ченге извади белезници.

— Моля поставете ръце зад гърба, сър.

„Дяволски любезен, точно както ги учат в полицейската академия“.

— Не познавам никакъв Фрескин.

— Ръцете зад гърба, сър — настоя младокът.

— Напрежението нараства — съобщи Кригър триумфиращо. — Слагат белезници на Соломон.

— По дяволите! Кой е тоя Фрескин? — Стив изпитваше смесено чувство на гняв и унижение.

— Щатски надзорник — отвърна сержантът. — Арнолд Фрескин. Нападнали сте го в адвокатската си кантора.

„О, оня ли!“

— Оня извратеняк ли? Бореше се свободен стил със секретарката ми.

Още докато го казваше, осъзна, че нарушава съвета, който даваше на всичките си клиенти.

„Никога не говори пред ченгетата. Само си копаеш по-дълбока дупка“.

— Имате право да мълчите — почна сержантът. — Имате право на адвокат. Ако не можете да си позволите адвокат…

— Знам. Знам.

— Водят го в участъка — весело възкликна Кригър. — Дали Стив Соломон освен че е мошеник, е и насилник? Останете с нас.