Сюзън Джонсън
Сребърен пламък (24)

Глава двадесет и четвърта

Още при първа възможност Трей извика портиера и му нареди да се погрижи за билета му до Ню Йорк. Надяваше се да отпътува още същата сутрин, но свободни места имаше само за следобед. Той учтиво благодари на човека, но веднага след като вратата се затвори зад униформения му гръб, изруга и си наля нова чаша коняк, за да подобри мрачното си настроение. Пътуването му до Париж се оказа нещастна грешка, като се изключи чудесният факт, че разбра за съществуването на сина си. Поставена на едни везни с разочарованието му от Емпрес, радостта, че има Макс, натежаваше. Останалите деца също значеха много за него и той възнамеряваше да ги покани да му погостуват, макар че след предишната вечер щеше да е необходимо нещо повече от учтива покана. За щастие големите суми пари правеха Емпрес по-благосклонна, а той разполагаше с тях. „Поведението й поне е предсказуемо“, иронично си помисли той. Беше сигурен, че няма да му създава трудности.

Допи чашата си и излезе, за да изпрати телеграма на родителите си, че се завръща. Поради обичайното закъснение, предизвикано от бюрократичните формалности, се прибра в хотела, когато денят бе доста напреднал. Фоайето беше пълно с хора, които считаха сутрешната разходка за неотменима част от дневния си режим и в този момент или се връщаха, или се отправяха навън, за да се отдадат на здравословните си занимания. На този фон Сам Честър, все още облечен във вечерните си дрехи, изглеждаше доста странно. Не по-малко чудновато обаче изглеждаше и самият Трей, който бе единственият индианец сред редовните посетители на хотела — все бизнесмени или безделни аристократи. Поздравът, който Сам, очевидно доста пийнал, изрече на висок глас, отекна в тихото помещение и Трей с учтива усмивка посрещна вперените в него погледи, защото реши, че тъкмо Сам е човекът, който ще му помогне да откъсне мислите си от Емпрес. От вида на приятеля му личеше, че Трей ще трябва доста да се потруди, за да го настигне в пиенето.

Въпросите, породени от първоначалната изненада от срещата им, получиха своите лаконични, обичайни за мъжете отговори, които не признаваха минало и бъдеще и засягаха единствено непосредственото настояще. След това Трей и Сам се отправиха към Клуба на жокеите, за да убият времето до края на деня. Говориха за коне, после неизбежно стана дума за жени, а с напредването на деня обсъдиха и качествата на различните марки коняк. Слънцето топло струеше през високите прозорци, а конякът, поднесен както Трей го обичаше — с резенче лимон, оваляно в захар — разливаше приятната си топлина по тялото му и като че ли заобляше острите ръбове на недоволството и разочарованието му. Докато разговаряше със Сам, Трей си припомни безгрижните дни в колежа, когато удоволствията и забавленията нямаха край, проблемите не съществуваха и не можеше да се случи нищо по-лошо от това да си навлечеш неблагоразположението на някой преподавател. Нима беше само преди няколко години? В този миг Трей се чувстваше като старец.

— Чу ли за дуела заради дукесата на Монтрьо? — кестенявата коса на Сам стърчеше като наелектризирана от неизтощимата му енергия. В колежа двамата бяха в дъното на всички лудории, неуморими и импулсивни сродни души. И сега очите на Сам блестяха, докато разказваше за пикантния скандал, предизвикан от някакъв млад офицер, който се дуелирал заради омъжена жена, по-възрастна от него с цели петнадесет години.

Трей любезно се усмихна на неугасващия интерес на Сам към всякакви щуротии и каза:

— Кой не е чувал?

— Не мога да си представя да се бия заради нея. Та тя е стара. — За Сам всяка жена над тридесетте бе направо вкаменелост.

Трей го погледна над ръба на чашата си и учтиво възрази:

— Видях я у Дюне и съвсем не съм съгласен. А ти не би се дуелирал заради жена, дори ако завариш и собствената си съпруга в деликатно положение.

— Вярно е — ухили се Сам. — Толкова много жени има по света. Не си струва човек да се излага заради една от тях.

Преди да срещне Емпрес, Трей би се съгласил изцяло със свободомислието на приятеля си, но обстоятелствата завинаги го лишиха от някогашното му безгрижие. Сега обаче не бе в настроение да издава страстта си на един от новите франтове на Париж.

— Наистина, изглежда доста жени търсят партньори — необвързващо отвърна той.

— Нима не е било така винаги? — съгласи се Сам и повдигна рамене. Надарен със здраво атлетично тяло и с милионите на баща си, Сам много добре знаеше какво е да имаш множество почитатели. — Гайли трябваше да избяга в Белгия — заяви той, привлечен отново от поредната клюка.

— Едва ли ще е за дълго — заяви Трей и си наля нова чаша.

— След това мъжът й черпеше наляво и надясно и досаждаше с разкази за младата си любовница — каза Сам. — Познаваш ли младата танцьорка от Комеди Франсез?

Трей кимна. Та кой не познаваше най-новата звезда в хора?

— На Монтрьо не му пука за жена му, но на кого ли му пука? Не си женен, нали? — веднага след това попита той, защото не се бяха виждали от цели две години.

— Не съм — сковано отвърна Трей.

— Така си и мислех. Не си от този тип мъже… — ухили се Сам. — Но ако някога се ожениш, би ли се дуелирал заради жена си? — Тази европейска привичка изглеждаше в очите на Сам като истински анахронизъм, още повече, че той презираше жените, освен като компания в леглото.

Трей си спомни за яростта, която го обземаше, когато се замисли за обожателите на Емпрес и за желанието да ги избие до един. Понечи да отговори, но се замисли за миг и бавно каза:

— Не знам.

Студеният му тон извика в замъгления от коняка мозък на Сам спомена за слуховете, свързани с Трей.

— Господи, съвсем забравих — изломоти той. На Монмартър се бе състоял дуел, но всички били толкова пияни, че не могли да преброят крачките. Всички, освен Трей, разбира се. Ръката му не трепнала. Само очите му някак особено блестели. Другият умрял. И доколкото Сам си спомняше, не е ставало въпрос за жена, макар че е имало замесена и такава.

— Опитвах се да не го улуча — простичко каза Трей и сключи вежди в лека гримаса, — но проклетият глупак не стоеше мирен.

С напредването на времето Сам започна да убеждава Трей да го придружи на бала на льо Нотр вечерта.

— Не можеш да го изпуснеш, Трей. Най-добрата винарска изба във Франция.

При сегашното му състояние това прозвуча като достатъчно разумна причина да се посети един бал.

— Може би, Сам, това е последната ми вечер в Париж.

— Тогава непременно трябва да дойдеш — отсече Сам. — Трябва ти хубаво пиене и жена за последната нощ.

— Защо не — меко каза Трей. Най-сетне всичко с Емпрес беше приключило. Той не би могъл да я дели, а тя не беше жена, която ще се задоволи с един мъж. Ирония на съдбата, помисли си печално той. Колко често се бе разделял с любовниците си, за да живее живота си без ограничения, а ето че срещна жена, която правеше точно същото. Независимо от възрастта си, той изведнъж се почувства стар и съсипан.

 

 

Макар че Емпрес беше обещала преди няколко седмици да отиде на бала у льо Нотр, тя изпрати бележка на Етиен, който щеше да я придружава, и се извини, че е болна. На сутринта главата я болеше все така силно. Сякаш Трей си беше тръгнал само преди няколко минути. Чувстваше се толкова зле, че не знаеше дали ще има сили да се усмихне и да размени няколко любезности. От храната й се гадеше и залъкът засядаше в гърлото й винаги щом се сетеше за студения поглед на Трей. Предложението на Аделаид да вземе децата със себе си този ден, я избави от ужасната перспектива да обяснява заминаването му пред тях. След сутринта, прекарана в самосъжаление, което се редуваше с ярост от грубото поведение на Трей, Емпрес реши, че и от двете неща няма смисъл, че през последните месеци е проляла цяло море от сълзи по Трей Брадок-Блек и че вече е време да започне да води свой собствен живот. Затова, Емпрес искрено се зарадва, когато Етиен отказа да приеме обяснението на портиера, че господарката е болна. С думите: „Благодаря ти, Бартлет, ти изпълни задължението си“ той му подаде шапката и ръкавиците си, влезе в дневната на Емпрес и с момчешка усмивка заяви: „Не може да си болна, та нали ще ти кавалерствам довечера“.

Той я развесели с необикновеното си чувство за хумор, разсея я със забавните си анекдоти, накара я да се почувства желана като жена и ценена като приятел. След миналата нощ тя се поддаде на очарованието му. Беше уязвима. Накрая се съгласи да я вземе в девет вечерта. Той й изпрати десет дузини от новите рози „Мадам Исак Перие“, за да повдигне духа й. Струпани във фоайето, прелестните пурпурни рози оправиха настроението й. Грижовната галантност на Етиен също допринесе за това.

Леко дразнещият тон на приложената бележка, примесен с измамния му чар я забавляваха и не преминаваха границите на приличието. Вместо сонет върху листа с герба на фамилията си, той бе написал с едър почерк, че се надява ароматът на розите да я упои и да й замае главата достатъчно, за да му каже „да“. Дори опитът му да я прелъсти беше сърдечен и безобиден и обещаваше мигове на взаимно удоволствие. Ето защо Емпрес реши, че Етиен ще бъде най-разумният и приемлив начин да забрави Трей. Прекалено дълго бе копняла по него, но миналата нощ бе разкрила жестоката истина за чувствата му към нея.

Тя бе изгорила парите, след като с дива ярост, но съвсем безуспешно се бе опитала да ги накъса на малки парченца. Обляна в сълзи, тя трескаво размести шишенцата с парфюм и разтърсвана от неистови ридания, най-сетне намери ножичката си за маникюр. Грабна изпомачканите банкноти, седна на пода и ги разряза на хиляди парченца, сякаш всяко движение на миниатюрното острие се забиваше в студеното, черно сърце на Трей. После събра парченцата, но те не успокоиха истерията й, затова тя ги хвърли в камината и поддържаше бумтящия огън до сутринта.

„Тази нощ, реши тя, стиснала в ръце писмото на Етиен и вдишваща аромата на цветята, ще сложа край на дългото си въздържание, на никому ненужната си вярност към мъж, който няма и най-малка представа какво означава тази дума.“ С Етиен щеше да бъде в безопасност — никакви сълзи и разбити сърца. Освен това беше и много забавен. Той ще държи настрана и някои от по-настойчивите й обожатели. Тя все още не бе готова за сериозната любов, всеотдайността, нежността и огромната важност на брака. Ухажорите, които искаха ръката й, трябваше да почакат, докато заздравее окървавеното й сърце. Засега искаше само да заличи Трей от паметта си, а Етиен, ако можеше да се вярва на слуховете, беше достатъчно опитен и съблазнителен, за да й помогне да го направи. Животът й от тук нататък щеше да се подреди чудесно.

Етиен дойде да я вземе. Изглеждаше великолепно във вечерното си облекло. Неслучайно се славеше като най-красивия мъж в Париж. Той се държа внимателно с децата, преди да излязат. Бе любезен и забавен, докато пътуваха към бала в специално изработена за него карета, в която имаше достатъчно място за дългите му крака, предан и мил придружител и партньор за танците, човек с прекрасно чувство за хумор. Емпрес установи, че се смее от все сърце — нещо, което не смяташе, че ще й се случи скоро след предишната нощ.

В съответствие с новото си намерение Емпрес изостави измисления си траур и се облече в пурпурна коприна, гарнирана с черна дантела и дълга сребърна панделка — свободна и екстравагантна вечерна рокля, която отиваше великолепно на сияйното й настроение и на розите на Етиен. Няколко ароматни цвята украсяваха косите й, други бяха примамливо затъкнати в дълбокото й деколте и когато влезе в залата, хванала Етиен подръка, от внезапно възцарилата се тишина стана ясно, че всички присъстващи обявяват дук дьо Век за победител в залаганията в клуба. Свалила траура, бившата контеса дьо Джордан бе възхитителна. Светлата й кожа и косата й бяха прелестно подчертани от наситения цвят на роклята. Декоративната дантела й придаваше някаква вълнуваща дяволитост, а заразителната й жизненост още повече подчертаваше контраста между нея и мрачната, изискана чувственост на дука.

— Е, да смятаме, че момичето си е възвърнало семейното богатство, и то почти напълно, след като се радва на вниманието на дука. Той е много щедър човек — каза някаква жена, насочила лорнета си към Емпрес.

— В тази великолепна рокля изглежда самоуверена като баща си, а под ръка с дук дьо Век просто не можеш да не я забележиш… Кръвта вода не става — отвърна събеседничката й, вдигнала своя лорнет пред очите си. — Кой друг, ако не Максимилиян би дръзнал да отмъкне годеницата на сина на английския посланик! Всички флиртуваха с дъщерята на английския граф — все пак тя беше най-красивото момиче през този сезон — продължи тя, — но всеки имаше достатъчно здрав разум, за да знае къде да спре. — Тя оглеждаше внимателно Емпрес с критичното око на знатна вдовица. Пред погледа й бяха преминали много поколения красиви млади жени. — Но Макс винаги си е бил такъв — все иска не това, което трябва — заключи тя по начин, по който възрастните обсъждат миналото, сякаш е настояще.

— Елоис го разглези.

— Той беше единствено дете. — Тъй като и двете възрастни жени познаваха бабата на Емпрес, това кратко изречение обясняваше нещата и те тържествено кимнаха в знак на съгласие.

— Дуелът с Рошфорт беше истинска лудост. Никой нормален човек не би се дуелирал с него, защото беше безмилостен. Никой, освен Макс, и то заради скъпата му съпруга.

Двата лорнета едновременно се вдигнаха, за да преценят отблизо прекрасната дъщеря на Максимилиян Джордан, която танцуваше валс с дук дьо Век толкова близо до тях, че усещаха аромата на розите.

— По-красива е от майка си. — Злоба ли бе това, или комплимент? Тонът бе рязък, а изречението завърши със сумтене. Може би беше просто носталгия по отминалите времена.

— Има очите на Макс… великолепни очи!

— Макс дълги години използваше силата им. — За миг и двете си припомниха великолепието на Третата империя, когато все още бяха млади и участваха активно във веселия светски живот.

— Докато не хлътна по хубавата англичанка. — Кратката реплика ги върна към действителността.

— Доколко сериозни са намеренията на дьо Век? — Вниманието им отново бе съсредоточено върху настоящето и танцуващата валс двойка, която привличаше погледите.

— Мисля, че са по-сериозни от обикновено. Изабел ми отговори съвсем кратко, когато преди малко си позволих да отбележа, че тази вечер мъжът й, изглежда, предпочита танците пред игралната маса, където обикновено прекарваше баловете.

— Права си. Той никога не танцува.

 

 

— Обичам да танцувам, Етиен. А и вие сте прекрасен танцьор.

Погледът му беше нежен и снизходителен. В очите му, полускрити под тежките клепачи, се четеше радост, че тя се забавлява.

— А аз обичам да танцувам с вас. — Тя цялата искреше. Като шампанско. Бе толкова красива, че той се изкушаваше да я целуне. Розите бяха чудесни и великолепно се съчетаваха с цвета на косата и кожата й.

— Съпругата ви няма ли да има нещо против? — деликатно попита Емпрес, защото това беше десетият им пореден танц и тя току-що бе разбрала, че и Изабел присъства на бала. Когато Етиен предложи да я придружи, Емпрес предположи, че Изабел е в провинцията или има друг ангажимент за вечерта. Преди да разбере, че бракът им е просто продължение на традицията между двата рода, тя се чувстваше доста неловко между двамата съпрузи.

— Да има против какво? — разсеяно отвърна дукът, съсредоточил вниманието си върху високия тъмнокос метис, който влезе от игралната зала.

— Това, че танцувам с вас.

Той се наведе към нея. Не е възможно да е толкова наивна с открития си нрав, който го привличаше у нея.

— Двамата с Изабел разбираме чудесно правилата на вежливостта. Сигурен съм, че тя няма нищо против. — Отговорът му беше съвсем неутрален, макар че въпросът на Емпрес беше напълно искрен. Изабел и той владееха до съвършенство правилата на куртоазията — той плащаше сметките й, тя гледаше децата, а пожелаеше ли да бъде с него, му изпращаше бележки по слугата и съвсем цивилизовано си определяха среща. Над светлите къдрици на Емпрес дукът забеляза как онова зверче Брадок-Блек ги изпива с очи. Вече не… някаква жена го потупа с ветрилото си по рамото и отвлече вниманието му. Клотилд Шиме. Тя несъмнено имаше с какво да привлече погледа. Може би американецът ще хлътне.

С напредването на прекрасната вечер Емпрес все повече се убеждаваше, че е направила верния избор. Беше се забавлявала прекрасно на този бал. Етиен бе не само чудесен танцьор, но и толкова остроумен събеседник, че тя нито веднъж не се сети за Трей. „Колко лесно ще бъде всичко“, самодоволно заключи тя и се укори задето не е забелязала по-рано достойнствата на Етиен.

Самодоволството й обаче беше сериозно разклатено, когато малко по-късно видя Трей, навел мургавото си усмихнато лице над една прелестна жена с руса като глухарче коса и дръзко разголени рамене, които той леко придържаше. Прилоша й от интимната му усмивка и подканящото положение на ръцете му, обърка стъпките, тромаво наруши ритъма и настъпи Етиен. Емпрес се усмихна извинително и отмести поглед от ужасната гледка. Та той танцуваше с Клотилд Шиме, най-ухажваната млада наследница в Европа. При това парите съвсем не бяха единствената причина, макар злите езици да говореха, че семейството й е финансирало Френско-пруската война. За нея винаги се говореше като за дъщерята на „оная балтийска принцеса“. Това обясняваше не само светлорусата й, почти бяла коса, но и бурния й нрав.

Цялата потрепери като си представи Трей и Клотилд заедно в леглото и веднага след танца поиска шампанско.

— Две чаши, моля — каза тя с пресилена усмивка и когато Етиен ги донесе, тя ги изгълта на един дъх.

— Надявам се, че не събирате смелост за времето, което ни предстои да прекараме заедно — закачливо каза той с обезоръжаваща усмивка.

Емпрес се изчерви от предположението му и излъга, защото не можеше да разкрие пред него, че безумно ревнува от Клотилд Шиме — човека, който не изпитва никакви чувства към нея, освен най-обикновена плътска страст.

— Разбира се, че не. Просто ожаднях от танците.

— Искате ли още? — галантно попита той, решил да я предразположи и да се справи с крехкия си, но бурен нрав още преди края на вечерта.

— Да, ако обичате.

И тази чаша беше тутакси погълната.

 

 

Късно вечерта, когато Емпрес и дукът се канеха вече да си тръгват, Трей се приближи до тях. Той бе следил Емпрес през цялата вечер, а тя узна за присъствието му, когато зърна главата му сведена над флиртуващата Клотилд. И макар да се опитваше да не мисли за нея, той разбра, че няма да може да замине, без да се сбогува. Мислеше, че това едва ли ще има някакво значение, но се оказа, че не е така. Не можеше да приеме мисълта, че никога вече няма да я види.

— Добър вечер — каза Трей и на двамата, но гледаше само Емпрес.

Под ухото му се виждаше овалният белег от зъбите й, почервенял и малко по-тъмен от мургавата му кожа. Дукът го забеляза и нехайно се запита къде ли още го е ухапала дамата. Емпрес силно се изчерви при вида на страстния белег.

— Не знаех, че сте приятел на льо Нотр — каза дукът.

— Не съм. — Трей не откъсваше поглед от Емпрес.

— Чух, че днес сте ходили в Клуба на жокеите — отбеляза Етиен. — Льо Нотр е почетният му председател. Сигурно там сте го срещнали.

— Не — отвърна Трей.

Емпрес стискаше ветрилото си от щраусови пера, за да прикрие треперещите си ръце.

Дукът замислено наблюдаваше скованите им пози и копнежа в погледите им. Не трябваше да го показват така явно. Необуздани млади хора. Нищо, човек се научава.

— Заминавам утре сутринта — каза Трей и едно мускулче на челюстта му трепна. — Исках просто да се сбогуваме. Кажете на децата, че ще им пиша. — Говореше равно и тихо.

Емпрес усети как сърцето й спира при последните му думи. Не й оставаше нищо друго, освен да отговори спокойно и учтиво като него:

— На добър път тогава. Децата ще се радват, ако им пишете. — Тя едва се сдържа да не заплаче.

„Значи тази нощ е ред на дука“, горчиво си мислеше Трей, разяждан от ревност. Той преглътна, поклони се леко на дука, усмихна се с безгрижната усмивка, която очароваше всички и каза:

— Довиждане.

Емпрес не успя да се усмихне в отговор, защото бе много по-необиграна в тънкостите на светския живот.

— Довиждане — прошепна тя и го проследи с поглед, докато се отдалечи. Красивата светлокоса Клотилд го очакваше, забеляза Емпрес, докато Етиен я загръщаше в кадифеното й наметало. Господи, да го обичаш беше толкова болезнено.

Емпрес още по-решително се качи в каретата на Етиен и когато той обгърна раменете й с ръка и я привлече близо до себе си, тя се отпусна и се остави на силата му. Отчаяно се нуждаеше от него тази вечер, за да изтрие от ума си чувствените спомени за Трей, които размътваха нейния разсъдък и да се освободи от пагубното му влияние. Устните му бяха топли и нежни, когато докоснаха нейните, но щом той стана по-настойчив, Емпрес бе обхваната от внезапна паника. Тя потръпна и неволно се отдръпна.

Дукът моментално усети настроението й.

— Прекалено си красива — нежно промълви той. — Извини ме, малка моя, че те насилвам да бързаш.

Емпрес се извини със заекване, удивена от детинското си поведение.

— Не, Етиен… грешката е моя…

— Сигурно ти е за първи път след смъртта на съпруга ти. — Топлата му ръка успокоително милваше рамото й.

Емпрес мълчаливо кимна. Макар че Трей не й беше съпруг, тя щеше да е за първи път с друг мъж.

— Успокой се, скъпа, разполагаме с цялата нощ. Няма защо да бързаме.

Съвсем различен бе от Трей, който беше нетърпелив като нея. Дукът я привлече на гърдите си, облегна се назад и внимателно я попита:

— А сега ми кажи хареса ли ти бала на льо Нотр? Ако не друго, поне готвачът му е превъзходен. — Дукът се чудеше дали съпругът й не е бил груб в леглото, с което да е причинил сегашното й нежелание да се любят. Или може би просто се срамуваше. И двете се лекуваха лесно, с търпение и умение, а той притежаваше тези качества.

Емпрес му се усмихна и прошепна:

— Благодаря ти, че си толкова внимателен, Етиен. Да, забавлявах се чудесно.

Може би никога нямаше да изпита бурната необуздана страст, както с Трей, но Етиен й предлагаше нежност, която тя всячески се опитваше да приеме. Вгледана в ленивите му очи под полупритворените клепачи, тя откри едва сдържано желание и разбра, че той й предлага нещо повече от нежност. Сигурно точно на това се дължеше славата му на любовник и обясняваше защо толкова много жени се оказваха в плен на чара му.

Емпрес и дукът тихо прекосиха фоайето, отрупано с рози и изкачиха мраморното стълбище, като разговаряха шепнешком, за да не събудят слугите. Когато влязоха в будоара, Емпрес тихичко се смееше, докато Етиен имитираше начина, по който някаква старомодна принцеса го попитала за здравето на майка му. Докато правеше това, той през цялото време я наблюдаваше съсредоточено.

— Беше много мило от твоя страна да кажеш, че ние с майка ти сме приятелки — каза Емпрес и се повдигна да целуне бузата му.

— Тя сигурно много ще те хареса. Майка ми обича удоволствията дори повече от мен и съвсем не е прекарала живота си в градината при цветята — отвърна Етиен с бърза жива усмивка.

— В такъв случай, ще трябва да се запозная с нея — заяви Емпрес, избавила се от мрачното настроение, което я бе обхванало в каретата. Тя се чувстваше леко и приятно от ненатрапващото се ухажване на Етиен и още веднъж се убеди, че той е идеалният партньор, който да я развлича и забавлява. За пръв път през живота си усети някакво слабо задоволство, някаква особена светска практичност, която дължеше отчасти на съвета на Аделаид. Тя я караше да си намери любовник още от раждането на Макс. Пак благодарение на нея, Емпрес не се страхуваше от нова бременност, защото беше получила гръцки сюнгер, за който братовчедка й твърдеше, че е много ефикасен. „Ама наистина, скъпа — настояваше Аделаид. — Огледай се наоколо. Виждаш ли някой с повече от две деца? Валентин има своя наследник, аз — сладката Стефани, за да я гиздя и обличам и всичко е приключено. Валентин също е съгласен. Предпочита да съм стройна и привлекателна и аз съм много доволна от този факт. Представяш ли си какво би станало, ако всеки път, когато жената си намери любовник, ражда на мъжа си по едно копеле. Има и такива жени, разбира се, но те са глупачки, влюбени в любовниците си.“

Тази нощ Емпрес бе решила да се отдаде на модата на века — флирта и любовната игра. Очите й бяха широко отворени, сърцето й спокойно туптеше.

Тя се отдалечи весело от дука, развърза наметката си, метна я на леглото и се обърна с гръб към него, но на устните й трептеше подканваща усмивка. Миг по-късно обаче, когато той нежно я прегърна и започна да я целува, Емпрес усети как я обхваща паника. Нищо не почувства! Топлите устни на Етиен предизвикваха у нея чувство не по-различно от онова, което изпитваше, когато Гай я целуваше за лека нощ. Господи, нима трябваше да го направи, без да изпитва желание? Дали по-късно, когато Етиен започне да я люби, в сърцето й ще се разразят пламенните чувства и необузданата страст, които я разтърсваха при докосването и дори само при погледа на Трей.

Ръцете й трепереха, когато ги положи върху гърдите на Етиен. Цялото й същество бе завладяно от нерешителност и някакво неловко чувство пропълзя в душата й и я смути. Беше инфантилна лудост да очаква небесен хор и фанфари, мислеше си тя. Трябваше да порасне най-сетне. След предишната грубо откровена нощ вече трябваше да й е ясно, че и най-малкото чувство е достатъчно, за да вкара двама души в леглото. Прелестното сливане на любов, страст, нежност, чувства и загриженост съществуваше само в приказките. За предишната нощ страстта се бе оказала достатъчна. Тази вечер може би ще научи нещо за нежността. Само наивниците се поддават на празни мечтания и не се подчиняват на здравия разум. Мъжът, който я държеше в ръце, бе очарователен и внимателен. Кой друг беше в състояние да заличи спомена за Трей от съзнанието й.

Но в следващия миг Емпрес усети как устата му се спусна надолу по шията й и се вцепени. „Не съм готова“, неспокойно си мислеше тя. „Не мога, не мога…“ и останала без дъх го побутна настрана.

— Не се плаши, малката ми — промърмори той и я привлече към себе си, а ръцете му я успокояваха, сякаш беше уплашено дете. Уверен в себе си, дукът беше сигурен, че ще успее да я възбуди, самият той силно заинтригуван, че попада на такава неподправена добродетел след многото опитни жени, с които се бе срещал.

Колко очарователна беше простичката й естествена сдържаност. За пръв път от много години той усети нещо много повече от възбуда.

— Няма да те нараня, скъпа — каза той, хванал лицето й в ръце. — Хайде, целуни ме и ще ти покажа…

— Господине, бихте ли ми отделили една минута от времето си? — Емпрес замръзна при звука на познатия, заплашително тих глас. Дукът пусна лицето й и двамата се обърнаха по посока на гласа. Трей се изправи от стола до прозореца, върху който се беше отпуснал, излезе от сянката и застана под бледата светлина на огъня.

Той стоеше спокоен и полуусмихнат. Сакото му бе разкопчано, вратовръзката — разхлабена, скъпите му копчета от диаманти и лапис проблясваха в мрака. Изглеждаше привидно спокоен, но зад внимателно подбраните думи и контролирания глас безпогрешно се долавяха остър гняв и желание да унищожи и двамата. За миг двамата мъже останаха втренчени един в друг, после Трей се усмихна и подигравателно се поклони. В този миг Емпрес си мислеше само едно: „Как е възможно винаги да изглежда толкова красив?“.

Дукът погледна лицата им, застинали в мълчаливо очакване. Думите на Трей, дръзкото му, нежелано присъствие и цялата му фигура издаваха едва сдържаното нетърпение на младия човек. Ухажорът беше станал решителен, лицето му се бе променило и безгрижието му бе изчезнало. Сражение за жена. Напомни му за неща, които не бе преживявал от години и които бе забравил напълно, сякаш никога не са му се случвали. С непривична за него загриженост и вродена самоувереност, която поколения дьо Век бяха довели почти до съвършенство, дукът се справи с положението със завидна лекота:

— Разбира се, господин Брадок-Блек — учтиво отвърна той. — Къде бихте предпочели — в библиотеката или в каретата ми?

— Библиотеката — рязко отговори Трей, без да откъсва очи от Емпрес.

Етиен се обърна към нея и каза:

— Извини ме за малко, скъпа.

— Трей! — остро извика Емпрес. Думите на Етиен я отрезвиха и й помогнаха да дойде на себе си. — Кой, за бога, смяташ че си, та нахълтваш така в будоара ми?

— Приятел — иронично отвърна Трей и натъртено додаде: — много близък приятел.

— Етиен! — призова го Емпрес. Не, това не можеше да се случва с нея. Нима Трей се мислеше за закрилник на нейната добродетел, нима смяташе да изгони Етиен и да се меси в живота й! По дяволите, той нямаше право!

— Бъди проклет, безсрамник такъв — изсъска тя към Трей, а в очите й проблясваха мълнии.

— Успокой се, скъпа — сухо каза Трей. — Етиен ще се изплаши до смърт от невъздържания ти гняв.

— Или от проклетото ти присъствие — избухна тя.

— Ще видим, ще видим — провлечено добави той. — А сега, ако нямаш нищо против…

— Ще се върна веднага след като уредим нещата с господин Брадок-Блек, скъпа — успокои я Етиен. Той беше невъзмутимо спокоен, сякаш сцените в спалнята за него бяха нещо съвсем обикновено.

Застанаха лице срещу лице в библиотеката. И двамата изглеждаха великолепно във вечерно облекло, а дукът дори не беше свалил късата си наметка. Очите му гледаха студено и високомерно.

— Бих могъл да ви убия — тихо продума Трей.

— Бихте могли да опитате — отговори дукът, развърза копринената връв под шията си и хвърли пелерината върху един стол.

Трей внимателно прецени човека, който му отговори със спокоен и безизразен тон и разбра, че пред него стои представител на стар и могъщ род, петнадесетина години по-възрастен от него, но суров и безукорен, който не си хвърляше думите на вятъра.

— Аз съм бащата на детето й — раздразнено заяви Трей.

— Знам това още от мига, когато се появихте в дневната на Емпрес през първия си ден в Париж. Приликата между вас и сина ви — тук последва лека пауза — е екзотично очевидна.

Дукът знаеше за женските истории на Трей. По време на предишното си посещение бе спал с почти всички по-известни жени в града. Твърдостта в гласа му, когато говореше за сина на Емпрес, го учуди. Предполагаше, че човек, който е бил с толкова много жени, едва ли се интересува от деца.

— Не е достатъчно просто да бъдеш баща — спокойно продължи дукът, видимо несъгласен. — Всяко дете има баща. Това, което ме интересува, е дали Емпрес иска да бъде с вас и, честно казано, от това, което видях през последните две седмици, мисля, че не иска. Може би — продължи усмихнат той — не сте намерили правилния начин да я убедите.

Дукът умееше да разгадава жените. Способността му да прозира отвъд бляскавата им външност бе едно от безспорните му умения. Внимателно бе наблюдавал Емпрес и Трей, докато се сбогуваха на бала на льо Нотр и бе забелязал мъчителните признаци на неугасващата им любов. Това го изненада и почти го накара да се откаже от прелестната госпожа Майлс. Ако не беше толкова себичен, със сигурност щеше да го направи. Но след като двамата млади се разделиха, той сухо заключи, че Емпрес може би ще се нуждае от рамо, на което да поплаче, а може би и от нещо много повече. Той беше готов да й предложи и едното, и другото.

Трей си спомни за бруталния начин, по който бе обладал Емпрес предишната вечер и мислено се укори. По дяволите! Беше сгрешил. Той пое тежестта на деянието си, но не оневини напълно Емпрес, защото тя го беше съсипала с поведението си на лека жена и с безбройните си ухажори.

— По дяволите! — тихо изруга той, защото все още беше далече от решението на проблема, замислен върху думите на дука и неспособен да се съсредоточи след целодневното си пиянство. Беше дошъл, тласкан единствено от импулсите си, но вече не бе сигурен в нищо, освен в това, че иска Емпрес само за себе си. И това чувство съвсем не бе ново, а владееше сърцето му още от първата вечер, когато я видя.

— Искам да пийна нещо — отчаяно въздъхна той, направи няколко крачки до масичката, върху която имаше множество бутилки, отвори една и отпи дълга глътка. Изплакна устата си, за да промени вкуса, останал от дългите часове пиянство, глътна коняка, обърна се към дука, който заинтригувано наблюдаваше и сухо каза:

— Може би все пак е по-добре да не се убиваме тази вечер. Искате ли да пийнете?

Малко по-късно двамата се наблюдаваха над ръба на чашите с коняк, седнали около богато орнаментираната масичка в библиотеката.

— Приемете извиненията ми — проговори Трей пръв. — Чувствам се като пълен глупак. Не знам какво толкова виждам в нея. — Усмихна се като че ли на себе си и додаде. — Всъщност знам, но списъкът е толкова дълъг, че предпочитам да не ви отегчавам с него. Сигурен съм, че и вие сте разбрали, че тя е необикновена.

— Тя е единствената жена, заради която съм се замислял да напусна Изабел — замислено каза дукът. — А аз съм имал не малко жени. — Той вдигна рамене по онзи типично галски начин. — Бракът ми е резултат на практично споразумение между два рода. Нещо съвсем обикновено, но въпреки това никога не съм приемал сериозно жените, докато не срещнах Емпрес. Тя просто възпламенява кръвта ми.

— И душата — гневно добави Трей.

— Да — каза дукът и се усмихна над ръба на чашата си. — Точно така ми се стори, като ви гледах на бала тази вечер.

— Едва не ви застрелях, когато ви видях да влизате в будоара й тази вечер.

— Разбирам. Веднъж застрелях един човек — не от любов, а от ревност. Но тогава бях много млад.

— Ревнувам я от всеки, който я погледне, а тези хора не са никак малко — горчиво заключи Трей и пресуши чашата си.

— С красива жена като Емпрес това е неизбежно.

Думите на дука съвпаднаха напълно с неизказаната мисъл на Трей.

— По дяволите! — изруга той в празната си чаша.

Дукът не беше сигурен дали думите на Трей са резултат на философско разсъждение върху несправедливостите на живота, или изразяват прозаичното му разочарование от празната чаша. Едно обаче беше сигурно. Емпрес едва ли щеше да потърси утеха при него тази нощ, докато пламенният й бивш любовник се навърта наоколо. Затова дукът се изправи, погледна унилия млад човек, седнал насреща му и каза:

— Благодаря ви за питието и моля ви, предайте на Емпрес, че съжалявам.

Етиен беше практичен човек. Отдавна бе прехвърлил възрастта на силните чувства и всепоглъщащата любов. Емпрес щеше да е тук и на следващия ден, ако ли не… никой не е умрял от любов.

— Съжалявате ли? — хапливо попита Трей и вдигна цинично блесналия си поглед. — Нима има някой, който да не съжалява за нея?

Макар и изтънчен, дукът не беше напълно добронамерен, пък и чувството, което изпитваше към красивата Емпрес, беше по-скоро плътска страст, отколкото любов. Той съвсем не беше склонен да се превръща в изповедник на този разочарован грубиян, затова просто се усмихна в отговор. Двамата щяха да се справят и без него.

Трей едва ли усети кога дукът напусна стаята.

 

 

Емпрес неспокойно крачеше напред-назад, след като двамата мъже излязоха от стаята и се чудеше защо Трей я подлага на такова унижение. Проклинаше неговото самодоволство. Тя неспокойно седеше в креслото до прозореца и потропваше с пръсти по облегалките, взирайки се в тъмнината. Опитваше се да отгатне разговора в библиотеката. Вероятното му съдържание я ужасяваше. Представяше си как скандалът разбива живота й. Тревожно насочи мислите си към нещо по-малко опасно. Малко по-късно тя неспокойно се изправи, взе пелерината си от леглото и я закачи на мястото й, сякаш искаше да въведе ред в целия си живот. Огледа се в огледалото на гардероба, приглади нервно косата си и направи гримаса. Проклети мъже! Етиен сигурно ще се върне. Страхуваше се да стои сама, ужасяваше се от това, че е била заловена в неудобно положение в собствения си будоар. Трей винаги е постъпвал необичайно. Емпрес развълнувано седна на креслото и отново забарабани неспокойно с пръсти — този път по рамката на прозореца.

„Колко ли ще продължи този разговор?“, отчаяно си мислеше тя, докато припряно се изправяше. Заваля, разсеяно отбеляза тя. Когато часовникът от полицата над камината иззвъня, тя отмести поглед от мокрото стъкло на прозореца и с удивление забеляза, че вече е много късно. „Защо, мислеше си тя, чакаш тук като някое послушно детенце?“ Та това бе собственият й дом и тя вече беше голяма жена, независима и свободна сама да взима решения и да прави избора си, а не робиня, която Трей Брадок-Блек можеше да командва, както си иска.

Емпрес разгорещено се втурна към вратата, отвори я, вдигна копринените си поли и се спусна надолу по стълбите към библиотеката. Та това не бяха средните векове! Не можеше да чака спокойно и безучастно, докато двамата мъже я обсъждаха като стока за продан.

Разярена заради анахроничната драма, която се разиграваше в дома й, Емпрес блъсна вратата на библиотеката, готова за битка.

— Ако смяташ, че можеш да се разпореждаш с живота ми, Трей — разгорещено започна тя и направи няколко крачки, преди да забележи, че в стаята е съвсем тихо. Тя спря и огледа полутъмната стая, докато съзря властната фигура на Трей до малката масичка.

— Къде е Етиен? — рязко попита тя.

— Отиде си — тихо каза той.

— Заплаши ли го? — ядосано попита тя, побесняла от наглостта му да нахлуе в дома й, дори от това, че само присъствието му в тази стая бе достатъчно, за да я държи в подчинение.

— Естествено. — Гласът му бе равен, отговорът му — съвсем прост.

Тя едва не изкрещя от ярост, но бързо долови необичайната промяна в тона и настроението му, успя да се овладее и тихо попита:

— Защо? — Гласът й колебливо трепереше, гневът й се изпари и тя напрегнато зачака отговора му, подобно на генерал, който очаква някаква страшна вест.

Трей леко въздъхна.

— Не зная. — Беше пил през целия ден. Той потърка главата си с ръце и се опита да проясни мислите си, после прокара пръсти през копринената си черна коса и я погледна изпод сключените си вежди. — Всъщност зная. — Пое дълбоко дъх и тихо продължи: — Защото исках да го убия в мига, когато те докосна.

— Не можеш да постъпваш така — спокойно каза Емпрес — всеки път, когато доведа някой у дома.

Трей се облегна тежко на богато украсения стол и положи глава върху сложния рисунък на тапицерията.

— И това ми е известно — промълви той с лека гримаса. Тя беше всичко, от което се нуждаеше. Истината беше, че без нея животът му нямаше смисъл. Той рязко стана от стола, избута го с нетърпелив жест, отдалечи се от нея и застана до прозореца, загледан в окъпаната от дъжда градина. В стаята се разнесе мирис на коняк и слаб аромат на амбра.

— Ти си пиян — тихо каза тя.

Той само сви силните си рамене, рязко очертани от светлината на газената лампа.

— Може би — промълви той, — но това няма значение — меко отговори той, застанал неподвижно до прозореца, вперил поглед навън, като че ли нещо особено се случваше в пустата зелена градина.

— Какво правиш тук? Тази вечер? — Емпрес положи треперещите си ръце върху масата. Сърцето й бързо биеше под пурпурната коприна, черната дантела и сребристите панделки на прекрасната й рокля, която сякаш я обгръщаше със зряла мъдрост.

— Не трябваше да идвам — тихо продума той към тъмнината на нощта навън, а гордостта му копнееше тя да отрече срещите си с други мъже, да му поиска прошка… да се откаже от новия си живот. Той се обърна и застана срещу нея, все още скрит в сянката, с неразгадаемо изражение на лицето. Направи крачка напред и огънят освети изящното му лице, белязано от крайно изтощение.

— Това е непоносимо — прошепна той. — Не мога да понеса да те виждам с други мъже. Нямаш представа какво изпитвам. — Последва неловка тишина и той тихо додаде: — Това ме ужасява.

За пръв път бе изоставил арогантното си поведение.

Сърцето й трепетно затуптя, но мисълта за миналото на Трей, за убедеността му, че е галеник на съдбата и за непрестанните му капризи, не я напускаше.

— Познавам това чувство — каза тя. — Изпитах го към Валери, Арабела и тази вечер към Клотилд… към всички — приглушено добави тя.

Той бързо вдигна глава, като вълк надушил следа, и даде воля на присъщите си сила и неизтощима енергия. Най-сетне бе сигурен в чувствата си, а думите й му подействаха като освежителен вятър, изпълнен със сладки обещания и надежди и му дадоха отговора, който той толкова дълго бе търсил. Емпрес забеляза как той дълбоко си поема дъх.

— Можеш ли да се откажеш… — Той спря за миг, пристъпи напред и тя видя по устните му да играе познатата предизвикателна усмивка от харема.

— Ако не беше толкова циничен, щеше да ми повярваш още първия път. — Той обожаваше леката игрива усмивка, която озари лицето й. — Няма други мъже.

— Дукът — припомни й той и отново се намръщи.

— Той беше отговорът ми на твоето сбогуване тази вечер… и на русата Клотилд — ревниво му припомни тя.

— Тя не може да се сравнява с теб — простичко каза той. — Скочих от каретата й насред пътя, взех файтон и пристигнах тук.

Беше дошъл заради нея. Най-после! Точно когато бе изоставила всяка надежда. Макар че съвсем не всичките й мечти се сбъднаха, най-важната се осъществи — той беше тук.

— Това ли е любовта? — Тя първа се престраши да произнесе заветната дума, защото не се боеше да признае чувствата си, независимо че той все още се мръщеше.

Лицето му засия, а в очите му се появи нежност, която сигурно само майка му бе виждала. И то преди много години.

— Ако не е, не бих пожелал това гибелно мъчение никому — необичайно смирено изрече той.

— Искаш ли сина си? — попита тя. След всички въпроси, свързани с Трей и бебето, на които не бе успяла да намери отговор, тя най-сетне искаше да разбере дали желанието му да вземе Макс се диктува от собственическото му чувство, или е изблик на истинска обич. Знаеше от опит, че обаянието му е огромно и че много трудно може да се прецени кога е истинско и неподправено, но майчинските й чувства бяха не по-слаби от любовта й към Трей.

— Почти толкова, колкото искам теб — отговори той, вложил цялата си любов в погледа, който й отправи и продължи: — Всъщност точно толкова, колкото желая и теб… По дяволите! Не е така. Това е различно и все пак същото — завърши той, леко поклати глава и протегна ръка, за да я погали леко по бузата. — Отчаяно искам и двама ви. — Младият мъж, който преди да срещне Емпрес имаше всичко, което пожелаеше, пое дълбоко дъх и тихичко попита: — Ще ме вземеш ли?

— Сега ли? — Искрящата победа проблесна в зелените й очи и лицето й засия от щастие.

Той със светнал поглед огледа мебелировката, съзря една удобна кушетка и отговори с тържествуваща усмивка:

— Сега би било просто чудесно.

— Предупреждавам те, че съм толкова влюбена, че сигурно ще се разпадна на парчета…

— Ами в такъв случай ще трябва да заключим вратата — каза той широко усмихнат. — Това може да излезе извън контрол.

Макар че я дразнеше, той изгаряше от желание да я притисне в прегръдките си и никога да не я пуска. Тя изглеждаше наистина царствена в бляскавата си коприна, обиците и колието. Лекият аромат на розите, подарени й от дьо Век се смесваше със собствения й благоуханен мирис. Но Трей я обичаше не по-малко и с износените каубойски дрехи или пък съвсем гола. Почти невярващ в чудото, той тихо си каза „Тя ме обича!“.

— А ти ще изоставиш ли харема си — попита Емпрес и го последва, когато той се запъти към вратата и я заключи. С присъщата си прямота тя зададе въпроса направо, като очакваше да получи един-единствен отговор. Трей бе опитен мъж и много добре знаеше какво иска да чуе тя, но този път това щеше да бъде не просто успокоение, а самата истина. Той се обърна с лице към нея. Сребристите му очи проблясваха като лунната светлина, а очертаните му скули потрепнаха от усмивката на изящните му устни.

Беше красив като греха. „Сега и завинаги“, помисли си тя.

Той разпери ръце и тя се хвърли в прегръдката му, обви с ръце кръста му и здраво се притисна до него. Погледна нагоре и упорито повтори:

— Хайде, кажи ми. — Искаше да се почувства в безопасност, копнееше за неувяхващата му любов като млада девойка.

— Няма никакъв харем — меко каза той с плътния си дълбок глас. — От много време насам.

— Все още миришеш на амбра. — В зелените й очи се прокрадна сянка на неверие. — Знаеш за какво се използва амбрата — за да възбуди сетивата, да изостри желанията.

— Това е просто игра — небрежно каза той, а ръцете му изгаряха гърба й през пурпурната коприна. — Жените го харесват. Кара ги да се чувстват порочни.

На всички балове за дръзките жени и авантюристично настроените мъже имаше амбра. За онези, които искаха да отидат още по-далеч, имаше и опиум, но той обикновено отказваше да се докосне до него.

— А какво правиш с порочните жени? — настоя да узнае Емпрес, обхваната от дива ревност към всяка жена, която бе дръзнала дори да го погледне.

Той сви рамене. Искаше тя да разбере, че никоя от тях не значи нищо за него.

— Смеем се, а после… нищо — спокойно каза той. — След това някой изтърсва нова глупост и всички отново се засмиват. Скъпа, нали знаеш колко е банален този разпуснат живот. Но от сега нататък — продължи той и обхвана лицето й с ръце — ти ще бъдеш моята амбра.

Трей зарови лице в ухаещата й коса, и промърмори:

— Ти си моят опиум… моята амбра… моята неземна омая.

Той повдигна глава, отърка лицето си в нейното и прокара бузата си по нейната гладка кожа, правилния й нос и извивката на брадичката, после отново вдъхна аромата й.

— Ти си моят омаен сън, който се сбъдна — продума той и силно я целуна.

Макар че почувства топлината на устните му върху своите и усети мириса на коняк, макар че долови тръпките, които пробягаха по гърба й, когато нежната му целувка отстъпи място на напористата, нетърпелива страст, която тя обожаваше, Емпрес продължаваше да се пита дали Трей бе целувал и Клотилд по същия начин малко по-рано същата нощ. Какво значение имаше това сега? Защо искаше да знае, след като държеше в ръцете си всичко, което желаеше на този свят. Нямаше ли да е по-разумно да не знае нищо. Сигурно, само че тя никога не е била разумна и затова искаше да чуе от него нещо повече от простото отричане на жените в живота му. Затова, когато се отдръпна, останала без дъх, и усети как Трей нежно прокарва езика си по извивката на веждата й, тя решително изрече:

— Трей, искам да науча всичко за… порочните жени. — Попита го напълно сериозно и той знаеше много добре за какво става дума.

Когато заговори, Трей бе изоставил закачливия тон и беше съвсем сериозен, както когато говореше за работата си.

— Заклевам се, че пазих пълно въздържание, колкото и невероятно да ти се струва. Това може би обяснява отвратителното ми поведение снощи — извинително добави той. — Прости ми, ако съм те засегнал, но и ти имаш вина — заключи Трей, — задето ме предизвика с тези проклети мъже, които непрекъснато се навъртат наоколо.

— Ти ревнуваш — закачливо отбеляза Емпрес и почувства някакво странно задоволство.

— И те искам само за себе си.

— Следващия път, когато погледнеш някоя жена, както гледаше Клотилд тази вечер, ще й покажа какво значи да искаш някого само за себе си. — Емпрес войнствено издаде напред брадичката си, при това съвсем не на шега.

— Трудно е да се справи човек с теб.

— А с тебе — направо невъзможно.

— Великолепна комбинация — трудното с невъзможното — шеговито подхвърли той. — Е, поне няма да ни е скучно.

— Наистина ли не си? — попита тя съвсем не на място, като се чудеше дали настойчивите й въпроси няма да го прогонят, тъкмо когато отново го беше спечелила, но Емпрес бе толкова ревнива, а отговорите му съвсем не бяха категорични. Тя не знаеше дали това е нарочно или се дължеше на факта, че е мъж.

— Какво? — подразни я той и това я направи още по-подозрителна, защото Трей много добре знаеше за какво става въпрос.

— Наистина ли не си спал с други жени? — намусено каза тя, докато той ослепително й се усмихваше, искрено развеселен. „Косата му е просто прелестна, мислеше си тя. Всяка жена би дала мило и драго да има такава.“ Ако вчера, миналата седмица или когато и да е, друга жена бе прокарвала пръсти през косите му, Емпрес би я убила незабавно. Нима бе възможно човек да изпитва безумна ревност като нейната и да не попадне в затвора за убийство, запита се тя.

— А ти? — нахално попита Трей.

О, тя щеше да му даде да се разбере.

— Това изпит ли е? — сладко попита тя.

Радостта мигом изчезна от погледа му и той почти изръмжа:

— Да, по дяволите!

— Ще получа ли точки за непълни отговори? — поинтересува се тя с лека усмивка, която сметна за подходяща за случая.

— Очаквам един-единствен отговор — избоботи той и големите му ръце здраво стиснаха талията й.

— О, боже — каза тя и като видя как веждите му се сключиха като големи тъмни крила, добави с усмивка. — Не, не съм била с друг.

Той се изсмя високо и я целуна по носа.

— Обожавам те!

— Само докато остана единственият предмет на твоето обожание.

— Но ти си, винаги си била и ще бъдеш. Това достатъчно ли е, или ще трябва да се закълна писмено в родителите си, че не съм докосвал жена от месеци?

— Като стана дума за родители, държа да ти кажа, макар да не искам да ти създавам неприятности точно сега, когато всичко е просто прелестно… — Тя беше замаяна от щастие, а също и той. Иначе Емпрес едва ли щеше да си позволи такава прямота. — … че нямам никакво намерение да живея в ранчото. Това, че ще се оженим, съвсем не означава, че автоматично ще се превърна в част от империята на семейство Брадок-Блек.

Животът в ранчото беше прекалено труден за нея. Всички бяха истинско олицетворение на вежливостта, но в къщата винаги имаше някакви адвокати и счетоводители, а трите телефона постоянно звъняха, защото многобройните компании непрекъснато се нуждаеха от пари, наставления и спешна помощ. Държеше се като егоист, но искаше Трей само за себе си.

— Кой говори за женитба? — иронично попита Трей и за първи път видя нагледно какво значи да си като ударен от гръм.

— Да извикам ли обратно дука? — заплашително попита Емпрес, когато успя да си поеме дъх.

— Какво ще кажеш за утре в десет? — По устните му се разля слънчева усмивка.

— Звучи прекрасно. — В гласа й се чувстваше увереност.

— Така си и мислех!

— Нахалник такъв. Да не би да мислиш, че всяка жена по света умира да се ожени за теб?

— Няма значение — скромно каза той. — Стига ми, че веселата парижка вдовица ми даде съгласието си.

— Обичам те! — прошепна тя.

— От тук нататък ти си моят живот, скъпа — отвърна той и я целуна нежно, като че ли го правеше за пръв път. — Ела у дома. — Дъхът му изгаряше устните й. — Върни се с мен у дома. — Ръцете му галеха косите й.

— В планината?

Той кимна.

— Преди да тръгна Уинтър Маунтинс изглеждаше синя. Тук-там минзухарите вече надничаха изпод снега. Детелината тъгува по теб. — Ръцете му погалиха гърба й и той се усмихна единствено за нея.

— Пролет — въздъхна Емпрес и си припомни величествения покой на природата и обещанията, които й прошепна Трей в среднощната тишина в леглото им в колибата.

— Първата ни пролет в Уинтър Маунтинс, както ти обещах.

Гласът му беше тих и нежен, а спомените му от планинската долина преливаха от болезнен копнеж. Колко богати бяха тогава, колко крехко бе всичко… и как едва не го изгубиха.

— Дали ще бъде същото?

Той разбра какво искаше да го попита тя.

— Дори и по-хубаво — окуражително й се усмихна той. — Ще построя къща за теб.

— С балкони? — нежно попита тя.

Той се усмихна и кимна.

— И с кулички.

Той я целуна точно когато тя се канеше да каже „Да“.

— Със стаи за децата?

Той изведнъж се сети за нещо и виновно попита:

— Те дали ще искат да се върнат?

— Не знаеш колко трудно ги накарах да тръгнат от там — засмя се Емпрес.

— Добре, тогава ще има и стаи за децата.

— И детска за Макс? — добави тя.

— За него и за малкото ми русо момиченце — дрезгаво каза той, а очите му отразяваха любовта, от която преливаше сърцето му. Трей зарови пръсти в косите й и я целуна пламенно и нежно. Телата им изтръпнаха от удоволствие.

Вратата на библиотеката остана заключена чак до десет часа сутринта.