Пол Ливайн
Убий всички адвокати (18)

17
Недовършено родителско дело

— Какво направи, че ядоса толкова съдията? — попита Виктория.

— Нищо — отвърна Стив. — Нада. Бупкис.

— Трябва все да си направил нещо.

— Защо? — Стив се беше прибрал с надеждата да срещне утеха и подкрепа. Вместо това го подлагаха на кръстосан разпит в собствената му кухня. — Защо автоматично решаваш, че вината е моя?

— Защото имаш навика да побъркваш хората.

— Съдия Шуорц си е бил луд десетилетия наред, преди да го срещна. Можеш ли да повярваш, че трябва да ходя на сеанси при този психопат Кригър?

— Социопат — поправи го Боби. — С нарцистични наклонности и фантазии за могъщество. — Хлапето четеше психологични текстове и преглеждаше какви ли не медицински уебстраници. Поне така отговори на въпроса защо е добавил в „Букмарк“ nymphomaniacs.com. Сега, за пред възрастните, се правеше на всезнайко изпод козирката на бейзболната си шапка с надпис „Соломон и Лорд“. Стивън беше сформирал отбор в бейзболната лига на адвокатите, но тъй като беше закъсал здраво за играчи, набираше попълнения сред клиентите си. Джебчиите се оказваха отлични бейзрънъри; пешеходците, забърсани от някое такси, малко трудно се размърдваха, за да хванат топката.

Навън палмовите листа се удряха в мазилката на къщата. Вътре Стив се защитаваше от упреците, които Виктория сипеше върху него.

— Нищо лошо не съм направил — настоя Стив. — Кригър ме натопи и Пинчър е замесен.

— Защо? Какво ще спечели Пинчър?

— По-скоро може да загуби. Кригър го е заплашил, че ще направи всичко публично достояние и ще разкаже как многоуважаваният щатски прокурор е използвал опорочени доказателства, за да го осъди.

— Пинчър ли ти го каза?

— Сам се досетих. Пинчър ще се кандидатира за повторен мандат догодина. Кого би предпочел да ядоса? Адвокат или водещ на радиошоу?

— Защо толкова му се впрягаш? — Хърбърт Соломон влезе в кухнята с чаша в ръка. Ледчетата потракваха. — Изкарай терапията и обвиненията ще отпаднат.

— Не е толкова лесно, татко. Да ходя на терапия при Кригър е все едно да държа крадец в спалнята си.

Хърбърт беше напълнил чашата си с толкова много бърбън, че трябваше да сръбне от нея, за да не се разлее.

— Ами не си чеши устата със семейни тайни. Трай си, и толкова.

— Тогава ще пише в заключението си до съда, че крия налудничавите си импулси.

— Щом съдията ти е наредил да ходиш при Кригър — каза Виктория, — нямаш друг избор.

— Това е разликата между теб и мен, Вик — отвърна Стив. — Аз смятам нарежданията на съдията за препоръки.

— Това е разликата между цивилизацията и анархията. А в твоя живот цари анархия.

— Няма смисъл да се измъчваш, синко — каза Хърбърт. — Може би колкото повече време прекараш с този психиатър, толкова по-добре.

— Откъде знаеш, татко?

— Не можах да намеря ни вест, ни кост от оня капитан. Имаш нужда от нов план.

Виктория стрелна Стив с поглед. Не беше казал на баща си всичко и тя го знаеше.

— Татко, няма значение дали си намерил Делафуенте, или не. Искам просто Кригър да разбере, че го търся.

Рунтавите вежди на Хърбърт се извиха нагоре.

— Значи си пратил стареца си да гони вятъра? Страхотен син си, няма що!

— Но си прав, татко. Има полза да прекарам повече време с Кригър. И с приятелката му, ако успея да я сваря насаме.

— Още ли смяташ да я убеждаваш, че Кригър е убиец?

— Не! — Цапна се по челото, за да покаже какъв идиот е бил. Никой не се възпротиви. — Останал съм с погрешно впечатление. Мисля, че тя вече знае за миналото му.

— И на какво се основава мисълта ти? — попита Виктория.

— Кригър ми каза колко ценял качествата на Аманда. Че проявявала доста интелигентност и разбиране за възрастта си. Нещо от сорта.

— Така ли?

— С нея се чувства сигурен, тя го подкрепя. Може да й е казал за Бишиърс и Лем. Кой знае? Може би има…

— Трето убийство — продължи Виктория.

— Точно така. Ако Аманда знае тайните на Кригър и успея да направя така, че нещата между тях да се пропукат, като нищо ще ми помогне да го пипнем.

— Това „пропукване“? Как точно смяташ да го направиш?

— Не знам още, Вик. Просто импровизирам.

— Не мислиш ли, че Кригър веднага ще се досети? Той е умен.

— Да, умен е. Обаче аз да не съм тъп?

— Е, не може да се каже, че си гений, вуйчо Стив. — Боби отлепи две слепени бисквити и изстърга със зъби ваниловия пълнеж.

— Благодаря — каза Стив. — Но Кригър също има слабости. Толкова е самоуверен, че си мисли, че няма начин да го победя.

— Фантазии за могъщество — добави Боби. — Фройд е писал за тях.

— Пък ако Кригър иска да прекарваме известно време заедно, както твърди татко, няма нищо лошо.

— Дръж приятелите си близо, а враговете — още по-близо.

— Фройд? — попита Стив.

Боби се намръщи.

— Ал Пачино. „Кръстникът“, втора част.

— Ти нямаш ли домашни? — попита Стив.

— Не.

— Къде беше снощи?

— Никъде.

— Физически невъзможно.

Момчето повдигна рамене, което при подрастващите беше символ на „и какво от това“ или „няма значение“, или „на кого му пука“.

— Нарушаваш вечерния час, момченце.

— Боже, тук е като в затвор.

— Остави момчето на мира — намеси се Хърбърт. — Когато с Джанис бяхте деца, аз…

— Тебе никакъв те нямаше — прекъсна го Стив.

Боби искаше да каже истината на вуйчо Стив.

„Бях с мама. Седяхме в колата й при залива и си говорихме часове“.

Но не можеше да го направи. Вуйчо Стив смяташе, че тя му влияе зле. Но тя изобщо не беше такава. Струваше му се някак объркана, сякаш се нуждаеше от Боби повече, отколкото от себе си.

„Изглежда толкова самотна, сякаш няма никой, с когото да си поговори“.

Затова Боби я слушаше как разказва как е расла в къща с болна майка и липсващ баща, дядо вечно бил някъде, а Стив все спортувал. Мама била съвсем сама, или поне така се чувствала.

Когато му разправяше за мъжа, който я качил на стоп — не си спомняше дори името му, макар че можеше и да му е баща, — Боби се мъчеше да реши дали я обича. Да, вероятно я обичаше по някакъв странен начин. Но със сигурност изпитваше съжаление към нея.

Сега слушаше как вуйчо Стив и дядо му се карат за милионен път за миналото.

— Не ми казвай, че още ми се сърдиш, задето не съм идвал на мачовете от Младежката лига — каза дядо му.

— Нито на викторините, родителските срещи или в болницата, когато ми вадиха сливиците.

— Стига си се жалвал, прекара там само няколко часа.

— Защото не пожела да платиш за стая. Докторът искаше да ме остави да преспя.

— Беше пладнешки обир.

Понякога на Боби му се искаше двамата да пораснат.

 

 

Виктория се мъчеше да реши кой от двамата е по-незрял — Стив или баща му. Ясно беше, че са еднакво заядливи и свадливи. Опита да си представи дома им в детството на Стив. Явно не особено щастлив дом. Със сигурност не и мирен.

Спомниха си още няколко момента. Хърбърт нарече Стив „неблагодарен насран задник“, а Стив го нарече „магарешки бодил, отнесен от вятъра“. После явно им омръзна и Стив се обърна към Боби:

— Още не си ми казал къде беше снощи?

— Сигурно с малката си шикса^[1] — отвърна Хърбърт.

— Татко! Това е обидна дума.

— Друг път!

Пак се почва, помисли си Виктория. Двамата можеха да спорят и за „Честита Ханука“.

— Шикса значи хубаво момиче — отвърна Хърбърт. — Няма нищо обидно. Колкото до малката Мис Хавана-Йерусалим, майка й е католичка, което я прави шикса.

— Значи и аз съм шикса — каза Виктория.

— По дяволите, не! Ти си еврейка пар инжекцион — разсмя се Хърбърт и удари една голяма глътка от бърбъна. — Освен ако двамата още не сте си играли на скрий салама.

— Татко, стига толкова — нареди Стив.

Хърбърт се ухили на Виктория.

— Какво ще кажеш, бубеле^[2]? Стивън подавал ли ти е еврейската наденица? — Хърбърт се изкиска и тръгна към всекидневната, без да дочака отговора. — Не ме свързвайте с никого. Ще гледам някой филм с цици по Синемакс и после ще си дремна.

Виктория се врътна към Стив.

— Защо трябва да го дразниш?

— Мога да ти отговоря, Вик, но не съм сигурен, че ще ме разбереш.

— Пробвай, съдружнико. Завършила съм колеж и така нататък.

— Еврейска работа. Обичаме да спорим, да се оплакваме, да говорим с пълна уста. Ти си епископална. Вие обичате — знам ли — да пиете чай, да носите шлифери с карирана подплата и английската кралица.

На Виктория никак не й се понрави, че я свеждат до някакъв стереотип. Щеше да си поговори за това със Стив по-късно. Но в момента Боби беше още тук и бъркаше в плика с шоколадови сладки.

— Стив, нямаш ли да си свършиш работата като родител? — попита тя.

— Родителската работа винаги е недовършена. — Той се обърна към момчето. — Е, хлапе, прав ли беше дядо ти? С Мария ли беше снощи?

— Тук все едно е инквизицията. — Боби отлепи горната бисквита. — Не, не бях с нея. Тъпият й баща не ми дава да се виждам повече с нея.

Виктория внимателно попита:

— Боби, какво е станало?

— Нищо. Само че доктор Голдбърг смята, че съм странен. — Болката в гласа му беше ясно доловима.

— Ти да си странен? — попита Стив. — Той пък е тъп зъболекар.

Виктория разроши с ръка косата на Боби.

— Защо му е да казва такова нещо?

Боби повдигна рамене.

— По много причини, предполагам. Доктор Голдбърг вечно се заяжда с мен. Не му хареса тениската, която ми купи вуйчо Стив.

— Каква тениска?

Стив поклати глава към Боби, но детето или не го видя, или не му пукаше.

— „Ако не правим секс, терористите печелят“.

Виктория стрелна Стив с поглед. В домакинството на тримата Соломоновци, заключи тя, Стив явно беше най-инфантилният.

— А и на доктор Голдбърг никак не му харесаха стиховете, които бях написал за Мария — продължи той. — Направих анаграми от „Рубаят“ от Омар Хаям.

— Защо? Сигурно е много красиво — отвърна Виктория, опитваше се да напомпа егото на момчето.

— Доктор Голдбърг каза, че цялата поема била покварена.

— Покварена! — Стив удари по барплота.

Защо ли, почуди се Виктория, мъжете вечно трябва да хвърлят разни неща, да удрят и да вдигат шум, за да изразят недоволството си?

— А бе кой днес използва думи като „покварен“? — разбесня се Стив. — Какво още ти каза този сухар?

— Нищо. — Момчето облиза крема от още една сладка.

— Хайде, Боби. Не крий нищо от мен.

Без да вдига поглед от масата, Боби каза:

— Че съм неврастеник. И че не иска да се въртя около Мария. И ако съм си мислел, че ме харесва, жестоко съм се лъжел. Просто искала дай пиша домашните.

Стив удари с две ръце по барплота.

— Кретен! Отивам да му смажа задника!

— Това не е много умно — отвърна Виктория хладно. — Ще снабдиш Кригър с оръжие за пред съда.

— Забрави Кригър. Този идиот няма право да говори на Боби така.

— Няма нищо, вуйчо Стив.

— Друг път!

— Стив — предупреди го Виктория, — успокой се. Няма да ходиш до Голдбърг.

— Вик, това е между Боби и мен, ясно?

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Дистанция ли се опитваш да наложиш помежду ни?

— Нямам представа за какво говориш.

— Тогава ми отговори на следния въпрос. Член ли съм на това семейство, или не?

Стив се поколеба. Само за секунда. После каза:

— Разбира се, че си.

Виктория си спомни как едно старо гадже веднъж й беше казало, че я обича. Тя се беше замислила за няколко секунди — хиляда и едно, хиляда и две — и накрая беше отвърнала: „И аз те обичам“. Но ако трябва да мислиш, ами… значи чувството го няма.

— Значи не ме смяташ за член на това семейство?

— Току-що казах, че те смятам.

— Да върнем лентата назад — настоя Виктория. — Защото изглеждаше така, сякаш говориш на забавен каданс.

— Просто обичам да мисля, преди да говоря.

— Откога? Имаш проблем със сближаването, знаеш ли, Стив?

— О, за Бога! Не сменяй темата. Дай една разумна причина защо да не ида до къщата на Мирон Голдбърг и да не го извикам навън.

— Защото е незряло, незаконно и саморазрушително — отвърна Виктория. — Три причини.

Това явно го накара да млъкне. Но само за малко.

— Добре. Разбрах. Първо ще се погрижа за собствените си проблеми. Ще ида при Кригър. Ще си излекувам главата и ще сваля обвиненията. После ще ида да се видя с Мирон Голдбърг и ще го накарам учтиво, но твърдо да се извини на Боби.

— И ако не го направи? Тогава какво?

— Ще го ритам по дебелия гъз от тях до Сопчопи — отвърна Стив.