Пол Ливайн
Убий всички адвокати (31)

30
За нимфите и досадниците

Боби седеше до него, а Джими Бъфет пееше за „Промени в положението, промени в отношението“. Стив караше на север по Алхамбра към Гейбълс. Игрището за голф „Билтмор“ се виждаше между къщите в средиземноморски и колониален стил. Минаха по моста над канала при Тарагона и на пресечката със Салватиера Драйв намалиха.

Домът на Кригър беше на една пряка и Стив се беше напрегнал. Всичките му планове бяха отишли по дяволите. Първо се беше опитал само да сплаши Кригър. Да се направи на страшен. „Ако ме преследваш, ще се стоваря върху теб като цял тон бетон“. Да бе, много впечатляващо. После се опита да сплаши Кригър с приказки за това как търси — и намира — Делафуенте. Но ако капитанът беше мъртъв, Кригър нямаше от какво да се страхува. Опитът да включи Аманда като съучастничка също се беше провалил. Тя сама го беше причакала. Гола и съблазнителна. Явно поставена там от Кригър. Може би за да саботира отношенията му с Виктория. Кой знае? Копелето го беше погнало от няколко фронта.

Планът за днес? План, изцяло лишен от разум.

„Незаконен, да. Опасен, да. Но разумен — не“.

Съдия Шуорц му беше наредил да води Боби при Кригър за експертно мнение. Щом като щяха да ходят в къщата на Кригър, защо да не огледа какво има там? Защо да не влезе и да види какво ще намери?

— Подранили сме — каза Боби. — С двайсет и една минута и трийсет и четири секунди.

Стив отби до бордюра и спря.

— Искам да ме чакаш в колата. Трябва да свърша нещо.

— Какво?

— Не мога да ти кажа. И когато се видиш с Кригър, не споменавай, че сме дошли по-рано, става ли?

Боби свали очилата си и ги изчисти с предницата на жарсената си фланелка на „Марлините“; беше стиснал здраво устни. Бейзболната му шапка с надпис „Соломон и Лорд“ беше обърната на обратно.

— Пак ли ще се забъркваш в неприятности, вуйчо Стив?

— Защо мислиш така?

— Защото носиш колан с инструменти, а не си шлосер.

— Това е чантичка за кръста за тичане, а не колан с инструменти.

— Тогава защо си сложил вътре шперцове и ключове?

— Много питаш, хлапе.

— Законът на Флорида, член 108, параграф шест — каза Боби. — Забранено е носенето на инструменти за взлом с цел използването им за проникване в чужда собственост или кражба.

Проклета ехолалия, помисли си Стив. Боби се беше размотавал из офиса, когато Стив беше поел защитата на Омар Ортега, младеж, обвинен в притежанието на метален лост, подходящ за разбиването на автомати за паркиране. Ортега твърдеше, че е невинен, макар че плати хонорара му с монети от по 10 и 25 цента.

— Нали сме поканени в къщата на Кригър, Боби?

— Да, съдията каза, че трябва да ходим при него.

— Значи не нарушавам ничия собственост. Просто идвам по-рано. Какво съм виновен, че може да има заключени врати или шкафове?

— Мама казва, че ако влезеш в затвора, мога да ида да живея при нея.

— Много гостоприемно от нейна страна.

— Казва, че дори и да не идеш в затвора, ще накара съдията да й даде попечителските права.

— Ти какво мислиш по въпроса?

— Знам, че се държа с мен много лошо, но тогава беше толкова зле, че просто не зависеше от нея. Не я мразя, пък и тя има нужда от мен, защото е съвсем сама. Искам да кажа, че няма дори приятели.

Помълчаха. Стомахът на Стив се бе свил на топка. След няколко минути щеше да се промъкне в къщата на Кригър като крадец, но единственото, което го плашеше, беше, че племенникът му явно е готов да го изостави.

— Какво искаш да кажеш, Боби? Искаш да живееш с майка си, защото я съжаляваш?

Очите на момчето се напълниха със сълзи.

— Знам, че я мразиш за това, което ми направи.

— Не я мразя. Тя все пак ми е сестра. Но ми е трудно да кажа, че я обичам.

— А на мен пък ми е майка.

„Майка!“

Стив не споделяше топлината, която се разливаше като река у Боби. Честно казано, единствените чувства, които хранеше към сестра си, бяха човекоубийствени в същината си.

— Искам да направя това, което е най-добро за теб — каза Стив. Мъчеше се да потисне желанието си да изкрещи: „Ако не те бях взел от нея, отдавна щеше да си мъртъв!“

— Аз пък искам да престанете да се карате.

— Добре. Нещо друго?

— Искам да се виждам с мама, но да продължа да живея при теб, вуйчо Стив. Ние с теб си оставаме заедно, нали?

Стив усети как мускулите му се отпускат.

— Добре, ще видя как мога да се разбера с Джанис. По-добре да знам къде си, отколкото да се криеш, за да я виждаш. Но искам доказателство, че е чиста. Става ли?

— Става. — Боби вдигна ръка и плеснаха длани.

Стив отвори вратата и беше вече с единия крак навън, когато Боби добави:

— Моля те, внимавай много, вуйчо Стив. Ако загазиш, какво ще стане с мен?

 

 

На алеята пред къщата на Кригър беше паркиран един лексус. Стив реши, че собственикът му е пациент, дошъл за терапевтичен сеанс. Тръгна по покрита с розови плочи пътека, която минаваше покрай живия плет от хибискус и излизаше в задния двор. Точно както и предполагаше, Аманда се приличаше там, топла и гола, под лъчите на обедното слънце. Но преди да завие зад ъгъла, което значеше да се изтъпанчи пред прозореца на кабинета на Кригър, Стив се шмугна във вестибюла. Страничната врата на кухнята беше отворена и той влезе.

Кухнята се нуждаеше от обновяване, но иначе беше чиста и просторна. Имаше кана кафе, още топло.

„Допи ми се кафе, докторе“.

Планираше алибито си.

Вътрешна врата водеше към коридор, който стигаше до всекидневна. Традиционни мебели, бахамски щори на прозорците, рядко използвана камина. Над камината — картина. Идеализиран портрет на Кригър на голямата му яхта „Психотерапия“. Психиатърът изглеждаше малко по-висок и по-слаб. С бронзов загар и мускули, с едната ръка хванал руля, с другата — дросела. Мъж, който държи всичко под контрол.

Стив винаги си беше мислил, че портретите трябва да са само на мъртви предци. Не беше ли акт на необуздано его да поръчаш портрет на самия себе си? Може би яхтата на Кригър трябваше да бъде прекръстена на „Нарцисизъм“.

Качи се по стълбите за втория етаж, стъпваше тихо.

„Какво по-точно търсиш, по дяволите?“

Не знаеше. Не очакваше да намери документ, закачен в рамка на стената: „Аз убих Джим Бишиърс, Нанси Лем и Оскар Делафуенте. Искрено Ваш: Доктор Бил“.

Но човек никога не знае. Дневник. Недовършени мемоари. Стив имаше дело, в което клиентът му си беше направил списък, за да не забрави да си купи маска, и беше отбелязал и адреса на банката, която възнамеряваше да обере.

Чувстваше, че трябва да направи нещо. Да открие нещо. А не просто да чака Кригър да предприеме следващия ход.

В края на стълбите — коридор. В дъното имаше отворена врата и той влезе през нея.

Спалня.

Голямо легло. Четири стълба, олекотена завивка, сребриста.

Огледа стаята, опитваше се да долови вибрациите от човека, който спеше тук. В ъгъла, на пиедестал, бронзова скулптура, торс на момче. По стените — карибско изкуство. Картини с ярки цветове. Полуоблечени островитяни в лодки или с мотики. Млади момичета, пак полуоблечени, носят реколтата.

Върху скрина — мъжка кутия за бижута. Стив я отвори — нямаше нужда от шперц или ключ. Два мъжки часовника, скъпи. Копчета за ръкавели. Злато, оникс, нефрит. Прокара пръст по филца, с който беше облицована кутията. Нищо скрито отдолу.

Някъде в къщата изгъргориха тръби. Стив си погледна часовника. След десет минути трябваше да вземе Боби от колата.

Беше се надявал да открие компютър. И да намери нещо в него. Престъпници, които, никога не оставяха отпечатъци на местопрестъплението, оставяха пътечка от трохи в прозореца „Хистъри“ на лаптопите си. Един мъж, който се беше опитал да убие жена си, като пусне включен сешоар във ваната, беше задръстил хард диска на компютъра си с десетки страници за убийство с ток.

Но в спалнята на Кригър нямаше компютър. Трябваше да търси улики по старомодния начин. Отвори чекмеджето на нощното шкафче. Деветмилиметров глок в кобур. Добре, съвсем нормално за Южна Флорида. В долното чекмедже стар албум. Пожълтели снимки от колежа и медицинския факултет. Стив прегледа набързо джобовете със снимки.

Пак чу гъргорене на тръби в стените.

Спря на страница с любителски снимки. Написана на ръка дата на страницата, преди седем години. Снимка на жена в края на трийсетте и момиче, което, грубо погледнато, беше на възрастта на Боби. На плажа, по бански, усмихваха се към обектива, примижали на слънцето. Сянката на фотографа се беше плъзнала по пясъка към тях. Жената беше Нанси Лем. Стив беше видял доста нейни снимки по време на процеса и я позна веднага. Момичето беше Аманда — Мери Аманда по онова време. Бедрата й още не се бяха закръглили и бюстът на практика беше невидим, но чертите бяха нейните.

Стив седна на ръба на леглото и обърна на следващата страница. Този път Нанси я нямаше. Само Аманда. До басейна на Кригър.

Гола.

Така, както Стив я беше видял преди две седмици. Но тези снимки бяха направени, когато е била на границата между детинството и женствеността. Различни пози. Голата нимфа се протягаше, извила гръб на едната снимка, кършеше мършаво бедро на следващата, изпъваше рамене, извръщаше се настрани, за да се видят гърдите й, едва напъпили, после с лице към обектива и разтворени крака, безсрамно изложила на показ рехави косъмчета, русолявочервеникави на слънцето. Усмихната глуповато на следващата снимка, със съвсем невинен вид. С прелъстително издадени напред устни на друга — детска пародия на порнография. Снимка в близък план, само главата, показваше и още нещо. Изцъклен поглед.

Дрогирана! Беше се надрусала с нещо.

На дванайсет или тринайсет. Гола и друсана. В това имаше нещо едновременно тъжно и ужасяващо. Колкото до Кригър, можеше ли да има някакво съмнение? Беше едновременно убиец и педофил. За миг Стив си представи, че е баща на Аманда. Какво щеше да направи? Щеше да пребие Кригър с бейзболна бухалка. Като начало. Щеше да му счупи всяка костичка, като започне от глезените и върви нагоре към обезумелия му череп.

„Да, Кригър, всички сме способни на убийство. И вероятно всички можем и да го оправдаем“.

Една от снимките му беше смътно позната, но с какво? Разгледа я внимателно. Аманда с ръце, изпънати назад, и наведени напред рамене, като плувец на кубчето преди старта на надпреварата.

„Бронзовата статуя в ъгъла на спалнята!“

Изобщо не беше на момче. Беше Аманда. Излят от бронз, стройният й торс приличаше на момчешки. Кригър беше решил да замрази спомена за нея отпреди пубертета. Всичките тези картини по стените. Карибски островитяни. Младите момичета, които носеха реколтата. Голи от кръста нагоре.

Побиха го тръпки.

Чу шум и една от вътрешните врати се отвори. Банята.

От нея излезе Аманда, с мокра коса и бяла хавлиена кърпа, увита около тялото. Уплашеният й поглед мигновено се превърна в палава усмивка.

— Добро утро, сър! Вие сигурно сте майсторът.

Очакваше писък. А не театър.

— Мама и тати не са вкъщи — продължи тя с гласа на малко момиченце. — Но можете да оправите всичко, каквото пожелаете.

Дали разговаряше със същото престорено детско гласче и с Кригър? Тогава и сега. В тази стая, на това легло. Тръпките отстъпиха място на отвращение.

— Нищо не мога да оправя тук. — Стив пусна албума в чекмеджето. — Повредата е прекалено голяма.

— Не ти ли харесват снимките ми? — изкикоти се тя и когато той не й отговори, размота кърпата и я пусна на пода. — Коя повече ти харесва: старата Аманда или новата Аманда?

Не беше помръднал от ръба на леглото. Тя се приближи, разтвори крака, стисна с бедра коленете му и го закова на място. Кожата й беше порозовяла от горещия душ, гърдите й бяха на нивото на очите му, зърната бяха щръкнали. Ако се приближеше още малко, можеше да му отлепи ретината.

— Чичо Бил харесва повече старата Аманда — каза с престорено тъжен тон. — Когато бях на тринайсет, можех да си кръстосам глезените зад главата.

— Трябвало е да се пробваш на Олимпиадата.

— Чичо Бил казва, че циците ми са прекалено големи сега, но според мен не съм чак като крава, нали?

Тя разкърши рамене, гърдите й се люшнаха на сантиметри от носа му.

— Гърдите ти са хубави, Аманда.

— Чичо Бил ги обича малки. Лаленца, така им вика. — Седна в скута му с лице към него и разтворени крака, направо го възседна. — Сигурен ли си, че ти харесват?

— Какво има да не им харесаш? — Прозвуча като баща си. Чувстваше се пълен кретен.

— Тогава защо не ги пипнеш? — Пискливо детско гласче. — Знаеш, че можеш. Можеш да целунеш цицките ми и да направиш каквото си поискаш.

Той не помръдна.

Тя се обърна настрани, така че едната гърда се плъзна по бузата му. Изпъшка и каза:

— Трябва да се обръснеш. Но пък е много приятно.

— Ти си лошо момиче.

— Напляскай ме. — Тя се плъзна от скута му, завъртя се и застана на четири крака. Задникът й се вирна малко над коленете му. Видя отново татуировката на медуза, пипалата й се спускаха по двете бузи.

— Ако те напляскам, ще бъдеш ли добра?

— Ще бъда мно-о-о-о-го добра. — Пак кикот на малко момиченце. — Освен ако не искаш да съм мно-о-о-о-го лоша.

Той се поколеба, преценяваше възможностите.

— Какво чакаш, чичо Стив?

Чичо Стив!

Обръщението звучеше отблъскващо.

Той замахна и я шляпна с все сила по задника. Толкова силен шамар, че все едно марлин се пльосна във водата.

— Ох! Да ти го начукам! — Тя скочи и се развика, в гласа й вече нямаше и следа от дъщерята на прокурора.

— Копеле! Адски ме заболя!

— Съжалявам, Аманда, но не съм ти чичо Стив. — Той стана и тръгна към вратата.

— Ще кажа на чичо Бил какво направи.

— Какво съм направил?

— Изнасили ме.

— Точно така. Дадох ти едно бонбонче и те оправих.

— Ще ми повярва. И после знаеш ли какво ще направи?

— Ще ме фрасне по главата и ще ме удави в джакузито ли? Както е направил с майка ти.

От устата й се чу смях, но очите й бяха студени малки цепки.

— Това ли си мислиш, че е станало?

— Съдът го нарече предумишлено убийство. Но ние с теб знаем по-добре, нали, Аманда? И двамата знаем, че Бил е убил майка ти, за да може да е с теб.

— Това е нелепо. — Пак смях, дразнещ като бодлива тел. — Разбрал си всичко наопаки.

Стив жадуваше да зададе въпроса: „Така ли? Какво стана, Аманда? Какво се случи в нощта, в която майка ти се удави?“ Но понякога мълчанието е най-добрият начин за воденето на кръстосан разпит — най-добрият въпрос е незададеният. Запази мъртва тишина и свидетелят може сам да запълни мълчанието.

— Чичо Бил не е убил майка ми, глупако — каза Аманда. — Аз я убих!

 

 

Докато тичаше към колата, Стив превърташе в ума си това, което му беше казала Аманда. Двете с майка й прекарали съботата и неделята в къщата на Кригър. Майка й я спипала да пуши трева при басейна. Скарали се жестоко, майка й крещяла, че ще загуби попечителството, ако Аманда не спре да се друса, момичето се развикало, че доставяло на Бил повече удоволствие от нея, че тя била стара крава и че той я държал само за да е близо нея, до Аманда. Майка й я шамаросала. Аманда грабнала пръта за чистене — „онова нещо за басейна“, така го нарече — и я ударила. И майка й паднала в горещата вана и се удавила. През нощта, след като спешна помощ откарала майка й, а полицията се заела с разследването, милият чичо Бил завил Аманда в леглото, дал й топло мляко и цяла шепа хапчета и обещал, че ще я покрие.

„Но не е станало така. Аманда лъже!“

Не. „Лъже“ не беше правилната дума. Аманда можеше да мине на полиграфа, защото вярваше в историята си.

Но Стив беше сигурен, че не е убила майка си: Кригър просто я беше убедил, че го е направила. Едва ли му е било кой знае колко трудно. Аманда е била тринайсетгодишна и е имала проблем с наркотиците. Родителите й водели ужасно бракоразводно дело. По-възрастен мъж започнал да й обръща внимание. Непочтен и манипулиращ другите човек, който се възползвал от слабостите й и я вкарал в леглото си.

Опита се да си представи края на тази ужасна нощ. Кригър се навежда над леглото на Аманда. Какво й беше прошепнал? Как беше оформил спомените й?

— Ще се погрижа за всичко, Аманда. Не се тревожи.

— Какво стана, чичо Бил?

— Казах им, че майка ти се е подхлъзнала и си е ударила главата. Всичко ще е наред.

— Кое всичко?

— Никога не си искала да я удариш.

— Аз да съм ударила мама? Не съм.

Това беше единствената версия на случилото се, която се връзваше. Нанси Лем, която също беше имала проблеми с пристрастяването, е открила, че Кригър дрогира дъщеря й и прави секс с нея. Скарали са се и тя го е заплашила, че ще го издаде. Кригър убива Нанси, после убеждава Аманда, че го е направила тя.

Но нямаше начин да го докаже.

Забави крачка. Утринният въздух беше натежал от влага. Игрището за голф беше тихо. Нямаше жива душа. Стив стигна до паркирания под сянката на една индийска смокиня мустанг. Колата беше празна.

Къде беше Боби!?

Дали беше слязъл от колата? Сигурно се беше промъкнал на игрището за голф да гледа как некадърниците си пращат топките в храсталака.

„Джанис! Къде, по дяволите, е безполезната ми сестра? Може да ни е проследила дотук. Да е изчакала и…“

Не. Нямаше нужда да го прави. Трябваше просто да се обади и малкият разбойник щеше да се измъкне да яде сладолед с нея.

Кригър!

Стив хукна към къщата.