Сюзън Джонсън
Сребърен пламък (16)

Глава шестнадесета

В понеделник сутринта след един уикенд, през който Хейзард и Блейз бяха забавлявали малките на пързалката, а Трей още веднъж бе казал: „Виждаш ли колко щастливи са децата?“, Емпрес стоеше на прозореца, любуваше се на ясния зимен ден и задоволството изпълваше сърцето й.

Трей беше излязъл рано сутринта заедно с родителите си. Този следобед в дневния ред бе предвидено решително гласуване и колебаещите се законодатели се нуждаеха от допълнително вдъхновение или увещания, в зависимост от собствената им съвест.

Емпрес и децата бяха все още на масата за закуска в трапезарията, когато Тимс с огромно притеснение обяви пристигането на мисис Брадок-Блек. Въпреки че в ранчото бе назначен пълен обслужващ персонал, домакинството не се водеше редовно и Емпрес и семейството й се бяха сближили с прислугата. Тимс, икономът, беше особено привързан към Емпрес заради нейната добрина към жена му, която страдаше от артрит, и се бе опитал да задържи Валери на главния вход. Безуспешно.

Тя вървеше плътно по петите му и бе настроена агресивно. През последната седмица Валери кипеше от гняв — една седмица, през която трябваше да се оправя с любопитни посетители, всички жадни за клюки, всички с въпроси за съпруга й и местонахождението му в момента. Една ужасна седмица, изпълнена със словесни боричкания, жлъч, нагли въпроси и безмълвно отминати, безсрамни забележки. Един ужасяващ кошмар, какъвто не беше предвиждала, но за който твърдо бе решила да получи възмездие. Беше твърдо решена да види съпруга си под своя покрив, по един или друг начин, и тази среща с неговата любовница беше само началото.

Тимс още не беше произнесъл името й, когато Валери величествено профуча покрай него и влезе във веселата, осветена от слънчеви лъчи стая, а самурената й пелерина се развяваше зад нея с грандиозна внушителност. Тя впери сериозните си сини очи в Гай и каза:

— Не може да е едно от онези на Трей. Прекалено е голям, въпреки че — сладко измърка тя — цветът съвпада. — Черните й очи се присвиха, когато втренченият й поглед се спря на Едуард. — А, този малкият — той трябва да е от Трей. — Тя се обърна към Емпрес и двете застанаха лице в лице. — И от теб?

„Значи, това е било“, развеселена си помисли Валери. Отговорът на необяснимото притегляне. Трей имаше дете от тази жена. Явно, онази нощ при Лили я беше купил не в търсене на нещо ново, а като акт на притежание. Не беше разбрала, че той е толкова придирчив към раздялата, и ако едно дете беше от толкова голямо значение за него, то детето от Трей без съмнение беше задължително за брака им.

Емпрес видимо се стегна при грубостта на Валери. Хвърляше чести погледи към слисания Тимс, застинал на вратата, като прикриваше собствения си шок с решителност, за която призова благородството на рода си от десет поколения назад.

— Изведи децата от стаята, Тимс — нареди тя. Заповедническият тон и властната нотка в гласа на Емпрес промениха преждевременно изградената представа на Валери за „курвето на мъжа й“. Тази светлокоса жена, много по-дребничка отколкото беше очаквала, не бе обичайната стока, която се намираше при Лили, въпреки че Лили се гордееше с предлаганото качество. Тази жена, за която всички бяха говорили не само защото се бе продала, но и защото беше облечена като каубой, не изглеждаше нито евтина, нито уличница. А следата от акцент, който я отличаваше от останалите обикновени хорица, също я поставяше в позиция на някакво недоловимо превъзходство. Интелигентните й очи подсилваха този образ.

Валери едва не сви рамене, когато в себе си реши да отмине без внимание необичайните достойнства на жената. Дори и да изглежда като някоя благородна кралица, на кого му пука? Тя беше една малка фермерка или помощница в някое ранчо, която се бе продала в един долнопробен бардак. Това й беше цялата важност. Трудно можеше да се каже, че е от типа жени, в които Валери би могла да види някаква заплаха. Валери беше рожба на своята класа, която признаваше вроденото превъзходство на богатите. Със своя немилостив и себичен нрав, подсилен от оценката, която й даваше обществото, тя възприемаше Емпрес като нещо, което се намира толкова по-долу от собственото й положение, че подминаването му като възможна заплаха беше принцип. Но тъй като Валери не обичаше недовършените работи, а и мисълта за клюките, че Трей е влюбен в тази принадлежаща към низвергнатата класа жена, й бяха неприятни, и тя реши, че една кратка очна ставка с нея ще я постави на мястото й. Веднага щом децата излязоха от стаята, Емпрес се изправи и положи ръце на масата, за да спре треперенето им. Нейният най-ужасен кошмар се бе превърнал в действителност: стоеше лице в лице със съпругата на Трей.

— Какво искате — рязко попита тя, а нервите й бяха обтегнати.

Валери неучтиво оглеждаше Емпрес.

— Просто исках да се срещна с вас, скъпа моя. Няма нужда да се ядосвате толкова. Не е нещо необичайно любовниците на Трей да се застъпят. — Тя сви рамене и при движението самурът проблесна. — Винаги е бил много търсен. Помоли го да ти разкаже историйките, които стават в апартамента му в града. Жените направиха пътека. — В очарователната й усмивка прозираше злоба. — Малки домашни историйки.

„Прилича на дете, помисли си Валери, в розовата си вълнена рокля и вързаната с панделка коса.“ Остро раздразнение от съвършената, зряла невинност на жената пред нея прониза самодоволството й — непостижима поза за нейния собствен тип красота и когато заговори, в сладникавата лъжливост на думите й можеше да се долови и засегнатото й честолюбие:

— Всички ние можем да бъдем приятелки — сладко каза тя, като котка, която си играе с ранена птичка.

— Това не ме интересува. Нито пък ме интересува миналото на Трей. Не сте добре дошла тук — натъртено каза Емпрес. — Моля ви, вървете си. — Непоколебимата увереност в гласа на Валери и хладното й спокойствие, когато говореше за чара на Трей за жените, я караше да сдържа своя глас да не се разтрепери. Нямаше нужда да й напомнят репутацията му. Не и тази обаятелна жена, която беше познавала Трей години преди тя да го срещне.

— Не съм добре дошла в дома на съпруга си? — небрежно възрази Валери, въпреки че грубостта й беше съвсем ясно доловима. — Позволявате си твърде много. Аз съм негова съпруга — допълни тя меко, като не откъсваше погледа си от очите на Емпрес. — Нося неговото дете.

— Нямам намерение да споря с вас — отвърна Емпрес. Увереността в гласа на Валери беше пагубна за душевното й равновесие. — И Трей няма да се прибере до вечеря. Бихте ли ме извинили… — Тя понечи да заобиколи масата с намерението да напусне стаята. Сърцето й блъскаше в гърдите й като ковашки чук. Гладките, уверени думи на Валери я обезсилваха. Дори като си повтаряше, че Трей обича нея, дори като си припомняше всичко, което той й беше казал за нейната безскрупулност, за начина, по който го изнудваше, ужасните думи: „Нося неговото дете“ плашеха със своята простота. А цитирането на любовните му приключения в града и небрежния начин, по който Валери го спомена, причиниха друг силен пристъп на безпокойство. Дали Трей наистина можеше да се откаже от предишния си начин на живот? Само ако го познаваше по-добре… не по-добре, по-отдавна.

— Не мисля, че тази вечер Трей ще се прибере — каза Валери, сякаш се беше сетила за някакво маловажно съобщение. — Каза ми да го чакам за вечеря в осем. — Безцеремонната й лъжа имаше за цел да спре Емпрес.

И успя.

— Грешите — остро отвърна Емпрес. — Няма да идва при вас. — Но ударът беше унищожителен и въпреки че опита, тя не успя да скрие болезненото си потръпване. Нямаше да ходи при нея за вечеря. Защо говореше така? Как можеше тя да лъже? Нима щеше да бие целия път дотук, за да я лъже?

— Наистина, скъпа, колко си наивна — измърка Валери с порочна усмивка. — Той ли ти го каза?

— Това е истината. — Но още докато изговаряше думите, пълзящото съмнение надделяваше и думите й съвсем не прозвучаха твърдо. Трей беше изпечен до съвършенство и имаше огромен опит в любовните интриги. Нима просто е възвърнал формата си? Нима всички ласкави думи за любов са били само… думи? Нима в противен случай тази жена щеше да е така самоуверена и жлъчна?

Погледът на Валери се откъсна от прозореца.

— Разбирам колко лесно е било да те измами там, в провинцията. — Блестящите й очи се завъртяха обратно. Изразът на лицето й беше подигравателен. — Трей е разглезен любимец, трябва да знаеш това, иска ни и двете, както виждаш.

Като се бореше с пристъпите на ревност и с усилие се опитваше да успокои гласа си, Емпрес каза:

— Не се е виждал с теб от сватбата. — „Всичко това са лъжи. Ти си лъжкиня. Не се е виждал с теб“, безмълвно крещеше тя, но скептицизмът и неувереността й ставаха все по-големи под безпощадната увереност на декларациите на Валери.

— О, скъпа, колко жалко, детето ми, но това просто не е така. — И тя бавно поклати глава с престорено състрадание. — Виждаме се всеки ден. — След ахването на Емпрес, Валери продължи да върти острието на ножа в раната. — Наистина решението ми да дойда да те видя тази сутрин беше породено по-скоро от любопитство, отколкото от нещо друго. — „Колко е лесно, помисли си тя, с малка селянка като тази. Без съмнение, вярва в Бог, вечната любов и всички други блажени баналности.“ — Разбира се, ти знаеш — с внимателно модулиран назидателен глас продължи тя, — че изобилието в любовния живот на Трей винаги е било скандално. Тъй като го познавам от години, преди да се оженим, приемах това с нужния реализъм. В края на краищата, мъжете са си мъже. — Тя се засмя и за един кратък миг очите й проблеснаха злобно. — Бих ти предложила да се погрижиш да осигуриш бъдещето си сега, скъпа, докато страстите кипят. Никоя от галеничките на Трей не изкарва много дълго, би трябвало да проявиш повече практичност. Въпреки че, ако се съди по възрастта на твоето малко момченце, знаеш това по-добре от мен. Поздравявам те за дългия живот на вашата връзка с Трей. Сигурна съм, че е рекорд.

„Спри, искаше да изкрещи Емпрес, това не е истина!“ Никоя от подигравателните думи не беше вярна.

— Не е възможно Трей да се вижда с теб — възрази Емпрес. — През деня той е в законодателната комисия с родителите си и всяка вечер си е у дома.

Валери се засмя с весел невярващ смях.

— Наистина, скъпа, родителите на Трей са изкуфели по него, това е известно на всички. Ако той каже, че е с родителите си, те са съгласни. Но вместо да работи в законодателната комисия той прекарва дните си с мен — спокойно заяви тя, — и то изключително приятно, мога да кажа.

— Лъжете! — Обезумяла и с натежало сърце, Емпрес хвърли думите в лицето на красивата, богато облечена жена.

Беше удоволствие да се види страстния изблик. Валери подпря брадичката си с пръсти с преднамерен жест каза:

— Да видим… В петък Трей носеше синия си костюм със сивата си раирана риза; в четвъртък беше облечен в пътните си дрехи и отдели няколко часа за обяд с Джъд Паркър. — Валери изброяваше с тих, ликуващ глас.

Сърцето на Емпрес спря. Трей се беше смял, разказвайки за обяда си с Джъд Паркър и за техния разговор за злополучното предразположение на Джъд към покера, в който винаги губеше. Със закачливо пламъче в очите Трей беше казал на Емпрес, че е предложил на Джъд да му дава уроци за по-тънките моменти в играта. В клуб „Монтана“ не се допускаха жени, така че тя не би могла да го види там случайно.

— Искаш ли да чуеш още? — измърка Валери, почувствала победата. Сега думите й се лееха с тържествуваща благост. Лицето на бедното момиче почти нямаше цвят. — Във вторник беше окапал ризата си със супа. Или беше в сряда? Не помня — продължи тя. Надигането на някаква вътрешна мощ, която тя усещаше винаги когато се преструваше особено добре, я караше да набляга на думите с драматизъм и оцветяваше тоналността на гласа си с богата оркестрация. — Но прислужницата беше наругана както се полага, можеш да бъдеш сигурна, задето похаби ризата му като го бутна. Вече стана невъзможно човек да си осигури прилична помощ вкъщи — добави тя и се смръщи подигравателно.

Какво още, помисли си Емпрес с горчив вкус в устата, може да й разкрие тази самоуверена жена… по колко време се любят? Беше закачила Трей за петното на ризата му и той нехайно беше отминал закачката й, както, без съмнение, отминава и всичко, в което тя го обвиняваше? Възможно ли беше, обади се тъничък, изпълнен с надежда гласец, въпреки гладката й увереност, възможно ли бе да лъже? Нищо от последните ужасни моменти не беше истина. Объркана и смутена, Емпрес трябваше да признае, че Трей винаги беше водил невъздържан, отдаден на задоволяването на собствените си желания живот, винаги е бил заобиколен от жени, които са го обсаждали, изгарящи от желание да му угодят. Не беше ли тя последната от тях, в крайна сметка, захвърлена като останалите? Или той беше искрен, а Валери — ужасяващ кошмар, който скоро ще се разсее?

— Не ми вярваш — каза Валери. Сините й очи блестяха, а дръзкият й глас разбиваше надеждите на Емпрес, че това може да се окаже сън. — Попитай Трей, въпреки че той няма да се връща в ранчото за вечеря, защото ще вечеря с мен. — Валери беше разбрала от баща си, че допълнението към законопроекта за правото на паша ще бъде представено за обсъждане малко преди края на заседанието и имаше голяма вероятност този политически маньовър да принуди Трей да остане до късно. Хитрината беше с пресметнат риск, но тя беше по-скоро убедена, че това ще се случи. Беше горда от подготовката си… никога не беше поемала излишни рискове. — О, между другото, Трей си ги забрави — добави тя с репетирано нехайство и измъкна чифт кожени ръкавици от вътрешния джоб на пелерината си. С деликатна извивка на китката си тя ги пусна на полираната махагонова маса и шарката на черна пума, бродирана на фината кожа, улови светлината като взрив.

Ако за всичко останало съществуваше някаква възможност за обяснение, то ръкавиците не можеха да бъдат отминати. Трей ги беше носил в деня, когато отиде в града, облечен в пътни дрехи. Емпрес погледна разсеяно светлите кожени ръкавици, а след това вдигна очи към изискано облечената жена, която хладнокръвно превръщаше живота й в руини. Жената на Трей беше по-красива отколкото си бе представяла, контрастът между чистата й бяла кожа и черната й коса бе поразителен, високото й женствено тяло бе изумително, роклята й с цвят на гранат и самурената й пелерина — изискани по европейски, перлите на врата й — безукорни. Щедростта на Трей — без съмнение. В разговорите им той винаги беше отминавал Валери с небрежност, като нещо маловажно, но тя не беше от онези жени, които един мъж може да си позволи да пренебрегва. И той не я е пренебрегвал, с безпокойство си помисли тя. Беше й признал, че с Валери са били любовници, и сега, когато тази ослепителна жена стоеше пред нея, тя разбираше защо. Според Валери още бяха.

Тя е лъжкиня, бе казал той, упорита, своеволна, преследваща парите му и Емпрес искаше да му вярва. Но вярата трябваше да бъде отдадена на неговата съпруга (мъчителни думи) и на интимната й осведоменост за Трей и дейността му през изминалата седмица… проклета да е! При все че искаше да отмине всичко, което Валери каза, да го нарече лъжа, изпълненото й с болка сърце не можеше да пренебрегне ръкавиците. Те лежаха захвърлени на масата, като хвърлена за дуел рицарска ръкавица — красиви индиански ръкавици, които все още пазеха извивките на пръстите му. Трей ги бил забравил, каза Валери. Все едно попита: „Какво предпочиташ, да бъдеш обесена или разстреляна?“. Ако знаеше, че с това нещата ще станат по-добри, ако знаеше, че това ще направи Трей безвъзвратно и изцяло неин, би разкъсала Валери част по част. Но това нямаше да го накара да я обича или да й бъде верен, вцепенено си помисли тя. Изобщо нямаше да й помогне. Западната граница беше свят на целесъобразността, нещо, което се потвърждаваше по просташки кресливо тук, в суровите покрайнини на цивилизацията, и явно и Трей, и Валери бяха привърженици на по-свободното тълкуване на етиката. В една млада страна, като тази, съществуваше много малка разлика между добрия и лошия човек, между добро и зло, и Валери, по женски прагматична, се съгласяваше, че „мъжете са си мъже“.

Очевидно, Трей винаги беше живял според изискванията на тази сентенция за ненамеса в частните инициативи.

„Той ме помоли да се омъжа за него“, объркана и поразена си мислеше Емпрес. Възможно ли беше всички тези омайни, ласкави думи също да са били лъжи?

— Надявам се, не мислиш, че той щеше да се ожени за теб — нехайно каза Валери, като че ли четеше мислите на Емпрес. Тя се засмя великодушно, както човек се смее на някое несръчно, простодушно дете. — Наистина, скъпа, Трей е известен с горещата си преданост и вещината си в любовните думи. В съблазънта. Не бива да си мислиш, че ти си първата… а и той е опияняващо преживяване, не отричам. Но никога не би се оженил за теб.

Любовни думи, така ги нарече Валери. Колко подходящо за човек така обигран в играта на любов. Значи е прекарвал дните си, като се е забавлявал със съпругата си, вечерите — с лековерната жена, която беше купил при Лили. Била е толкова наивна. Очакваше, че за него тя ще е нещо различно, а той просто й се е наслаждавал по свой собствен начин, с подмилкващо се обаяние, което изглеждаше като добрина към децата, с незначително увеличаване на благодеянията, възможни благодарение на неограниченото му богатство, като я утешаваше с любовни думи, когато нейната „гореща преданост“ се е нуждаела от успокояване.

Първият импулс на Емпрес, замаяна от лудостта, която дяволито изречените злобни думи на Валери носеха в себе си, бе да откаже да си даде сметка за тях, да отхвърли инсинуацията на неоспоримите факти. Искаше да вярва на Трей. Не искаше собственият й свят да се разпадне на парчета. Но ръкавиците, украсените ръкавици, които бледнееха на фона на тъмното дърво на масата, привличаха погледа й като магнит. Той я мамеше. След това дойде безмълвната почуда от собствената й самоизмама… кого мамеше Трей? Нима просто не живееше както винаги беше живял? Усети как кожата й изгаря от срам, обида и гняв от нейната заблуда, от глупавата й наивност. Мъжете с опит, като Трей, приемаха удоволствията, които жените им предлагаха искрено и непресторено, и едновременно с това без скрупули или постоянство. Дори Валери, със задоволство си помисли Емпрес, в края на краищата, може и да не бъде толкова самодоволна, защото, макар че Трей се наслаждаваше на нейната любовна компания, той мразеше положението си на съпруг. Наистина ли беше така? Главата й представляваше едно заплетено от лъжи кълбо и тя вече не знаеше в какво или на кого да вярва. „Каква глупачка! Каква безумно влюбена, заслепена глупачка!“, отекваше в съзнанието й, а когато вдигна очи, всичко, което видя, бе начервената с тъмно червило уста на Валери, която се смееше на нейната простодушна лековерност. Внезапно почувства, че й се повдига и преди да се унижи напълно пред тази студена, издокарана жена, Емпрес се шмугна покрай разтеглената в усмивка уста и самурената пелерина и избяга от стаята.

Като гледаше след мъничката бягаща жена, облечена в ягодовочервена вълна, върху която като водопад се изсипваха филизите на светлата й коса, Валери промърмори с доволна усмивка на леко начервените си устни:

— Сбогом, малка селяндурко.

В шейната, по пътя обратно към Хелена, Валери самодоволно се поздрави с резултата в първия рунд. Задоволството й се долавяше ясно в усмивката на устните й и в блясъка на очите й. Ръкавиците бяха неочакван късмет. Трей ги беше забравил в деня, когато той и Джъд Паркър обядваха заедно, и нейният човек, който следеше Трей, ги бе прибрал. Сега оставаше само да види докъде ще й стигнат силите на крехката, ужасно наивна жена да се съпротивлява. С хищническия си инстинкт Валери по-скоро чувстваше, че съпротивата ще бъде минимална.

Единственото съображение, което будеше тревога, бе вероятността, и то много голяма, малкото момче да е на Трей. В такъв случай допълнението към неговия временен ангажимент можеше да промени ситуацията. В действителност необичайната гледка на любовницата на Трей, заобиколена от малки деца, плашеше. Тя никога не си беше представяла Трей — съвършения мъж на града в такъв романтичен семеен кръг. Винаги практична, в следващия момент тя захвърли ненужния образ от съзнанието си и се концентрира върху по-неотложни въпроси. Имаше нужда от правдоподобна история за посещението й в ранчото, в случай че Трей решеше да й потърси сметка. Като при партия шах, да планираш няколко хода напред и преди противника си, винаги се оказваше печелившата карта.

 

 

Когато достигна уединението на спалнята, Емпрес заключи вратата, пристъпи разсеяно в средата на голямата стая и спря. Трепереше. „Той не ме обича, той не ме обича“, натрапчиво се повтаряше в съзнанието й и при всяка лаконична фраза стомахът й се свиваше от силното й желание да повърне. Нима в онази част на мозъка си, която беше запазила разума и критичния поглед, не беше очаквала да достигне някакъв предел; нима не знаеше от самото начало, че радостта й е прекалено силна, за да бъде все така? Нима не беше разбрала предразположението на Трей към забавленията?

„Ще го преживееш!“, остро си каза тя, за да успокои треперенето си. „Никой не е умрял от несподелена любов.“ Тя направи усилие да отиде до креслото и седна. Стисна силно облегалките за ръце и остана така, борейки се да овладее повдигането в стомаха си.

Беше я напуснал заради Валери… беше я напуснал.

Не можеше да спре треперенето. Не можеше да се концентрира върху каквото и да е. Целият й мисловен процес се бе свел до една-единствена мисъл — мисълта за загубата, която като свиреп звяр гризеше вътрешностите й.

След един час все още бе в същото положение.

— Свърши се — прошепна тя. — Край на всички красиви чувства.

Трей не се беше прибрал за вечеря и малката надежда, оцеляла покрай логиката и злочестината на Емпрес, бе смазана невъзвратимо. Той вечеряше с Валери. Беше й невъзможно да яде, въпреки че геройски запази спокоен външен вид пред децата. Те чувстваха нещастието й и самите те, потресени от посещението на Валери, опитаха да подемат разговор за мисис Брадок-Блек. Потресаващата истина не можеше да бъде обяснена просто ей така, макар че Емпрес изложи една в голяма степен редактирана версия на заплахата над членовете на племето на Трей и призна, че Трей наистина е женен за жената, която се беше появила на закуска сутринта.

— Женен временно, само за известен период от време — допълни тя, когато възбудените им въпроси взривиха стаята. Гласът й не звучеше много убедително, а надеждата в него беше още по-малко. За първи път откакто беше срещнала Трей, тя повдигна пред децата въпроса за връщане във Франция, за да предявят иск за наследството на Гай.

— Може би времето, докато трае тази женитба на Трей, е подходящо да уредим въпроса за имението на папа. — Емпрес положи усилия гласът й да звучи въздържано, сякаш светът около нея не се рушеше, сякаш едно предстоящо пътуване до Франция бе възможно най-разумният план.

Когато тя спомена за пътуването, децата останаха безмълвни. Малките познаваха само пущинака, а Гай и Емили останаха нерешителни — и техните спомени за Франция бяха толкова слаби. Никой не спомена за Трей, но той беше в мислите им — важен и влиятелен.

— Да помислим за това — настоя Емпрес, която се бе хванала за идеята като за последната нишка, свързваща я със здравия разум. Мислите, които трябваше да остави зад себе си, и от които трябваше да избяга, непрекъснато се въртяха из главата й. Ако можеше да си позволи лукса да решава сама за себе си, може би би обмислила възможността да остане, за да изясни чувствата си, да ги очисти от лъжата и болката. Може би дори би могла да реши да остане, докато Трей не я иска повече. Но с всеки изминал ден децата все повече се привързваха към Трей, така че не можеше да си позволи да се съобразява само със своите собствени желания.

Трябваше да мисли за тяхното бъдеще. Заслужаваха повече от това да живеят затворени, като непотребни вещи в домакинство, където сестра им е любовница на богатия господар.

Сега, благодарение на Трей, имаше достатъчно пари, за да се върнат във Франция. Поне в това не можеше да го обвинява, въпреки че, беше сигурна в това, тя беше само една от многото жени, които се радват на щедростта му. Тогава тя си помисли с копнеж, като малко дете, което мечтае да се случи чудо: „Ако той наистина ме обича, ако всички разтърсващи разкрития бяха фалшиви, ако можеше да си обясни по някакъв начин, с някакво забележително хрумване Валери, ако всичко беше някаква ужасна грешка… тогава той ще дойде да ме вземе“.

След като децата си легнаха, тя седна сама и нарочно насочи всичките си мисли към плановете си за завръщане във Франция. Всички причини изглеждаха разумни и практични. Тя не би могла да остане, децата се нуждаеха от сигурно бъдеще, но болката сякаш заливаше логиката и от нея не оставаше и следа. Болезнената тъга напълни очите й със сълзи и скоро тя чувстваше, че при най-малкия повод ще избухне в ридания. Ако Трей се върнеше тази вечер, имаше намерение спокойно да му обясни, че тя и децата са решили да се върнат във Франция, но докато това стана, мирните й, спокойни намерения бавно се бяха променили в негодуващ гняв. Върху първоначалната й болка и тъга се наслагваха образите на Трей и Валери и настроението й се бе променило от меланхолично усещане за претърпяна загуба до горчива обида.

Трей сваляше коженото си сако в движение, докато вървеше към нея. На красивото му лице грееше усмивка.

— Ужасно ми липсваше — каза той, като се наведе и лекичко я целуна по бузата.

Емпрес се опита да се усмихне, опита се да изглежда нормална, но единственото, за което можеше да мисли, беше вечерта в уюта на семейното гнезденце, която той бе прекарал с Валери.

— Късно е — спокойно каза тя, но в действителност й идваше да закрещи.

— Опозицията внесе за разглеждане изненадващо допълнение към дневния ред в пет часа, когато почти всички си бяха тръгнали или вече си тръгваха. Надяваха се да го прокарат с помощта на своите сподвижници, но успяхме да издействаме отлагане и отново подбрахме всички обратно. Загубиха с два гласа. Беше дяволски близо. Почти успяха да откъснат петстотин хиляди акра от резерватите. — Той запрати сакото, което държеше в ръката си на най-близкия стол и като се хвърли както си беше облечен и с ботушите в леглото, въздъхна изтощено. Имаше моменти, в които чувстваше бремето на плещите си особено тежко. — Удържахме ги — каза той с подигравателната ирония на човек, прекарал деня в разгорещени дебати и сега не се чувства много добре. — Още веднъж.

Когато човек е склонен към цинизъм, както беше Емпрес в момента, обясненията като тези на Трей звучаха прекалено изпипани, като че ли са били репетирани.

— Днес Валери беше тук — каза Емпрес и ако в желанието си по-бързо да я види, Трей не се бе втурнал покрай Тимс, небрежно махвайки с ръка за поздрав, щеше да бъде информиран за посещението й още долу.

Той седна в леглото изправен, сякаш е глътнал бастун.

— Без съмнение, за да създава неприятности — навъси се той.

— Имаше известна информация, при това много интересна за…

— Не вярвай на нищо, което тя ти каже — прекъсна я Трей. — Тя е завършен лъжец. Както добре знам.

— Тя каза, че си бил при… — Емпрес замълча несигурна в избора на думите — … че си я посещавал — довърши изречението тя и почувства горещата вълна на яда си.

Трей се намръщи. По дяволите! Валери ставаше досадна.

— Не съм я виждал от сватбата. Казах ти. — По-жестока и по-опасна отколкото бе предполагал, помисли си Трей. Утре ще я предупреди.

— Тя твърди друго — тросна се Емпрес и Трей се стресна от тона й и от нейните думи.

Той прехвърли крака отстрани на леглото и се изправи.

— Да не би да искаш да ми кажеш — внезапно гласът му притихна, натежал от преднамерената настойчивост на въпроса, — че изпитваш някакво съмнение? — Той се облегна на гравирания стълб на леглото и впери очи в лицето й.

Изправена пред нежното настояване на Трей, Емпрес въздъхна:

— Историите й са много добри. — Клепачите й се спуснаха леко при вида на неясното обвинение в израза на лицето му. — Спомена обяда ти с Джъд Паркър — тихо каза тя, като се питаше кога и как той ще обори факта и дали въобще ще си направи труда — и окапаната от супа риза. И върна това… — Като плъзна ръкавиците, които сякаш й се бяха надсмивали през цялата вечер, към Трей, тя наблюдаваше лицето му.

Трей хвърли бърз поглед към своите ръкавици на малката масичка до стола на Емпрес.

— По дяволите! — тихо възкликна той и в начина, по който изпусна дъха си, Емпрес видя още едно изобличаващо доказателство. Трей отиде до масичката и докосна колоритните цветя, които обграждаха извезаната черна пума. — Кучката му мръсна! Поне ги е върнала! — промърмори той. Пантеистичното му благоговение към тотема на баща му и негов талисман за щастие бе помрачено от допира на Валери до тях. — Сигурно е наела някой да ме следи.

— Това звучи малко пресилено. — „Мили боже!“, искаше да изкрещи тя, „не можеш ли да измислиш нещо по-добро? Някой да те следи?“. Очите й проследиха съвършената симетрия на извитите му вежди, подчертаната властност на правилния му нос, суровата безусловна сила на челюстта му, след което се спряха на искрящата красота на очите му, задавайки си въпроса дали градусът на страстта му варираше в зависимост от жените, на които той я предлагаше.

— Нищо не е пресилено, когато става въпрос за Валери. Тази жена е абсолютно безпринципна. Виж — подхвана той, уморен до смърт от изтощителния ден, почувствал внезапна досада от безспирните машинации на Валери. — Миналата седмица загубих някъде тези ръкавици. Не съм виждал Валери от сватбата и това е истината. — Той взе ръкавиците и отиде в гардеробната.

„Някъде, да“, огорчена си помисли Емпрес, докато го гледаше как се отдалечава. Въпросът беше приключен, обвиненията в изневяра — отхвърлени с пренебрежение. Кипяща от гняв, тя се изправи и го последва.

— Каквато и да е истината — заговори тя в гърба му, докато Трей влизаше през една от отворените огледални врати, — наистина няма никакво значение къде си оставил ръкавиците си! — През съзнанието й проблесна самодоволната физиономия на Валери.

Той се извърна с рязкост, която се опитваше да потисне.

— Как, по дяволите, трябва да разбирам това?! — запита той. Тонът на гласа му беше с една октава по-нисък.

— От седмици се опитвам да ти кажа, че тук се чувствам неудобно — каза тя, като си мислеше за ръкавиците, без съмнение, изработени от някоя друга предана жена. — Посещението на жена ти — продължи намусено тя — и нейното завладяващо изложение на историята на любовните ти похождения просто ме принудиха да преценя точно колко неудобно.

— Не съм разбрал, че се чувстваш неудобно — саркастично й отвърна Трей. — Сигурно си ме заблудила. И освен това нямам жена — разгорещено продължи той. — Имам осеммесечна застраховка против настроените за линч тълпи в едно общество, което оценява стойността на живота ти според цвета на кожата ти. По дяволите! — каза той при следващото рязко вдишване. Гласът му продължаваше да се снижава. — Не слушай нейната версия на моите любовни похождения. Не искам да се карам. Сама виждаш, тя иска точно това. Хайде да не спорим. Всичко, което трябва да направя, е да изтрая няколко месеца и ще се отърва от нея.

Внезапно в думите му прозвуча студен егоизъм, като че ли нищо друго, освен чувствата му нямаше значение и в сегашното си състояние, в което съмнението преобладаваше, Емпрес се запита дали след няколко месеца Трей нямаше да говори по същия начин и за нея. Знаеше само, че преди шест месеца сигурно е казвал на Валери, че тя е тази, която той боготвори.

— Мисля, че аз и децата ще прекараме тези шест месеца другаде — спокойно каза Емпрес. Чувствата й бяха нестабилни, неподдаващи се на контрол.

— Не искам да си тръгваш. — Изражението на Трей бе мрачно.

— Но аз искам!

Жестокостта й го изненада.

— Не я оставяй да ни причини това — спокойно, със сериозен тон каза Трей. — Моля те, недей! Тя иска точно това.

Тази вечер дори тези думи звучаха двусмислено за Емпрес, сякаш чуваше Валери да казва: „Той иска и двете ни“. Истина ли беше това? Нима Трей се интересуваше единствено от своето собствено удоволствие и като дете, което не е в състояние да избере между две лакомства, настояваше и за двете.

Тя го обичаше, но го обичаше и всяка друга жена, пресякла живота му. За първи път посещението на Валери днес бе подчертало този факт. А и подочутият разговор между трите млади дами, в който се обсъждаше репутацията на Трей като прославен женкар, напомни на Емпрес за неговия вкус към удоволствията от женските прелести.

— Точно това искам и аз — с равен глас каза Емпрес. Чувстваше се сякаш всеки момент ще се разпадне на хиляди парченца.

— Вярваш ли й? — Гласът му беше безизразен.

Емпрес се поколеба и това колебание накара Трей да избухне. Целият епизод с Валери, проклетата му саможертва заради дълга, неговият отказ от личната му свобода в името на племето, ограниченията, които трябваше да си наложи през следващите шест месеца, за да не може неговата мила съпруга да намери и други способи да го контролира, непреодолимото чувство, че е хванат в капан — всичко това сякаш експлодира.

— Виждам — почти недоловимо прошепна той. Зъбите му бяха силно стиснати.

— Не знам на какво да вярвам — искрено отговори Емпрес, но за един мъж в състояние на моментно разочарование, което надхвърляше границите на поносимостта, благородната лъжа би свършила по-добра работа.

— Чудесно — рязко каза той. Ноздрите му се разшириха от усилието да сдържи гнева си. — Вярвай на някаква непозната, която никога не си срещала досега. Непозната, която ти описах с подробности като измамница и лъжкиня. Вярвай й на нея, не на мен. Благодаря ти, поне за твоята внезапна — устата му се изкриви от отвращение, сякаш самата дума горчеше — прямота. Не бях разбрал колко повърхностни са твоите тържествени клетви в любов. Мислех, че ме обичаш.

— Аз те обичам.

— И аз ви обичам, госпожо — отвърна Трей и се преви в рязък подигравателен поклон. — Сега, след като се уверихме един друг в своята безсмъртна любов, моля за извинение, но с вашето позволение ще се оттегля за през нощта. Беше дълъг ден — сдържано заяви той, — а утрешният ден обещава не по-малко тежка битка, за да спасим земите на индианците от алчните ръце, които се протягат към тях. Макар че забравих — горчиво се усмихна той, — предполага се, че съм прекарал деня в сладки приказки с моята съпруга. Е, както и да е, прости умората ми и лека нощ.

През днешния ден се беше състояла една от най-тежките битки досега. Днес противниците им бяха най-близко до победата. Всяка година ставаше все по-трудно да се запазят земите на резервата от посегателствата, диктувани от чужди интереси. С всяка година дългите часове на дебатите ставаха все по-дълги, старите аргументи все по-малко убедителни. Сякаш всичко, от което другите се интересуваха, бяха парите. Земята означаваше пари. И обширните пространства на земята на резервата бяха изкусителна премия. Понякога Трей чувстваше, че безкрайните борби му идваха прекалено много. Безсмислени. Безкрайни. Спечели миналата година, тази година, днес, само за да се сблъска с още по-силна атака утре, следващия месец. Изглеждаше, сякаш той, баща му и племето им се опитваха да променят света сами с голи ръце. Бе уморен — уморен от собствения си скептицизъм и натрупалата се горчивина, а сега трябваше да обяснява постъпките на Валери. Отново. И Емпрес трябваше да бъде успокоявана. Убеждавана в любовта му. Отново. Утре. Утре можеше да се заеме с нови сили с всичко това.

 

 

Трей се събуди рано. Сега опитваха да присвоят земите на резервата Блекфийт. Мили боже! Това нямаше край. Той лекичко целуна Емпрес в сивия здрач, предшестващ утрото и се засмя на свитата детска поза, която тя беше заела в съня си, после стана и бързо се облече. Остави бележка на възглавницата, близо до главата й, в която се извиняваше. Казваше й, че я обича повече от Рали и Кловър заедно и че довечера, когато се върне от Хелена, ще разсее всичките й съмнения за Валери.

Трей с мъка успя да постигне победа, която отекваше в ушите на хората, направили опит да сложат ръка на земите на Блекфийт. А когато Хейзард го поздрави за неговия плам, енергичност и изкусно маневриране, Трей отвърна:

— Налагаше се. Тази вечер трябва да се прибера рано. Никакви извинения. А освен това трябва и да напазарувам някои неща. Ще се видим утре.

„Пазаруване? — помисли си Хейзард като гледаше как синът му спринтира надолу по мраморното стълбище. Това ще е за пръв път.“

Трей пристигна в ранчото рано, отрупан с подаръци за Емпрес и децата и беше поздравен от изненадания Тимс.

— Те си тръгнаха, сър — каза той. — Не се ли видяхте в Хелена? Мис Джордан и децата тръгнаха в единадесет часа, за да се срещнат с вас в града. Разминали ли сте се?

Трей застина. Пое си дълбоко дъх.

— Как отиде тя в Хелена? — кратко попита той.

— Шейната — преглътна Тимс. Гласът на господаря му бе прекалено спокоен. — Руди ги откара.

— Той върна ли се? — Думите плющяха като смъртоносни оръжия.

— Да, сър. — На челото на Тимс изби пот. — Прибра се към четири.

— Доведи го — настоятелно и рязко каза Трей и остави пакетите, които държеше на масата във фоайето. Подаръците, които бе избрал сам, вместо да остави това на Тимс, както беше правил винаги досега. Тимс и Болтън — помощникът на баща му, знаеха адреса на всяка достойна и не чак дотам достойна жена на разстояние от сто мили околовръст. И се гордееха с вкуса си за бижутерията. — Незабавно! — добави Трей и свъсено погледна часовника си. — В библиотеката.

Когато пет минути по-късно конярят влезе в стаята, Трей все още беше с палтото и ръкавиците си. Беше седнал на бюрото си в строга, неумолима поза, с опрени на плота, облечени в ръкавици длани.

— Къде закара мис Джордан? — незабавно попита той. Не личеше никакъв гняв. Гласът му не се отклони нито с тон от внимателно модулирания резонанс. Лицето му беше безизразно.

— До универсалния магазин на Ъруин, мистър Брадок-Блек. Каза ми, че имате среща.

— Кога?

— Кога стигнахме там? Около един и половина, сър.

Неканена, гибелната мисъл се вряза в мозъка му. Два и двадесет за Юниън Пасифик за Ларами. Следващата му мисъл отхвърли това предположение. Не би могла. Колко време ще му трябва, запита се в следващия миг той, за да открие следите й? Нямаше никаква причина да си тръгва. Изобщо. Проклета да е черната душица на Валери! Скочи на крака и прекоси половината път до вратата, преди да си спомни за Руди. Той се спря по средата на крачката си и се обърна.

— Благодаря ти — каза той. — Кажи на инженера, че тръгвам обратно за Хелена до десет минути.

Той изкачи стълбите на бегом и отвори вратата на спалнята с трясък, сякаш от силата тя можеше да се материализира пред очите му. Стаята беше абсолютно тиха, по странен начин чужда и празна сега, когато бе свикнал с нейното присъствие. Погледът му премина по безлюдната празнота търсейки някакво обяснение, с надеждата, че ще открие някаква проста причина за нейното отсъствие.

Когато видя бележката, подпряна до неговата, на възглавницата, го заля чувство на гадене. Той отиде до леглото. Дълго време остана така, загледан в нея, като отлагаше очаквания удар. Първо взе своята бележка и я обърна, за да се увери, че е била отваряна. Беше. Пусна я и много бавно посегна към почти същия бял плик с неговото име, написано по средата.

Бележката не бе нито кратка, нито гневна. В малкия си ръкопис Емпрес му казваше за своето решение да си тръгне с думите, които вече бе чул предишната нощ и с други фрази, обясняващи, че тя чувства, че ще е по-добре за всички, ако го почака на друго място. Трей с облекчение прочете изречението, в което тя му казваше за своята любов. „Връщаме се във Франция, завършваше тя, за да се погрижим за наследството на Гай. Ще ти изпратя адреса ни, когато се настаним. С любов! Емпрес.“ С послепис тя го молеше да се грижи за Кловър и животните във фермата.

Той все пак отиде в Хелена, движен от слабата надежда, че тя може още да е в града. Едно позвъняване по телефона щеше да свърши същата работа, но някак трябваше да се убеди сам за себе си. Първо провери гарата и нуждата да проверява хотелите отпадна. На касата си спомниха младата дама с четирите деца. Беше купила билети до Ню Йорк. Бе платила със злато.

Те не бяха свалили торбите със златото на Емпрес от планината поради тежестта им. Без коне никой не бе достатъчно силен, за да се справи с двете тежки торби. Трей беше натоварен с Емпрес, а Едуард и Гай нямаха силата, необходима, за да се мъкнат почти сто фунта злато. По негово настояване миналата седмица Трей беше възстановил златото на Емпрес, защото искаше тя да се чувства независима за нуждите на своето семейство, желание, което произтичаше от новите й опасения, че с оставането си ще му задлъжнее. Какъв глупак! Ако не беше проявил такава благотворителна щедрост, тя все още щеше да е тук. Той се усмихна печално на моментната си мизантропия и си помисли, че му остава поне удовлетворението да знае, че Емпрес разполага с достатъчно средства за своето пътуване.

Студеният северен вятър го забрули, докато стоеше на перона и се взираше в мрака на вечерта. Вятър, толкова безрадостен и мрачен, колкото и неговите мисли. Прокле Валери по хиляди начини. За първи път му се прииска да убие някого, и ако с убийството на Валери щеше да си върне Емпрес, с удоволствие би го направил.

Най-накрая пръстите на ръцете и краката му се вцепениха от пронизващия вятър и го подсетиха да започне да се движи, да се върне в колата… към живота си, който сега изглеждаше съвсем пуст. Докато прекосяваше безлюдния перон, той тихичко прошепна на духащия вятър в тъмната тиха нощ: „Не си си тръгнала завинаги… нали, лошо коте?“. Но нощта му отвърна само с воя на северняка и разлетелите се като пръснати конфети снежинки. Никакъв успокоителен отговор. Като стигна края на дългия дървен перон, Трей се спря на ъгъла на сградата, пое си дълбоко въздух и напрегнат, съкрушен от разочарованието стовари юмрук върху солидната каменна стена. Като изруга високо от болката, той изведнъж се затича надолу по стълбите към чакащата кола. След като посочи адреса на градската къща на родителите си, той се отпусна назад на студената кожа на седалката и се погрижи за болящата го ръка.

Почти през цялата законодателна сесия родителите му отсядаха в Хелена и единствено Трей пътуваше до дома им всяка вечер, за да бъде с Емпрес. Вече няма нужда от това, горчиво си помисли той. За миг обмисли възможността да я настигне и насила да я върне обратно или да се обади и да поиска да я свалят от влака. Все пак в следващия момент разумът надделя над грубите чувства.

Може би имаше право да си тръгне, щом чувствата й искаха това. Емпрес беше много по-чувствителна от него към каноните, които налагаше обществото. Сама бе казала, че изпитва неудобство от това да бъде негова любовница със знанието на целия свят. Беше живял твърде дълго така, както на него му харесва, за да цени такава чувствителност. Той слезе с въздишка пред резиденцията на семейството на „Хомър Стрийт“, благодари на шофьора и се заизкачва по изметеното гранитно стълбище. Валеше лек сняг и през прозорците на салона той можеше да види тържеството, което даваха родителите му. Като заобиколи откъм един от страничните входове, той се изкачи по стълбището за прислугата до своята спалня. Тази вечер не беше в настроение да си разменя любезности с когото и да било.

Като се отправи директно към бюрото си, разположено в нишата на един от прозорците, той взе един поръбен с месинг календар, върна се до леглото и легна. Снежинките по косата и раменете му се разтопиха в топлината на стаята и той започна отново да усеща пръстите на краката си. Трей закрепи календара на гърдите си и тежкият месинг потъна в черната боброва кожа на палтото му. Отново и отново прелистваше страниците на различните месеци. Отново и отново броеше и пресмяташе, сякаш изпитваше някаква утеха в това да види края на собственото си нещастие. Шест месеца. Шест месеца, докато пак види Емпрес. Спря се на юли и намръщен погледна страницата с месец август. „Кога през август?“ Никога не беше питал Валери кога очаква детето си. Преди това нямаше значение, но изведнъж бе станало изключително важно. Като се надигна от леглото, той се отправи към бюрото си и взе телефона.

Да помоли оператора да го свърже с мисис Брадок-Блек беше преживяване, което отне силите му. Беше избягвал да мисли за нея в тази светлина.

С вдигането на телефона икономът отново му напомни по един безусловен начин за неговата женитба.

— Семейство Брадок-Блек — изпя той в слушалката. — С какво мога да ви помогна?

Трей не намери сили да използва официалното обръщение — мисис Брадок-Блек. Той помоли за Валери и когато икономът високомерно запита кой се обажда, Трей се представи с чувството на унижение.

От другия край на линията се чу подлизурско потвърждение и той незабавно беше свързан. „И защо не?“ помисли си Трей. „Нали аз плащам шибаната му заплата.“

— Добър вечер, скъпи. — Гласът на Валери преливаше от сладост и ако не бе информацията, заради която я беше потърсил, Трей щеше да затвори с чувството, че му се повдига от пресищане.

Той попита рязко, без предисловия:

— Кога очакваш детето си?

— Но, скъпи, как може да си забравил. И освен ако не искаме целият град да разбере — натъртено каза тя, с ясното съзнание, че операторите в централата одумваха всички наред, — не би трябвало да обсъждаме това по телефона.

— По дяволите! — тихо продума той, като за момент се почуди дали това има някакво значение. Но най-добре беше всичко свързано с тази наложена му насила женитба, да си остане в семейството. Не искаше да се появят никакви пречки за развода им. — Добре — бе всичко, което каза, преди да затвори.

Той бързо измина двете пресечки до новия дом на Валери — резиденция от червен пясъчник в същия модерен хълмист район, където бе и тяхната градска къща — неговия сватбен подарък за нея, както дяволито я бе определила самата тя, когато я избра и поиска чека, за да я плати.

Възможността тя да се развлича не му беше минавала през ума, който беше зает изключително с мислите за Емпрес. Би трябвало да я познава по-добре. Валери бе завършена социална пеперудка, а сега със собствена къща и щедра издръжка едва ли би се превърнала в отшелничка.

Като отказа да бъде представен, Трей каза на иконома, че иска да види Валери в кабинета. Докато чакаше, не спираше да кръстосва стаята и често-често да си поглежда часовника. Наля си уиски, направи още няколко обиколки из стаята и пак погледна часовника си. Кучката беше вярна на навиците си. Знаеше, че той иска да научи това, което го вълнуваше; знаеше също, че няма да се присъедини към гостите на тържеството й.

След три питиета двойната врата се отвори и тя застана в рамката й, застинала в ефектна поза на фона на искрящата светлина на полилея в салона. Роклята й бе от златист плат, тъканта блещукаше с цветовете на дъгата, на ушите й проблясваха диаманти и за секунда той с горчивина си помисли, че е срамота цялата тази красота да прикрива такава поквара.

— Колко мило, че си решил да се отбиеш, Трей — престорено изгука тя.

— Нямам намерение да любезнича, Валери. — Лицето му бе спокойно и неподвижно. — Дойдох за датата.

Тя пристъпи в стаята, бутна крилата на вратата зад себе си и застана в рамката от позлатено дърво, като пренебрегна думите му, сякаш не ги бе чула.

— Разбрах, че жената и семейството й, ония твоите — тя отегчено замаза думата — са си тръгнали с влака за Източното крайбрежие. Зимата в планината ли й омръзна или може би изолацията в ранчото?

Последва кратка тишина.

— Ти си първокласна кучка, Валери — рязко отвърна Трей, вече убеден, че Валери наистина е наела хора да го следят и да наблюдават ранчото. Въпреки че в градче с такива размери клюките се разнасяха бързо, новината за заминаването на Емпрес не би могла да е стигнала до Валери толкова бързо.

— Винаги си имал огнен нрав, скъпи — измърка тя, припомняйки си някои моменти от времето, когато бяха по-близки и се любеха. Валери обичаше да дразни със своята предизвикателност, както обичаше и произтичащите от предизвикателствата й последици. А когато ставаше въпрос за Трей, последиците от физическите предизвикателства винаги бяха изпълнени с изключителна по силата си еротичност.

— Търпението ми почти се изчерпа, Валери. Ще ти бъда благодарен, ако за в бъдеще се въздържаш от посещения при който и да е от моите приятели.

— Но, скъпи, в това малко градче имаме толкова много общи приятели, че се боя, че това е невъзможно. Но ако имаш предвид онази дребна руса женица, вече нямам никаква възможност да я посетя, не е ли така? — Диамантите на врата й уловиха светлината. Бяха огромни. „Колко ли, запита се Трей, а в главата му се въртяха мисли за насилие и смърт, са ми стрували? Но поне са удобни за гарота“, реши той.

— Валери — много тихо каза той, — не разбираш колко си близо до възможността да бъдеш удушена.

— Тя не беше твоят тип, Трей — отговори Валери, сигурна от новата си позиция на силата. Единствената й сериозна съперница бе във влака, на път за Източното крайбрежие. — Бе прекалено хрисима. До пролетта щеше да се отегчиш от нея.

— Някой ден — изръмжа Трей — ще ти го върна, задето се бъркаш в живота ми.

— Би трябвало да ми благодариш, скъпи, че отпратих малката уличница по пътя й.

— Ти си единствената уличница, която познавам.

— Скъпи, бързо забравяш, че съм свидетел как си проправяше много широка пътека през женското население на Монтана.

— Повтарям ти. — Очите на Трей бяха студени като кубчета лед.

— Наистина, мили, никога не съм знаела, че имаш такава поучителна нравствена жилка в себе си. Винаги си се интересувал от удоволствия без задръжки. По-различно ли е с някой, притежаващ нравствена чистота?

— Ако някога реша да обсъдя морала на сексуалния си живот с теб — острите му думи едва се процеждаха, — ще ти кажа. Сега, ако бъдеш така добра да ми дадеш информацията, която поисках от теб, ще си тръгвам.

— Джъд Паркър и Бо Талмъдж са тук тази вечер. Защо не си свалиш палтото и не останеш за още едно питие? — Валери бе така спокойна и безучастна, сякаш обсъждаха менюто за следващата седмица. Разбира се, на своя страна тя имаше предимството на голямата победа, извоювана днес. Беше изгонила най-новата приятелка на Трей, единствената приятелка, която той бе допуснал в дома си и с която беше живял. Беше я прогонила от града само с едно кратко посещение и няколко умело подбрани лъжи. Валери ликуваше. Не само носеше името на Трей, но имаше и една хубавичка сума от парите му и удовлетворението от чувството за безпроблемно бъдеще. Мис Джордан се оказа изненадващо лесен противник. Щеше да е по-трудно да постави под контрола си Трей, но тя беше оптимист.

— Успя да си осигуриш сватбена церемония, Валери, но не и мен. Дългът ми към племето си има граници. Нямам намерение да присъствам на тържеството ти. Датата на раждането на детето, ако обичаш, и повече няма да те отнемам от гостите ти.

— Защо — направо попита тя — искаш да знаеш? — Валери беше подозрителна по природа и съпротивата беше първият й импулс.

— Уточнявам социалния си календар за лятото, кукло, и искам да бъда тук, за да приветствам с добре дошъл на света най-новия член на семейство Брадок-Блек. — Яростният сарказъм изпълваше гласа му.

— Не знам дали искам да ти кажа — отвърна тя, раздразнена от неприкритата враждебност на човека, за когото се бе омъжила.

Трей дълбоко си пое въздух и притисна ръце към гладката кожа на палтото си, сякаш самото движение можеше да го задържи на мястото му, когато силният импулс да я убие го подтикваше да скочи отгоре й.

— Виж, Валери — притихналият му глас бе търпелив, но си личеше с какво усилие той се контролира, — твоята бременност няма нищо общо с мен, така че какъв е смисълът да проявяваме излишна свенливост. Съгласих се, вследствие на твоето изнудване, да бъда бащата на това дете. Не ме интересува дали си в третия или в тридесетия месец, нито пък времето или загадъчният баща. Не ме интересува нищо друго, освен шибания ти термин. Така че, както виждаш, не се опитвам да те хвана в прегрешение. Просто искам да знам. — Последното изречение бе отблъскващо със своята прямота.

По изключение Валери Стюарт усети, че е достигнала границата на предизвикателствата.

— Десети септември — отвърна тя с неприсъща за нея честност.

— Благодаря. Няма нужда да ме изпращаш.

Трей изпита моментно колебание, обуздавайки силното си желание да я разкъса на парченца, когато тя не се отмести от рамката на вратата.

— По дяволите, Валери! — с голямо усилие продума той, а дълбокият му глас бе стихнал до шепот. — Не ме предизвиквай. Махни се от пътя ми, дяволите да те вземат! — Той протегна ръце, сграбчи я за кръста и я повдигна. Блъсна вратата с мощен тласък, излезе в мраморното фоайе, прекоси черния полиран под с бързи крачки и като кимна за лека нощ на иконома, който държеше външната врата отворена, излезе от къщата.

Десети септември, отпаднало, но с облекчение си мислеше той и раздвижваше пръстите си, които несъзнателно се бяха свили в юмрук. Снегът валеше по-силно — големи снежинки, които леко се рееха надолу, искрящи като дантели от кристали в сиянието на уличните лампи и караха света да изглежда древен и ослепителен. Не е за цял живот. Само до десети септември, пое си въздух той, а след това изплези език, за да улови една блещукаща снежинка, почувствал се внезапно по-добре.

Когато беше отново в стаята си, той разлисти страниците на календара, отвори го на септември и огради с дебело подчертано кръгче десети.

— Свобода… и Емпрес — прошепна в тишината на високата стая Трей. По някакъв необясним начин, въпреки своето униние от заминаването на Емпрес, той почувства огромно облекчение. Имаше край. В края на краищата, проклетата му робия имаше край.