Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брадок/Блек (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silver Flame, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 181 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
Lindsey (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Джонсън. Сребърен пламък

Редактор: Анелия Гарнизова

Компютърна обработка: Линче Шопова

Оформление на корицата: Александър Караманолев

ИК „Бард“, 1994

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Глава деветнадесета

Емпрес прекара есента в Париж уединена скромно в дома си, само с най-близките си приятели, и в очакване на своето дете. Колкото повече наближаваше времето то да се роди, толкова по-често мислеше за Трей. Казваше си, че може би за всяка майка е нормално да бъде податлива емоционално към бащата на детето си. През цялото лято се бе борила със себе си, за да заличи образа на високия, тъмнокос индианец. Споделяше целеустремено лекомислието на обществото, беше се смяла, докато не я заболеше лицето, нарочно посещаваше официални обеди, разходки по магазините, вечери и танци, където мъжете й обръщаха огромно внимание. Времето и активността постепенно ще притъпят силния копнеж, мислеше си тя, ще я отвлекат от спомените, ще я развлекат с нови празненства, ще превърнат Трей в неясен спомен.

„Времето лекува всичко“ — жалка измислица. Въпреки отминаващите месеци, Трей си оставаше скътан в съзнанието й като богатство — складирано и скъпоценно. Нейният първи урок за силата на любовта. Въпреки всичко, колкото и незабравим да бе любимият й, Емпрес оставаше непреклонна, че той не бива да узнае за бебето, което тя носи. Той не беше дошъл. Ако я обичаше, щеше да дойде, но него го нямаше и тя знаеше защо.

Незнаещ покой, развален и разпуснат, той си бе намерил друга. Величественият образ на Валери се появи в съзнанието й, наложен върху образите на безкрайна върволица други жени — всичките благосклонни и боготворящи Трей. Той не заслужава да знае за детето си, беснееше тя в пристъпите си на засегнато честолюбие, после покрай яда й се промъкваше една по-лоша мисъл — черна и горчива и я нараняваше — не му пука! Ще му е все едно, дори да разбере.

Както толкова много пъти в миналото, Емпрес седеше под лъчите на топлото есенно слънце в познатата розова градина на хотел „Джордан“. Ароматът на последните рози сладнеше във въздуха. В един кратък миг тя се запита дали всичките години на изгнаничество, беди и несполуки и смущаващите спомени за Трей не бяха просто някакъв сън. Тук, на гравираната каменна пейка, изработена по времето, когато Кралят Слънце, осмият от монарсите, на които родът на графовете Джордан е служил, е разширявал границите на Франция, й се струваше, че никога не е напускала заобиколената от стена градина с нейния пеещ фонтан и грижливо изравнени алеи. Сякаш родителите й бяха зад прозорците на салона и тя нямаше никакви други проблеми, освен да избере най-подходящата по цвят панделка за шапката си. Нима всичко е било само един скок в нереалните фантазии и тя щеше да се събуди, за да разбере, че отново е на петнадесет.

Но при следващия удар на сърцето й бебето ритна и действителността я заля като вълна. Вече не беше онова младо, наивно момиче, вече дори и отдалеч не приличаше на младото момиче, което чака мама и татко да се появят през френските прозорци. Отговорността за семейството й рязко бе сложила край на нейното детство, а Трей Брадок-Блек се бе погрижил за встъпването й в една пълноценна женственост. Би трябвало да го мрази и го мразеше. Мразеше го заради това, че не се бе спуснал след нея като болен от мъка влюбен, но също така го обичаше. Любовта и омразата й съществуваха заедно, преплетени една с друга като тъкан, покрита с усукани спираловидни шарки, без начало и без край. И през всичките месеци, след като напусна Монтана, тя все не успяваше да улови главната нишка, за да я разплете и да си осигури спокойствие.

Не си бе направил труда да дойде за нея, помисли си тя и изпусна лека въздишка, която топлият есенен въздух отнесе. И макар да разбираше, че е наивно да си мисли, че с нещо е по-различна от другите жени в живота му, тя все още се надяваше. Надяваше се той да разбере, че не може да живее без нея. В следващия момент осъзна нелепостта на поетичната фраза, като че ли животът на Трей Брадок-Блек щеше да спре без нея. „Не може да живее без нея“ — гирлянди от рози на врата на купидонче, суетност и илюзии… крехкото вълшебство срещу действителността.

„Какво ли прави той сега?“, питаше се тя, след като явно и без нея си живееше чудесно. Дали отрупва стаята на новата си любима, или на своята жена с любимите й цветя? Или й купува красиви дрехи? Каква ли кожа ще избере за последното си сляпо увлечение?

 

 

А докато меланхоличното бленуване завладяваше все повече съзнанието на Емпрес… Трей, противоположно на това, което тя си мислеше, лежеше на златистата есенна трева на сечището, в компанията единствено на Рали. Докато конят си поскубваше от тревата и от време на време вдигаше глава, поглеждаше сякаш внимателно слушаше, Трей му разказваше за Емпрес. Той се излежаваше повдигнат на лакът под лъчите на топлото за сезона слънце. Стройното му бронзово тяло беше голо до кръста, а мокасините му бяха захвърлени настрани.

— Тук щеше да й хареса — каза той, загледан в малката полянка и бълбукащото поточе. — Прилича на чифлика в Уинтър Маунтинс. — Но след това си спомни, че сега Гай е граф и грубата колиба в Уинтър трябва да бъде забравена… заедно с всичко останало в Монтана. — А освен това, Рали — много тихо каза той, — не мисля, че Емпрес Джордан ще оцени простичката красота. Тя е по по-тучните пасбища, големите игри сред аристокрацията и лъскавите играчки.

 

 

Унесът на Емпрес, погълната от своите спомени, беше прекъснат от пронизителния вик на Едуард. Рязко вдигна глава и го погледна разтревожена, но той тичаше към нея с грейнало от радост лице. Тя се усмихна на братчето си, което се бореше с терасирания наклон със закръглените си несигурни крачета. Беше щастлива заради неговото щастие. Трей не й липсваше само на нея. Едуард още спеше със снегоходките, които си бе донесъл от Монтана.

Заля я внезапен, изключително силен копнеж, и тя отправи една въздишка към слънчевото небе. „Защо не дойде да ни вземеш, Трей?“ Днес той отчаяно й липсваше, липсваше й прегръдката му, красотата на усмивката му, горещата страст, с която я пожелаваше.

— Тайгър Том си има котенца! — изписка Едуард. Той започна да я уговаря, още преди да измине последните няколко ярда до нея. Късите му крачета усърдно работеха. — Иска едно! Аз, аз иска!

„Очевидно на Тайгър Том са му объркали името“, помисли си тя и протегна ръка. Пухкавата ръчичка на Едуард я затегли.

— Ела, ела видиш! — крещеше той, а възбудата танцуваше в очите му.

Сияйните спомени за Трей бяха заменени от лепкави ръце и пискливи желания.

 

 

След месец, късно след полунощ, известният лекар, който акушираше на всички раждания в кралското семейство, тъжно поклати глава и се обърна към Аделаид:

— Нищо повече не мога да направя. — Просторната гореща стая, изпълнена с миризмите на раждането, действаше потискащо. Ранните часове преди утрото бяха изпълнили вътрешността й с мрак, сякаш сенките бяха изпълзели от тъмните ъгли и бяха забулили всичко в угнетяващата си плащаница.

Родилните мъки на Емпрес продължаваха вече ден и половина — тридесет и шест часа със замайващата бяла болка и все по-голямото напрежение на крещящата агония. Бебето бе обърнато и лекарят не беше сторил нищо повече от това да каже: „Природата си знае работата“, когато само преди секунди пулсът на Емпрес бе паднал опасно ниско и писъците й, стихнали през последните няколко часа до хленч, бяха престанали.

— Некадърник! — гневно просъска Аделаид. — Идиот! Ще те съсипя, нескопосник такъв! — ругаеше тя, докато докторът се измъкваше заднишком, след което се укори, че бе чакала толкова дълго, за да го изхвърли. Макар че той беше акуширал и при двете й, протекли нормално раждания, степента на неговата некомпетентност сега беше очевидна. Ужасена, тя изпрати да извикат Беатрикс. С крясъците си тя накара слугите припряно да хукнат да търсят старата й дойка. За нея Беатрикс беше по-близка и от собствената й майка и тя винаги я търсеше в моменти на мъка и опасност.

Старата дойка бе доведена след по-малко от двадесет минути. Аделаид избухна в сълзи.

— Трябваше да те извикам по-рано — проплака тя в прегръдката на старата жена, която я беше отгледала.

Беатрикс успокояващо я потупа по гърба и прошепна с равния глас, който бе успокоявал всичките й детски страхове:

— Шшт, шшт, mon bebe, сега съм тук. Трябва да бъдеш силна. — Като пусна порасналото си бебче, тя пак прошепна: — Хайде, сега — и докосна връхчето на носа й, както правеше винаги, когато искаше да я придума за нещо, — измий си ръцете и ми помогни. — Без да чака отговор, Беатрикс отиде до порцелановия умивалник в ъгъла на стаята и затърка ръцете си. — Това бебе няма нужда от някакъв моден доктор. Мама и grandmere израждаха деца много преди модните докторчета да са се появили на този свят.

— Благодаря ти, Господи! — прочувствено въздъхна Аделаид. Усети бремето на вината да се вдига от раменете й и се почувства по-уверена.

— Не благодари на Бога — подхвърли старата селянка с иконоборски прагматизъм, докато бързо жулеше ръцете си. — Аз ще свърша по-добра работа, но ако искаш да се молиш, моли се утробата на тази млада дама да не се разкъса. Ще обърнем бебето.

Напредваха бавно, неумолимо и мъчително. Беатрикс полекичка масажираше бебето по посока на часовниковата стрелка, а Аделаид нервно изпълняваше заповедите й — държеше, натискаше, буташе, според инструкциите, които старицата мърмореше.

— Не! Не! — извика Беатрикс, когато Аделаид леко отпусна натиска и бебето се плъзна в предишното си положение. Аделаид се разплака и раменете й хлътнаха пораженски.

— Избърши си очите, дете. Започваме отначало — спокойно каза Беатрикс, макар че беше започнала да се безпокои дали Емпрес ще издържи. Пулсът й бе неправилен и едва доловим, а контракциите слаби. Дори да успееха да обърнат бебето, силите й можеха да се окажат недостатъчни, за да завърши раждането. — Сега! Този път дръж здраво.

Един час по-късно, когато малкото упорито бебе бавно, милиметър по милиметър, беше принудено да се опита да излезе по родилния канал по по-приемлив начин и двете бяха плувнали в пот. За щастие, по време на трудната маневра Емпрес беше останала в безсъзнание, но щом контракциите притиснаха бебето надолу, очите й се отвориха, изпълнени с неспокойна възбуда, сякаш знаеше, че няма много време. Въпреки че още не бе дошла напълно на себе си, на границата между летаргията и агонията, Емпрес почувства как една ужасяваща тревога си пробива път през изтощението и болката, и едно сурово, гневно лице, красиво дори в яростта си, се материализира пред нея като образ на отмъстителния Бог.

— Трей! — извика Емпрес и се надигна в леглото, сякаш беше видяла призрак. — Не казвайте на Трей! — прошепна тя, отпусна се назад и затвори очи, за да се предпази от страшния призрак.

„Не е на себе си“, помисли си Аделаид, която нежно галеше рамото на Емпрес, за да я утеши.

— Трей е името на мъжа й — прошепна Аделаид, когато Беатрикс бързо вдигна очи от предстоящото всеки момент раждане. — Умрял е в Америка преди шест месеца.

— Бедното дете — нежно измърмори Беатрикс, като пое малката тъмна главица на детето на Емпрес, появило се на бял свят. — Ще се погрижим майка ти да остане жива — тихичко му затананика тя и освободи малкото телце с внимание, което граничеше с изящество, — та да не останеш сираче.

Момченцето беше силно и здраво, със смугла кожа и пухеста тъмна коса, с огромни очи, блещукащи като скъпоценни камъни, очи, които навеждаха на мисли за северни поля.

— Бих казала, че баща му е бил американец — каза Беатрикс, загледана в детето, което държеше в ръцете си, — от най-старата разновидност.

Аделаид огледа якото бебе и не намери никаква прилика с русата дребничка Емпрес.

— Каза, че е бил красив и е имал гарвановочерна коса.

— Каза ли ти, че е бил червенокож индианец?

— Не — тихо отвърна Аделаид.

— Е, бил е — жалостиво, без неодобрение каза Беатрикс, — и щеше да се зарадва на силния си, здрав син. — Тя връчи бебето на Аделаид, обърна се към Емпрес, бледна и неподвижна като смъртта, и извади едно малко шишенце от върбовата кошница, която беше донесла със себе си. С огромно търпение, лъжичка по лъжичка Беатрикс сипваше черната течност в гърлото на Емпрес и я караше да гълта, докато не остана доволна от изпитото количество.

— Сега няма да има кръвоизливи — доволно каза тя, — и бебето няма да гледа на света през очите на сираче.

След няколко минути, когато Емпрес се съвзе, Беатрикс вече бе изкъпала бебето и го бе повила в снежнобяло одеялце.

— Искам да го подържа — още преди да се е събудила напълно каза Емпрес.

— Откъде знаеш, че е той? — подкачи я Аделаид, доволна от работата, която бе свършила. Тя наистина беше помогнала да се роди едно бебе и бе оживена от собственото си постижение. На лицето й грееше широка усмивка.

„Какъв глупав въпрос“, смътно си помисли Емпрес. Чувстваше се обгърната от някаква мъгла, която й пречеше да мисли рационално.

— Искам да го подържа — настоятелно повтори тя, макар гласът й да бе само тих шепот.

Беатрикс донесе сина й и го положи на леглото до нея.

Емпрес с мъка се изправи на лакът, за да го види и по бузите й потекоха сълзи. Мъничкото й детенце я гледаше с очите на Трей. „Как е възможна такава съвършена прилика?“, учудено си помисли тя. Докосна лекичко мекото тъмно кадифе на пухкавата вежда.

— Обичам те! — прошепна Емпрес и взе детето на ръце.

 

 

Монтана се присъедини към САЩ през ноември, във вихъра на силно оспорвани кампании за нова конституция и издигане на кандидатури за държавни служители. Последваха обичайните обвинения в подкупничество и корупция и двете партии, които претендираха за места, се събраха в отделни зали, благодарение на съмнителни постъпления и избраха своите фаворити за Сената на Съединените щати. В края на краищата, въпросът беше разрешен през декември от Сенатската комисия по изборите, която с препоръките си даде предимство на републиканските кандидати Сандърс и Пауър, пред претендентите на Демократическата партия Кларк и Маджинис. От продажността и фалшификациите на гласовете на щатско ниво оспорваните избори преминаха в манипулаторските ръце на националната власт и тъй като настоящата администрация бе на републиканците, мненията се хармонизираха и се стигна до съгласие за избирането на републиканските кандидати. По такъв начин беше продадена волята на народа в един щат, населен предимно от демократи.

Една студена декемврийска сутрин по време на закуска, Трей влезе в стаята с Бел на ръце.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попита Блейз с онова майчинско натъртване, което подканяше Трей да обмисли плановете си още веднъж.

С бодрост, неподатлива на внушения, били те майчински или някакви други, Трей отвърна приветливо:

— На какво ти прилича, мамо… на обичайната ни сутрешна езда? — Беше облечен в кожени панталони, дълго кожено наметало „Хъдзъч Бей“ и обточени с дебела кожа мокасини, за да го предпазват от зимното време. Бел представляваше кожен вързоп.

— Знаеш ли какъв студ е навън? — Блейз потърси с поглед подкрепа от Хейзард, но той само се усмихна и каза:

— Духат северозападни ветрове.

— Много ми помогна — замърмори Блейз.

— Майко, Бел обича ездата, а освен това нищо не се показва навън, освен очите й. Виждаш ли? — И той послушно й показа доволния топчест вързоп. — Хайде, сипи ми малко какао. Ще го изпия на път за конюшните.

— Ти си безчувствен — роптаеше Блейз, докато му сипваше. — Ами ако замръзне?

— Увита е в повече кожа от полярна мечка и не съм безчувствен. Тя ми каза, че иска да пояздим — ухилено довърши той, взе чашата и тръгна към вратата.

— Реши ли дали ще дойдеш с нас във Вашингтон? — остави кафето си Хейзард. — Лоуъл ме пита оня ден. Казах му, че не знам. — Сега, когато Монтана вече бе щат, делегатите му можеха да гласуват и всеки, който преследваше някакви интереси, щеше да бъде във Вашингтон за сесията на Конгреса.

Трей се обърна.

— Може. Кога тръгвате?

— След Коледа. Исканията против Съюза за напредък на Монтана май ще бъдат свалени, така че няма смисъл да бързаме за внасянето на жалбата им и споровете, които очаквахме. Явно Сандърс е убедил министъра на вътрешните работи да се намеси.

— Бизнес, както обикновено. Това трябва да му е струвало доста пари. — Тъмните сенки на негодуванието, което го измъчваше откакто Емпрес си беше заминала, бяха подсилени от още един нагъл грабеж на богатствата на Монтана. Съюзът за напредък на Монтана оголваше голяма част от държавната земя заради дървения материал — незаконно. — Не съм сигурен, че машинациите във Вашингтон са моя работа — с лека гримаса каза Трей. — А ако не отида?

— Бел ще ти липсва — засмя се Блейз.

— Тогава идвам с вас — отвърна Трей и от усмивката около очите му се появиха бръчици.

— Винаги си бил разумно момче — мило каза майка му.

— Бел му действа добре — каза Хейзард, след като Трей беше излязъл. — Помага му да не мисли за Емпрес.

— Знам, но ми се искаше днес да си бяха поиграли в детската. Толкова е студено, а Бел е само на три месеца.

— Когато Трей беше на три месеца — нежно й напомни Хейзард, — лагерувахме на мината. — Той се засмя. — А Трей оцеля.

Блейз му отвърна с тъжна усмивка.

— Прав си, разбира се… притеснявам се прекалено много.

— Проблемът ти е, че си полудяла по него, също и по Бел. — В гласа му имаше нежност, не укор. В тъмната красота на очите му се криеше толерантност и разбиране.

— Е, ти също Джон — бързо отвърна тя. — Единствената разлика е, че ти не говориш за това толкова много. — Блейз знаеше, че заради сина си Хейзард би минал и през ада. Беше се погрижил на Трей да не му липсва нищо и го боготвореше с щедростта на цялата си душа, без нито веднъж да го упрекне.

— Стана добро момче — в гласа на Хейзард имаше гордост, — благодарение на начина, по който го отгледа.

— А благодарение на теб всички мъже в рудниците и в ранчото го харесват. Да не говорим за обожанието на племето.

— Знае за мините и ранчото толкова, колкото и аз. Мъжете уважават такива хора. — Хейзард се ухили. — А докато печели всички надбягвания и улавя коне при набезите, важността му в очите на племето е гарантирана.

— Джон — тихо каза Блейз, — обеща ми, че сте приключили с набезите. Знаеш какви са властите сега.

— Това са само малки конекрадски набези, мила — успокои я той, но гласът му прозвуча игриво. Набезите бяха последната неограничена свобода, която им бе останала, приемаха ги както децата — веселите игри. — Не можеш да очакваш да се променим за една нощ. Ездата е в кръвта. Помниш ли — нежно продължи той — онова първо паломино, което ти доведох?

Като че ли беше вчера. Видя Хейзард, застанал в мъглата на утрото в златистата светлина на изгрева.

— Помня цветята около врата ти — тихо отвърна тя.

— Онази сутрин ти изпълни сърцето ми, mia cara, и исках да открадна за теб всички коне в полето. — Очите им се срещнаха и особената магия, която само те двамата виждаха, грейна жизнена и трайна.

— Сякаш бе вчера, Джон.

— Така изглежда, нали… сякаш децата и годините някак профучаха покрай нас, без да ги усетим.

— Хубави години бяха, нали — прошепна Блейз, — въпреки… — Тя преглътна сълзите си, когато спомените за смъртта на децата им я заляха.

Хейзард скочи от стола и я грабна в прегръдките си още преди да се е изтърколила първата й сълза.

— Не плачи, mia cara — прошепна й той, заровил устни в косата й. Люлееше главата й на гърдите си и собствените му очи заблестяха. — Те бяха с нас дълго. Помисли си за щастието, което споделихме… и за всички хубави спомени. — Той отиде до прозореца и остана изправен пред него. Държеше я в прегръдките си, загледан в собствените им земи, прострели се на мили отвъд планините. Сияйното зимно слънце запали огън в косите на Хейзард, освети великолепните черти на красивото му лице, блесна в сълзите, уловени от миглите му, и засвети в лъскавите златисти нишки на нейния шал.

— Въпреки скръбта, това бяха чудесни години — прошепна Хейзард и тъмните му очи се върнаха върху жена му. — Ти си най-добрият ми приятел — много тихо каза той, — моят най-най-добър приятел. И — прошепна той, като докосна леко бузата й с устни — моята страст. — Печалните нотки в гласа му намаляха и той оживя от радостта в него. — Ти си любимият ми партньор на шах — усмихнато прибави той — и най-дипломатичният ми критик. Когато слизаш по стълбите, облечена в бална рокля, стомахът ми все още ме присвива при вида на красотата ти. Но — гласът и очите му бяха изпълнени с любов — аз те обичам най-много точно такава, каквато си сега — окъпана от изгрева на слънцето. Ти винаги си била моето слънце, луна и звезди…

Блейз повдигна глава от рамото му и го целуна по нежната извивка, там, където челюстта му срещаше ухото му.

— В целия широк свят намерих теб. — В блещукащата влага на очите й грееше обожание. — Бяхме толкова щастливи — тихичко въздъхна тя.

Той я целуна нежно, а след това се усмихна с онази кратка ослепителна усмивка, която никога нямаше да й омръзне.

— Ние сме щастливи — каза й той.

 

 

За Коледа Кит се върна при майка си. Семейство Брадок-Блек прекараха празника в ранчото и малко след Нова година заминаха за Вашингтон. На третата седмица от престоя на Трей там, пристигна второ писмо от Гай, препратено от ранчото. Новините бяха доста банални и малко остарели. Гай споменаваше дъжда, колко е пораснал Едуард, уроците си по езда, какво правят момичетата и колко им липсва Трей. В края на изложението от светски събития, внезапно дъхът на Трей спря. Последното изречение на Гай гласеше: „Преси вече е добре. Миналия месец едва не умря“.

Когато отново се сети да диша, една силна крещяща тревога, безгранична и жадна като копнеж, се настани на мястото на предишната му преднамерена безучастност. Не можеше да е била болна или близо до смъртта, без той да знае. За него имаше значение да знае, че тя е някъде в големия свят — жива. Огромно значение, в следващия миг реши той. Ако беше умряла, той трябваше да се изправи лице в лице със страшния край. Можеше никога повече да не я види, никога. Тя никога нямаше да се върне. Нямаше да се смее някъде по света или зад следващия ъгъл, или да върви под дъжда, макар че дъждът беше на хиляди мили от него. За първи път от месеци насам той захвърли настрана благоразумието, невъздържано отказа да претегли разумните мотиви и обяснения. Едва не умря, мисълта звънтеше отново и отново в съзнанието му и го докарваше до лудост. Той се изправи стремително, с рязко буйно движение, което запрати стола му назад с трясък. Заминава за Франция! Камбаните на уплахата престанаха да звънтят и по сетивата му препусна въодушевлението.

Няма значение дали Емпрес иска да го види, или не, той искаше да я види. Искаше да види дали изглежда по-различна в космополитичния Париж, дали зелените й очи все още гледат открито и искрят със златна светлина, когато се смее. Искаше да се опита да разбере, може би да прочете истината в очите й. Сигурно не беше много умно да отива там, но отхвърлянето на благоразумието и мъдростта му доставяха удоволствие. Ако не нещо друго, то едно пътуване поне ще поразсее скуката му.

Обяснението, което даде на родителите си, бе кратко, необмислено и жизнерадостно до невъздържаност.

— Първо казах на Бел — каза той, влизайки в кабинета, където Хейзард и Блейз седяха един срещу друг от двете страни на шахматната дъска. — Обясних й, че няма да отсъствам дълго, макар и да предполагам, че не разбира нищо. Чудя се дали не трябваше да я взема — продължи той, като се отпусна в едно кресло близо до майка му. — При твоите представи за териториални права, мамо, да я взема със себе си би означавало да избухне кървава война — усмихна се Трей. — Затова, като послушен син — на това място и двамата му родители го изгледаха с блага недоверчивост, — ще отстъпя пред желанията ти.

Блейз и Хейзард се спогледаха и Хейзард неразбиращо сви рамене.

— Миличък — каза Блейз, — всичко това е малко двусмислено. Къде отиваш?

— Емпрес едва не е умряла — отвърна Трей с тон, който родителите му прецениха като прекалено жизнерадостен, без да им е необходима бог знае каква проницателност.

— Как разбра? — попита Хейзард, който добре познаваше удивителното въодушевление на сина си.

— Гай ми писа и го споменава в писмото си заедно с всички други новини. Не знам подробностите, но реших да отида в Париж. Мога пак да се видя с Ерик, а през последните шест месеца дукеса Соасон е изпратила поне дузина покани.

— Как е Ести? — поинтересува се Блейз, която знаеше за склонността на дукесата към сина й.

Трей нехайно повдигна рамене.

— Предполагам добре. Знаеш я Ести… елегантна, светска, пламенна, както обикновено. Последното й увлечение е експресионизмът. В предишните си писма ме запознаваше с импресионизма, и то с безкрайни подробности. Може да я накарам да ме разведе из галериите и да купя някои от последните неща.

— Кога тръгваш? — попита Хейзард с мекотата, която бе усвоил до съвършенство покрай ентусиазма на Трей.

— След час — бързо се изправи Трей. — Ще ви изпратя телеграма от Париж. Напомнете на Бел, че няма да я изоставя за дълго. Чао.

Беше преполовил разстоянието до вратата, преди Блейз да успее да попита:

— Имаш ли нужда от нещо, скъпи?

— Да имам нужда от нещо? — разсеяно повтори Трей, като се завъртя. Перспективата да види Емпрес отново изместваше баналните нужди. — Не. Не, благодаря ти, майко. Имам всичко. — Усмивката му беше блестяща.

— Време беше — навъсено каза Хейзард след секунда, когато вратата се затвори зад Трей.

— Имаш предвид? — усмихнато попита Блейз.

— Време беше упоритият глупак да я догони. Още дяволски малко ми трябваше да отида и да я доведа, та да спра проклетата му меланхолия.

— По-голям инат е и от теб, скъпи.

— По-голям инат от мен — повтори Хейзард и закачливо се усмихна. — Твърдоглав е като тебе.

Блейз добре познаваше собствения си темперамент затова не каза нищо.

— Но въпреки това е сладък — с майчинска обич отбеляза тя.

Хейзард се засмя.

— Разбира се, mia cara. Той е съвършен. Също като майка си.

Пътуването му отне шест дни. Шест дни на нетърпение, логическо мислене и неразумни емоции. Трей си напомняше да не очаква нищо, за да избегне разочарованието, предупреждаваше сам себе си, че отива в дома на Емпрес неканен. „Щом като не писа, безброй пъти си повтаряше той, чувствата й очевидно са се променили.“ Той просто искаше да се убеди, че тя е добре. От чисто алтруистични, човешки подбуди, разсъждаваше рационално той.

И упорито потискаше нарастващото блажено очакване.