Сюзън Джонсън
Сребърен пламък (14)

Глава четиринадесета

— И дума да не става! — избухна Трей разярен. — В никакъв случай!

Хейзард погледна иззад бюрото си Трей, който разгневен се бе изправил на крака и стоеше настръхнал от яд и обида. Пулсиращите вени на врата му изпъкваха.

— Ще кажеш на тази кучка, че може да си намери друга изкупителна жертва — гневно възкликна Трей. — Или по-добре ще й го кажа сам!

— Заплашват Сивия орел и Ловеца на бизони или някои други двама абсароки. Дънкан се постара да бъде напълно ясен, че не ги интересува кого ще обвинят — спокойно напомни Хейзард с натежало от отчаяние сърце. От два дни Хейзард се опитваше да намери някакъв изход — беше направил допълнително предложение на Дънкан Стюарт предишния ден, безбожно предложение, възлизащо на сума, която би изумила един обикновен изнудвач. Но явно те държаха на далеч по-висока цена. Като съпруга на Трей, с мрачно предчувствие размисли Хейзард, Валери би получила половината от неговото богатство.

— Трябва да има някакъв начин да се справим с това. Добри ми боже, не те нея, а тя тях съблазни.

— Тя е бяла.

Трей започна да крачи из стаята, съзнаващ не по-зле от баща си зловещия смисъл, който се криеше в тези две думи.

— Дори няма да има процес, нали?

— За индианците, които обесиха при Муселшел нямаше.

— Няма ли да приеме пари?

— Вече опитах.

— Проклета курва! Детето, което носи, не е от мен. Някой друг й го е направил. — Думите му плющяха, изпълнени с презрение.

— Сигурен ли си? — Въпросът беше зададен тактично и отговорът не беше от голямо значение. Хейзард щеше да подкрепи сина си, независимо от обстоятелствата, но никога не беше излишно да бъдеш напълно осведомен за фактите.

Трей спря да крачи напред-назад, обърна се към баща си и направи мрачна физиономия.

— Виж, знам, че общоприетото обществено мнение е единодушно в тълкуването на отношенията ми с жените, но противно на всеобщата убеденост аз не съм разточително безразсъден и нехаещ за последиците. Способността ми да нося на алкохол е отлична и последния път забелязах, че любовта, в чисто плътския смисъл на думата не уврежда разума. Така че съм съвсем наясно какво правя, къде се намирам и… Не съм бил с Валери от четири месеца. А дори онази нощ заспах, така че става и повече от четири месеца. Да й имам нахалството! То поне не може да й се отрече.

— Мисля, че по този въпрос всички сме съгласни.

Трей се свлече обратно в креслото срещу баща си, отпусна се отпаднало и като вдигна очи каза:

— Помолих Емпрес да се омъжи за мен.

Дъхът на Хейзард заседна насред гърлото му и му придаде вид на човек, който се задушава. Трябваше му известно време, за да отговори.

— Утре сутринта ще се срещна със съдиите Хенри и Пеперел. Може би ще успея да ги убедя.

— Няма да можеш — тихо отвърна Трей. Отношенията им със съдиите бяха обтегнати, след като Апелационният съд реши в тяхна полза делото за обществения сервитут за преминаване на железопътната линия. Хенри и Пеперел имаха лични интереси по това дело и бяха загубили много пари.

— Във всеки случай ще опитам — твърдо отговори Хейзард.

— А като откажат? При това с огромно удоволствие, бих добавил.

— Ще увеличим офертата, която направихме на Дънкан.

— И ако и той откаже?

Хейзард погледна сина си:

— Ще опитаме нещо друго.

— Шибана кучка! — изръмжа Трей. Знаеше, че възможностите за избор са ограничени и че Валери и баща й добре разбират това. Едва ли имаше някой, който да познава по-добре от семейство Стюарт мръсната страна на политическите задкулисни интриги и обществената зла воля.

Хейзард отмести настрани мастилницата в стил „Джордж III“, а след това неспокойно я плъзна на старото й място, като обмисляше как да зададе на Трей следващия въпрос. На два пъти той въздъхна, вдигна обелиска, който й служеше за поставка, и като започна да го усуква, попита сякаш се гнусеше от самия въпрос:

— Ще се ожениш ли за Валери, ако се наложи?

— Знаеш отговора — с равен глас изрече Трей. — Разбира се.

Беше израснал със Сивия орел и Ловеца на бизони. Като малки момчета заедно се бяха учили да яздят и да ловуват, бяха обладани от тайнството на проникновението по едно и също време. Заедно се бяха изкачили в планината, заедно бяха видели легендарните същества — закрилници на тяхното племе в нощното небе. Свързваше ги братство, скрепено в сърцата им. Неговото първо задължение към племето му. Нямаше нужда да му напомнят за чувството му за вярност.

— Колко време ще трябва да остана женен за нея? — Той зададе следващия въпрос със студен практицизъм.

— Докато се роди детето. Не по-дълго.

— А детето?

— Предполагам, че Стюарт ще преговарят за правото му на наследник.

— Ще се съгласим ли?

— Откровено казано, що се отнася до това, не виждам друга възможност. Плащаме сега, което те няма да приемат, или по-късно. Поне племето ще остане невредимо. В бъдеще на нея няма да й бъде позволявано да се приближава до селото. Ако се наложи, ще наемем бяла охрана.

— Съществува възможност Валери да не приеме развод.

— Мога да убедя някой съдия, който да даде развод по подходящи подбуди. Законът за развода се поддава на тълкуване. Да не обесиш индианец, който е изнасилил бяла жена, е друго нещо. В най-лошия случай можем да получим развод другаде.

— Всичко е много несигурно.

— Всичко, освен че Сивия орел и Ловеца на бизони ще бъдат обесени със сигурност, ако не се ожениш за нея. Но първо ще опитаме със съдиите и с по-голяма сума.

— Ще поговоря с нея.

— Струва си да се опита.

— Не могат ли Валери и баща й просто да изчезнат. Нямам предвид завинаги, въпреки че изкушението е голямо, но да речем, едно пътуване до Европа за десетина години?

— Би било възможно, когато аз бях млад — меко отговори Хейзард. — Тогава беше прието човек да отмъщава на враговете си. Това се очакваше от него. Но тя е жена. Тогава, както и сега, това променяше обстоятелствата: не можеш да воюваш срещу жени и деца. — Той се облегна назад в креслото си и уморено затвори очи. — Ще опитаме — измърмори той — да се договорим с тези хора по начина на белия човек. — Главата му се изправи, очите му се ококориха и гласът му придоби решителната твърдост, която беше всявала страх у мнозина. — Обещавам ти, женитбата ще бъде кратка.

— А ако разводът не може да се уреди мирно и тихо? — Трей все още лежеше проснат в креслото си. Сбитите мисли на баща му не го задоволяваха, недоволството обезсилваше тялото и ума му.

— Както към Джейк Полтрейн, и към Стюарт ще приложим средствата на абсароки. Ти разбираш… — Хейзард разтърка очите си с ръка и дълбоката му въздишка разкъса тишината на стаята. — Ще решиш сам дали да направиш тази… саможертва заради племето си. Но ти обещавам… Заклевам ти се с честта си на войн, че щом веднъж изпълниш дълга си, ако методите на жълтооките не дадат резултат, методите на абсароки ще бъдат използувани с цялата им сила, за да те отърват от една нежелана жена.

Трей разбираше, че баща му не го насилва да се ожени за Валери. Той разбираше също така, че честта го изискваше. Животът на Сивия орел и на Ловеца на бизони беше изложен на риск.

— Преди да кажа каквото и да е на Емпрес, бих искал да видя Валери. Утре сутринта. Може би тя ще промени решението си. — Беше просто механична, инстинктивна реакция, необоснована от какъвто и да е разумен мотив и подхранвана от силна омраза. — Може би аз мога да я убедя — добави той, без нищо в отпуснатата му фигура да помръдне, освен мигновения заплашителен проблясък в сребристите му очи, — да я накарам да промени решението си.

— Надявам се — каза Хейзард с глас внезапно пресипнал от изтощение.

 

 

Когато на следващата сутрин Трей беше въведен в салона, Валери го посрещна любезно и дружелюбно, сякаш тя и семейството й не бяха отправяли никакви заплахи за изнудване.

— Станал си много рано — каза тя с ниския си, зноен глас. — Закусил ли си? Искаш ли кафе?

Трей стоеше гърбом към вратата, която твърдо беше затворил зад себе си.

— Искам главата ти на сребърен поднос, Валери — изръмжа той. — Ще ми направиш ли тази услуга?

— Наистина, скъпи, винаги си имал страховито чувство за хумор — упрекна го тя с онзи сладък глас на хубавица от Юга, който използуваше в такива случаи. — Ела. Седни и ми кажи как си. Както виждам, чудесно си се възстановил след… ъъъ, лошия ти късмет в бара на Лили. — Сините й очи бавно обходиха високата фигура на Трей. С изключение на зеления цвят на реверите на жилетката си и на блестящия златен амулет на врата си, той беше облечен в черно. Дългата му гарванова коса беше прибрана зад ушите и подчертаваше високите му скули и суровата красота на лицето му. Сребристите му очи бяха студени.

Сигурна в своето положение, тя пренебрегна заплахата в стойката и изражението му. Държеше всичките козове в ръцете си.

Той беше дошъл при нея.

— Ела, седни — повтори тя и деликатно потупа синьо-зелената дамаска на дивана, на който се беше разположила внимателно, така че да изложи на показ всичко, което си заслужаваше да се види. Вълненият й прасковен халат стоеше ефектно на лъскавия аквамарин, помисли си тя. Беше права. Така изглеждаше почти гола.

За съжаление, наситената с въображаема зрелищност картина остана недооценена от Трей в сегашното му състояние. Трябваше да дойде и да изиграе своята шарада докрай, въпреки че не хранеше оптимизъм за своите шансове, след като и последното солидно предложение на баща му беше получило отказ. Но усилието трябваше да бъде направено, така че той се отблъсна от вратата, приближи се до стола срещу Валери и седна.

— Кафе? — отново попита тя. — Чай? Или може би нещо по-силно? — прибави тя със съвършения си глас на домакиня.

Все още беше стройна, забеляза Трей, когато погледът му бързо пробяга по пастелния халат, който тя носеше, и това го накара да се почувства по-добре. За последен път беше с нея преди четири месеца.

— Не, благодаря — отвърна той и се отпусна назад, временно успокоен.

— Никакво кафе, чай, никакъв алкохол? Пренебрегваме светските любезности. В такъв случай, на какво — сладко измърка тя — дължа това необичайно ранно посещение?

— Мина доста време, Валери. Реших да мина да видя как — той замълча за момент — изглеждаш.

— Не е минало чак толкова много време. Трей, мили — хладнокръвно отвърна Валери, без да изгуби и частица от своята самоувереност, — помниш ли миналия ноември?

— Спомням си — провлече той. — И което е по-важно, ясно си спомням, че тогава не се случи нищо.

— Откъде знаеш? — дяволито възрази тя и спокойно отпусна ръце в скута си. — Ти припадна.

— Аз заспах. Има разлика. Спомням си какво се случи, или по-скоро какво не се случи. И оттогава не съм те виждал, Валери. Това беше преди четири месеца. И двамата знаем, че това дете не е от мен.

Грубото му заявление не се отрази ни най-малко на леката й усмивка.

— Твоята дума срещу моята, мили. Не е ли така? — с готовност се отзова тя. — А твоята — веждите й се повдигнаха леко — забележителна репутация е известна на всички. И обратното. — Продължи тя, като приглади ризата си с изящен жест. — Аз съм невинната мис Стюарт. Посещавам неделното училище, миличък Трей. — Тя вдигна поглед от гънките на ризата си, които оправи набързо, и очите й, изпълнени с тренирано обаяние, срещнаха неговите.

— А също така се чукаш наляво и надясно — натърти Трей, невъзприемчив за драматизма на изражението й — в свободното си време. Ловеца на бизони, Сивия орел, кой още? Дузина други. Тъмната кожа те възбужда, нали? Може би бихме успели да съставим списък с доброволни показания под клетва от твоите любовници индианци.

— Никой няма да им повярва — спокойно отвърна тя. — Те са индианци, господи, та те живеят в колиби.

Очите на Трей бяха ледени:

— Но са достатъчно добри за оная работа.

Тя се засмя:

— Не толкова добри, колкото си ти, скъпи. Но това си го чувал и преди.

Пренебрегвайки комплимента й, той едва отрони:

— Защо аз, Валери?

Тя не се престори, че не разбира въпроса му. На красивото й лице беше изписано наивното простодушие, което я беше виждал да разиграва и преди.

— Аз те обичам и искам да се ожениш за мен, Трей. Толкова е просто.

— Ти не знаеш какво е любов, Валери. Всичко, което ти искаш, е да станеш мисис Брадок-Блек.

— Има ли някаква разлика?

Той потисна непреодолимото си желание да я зашлеви през самодоволната й физиономия.

— Колко, Валери — много меко попита той, като се контролираше с голямо усилие, — за да намериш друг баща или да си вземеш продължителна почивка? Кажи цената си.

Нейните пълни устни, които той така добре си спомняше, се свиха оскърбено.

— Понякога си истински варварин, Трей. И приказките ти са дебелашки, като на някакъв бакалин.

— Но все пак достатъчно вежлив, за да не те наричам с имената, с които ми се иска, Валери. Не искам да се женя за теб.

— Но аз искам да се омъжа за теб.

— Можеш да получиш парите и без мен.

— Всичките? — сладко попита тя.

— Кучка — прошепна той с гневно стисната челюст.

— Която нямаше нищо против да любиш много пъти, ако си спомняш.

Той се втренчи в нея. Гневът му бе видим.

— Ако знаех, че ще е с цената на брак, нямаше да има първи път.

— Животът ти е бил прекалено лесен, мили Трей. Получавал си всичко, което си поискал. Винаги. Всяка жена, която си поискал. Неизменно. Неограничено богатство. — Тя го погледна изпод притворените си клепачи и се усмихна леко. — Помислих си, че не би било зле и аз да се порадвам на това чувство на пресищане. Като твоя съпруга.

— Много си нагла — мрачно каза Трей. — Ще получиш каквото искаш. Но ще намеря изход от това положение.

— Продължавай да мечтаеш скъпи. Не мислиш сериозно, че предложението, което ти се прави, е резултат на спонтанен импулс, нали? По-скоро ми се струва, че ще откриеш, че изход няма.

— Чие е детето? — рязко попита той.

— Нямаше да ти кажа дори и да знаех. Разбира се, официално е твое, скъпи. — Дори и Клеопатра едва ли е била по-самодоволна, когато е разкрила предстоящото бащинство на Марк Антоний.

— Невъзможно е това да се случва в действителност — изръмжа страдалчески Трей. Очите му бяха като ледени кристали.

— Ти си най-богатият, най-привлекателният ерген в Монтана — заяви Валери със самодоволна увереност. — Аз съм най-красивата жена. Просто съвършено.

Той я погледна и видя красива, но също така студена, коравосърдечна жена, хищна като тигрица.

— Не — озъби се той.

— Бих желала сватбата да стане в деня на нашата Дама от хълма… да речем след три седмици. Това време трябва да ми стигне да приготвя поканите. Ще пусна съобщение във вестника. Трябва да се свържем с епископа. Аз ще се погрижа за това. Така. Що се отнася до приема, хотелът вероятно не е достатъчно голям… Това означава, че ще трябва да резервираме балната зала на Клаудио. Да, тя ще е идеална.

— Никога — грубо каза Трей и рязко се изправи, без да е сигурен дали ще успее да овладее силното си желание да я удари, ако остане още малко. Валери нямаше никакви скрупули. Никога не беше разбирал безпощадната чудовищност на нейните намерения.

— С френско шампанско… — чу я да казва, когато отвори вратата. Напусна къщата с няколко крачки, разгневен повече, отколкото когато и да било през живота си.

 

 

И за Хейзард, който беше при съдиите, денят не беше по-добър. Въпреки че след несъгласията им около сервитута за преминаване на железопътната линия, те лично не проявяваха съчувствие към проблема на Трей, и двамата биха погледнали с практицизъм на едно евентуално ползотворно участие и принос към всеки друг случай, различен от изнасилване. Всъщност те не скриха унинието си от факта, че трябва да отхвърлят щедрото предложение на Хейзард. Но ако Валери действително повдигнеше публично обвинение в изнасилване, протестът на обществеността щеше далеч да надхвърли което и да е съдийско решение по обвинителния акт или процеса. Сигурно беше, че индианците нямаше да преживеят до края на седмицата и никой от съдиите нямаше да бъде преизбран на този пост отново, ако ги подкрепяше. Независимо от алчността им, те не можеха да направят нищо за Хейзард.

Баща и син се срещнаха за обяд в един частен ресторант в Монтана и сравниха липсата на късмет, която беше споходила и двамата.

— Това бяха изстрели в тъмното — уморено призна Трей и пресуши чашата с уиски.

— Само да не беше изнасилване — въздъхна Хейзард.

— И да не бяхме индианци — добави Трей. В тона му се долавяше цинизъм.

— Много ако — съгласи се Хейзард. — Ако не беше богат…

— И ако Валери не беше алчна — промърмори Трей. — Тя говори за сватба в деня на нашата Дама от хълма.

— Мили боже!

— Напълно споделям чувствата ти. Между другото, това е след три седмици.

Хейзард мрачно погледна сина си:

— Ами Емпрес?

— Ще трябва да се опитам да й обясня.

— Съжалявам — каза баща му. — Майка ти очаква аз да се погрижа за това, нали знаеш.

— Все пак тя е реалист. Знае, че Сивия орел и Ловеца на бизони, или когото и да обвинят, няма да имат никакъв шанс, ако Валери потвърди официално обвиненията си.

— Бихме могли — каза Хейзард, въздишайки унесено — да отвлечем Валери и Дънкан и да ги държим някъде в планината. Въпреки че при изчезването им може да се вдигне голяма дандания, ако имат и друг съучастник в това проклето изнудване. В най-добрия случай, всичко, което ще спечелим, е малко време с надеждата, че те ще преразгледат решението си. Напразна надежда, както ми се струва, като се има предвид тяхната алчност. Дънкан мами правителството от години с договорите си за войската. Не е от хората, които проявяват някакъв разум.

— Валери дори не знае какво означава тази дума. Виж, бракът ще продължи най-много шест месеца, може и по-малко. — Трей сви рамене. — Все пак не сме напълно лишени от избор. Сега всичко, което трябва да направя, е някак си да обясня цялата тази бъркотия на Емпрес. — Трей се сниши на стола си. — Имам нужда от едно питие.

Баща му се пресегна през масата и напълни отново чашата на сина си.

— След шест месеца — каза той — ще те черпя едно по случай развода ти.

Трей вдигна чашата и мрачно се усмихна.

— При условие че не я удуша, преди да изминат тези шест месеца. Така. В такъв случай нека разгледаме всичко още веднъж. Може би забравяме нещо. Може ли цялото племе временно да се изнесе от Монтана? — на шега запита Трей, но думите му бяха проникнати от отвращение от самата мисъл.

— Сигурен съм, че преселението на индианци и стада коне ще бъде приветствано навсякъде в Америка — саркастично отвърна Хейзард. — Правителството препоръчва особено горещо заселването в пустинните области.

— Ами, ако ги убием? — За първи път Трей беше сериозен.

— Дънкан изрично предупреди за такава възможност — отговори баща му. — Не забравяй, че оцеляването е основна грижа на Дънкан от години при всичките индианци в резерватите, които е уморил от глад. По-късно — спокойно обеща Хейзард, — в краен случай.

— Можем ли изобщо да разчитаме на думата им? — Трей отново напълни чашата си. — Имам предвид тази заплаха да не се повтаря?

— Подписали сме такава застраховка в три екземпляра. — Хейзард изпусна една дълбока въздишка на облекчение. — Документът ще издържи и пред проклетия Върховен съд.

Трей погледна баща си над ръба на чашата си.

— Трябва да има едно „но“.

— Носи по-късна дата.

— Откога? — безцеремонно и лаконично попита той за срока на неговия тъмничен затвор.

— Осем месеца, като се счита отсега. Дори и за това бяха необходими часове на горещи преговори — кратко отговори Хейзард. — Започнаха с пет години.

— Поздравления — простичко рече Трей и изпразни чашата си.

— Два пъти се хващах за пищовите — обясни баща му с кисела усмивка — и май помогна.

— Дънкан никога не се е славил с твърдост, още повече, че онази мастия, дъщеря му, прави повече от възможното, за да го лиши и от малкото, която му е останала.

— Тя притежава неизчерпаема наглост — сухо заяви Хейзард. — Когато баща й излезе за малко от стаята ми се натисна.

— Не бих останал за дълго в една стая с нея — язвително се съгласи Трей.

— Като че ли се обиди, когато й казах, че е твърде стара за моя вкус.

Трей се засмя.

— Тази неблагодарност сигурно ти е струвала още един милион.

— В изражението й имаше известно огорчение — ухили се Хейзард — през останалата част от преговорите.

— Значи така — провлече Трей, — можем да им помогнем да се запилеят някъде, да ги убием или да им откажем. И тъй като белите са създадени равни — цинично продължи Трей, — през тази 1889 година някои са по-равни от други. — Той се облегна назад в стола си и посегна към бутилката бренди. — Аз съм продаден за срок от осем месеца. — Той старателно напълни чашата си до ръба и я вдигна за наздравица към баща си. — Погледни на нещата и от тази страна… можеше да е и по-лошо. Тя можеше да е майка на детето ми.

— Сега сигурен ли си, че не е? — внимателно попита Хейзард.

— Това е единственото сигурно нещо в цялата тази макиавелианска измама — прочувствено въздъхна Трей — и единствено благодарение на него още не съм полудял.