Пол Ливайн
Убий всички адвокати (13)

12
Новини и чувства

„Защо Стив е толкова мълчалив?“

На път към вечерята за рождения ден на Кралицата Виктория разсъждаваше по въпроса. Естествено Стив не беше луд по майка й, която се държеше с него, както и с повечето хора, като с прислуга.

Мисълта Стив да стане част от семейството беше достатъчна да вкисне сметаната в кафето на Кралицата.

— Стив има много качества, скъпа, но наистина ли е мъжът за теб?

Превод: „Мразя го. Заслужаваш някой по-добър“.

Вероятно и Стив не си помагаше много, когато понякога обличаше тениски с надпис: „Това не е звяр, това е майка ти“.

Айрини Лорд смяташе, че Стив е много под нивото й. Стив смяташе Айрини Лорд за използвачка. Виктория обичаше и двамата, но като укротителка на лъвове в цирка трябваше от време на време да размаха камшика, за да кротнат.

Да води Кралицата и новото й завоевание Карл на вечеря — и да плати сметката — вероятно не беше на челно място в списъка с любими неща на Стив. Но въпреки това, мислеше си Виктория, защо изглеждаше толкова резервиран? Добре де, да те унижат по радиото и да те арестуват за побой може да изкара човек от релси. Но Стив беше свикнал на словесни битки и не влизаше за пръв път в затвора, така че какво всъщност го притесняваше?

Като се замислеше, Стив сякаш не беше във форма напоследък. Когато ходиха да оглеждат апартамента, се държа едва ли не враждебно към идеята да живеят заедно. Трябваше да видят още къщи с Джаки, но дали Стив наистина искаше да го прави? Типично в мъжки стил не говореше, така че на нея не й оставаше нищо друго, освен да попита.

— Какъв ти е планът? — каза тя, докато прекосяваха Фишър Айланд.

Въпросът явно го сепна.

— Не може да бъде. — С едната ръка на волана, той закачливо й размаха пръст. — Направо ми четеш мислите.

— Добре. Казвай тогава.

— Не съм сигурен, че мога.

— На кого ще кажеш, ако не на мен?

— Опасно е — отвърна той. — Не искам да се тревожиш.

Тя съвсем се обърка.

— Съвместното съжителство е опасно?

— Какво? Кой говори за съвместно съжителство?

— Ние. Или поне аз. Опитвам се да разбера какви са плановете ти. Къща или апартамент? Да се преместим заедно или да поизчакаме малко?

— О!

— А ти за какво говореше?

— За Кригър. Как ще го приклещя.

Типично за Стив. Или за мъжете изобщо, реши тя. Твоят човек си седи и си мисли нещо и ти решаваш, че се тревожи за връзката ви. Оказва се, че се чуди дали „Делфините“ могат да удържат атаката на „Джетовете“. А когато мъжете все пак проговорят, го правят така, сякаш четат новините по Си Ен Ен. Ураган в залива. Дау Джоунс се покачва с двайсет. 1–95 е затворена. Само фактите, госпожо.

Беше учила психология и лингвистика в Принстън и знаеше, че мъжете и жените общуват по различен начин. Звучеше като клише, но беше вярно. Жените говореха за чувства, това, което учените наричаха „съчувствено говорене“. Мъжете даваха информация, което се наричаше „новинарско говорене“. Когато изобщо говореха.

— И Боби, и баща ми ме питаха какви са плановете ми за Кригър — отвърна й Стив, — затова, когато ме попита какво планирам, реших, че…

— Няма нищо, Стив. Но може би е по-добре да не се разправяш с Кригър. Не се получи кой знае колко добре по радиото.

Женският й начин на общуване. Можеше да каже: „Сам се набута между шамарите днес, съдружнико“. Но пред гадже е най-добре да увиеш критиката в памук, а не да я размахваш като бодлива тел.

— Тъкмо се разгрявах, когато дойдоха ченгетата.

— Май му харесва да те тормози. И ако е толкова опасен, колкото казваш…

— Абсолютно. Затова планът ми ще подейства.

Стив отби от магистралата и подкара по Алтън Роуд.

След три минути щяха да са в ресторанта на Джо. Дълга опашка от туристи щеше да се вие покрай бара и градината. Но между приказките с метрдотела Денис и капитан Боунс Стив щеше да успее да настани компанията в рамките на деветнайсет секунди.

— Почти ме е страх да попитам — каза Виктория.

— Кригър е убил двама души, нали?

— Ти знаеш за двама.

— Така е. Всеки е представлявал заплаха. Джим Бишиърс е щял да раздуха нещата за фалшивото изследване. Нанси Лем е щяла да подаде оплакване за нарушаване на лекарската етика. Да предположим, че още някой отправи заплаха за него?

— Каква заплаха?

И Стив й разказа как Хърбърт щял да се опита да открие капитана, който бил видял как Кригър разбива главата на Бишиърс с канджата.

Докато й разясняваше подробностите, тя започна да анализира плана според собствената си логика. Накрая каза:

— Дори и да откриеш капитана, дори и той да каже: „Да, мисля, че Кригър бутна момчето през борда и после нарочно го удари“, всеки адвокат ще го направи на парчета. „Защо чакахте толкова години, за да кажете истината? Защо другата свидетелка, приятелката, не потвърждава версията ви?“ Дори и да го обвинят, шансовете да го осъдят са…

— Почти нулеви.

— Точно така. Тогава защо ще го правиш?

— Ще ти кажа, но си поеми дълбоко въздух и помисли, преди да ми се накараш.

— Значи е нещо незаконно.

— Казах на татко да раздава визитката ми навсякъде, където ходи — от Кий Ларго до Кий Уест. Да казва на всеки пияница, рибар или моряк, че Стивън Соломон, важна клечка от Маями Бийч, дава награда за намирането на Оскар Делафуенте, изчезнал капитан на рибарска яхта. После ще пусна обява в „Кий Уест Ситизън“ и ще поместя съобщения в интернет със същото съдържание.

Отне й само секунда.

— Не ти пука дали ще намериш човека! Искаш само Кригър да знае, че го търсиш.

— Топло. Продължавай.

— Ще кажеш на Кригър, че си открил Делафуенте, независимо дали си успял, или не. Ще кажеш, че разполагаш с неоспорими доказателства от очевидец срещу него. Може дори да му покажеш фалшиви показания, в които Делафуенте се кълне как е чул Кригър да заплашва Бишиърс, а после го е видял да го бута, преди да го цапне по главата.

— За показанията не се сетих. Браво на теб.

— Това ли е брилянтният ти план? Да използваш себе си за стръв? Да накараш този психопат да се опита да те убие?

На лицето му цъфна усмивка, едновременно детинска и безхаберна. Като момче, което е хванало усойница и я показва на момиче с явната заблуда, че то веднага ще му се метне на врата.

— Не мога да го пипна за нито едно от двете убийства, Вик. Но мога да го сгащя при опита за трето.

— А случайно да ти е хрумвало, че Кригър може да е по-добър в извършването на убийство, отколкото ти в предотвратяването му?

— Имам едно преимущество, което Бишиърс и Лем не са имали. Ще съм трезвен и ще знам какво да очаквам.

Този път тя не се опита да смекчи думите си:

— Ти си напълно безотговорен. Още по-лошо, изобщо не те е грижа за хората, които те обичат.

— Не разбирам как можеш да го кажеш.

— Ами Боби? Ами баща ти? Ами аз? Ако пострадаш или те убие, ние какво ще правим?

— Вик, не ме е страх от Кригър. Той е страхливец, който е убил надрусана жена и пияно момче.

Бяха пети на опашката, когато отбиха, за да оставят колата на пиколото пред ресторанта. Клиентите се изливаха от вратите и задръстваха вътрешния двор. По високоговорителите отвън чуха как метрдотелът Денис обявява:

— Партито на Гросман. Стюарт Гросман. Парти за осем.

— Колкото до другото… — каза Стив.

— Кое друго?

— Съвместното съжителство. Къща срещу апартамент.

„Чакай малко — помисли си тя. — Не сме свършили с плана ти за убийство. Не можеш да минаваш на следващата тема само защото си приключил с мъжкарското излагане на фактите“.

— Готов съм на голям компромис. — Стив явно бе много горд от себе си. — Ти обичаш апартаменти. Ниски разходи за поддръжка. Заключваш и излизаш. Уважавам това. Но аз обичам къщи. Уединение. Мангови дървета в задния двор. Какво ще кажеш за къща в града?

„Това не е общуване. Това е мъжкарят пали гъсталака, изгаря земята и продължава нататък“.

— Стив, къщата в града може да почака. Не сме свършили.

Вече бяха втори на опашката за колите. Нямаше много време.

— Дори не ме попита какво е мнението ми за налудничавия ти план, който, между другото, според мен е чисто самоубийство. И какво? Темата е приключена? Сега трябва да си говорим за градска къща с жив плет от хибискус, така ли?

— Мислех си по-скоро за бугенвилия…

— Сериозно ти говоря. Наистина ми е неприятно и искам да направиш нещо по въпроса.

Очите на Стив се разшириха. Все едно го бяха цапардосали с дъска по главата. Прехапа устна за миг. По високоговорителя се чу:

— Партито на Барковиц, Джеф Барковиц. Маса за шестима.

— Добре, Вик. Виж как стоят нещата. Има трима души на света, за които ме е грижа, и то много. Трима души, които обичам с цялото си сърце. Теб, Боби и откачения ми баща. За вас бих застанал пред куршумите.

Думите му я сепнаха.

— Буквално ли имаш предвид?

Той явно се замисли за миг.

— За теб или за Боби. За стареца бих се прежалил на юмрук.

Изглеждаше искрен. Никой мъж досега не й беше казвал подобно нещо: че нейният живот е по-важен за него от собствения му.

— Има и някои други идеи, на които много държа — добави той. — Това неясно, размито нещо, което наричаме справедливост. Преди седем години наистина се издъних яко. Опитах се да осъдя собствения си клиент и сгреших. Сега ми се връща. Но поне за едно бях прав. Бил Кригър е убиец. Днес, когато бях в студиото, спомена Боби и татко. Спомена и теб, Вик.

Побиха я тръпки.

— Защо?

— Защото иска да съм наясно, че може да се добере до вас тримата.

— Отправи ли ти някакви заплахи?

— Каза, че съм му длъжник за шестте години, които е прекарал в затвора. Дошъл е да си събере дълга. Шест години не са нещо, което мога да платя с пари, така че според мен иска да ме нарани, като навреди на някого, когото обичам. Не мога да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо. За да не тръгне след някой от вас, Вик, трябва да го накарам да тръгне след мен.

Какво можеше да каже? Наистина беше безразсъден, но безразсъдството му беше породено от любов, грижа и дълг. Това беше друг аспект на мъжкия представител на вида. Мъжът закрилник.

— Въпреки това ми е неприятно да го правиш — отвърна тя. — Ще ми обещаеш ли поне, че ще си предпазлив?

— Да. Ще ти обещая и всичко останало, което поискаш.

— Добре тогава. — Тя го дари с нежна усмивка точно когато пиколото отвори вратата. — Обещай да се държиш мило с майка ми тази вечер.