Пол Ливайн
Убий всички адвокати (12)

11
Това кубинско момиче

Стив допи чашата кашерно вино, която баща му беше оставил на масата. Имаше вкус на течно желе от грозде. Боби беше в стаята си с Мария и Стив трябваше да се подсили, преди да тръгне по коридора. Възнамеряваше да почука на вратата, преди да влезе. Ако беше заключена, щеше да я разбие и да нахлуе като отряд за бързо реагиране в лаборатория за амфетамини.

Какви все пак бяха правилата за подрастващите пубери в днешно време? Съвсем наскоро му беше хрумнало, че Боби е на прага на опасната пропаст на пубертета, можеше да се нуждае от една бащинска лекция за птичките и пчеличките. Заговори с племенника си за това, но момчето каза, че знаело всичко за безопасния секс и контрацептивите, дори му разказа за някакво момиче от прогимназията, което забременяло.

— След това нито едно момиче не иска, нали се сещаш, да го прави, но пък броят на цветните купони се увеличи, не че мене са ме канили де.

— Цветни купони?

— Стига, вуйчо Стив. Момичетата си слагат различно червило и момчетата си смъкват панталоните, идеята е да получиш колкото се може повече различни цветове по…

— Господи!

Стив спря пред вратата на Боби и започна да души въздуха като ловджийско куче. Нямаше цигарен дим, нито трева. Но имаше нещо странно. Цитрусов аромат. Портокал или мандарина.

Почука веднъж и влезе.

И двете хлапета бяха с отворени учебници. Облечен с провиснали панталони и жарсена фланелка на „Ураганите“, Боби се беше настанил върху подобното на чувал кожено кресло. Мария се беше проснала на кревата му. Носеше дънки с ниска талия с достатъчно цепки и кръпки, та човек да остане с впечатлението, че е стъпила на противопехотна мина. Под мрежестия потник се виждаше дантелен сутиен. Кожата й беше като тъмен карамел, а яркочервеното й червило лъщеше като прясна боя. От дванайсетгодишния й пъп се подаваше лъскава обица.

Боби махна на Стив, но продължи да говори на Мария, приличаше на учител дребосък.

— Битката при Гетисбърг станала по една голяма случайност. Лий и Мийд никога не се били уговаряли: „Хайде да се срещнем в това малко градче в Пенсилвания и да си устроим една голяма битка“. Просто Северът решил там да спре настъплението на Конфедерацията. Искам да кажа, че ако не го били направили, армията на Лий можела да завладее Филаделфия, дори и Вашингтон, и Южните щати да спечелят войната.

— Щеше да е отврат — отвърна Мария. — Здравейте, господин Соломон.

— Здравей, Мария! По какво учите, деца?

— По математика — отвърна Боби. Явно държеше да се направи на интересен пред гаджето.

— Американска история, господин Соломон. Боби я знае наизуст.

— Не е толкова сложно — каза Боби.

— За мен е. — Мария му се усмихна. Подканяща „я ела насам“ усмивка. Цитрусовият аромат се усещаше по-силно тук.

— Каква е тази миризма? — попита Стив.

— О, сигурно парфюмът ми, господин Соломон.

Парфюм!? Боби нямаше шанс.

— „Бушерон“ — обясни Мария. — На мама е.

„Първо взимат парфюмите на майките си. После и контрацептивите“.

Стив познаваше родителите на Мария от Комитета на доброволните патрули в квартала. Ева Муньос-Голдбърг, гордата дъщеря на върл противник на Кастро, често вършееше из квартала, раздаваше материали, които призоваваха за бомбардировки над Венецуела и убийство на Уго Чавес. Като дете всяка събота и неделя беше трамбовала из Евърглейдс с баща си и банда братовчеди, за да стреля с узи по картонени мишени на Фидел. После се прибираха всички накуп, за да си правят барбекю, да пият „Куба Либре“ и да гледат „Делфините“ по телевизията. Наскоро Стив беше видял Ева да кара черния си хамър из Коконът Гроув със стикер на Националната асоциация за защита на огнестрелното оръжие на задната броня.

Бащата на Мария, Мирон Голдбърг, беше специалист по болести на венците и имаше кабинет на Миракъл Майл в Корал Гейбълс. Върху приуса на Мирон се мъдреха стикери в подкрепа на Гринпийс и призиви за спасяването на морските крави. Най-опасното оръжие, което притежаваше, беше титанова сонда за почистване на зъбните канали. Семейство Муньос-Голдбърг бяха идеално доказателство за пълния с паеля казан за мултиетническо и разнокултурно претопяване в Южна Флорида.

Докато наблюдаваше блажено излегналите се в стаята деца, Стив реши, че трябва да прочете на племенника си една лекция за самоконтрола във възрастта на бушуващите хормони. И още една мисъл му хрумна. Напълно противоположна. Можеше ли тази малка лисица просто да използва Боби, за да си вземе изпитите? Колкото и да обожаваше племенника си, Стив трябваше да признае, че хлапето не беше сред кандидатите за моден каталог на „Абъркромби енд Фич“. Боби беше кльощав обичлив самотник с дебели лупи, който не се вписваше в нито едно клика.

— А каква е тази повратна точка? — попита Мария с пръст върху текста. — Може да се падне на теста.

— Повратната точка на Конфедерацията — започна Боби. — Петнайсет хиляди войници на Конфедерацията. Някои успели да стигнат до линията на съюзническите войски, но били накълцани на парчета. Никога не се прави фронтална атака нагоре по стръмното. Когато врагът държи върха, трябва да го заобиколиш. Да се направиш, че атакуваш по единия фланг. — Боби замахна с лявата ръка по въображаемия противник. — А всъщност да го удариш по другия. — И стовари мощно дясно кроше. — Когато врагът ти направи зиг, ти правиш заг.

— Колко си умен! — Мария го възнагради с още една сияйна усмивка, после се обърна към Стив. — Чухме ви по радиото днес, господин Соломон.

— Да — добави Боби. — Не предполагах, че един психар може да те подреди така.

— В затвора ли ще ходите? — попита Мария.

— Вуйчо Стив редовно ходи в затвора — заяви Боби с нотка гордост. — Съдиите го пращат да пренощува там, когато ги нервира.

— Всичко ще е наред — отвърна Стив. — Това, което направих, е незаконно само от техническа гледна точка.

Боби изсумтя.

— „Технически“ си смазал от бой някакъв лайнар.

— Внимавай какво говориш, момче.

— Ще оставиш ли психаря да те плюе още?

— Не. Имам план как да му затворя устата.

— Супер! И какво ще направиш?

Стив поклати глава. Какво можеше да отговори? „Ние с дядо ти се опитваме да хванем един убиец, но ти недей да се тревожиш“. Не. Нямаше да каже нищо на момчето.

— Строго секретно — отвърна Стив.

— Стига да не свършиш като оная жена в джакузито. Защото щом доктор Бил е убил нея…

Боби не довърши и се върна към урока по история.

 

 

След час и половина Боби беше потънал още по-дълбоко в кожения чувал. Мария продължаваше да се изтяга върху леглото му и да прелиства учебника. Само преди миг Боби беше направил един трик с мозъка си: съзнателно раздели мислите си на две. Наричаше го „разделяне на екрана“. Това му помагаше да мисли за две различни неща едновременно.

„Искам да целуна Мария. И…

Защо вуйчо Стив се държи с мен като с бебе?“

Това беше единственото му оплакване.

През повечето време вуйчо Стив беше наистина супер. Грижеше се за него. Подхвърляха си топката за бейзбол, учеше го да се задържа върху хо ума и да не се шашка дори когато топката влезе вътре. Водеше го в съда, дори на няколко аутопсии, което беше върхът, като се изключеше вонята.

„Но крие разни неща от мен, страхува се, че няма да се справя“.

Вуйчо Стив беше решил да преследва доктор Бил. Което си беше страшно.

„Но защо не ми каже?“

Над него, на леглото, Мария пусна крак върху рамото му и размърда пръсти. Ноктите й бяха лакирани в ярък цвят и приличаха на пламъчета.

Мозъчните вълни, които пренасяха мисли за доктор Бил, изведнъж се превърнаха в прави линии. Боби усети приятен гъдел в панталоните. Задникът му беше потънал в кожения чувал, беше се облегнал с гръб на леглото и дори не можеше да я види. За да я целуне, трябваше да се извърти, да застане на колене, да се качи на леглото и после какво? Щеше да отнеме няколко секунди и щеше да изглежда преднамерено и тъпо вместо небрежно и готино.

Още един проблем: с език или без език?

Чу пак как обръща страница. Не можеше да чете толкова бързо. Дали не започваше да се отегчава? Дали не чакаше той да направи първата крачка? Точно сега му се искаше да помоли вуйчо Стив за съвет.

„Или мама. Вчера ми каза, че за пръв път правила секс на дванайсет. На моята възраст!“

Мозъкът му отвори още един екран. Ето я Мария на леглото, кракът й, с малки пламъчета вместо пръсти, висеше пред носа му. И ето я и мама, която говори за секс.

Боби не можеше да сподели с вуйчо Стив какво беше казала майка му. Нито дори че се е виждал с нея. Вуйчо Стив мислеше, че майка му е още в затвора.

Беше се появила в парка да го вземе, като всяка друга майка, а не бивша затворничка. Отидоха да ядат сладолед с шамфъстък. Тя започна да говори за живота си, думите просто се изливаха от устата й и повечето бяха доста гадни. Мъжете — понякога дори не знаела как се казват. Дрогата — беше я скапала здраво, затова крадяла и се забърквала в лайната, но сега се била отказала.

Била благодарна на Исус за помощта му. Божият син бил истинският месия и вероятно било време Боби да бъде кръстен.

„Разбира се, мамо. Веднага след моя бар мицва^[1]“.

Боби й разказа за Мария и колко много я харесва. Тя явно се впечатли, особено от семейството на Мария, от това, че майката беше католичка, а бащата евреин.

— Звучи като идеална кандидатка за „Евреи за Исус“ — каза му.

Мария преметна другия си крак през другото му рамо. Стисна бедрата си и накриви очилата му. Усещаше парфюма й — портокал и ванилия, като фруктов сладолед. Искаше му се да оближе лицето й.

— Писна ми да учим — прошепна тя.

„Супер!

Време за действие! Но как?“

Ако можеше да се завърти и да се изправи, чаталът му щеше да е на нивото на очите й. По принцип нямаше да има голямо значение, но в момента здравата се беше надървил. Ами ако не искаше да го целуне? Щеше ли да разтръби в училище, че е пълен извратеняк?

Трети екран се отвори в мозъка му и вуйчо Стив каза: „Винаги показвай уважение към момичетата. Понякога трябва да ги уважаваш дори повече, отколкото се уважават самите те“.

А мама казваше: „Исус проповядва, че ако погледнеш похотливо момиче, извършваш грях. Но готиното при Спасителя, Боби, е, че той прощава. Така че моето мото е: Прави, каквото сметнеш за редно в момента. После винаги можеш да се разкаеш“.