Пол Ливайн
Убий всички адвокати (35)

34
Трясък в нощта

Няколко часа след като думите „брак“ и „деца“ изскочиха от устата му като парапланеристи от самолет, Стив Соломон направи равносметка на живота си.

„Аз съм щастлив човек.

Задраскайте го, госпожо съдебен стенограф. «Щастлив» не го изразява точно. Живея в реклама за бира. Играя плажен волейбол с жената, която обичам“.

Беше споделил чувствата си с Виктория и не беше боляло. Обичаха се и се бяха обвързали отново. Канеха се да направят гигантска крачка, като купят общо жилище и се пренесат да живеят заедно. Стив, Виктория и Боби. Готово семейство.

Боби също изглеждаше щастлив на вечеря. Стив го разсмя и хлапето състави първата си анаграма от цяла седмица. Кой знаеше, че „президентът Джордж У. Буш“ може да стане на У! ДЖУДЖЕ ПЪРДИ, НО БЕЗ ТРТ!

Сега Виктория лежеше до Стив в леглото. Бяха изяли пържолите и бяха омели целия пай. Бяха си поговорили още малко в спалнята, бяха се любили, пак бяха говорили, пак се бяха любили и бяха продължили с приказките.

Стив тъкмо се унасяше — мислеше си, че не би си сменил мястото с никого на света, — когато чуха трясък. Навън духаше вятър и от време на време някое гигантско палмово листо се откъсваше от дървото и изшумоляваше покрай къщата, докато падаше на земята. Но този шум беше различен. Стив беше прекалено уморен и доволен, за да се надигне, но въпреки това го направи.

Къщата беше тъмна и той беше гол. Пъхна ръка под леглото, грабна алуминиевата бейзболна бухалка и излезе бос от спалнята. В кухнята надникна през плъзгащата се врата. Задният двор тънеше в зловещ зеленикав мрак, листата на дърветата бяха осветени отзад от мощните прожектори на съседа. Нещо изглеждаше различно, но какво беше?

Отне му само секунда. Капакът на грила беше на земята. Металният капак трябваше да е подпрян на стената, където го беше оставил. Но беше паднал, сякаш някой, който беше обикалял около къщата в тъмното, се беше спънал в него.

Стив отключи стъклената врата, плъзна я и се провря навън, стиснал здраво бейзболната бухалка в дясната си ръка. Можеше да разбие всеки череп с нея без проблем.

Усети миризма на пушек. Какво гореше, по дяволите?

Цигара!

След това в мрака се чу женски глас:

— Пораснала ти е, откакто беше на девет.

Сърцето му заби лудо. Стив се извъртя, готов да стовари бухалката.

— Насам, Стиви.

Извъртя се на другата страна и видя пламъчето на цигарата и едрата жена, която се беше настанила в шезлонга.

— За Бога, Джанис! Какво правиш тук?

— Ето! Дръж! — Изправи се от шезлонга и му метна една кърпа. — Помниш ли как майка все ме караше да те къпя, когато беше малък? Мразеше да се къпеш.

Стив уви кърпата — мокра и студена — около кръста си.

— Друсана ли си, Джанис? Какво става, дявол да го вземе?

— Чиста и трезва. Дойдох да видя Боби.

— Посред нощ?

— Това е единственото време, през което можем да говорим, без да ни висиш на главата като зла мащеха. Или зъл вуйчо, или каквото там се падаш.

— Аз се грижа за него. Аз съм му майка и баща и предпочитам да го видя отгледан от вълци, отколкото от теб.

— Щом те бива чак толкова, ще ми кажеш ли къде е той, по дяволите?

— В леглото. Спи.

— Да бе. Чуках на стъклото му десет минути. Няма го.

Първата мисъл на Стив беше, че Боби спи толкова дълбоко, че не е чул как Джанис тропа на прозореца му. Но не, хлапето спеше леко. Врата на кола, затръшната през две преки, полицейска сирена на Дъглас Роуд, свиренето на чайника… всичко го будеше.

Стив се втурна в къщата по коридора. Отвори вратата на Боби със замах и запали лампата. Леглото беше разхвърляно. И празно.

— Боби! — извика Стив. — Боби! Къде си? Боби!