Сюзън Джонсън
Сребърен пламък (21)

Глава двадесет и първа

На следващата сутрин той отново беше там.

Търкаляше се по пода на дневната заедно с Едуард, а Гай, Женевиев и Емили го дърпаха и му подвикваха в желанието си да привлекат вниманието му. По скъпия златист килим се въргаляха смачкани и скъсани цветни панделки и хартийки, множество подаръци, бижута и рокли, плюшени играчки и кукли, боички и книги, седло от „Хермес“ за Гай — изобщо всичко, с което щедростта на Трей бе отрупала децата. Русите къдрици на Емили стърчаха под новото й скъпо боне, а около нежната шия на Женевиев се виеха три наниза бледорозови перли — най-изящните перли, които бе виждала някога. Гай здраво стискаше ръката на Трей и настояваше той да го придружи до конюшнята.

— Мой ред е, Трей, пусни Едуард. Хайде да вървим.

— Може и по-късно да види старата ти кранта! — намусено се обади Емили и виолетките по коприненото й боне потрепериха от гняв. — Най-напред трябва да види балната ми рокля — първата в живота ми — каза тя и дръпна ръката на Трей. — Има блестящ воал върху бялата коприна и с нея изглеждам като…

— Като приказна принцеса — усмихнато допълни Трей, освободи се от децата и седна. Едуард веднага се възползва и се сви щастливо в скута му.

— Наистина, като принцеса! — радостно повтори тя. Усмивката й му напомняше болезнено за Емпрес. Сигурно е изглеждала точно така, когато е била на дванадесет — руса, с червени бузи и с очи, в които танцуват пламъчета. — Преси каза, че мога да си направя прическа, защото това е семейно тържество и…

Звукът от гневното затваряне на вратата накара всички да се обърнат. На прага неподвижно стоеше Емпрес.

Бледожълтата й копринена рокля беше дълбоко изрязана и Трей отново забеляза колко големи са станали гърдите й. Сигурно е някоя шивашка хитрост, предположи той, за да направи куртизанката още по-съблазнителна. При това доста успешно, отсече той и усети как желанието събужда сетивата му.

— Виж кой е тук, Преси! — възкликна Гай.

— Нали е страхотно! Трей е на почивка и е дошъл да ни види. — Очите на Женевиев бяха широко отворени от възторг.

— Виж новото ми боне. Трей казва, че е много шик — избъбри Емили, преправила гласа си като голяма жена, но накрая избухна в детски смях.

Емпрес виждаше възторжените очи на децата, чуваше развълнуваните им гласове, но най-много я трогна Едуард, който бе прегърнал Трей с малките си ръчички и силно се притискаше до него.

Всички се бяха затъжили за Трей. Говореха непрекъснато за него, докато преди няколко месеца, Емпрес гневно избухна и категорично им забрани да го споменават.

— Не искам да чувам и думичка за този човек. Ясно ли е? — рязко отсече тя и децата сведоха очи пред студения й поглед. Ала Едуард, който беше прекалено малък, за да разбере заповедта и причините, които бяха я продиктували, продължи да пита за Трей. Сега той така ожесточено се беше вкопчил в Трей и големите му бебешки очи така уплашено я гледаха, че Емпрес усети как сълзи напират в очите й.

— Добро утро. В Париж май спите до късно — иронично подхвърли Трей, галейки Едуард с изящните си ръце.

— О, Преси никога не става рано, нали, Преси? — Гай се притече на помощ на сестра си и се опита да смекчи суровото изражение на лицето й.

— Изглежда, дългите нощи си казват думата — спокойно отбеляза Трей, като се престори, че не забелязва изражението й.

Емпрес не възнамеряваше да дава сметка на човек, който непрекъснато живееше извън общоприетите правила. Всъщност спеше до късно, защото често ставаше през нощта да наглежда Макс, когото преди малко беше положила в креватчето му.

— По-скоро ти си станал доста рано. — Раздразнено и язвително отвърна тя. — Нима Париж не успя да ти предложи развлечение през нощта?

— Всъщност — спокойно отговори той — още не съм си лягал, искам да кажа още не съм заспивал — поправи се той, мило усмихнат.

Емпрес усети как в гърдите й се надига вълна от негодувание при вида на почти незабележимите следи, с които безсънната нощ бе белязала лицето му, и на вечерните му дрехи, които погледът й бавно изследваше.

„Проклет да си, мръсник такъв!“ — мислено възнегодува тя и каза със спокоен глас, макар че изобщо не беше спокойна:

— Надявам се, че си се забавлявал добре.

— Дори много добре, благодаря. — Цялото му същество излъчваше дързост и разпуснатост. — А ти?

— Нощите ми са изпълнени с доста преживявания. — Отвърна тя и отмъстително наблегна на последната дума.

Очите му яростно блеснаха от обзелите го собственически чувства.

— В бъдеще преживяванията ти могат да станат още повече. — Той стоеше, подпрял брадичката си върху рошавата тъмнокоса глава на Едуард, а позата му излъчваше добронамереност и спокойствие. Думите му обаче бяха изречени с глух и дрезгав глас и от тлеещата злоба в очите му Емпрес усети как я побиват тръпки, които разляха по тялото й някаква странна топлина. Отворените й длани инстинктивно потърсиха дървената врата зад гърба й, като че ли хладният махагон щеше да й даде сили да се противопостави на заканата в думите му.

— Трей непременно трябва да види балната ми рокля — намеси се Емили, без да разбира причината за внезапно възцарилата се напрегната тишина. Двамата възрастни с усилие откъснаха поглед един от друг и се обърнаха към нея.

Трей имаше опит с подобни случаи и отговори преди Емпрес да успее да си поеме дъх.

— Чудесно, принцесо, донеси да я покажеш и, ако ми кажеш кои са любимите ти скъпоценни камъни, ще ти ги купя за първото ти излизане в обществото. Всяка млада дама трябва да има скъпоценности за този случай.

Усмивката му разкри пред Емпрес цялата сила на вродения му чар и за частица от секундата тя си спомни за бурната зимна нощ, когато той я попита кои са любимите й цветя.

— О, Трей, наистина ли ще ми купиш диаманти? — възторжено заразпитва Емили и се наведе напред, за да погледне Трей в очите. — Наистина ли ще ми купиш? — попита тя извън себе си от радост.

— Емили, дръж се прилично! — отсече Емпрес, като видя Трей да кима утвърдително. — Разбира се, че няма да ти купи! — Раздразнението й заплашваше да се превърне в ярост заради показната щедрост на Трей и искреното възхищение на децата. По дяволите, защо всички го обичаха?

— Трей вече каза, че ще ми купи — дръзко заяви Емили. — И аз настоявам да си получа диамантите.

— Хайде, принцесо, тичай да донесеш роклята — помирително предложи Трей. — Със сестра ти ще обсъдим въпроса с огърлицата — добави той и съзаклятнически стрелна Емили с поглед.

— Нищо подобно няма да обсъждаме — отбранително заяви Емпрес, като видя, че Емили дари Трей с една чудесна усмивка, преди да вдигне полите си и да хукне към вратата. Емпрес реши, че сега е моментът да събере сили и да приключи спора веднъж завинаги.

— Недей пред децата — спокойно каза Трей, като че ли искаше да я предпази от необмислени постъпки. Той леко се усмихна, погледна първо Гай, а после и Женевиев и посегна да погали копринените коси на Едуард.

— А сега, вие двамата ще приготвите Едуард за разходка — предложи той на Гай и Женевиев, — защото каретата ми е отвън и ще ни отведе в зоопарка.

Още преди Емпрес да успее да се възпротиви, Едуард се откопчи от прегръдката на Трей и викът му отекна в цялата стая:

— Слонове, слонове, слонове!

— Нали той обожава разходките с карети — възбудено каза Гай и гласът му трептеше от радост. — Дали да не вземем с нас и…

— Хайде, приготвяйте се, ако ще ходите някъде — побърза да го прекъсне Емпрес, преди да е споменал за Макс и за любимите му разходки с карета. Смутена, тя бързо се обърна към Трей и каза: — Ще им помогна да се приготвят… Нали знаеш дрехите и всичко останало… — добави тя припряно и отпрати децата.

Внезапното съгласие на Емпрес и неспокойното й поведение накараха Трей да се усъмни, че нещо не е наред, но радостта, че децата ще дойдат, прогони подозренията му.

Емпрес догони Гай, сграбчи го за ръката, принуди го да спре и изсъска:

— И нито дума за Макс. — Емпрес погледна към Женевиев, която се обърна, когато Гай изохка под натиска на пръстите на Емпрес.

— Недей да спориш, само го направи. Кажете и на Емили. Ще ви обясня друг път.

Децата я зяпнаха, стреснати от резкия й тон. Смаяни от тази странна заповед, те се видяха принудени да й се подчинят, както бяха направили няколко месеца преди това, когато Емпрес им забрани да споменават за Трей. Разбраха, че е по-добре да не задават излишни въпроси.

— Едуард може да… — подхвана Гай, но Емпрес тръсна глава:

— Никой няма да го разбере какво казва, но ако спомене нещо за Макс, не му обръщайте внимание.

— Не се притеснявай, Преси. Щом не искаш, няма и дума да обелим — бързо отвърна Гай в стремежа си да й докаже, че ще защитава нея и Макс, ако тя сметне, че това е необходимо. Но освен верността към сестра си, той изпитваше истинско възхищение от Трей и жадуваше той да остане при тях. Гай боготвореше този безделник в измачкано вечерно облекло, който се боричкаше с тях на пода на дневната, и вярваше, че каквото и да стане между двамата възрастни, нищо няма да помрачи неговото приятелство с Трей.

— Ще кажа на Емили — каза той и се опита да успокои обстановката. — Не се тревожи, Преси, никой няма да спомене Макс.

— Разбра ли, Женевиев? — кратко попита Емпрес. Огромните сини очи на детето издаваха, че Женевиев не разбира нито защо Емпрес постоянно се заяжда с Трей, нито защо не иска да го вижда в дома си, нито защо не трябва да споменават Макс пред него, но въпреки това кимна в знак на съгласие. — Тогава вървете да се обличате и побързайте.

Те се затичаха, а тя се облегна на стената и затвори очи. Няма да запазят тайната, ужасено си помисли тя. Все щяха да изпуснат нещо за Макс. Как можеше да е сигурна, че ще си държат езика зад зъбите. Господи, нима можеше да направи нещо? Само преди няколко дни беше убедена, че завинаги е изхвърлила Трей от живота си и че е изгорила всички мостове зад себе си. Но как бе могла да забрави колко упорит можеше да бъде той, когато поиска. Трей Брадок-Блек винаги налагаше собствените си правила.

Емпрес нервно приглади косата си. Роклята й бе измачкана, след като бе повила Макс. Пооправи се малко, изпъна рамене и се запъти към стаята, където беше Трей, за да се изправи лице в лице с мъжа, който не само би могъл да съсипе живота й, но и почти бе успял да го направи. В стаята струеше слънце, тя пристъпи напред и видя Трей все още удобно изтегнат на пода. Безгрижен, както винаги, помисли си тя. Не го интересуваше, че на горния етаж се намира синът му, нито пък това, че обърква живота й тъкмо когато внимателно го бе подредила. Не му правеше впечатление, че е дошъл в дома й във време, което повечето хора смятат за безумно рано.

— Няма да ти позволя да купиш диаманти за Емили — рязко каза тя, вместо да му обясни как се чувствува всъщност. Той я дразнеше, тревожеше я, караше я да бъде особено неспокойна. — И не искам да им купуваш повече подаръци — посочи тя бъркотията на пода.

Той продължаваше да лежи безгрижно отпуснат и само леко повдигна клепачи, за да я погледне. Той прекрасно знаеше какво означават думите й.

— Защо не? Аз обичам децата — спокойно каза той. Беше прекалено рано или пък той беше твърде уморен, или пък просто не го интересуваше какво мисли тя по този въпрос. Без да обръща внимание на тона й, той внезапно си помисли, че е трябвало да дойде в Париж по-рано, поне заради децата.

Краткият му отговор я обърка и ядоса, защото той всъщност й казваше: „Така искам“ и я поставяше в неловко положение да му отговори: „Да, но аз не позволявам“. Доколкото го познаваше, на това той би отговорил: „Само че аз мога и ще го направя“.

Тя го прокле заради безцеремонността, с която нахлу в дома й и заради влиянието му върху децата. Емпрес беснееше, защото не искаше да признае, че това, което я дразнеше най-много не беше привързаността му към децата, нито подаръците, нито ранният час, а тъмните кръгове под очите му и раздърпаните му вечерни дрехи. Приличаше на човек, който се е събличал и после бързешком се е обличал отново. Яката на сакото му беше подвита навътре, бялата му вратовръзка беше разхлабена, някои от скъпоценните копчета на колосаната му риза липсваха и целият ухаеше на мускус и амбра — откритието на Париж за този сезон. Когато го вдишваше, човек едновременно се омайваше и възбуждаше и Трей със сигурност ценеше високо качествата на това вещество. След като го огледа по-внимателно, Емпрес забеляза, че ботушите му са посипани с лъскав прашец — красноречиво доказателство за това, че е прекарал вечерта в близост до някоя женска рокля. Всъщност можеше да се досети за нощните му похождения още когато се оплака, че не е мигнал цяла нощ. Сигурно е утолявал жаждата на сетивата си… с жена. Как е посмял да дойде тук направо от оргиите си.

— Трябва ли да носиш такива ботуши и в Париж? — заядливо попита тя и го накара рязко да се извърне.

— Нося само ботуши или мокасини — отговори той, като се направи, че не забелязва неочакваната промяна на темата и опита й да го обиди. — Няма значение дали съм в Париж, или някъде другаде. — Въздържа се да й каже, че обувките му не са нейна работа.

Емпрес беше настроена войнствено, но самият той не беше.

— Тя забавна ли беше? — неочаквано изстреля Емпрес, защото не можеше да потиска повече желанието си да узнае истината. Но беше принудена да признае, че дори в смачканото си вечерно облекло и с тъмните кръгове под очите си, Трей изглеждаше превъзходно. Тя пристъпи напред и посочи върховете на ботушите му.

За пръв път Трей забеляза лъскавия прашец, който издайнически блестеше върху черната кожа и си припомни обстоятелствата, при които беше попаднал там.

Дукеса дьо Соасон беше узнала, че Трей е в Париж — по всяка вероятност от някой от гостите на Емпрес — и му се обади, за да го покани на бала си, но той отклони предложението й, раздразнен от безапелационния отказ на Емпрес и вбесен от известността й и огромния брой задъхани почитатели. Не беше в настроение да общува с ненормалните приятели на Естел.

— Но, cheri, нуждаем се от твоята първичност — настоя тя със специфичния си дрезгав глас.

— За съжаление, не съм я пуснал в действие тази вечер — замислено и тъжно изръмжа той.

— Но ние се нуждаем и от прелестния ти чар. — Усетила бе тъгата в гласа му. — Можеш да посвириш на новия ми „Бьорендорфер“. Ще накарам да го преместят в библиотеката в случай, че искаш да останеш сам и да си посвириш Лист. И само някой да посмее да те притесни — ще хвърчат глави.

Трей се разсмя.

— Винаги си била прекрасна домакиня, Естел. Но те предупреждавам, че тази вечер не ставам за компания.

Дукесата добре познаваше Трей и се съмняваше, че е възможно той да бъде скучен, но знаеше и това, че не бива да му противоречи. Естел наистина имаше много приятели, защото беше безупречно тактична. Трей пристигна късно и бързо се отправи към библиотеката през претъпканите стаи. Дукесата внимателно слушаше изявленията на маркиз Белемон за безобразията на социалистическата тълпа, но все пак го забеляза, махна му с ръка и му посочи библиотеката.

Изящният роял с извити резбовани крака, изработен от четиринадесет вида дърво, привлече погледа му. Под меката светлина той изглеждаше особено красив, подобно на екстравагантен орнамент в облицованата с тъмно дърво стая, чийто стени бяха отрупани с книги. Естел не беше забравила и за любимото му бренди.

Трей прокара пръсти по клавишите, наля си бренди и седна да свири. Той знаеше, че Естел ще го намери по-късно и ще доведе още някой приятел. Но засега щеше да го остави сам, както беше обещала. На моменти той забравяше всичко, освен отчаяната тъга, която бликаше от тъжната музикална поезия на Лист. Дългите му пръсти се движеха грациозно и пъргаво. Свиреше сдържано, но долавяше напрежението с върха на пръстите си, с всяка фибра на тялото си, с цялата си душа.

Доста по-късно той вдигна очи и с изненада установи, че стаята се е напълнила с хора. Забеляза до себе си жени, които подканващо му се усмихваха, вперили жаден поглед в него. Той беше известен с необузданото си поведение и жените се надяваха, че не се е променил и че, както преди е готов да приема покани за всякакви развлечения. Но откакто беше срещнал Емпрес, бурното му и неутолимо желание се беше изпарило, а начинът му на изразяване и повърхностният му чар бяха станали някак автоматични. Сякаш повтаряше някое добре познато упражнение, без изобщо да се замисля. Тази вечер той се усмихваше и забавляваше всички, както обикновено, но галантно отклони всички предложения.

Докато допиваше последната си чаша заедно с Естел и съпруга й, влезе младата контеса Травис със страстни очи и мургава кожа. Тя прекоси стаята, подобно на нимфата на нощта, облечена в черен тюл със сребрист гланц, седна до Трей и му се усмихна. Той учтиво отвърна на усмивката й и продължи разговора си с дука. Малко по-късно тя докосна ръката му и нежно му прошепна в ухото. Той поклати отрицателно глава, но тя се премести още по-близо и му каза нещо невероятно дръзко. Тя бе омъжена отскоро и това за малко го възбуди. След като размисли, той довърши питието си и й предложи да я закара до дома, но малко по-късно, когато я целуваше в будоара й и тя пламенно разтваряше ризата му, Трей с почуда установи, че тя е прекалено висока, че косата й не е същият цвят и че меките й устни не му доставят никакво удоволствие.

Беше му необходимо нещо повече от дипломатичност, за да се освободи, защото, ако съпругът й беше стар и глупав, тя съвсем не беше такава. Тъй като беше освободил каретата си, за да може кочияшът да се наспи, се оказа без транспорт. Не можеше да се надява, че в това си състояние — възбудена, гола и ядосана — контесата ще се съгласи да му заеме каретата си. Макар да направи всичко възможно, за да я успокои, тя все още се цупеше, когато той си тръгна.

Беше се държал изключително грубо. Трябваше да й направи някакъв скъп подарък. И може би да й се извини, мислеше си той, застанал на стълбите й в студената нощ, малко преди разсъмване.

Той импулсивно реши да отиде пеша до дома на Емпрес, тъй като всичките му стари приятели живееха чак в Жермен. Трей обичаше изгрева в Париж. Напомняше му за зазоряването на Беър Маунтинс, а още спящият град успокои напрегнатите му сетива. Помисли си, че една такава ранна визита е твърде неподходяща, затова се отби по пътя да купи играчки за децата. Той задряма в един файтон в очакване да отворят магазините, а после го препълни догоре, след като влезе в няколко и просто посочваше наред. Натоварен с подаръците, развеселен и спокоен, той се радваше от предстоящата си среща с децата. Емпрес изобщо не го занимаваше.

Тъй като разговорът им не беше откровен, а просто формален, Трей си позволи да й отговори лениво примижал:

— Дамата беше достатъчно интригуваща, за да ме задържи цяла нощ. Между другото как обясняваш на децата посещенията на мъжете? — на един дъх попита той, защото и двамата копнееха да получат отговор на измъчващите ги въпроси и терзаещата ги ревност, защото искаха да си отмъстят за дългите нещастни месеци.

— Върнах се от операта в полунощ.

— О, и децата вече спяха?

— Колко проницателно — отговори тя, отиде до прозореца и се загледа навън, сякаш присъствието му нямаше никакво значение.

Значи веселата вдовица бе забавлявала мъжете до късно снощи, мислеше си той, загледан в силуета й, който се открояваше на прозореца. Но защо това толкова го учудваше? Ако някой познаваше разгулната й душа, то това определено бе самият той. Но как успяваше да изглежда толкова свежа и невинна тази сутрин, облечена в жълтата си копринена рокля, с преметнатата си, почти детински пухкава, златиста коса и същевременно всяка нощ да се отдава на разврата. Той почувства желание да обхване с ръце малката й, крехка талия, да я привлече към себе си, докато усети, че тя го прегръща и да зарови лице в ухаещата й на люляк коса. Вече не се залъгваше, че единствената причина да бъде тук са децата. Обладан от луда ревност към всички останали мъже в живота й, той й каза със заповеднически тон, какъвто не бе използвал пред нито една жена:

— Няма да чакам още дълго.

Тя се извърна към него, но не се престори, че не разбира какво иска да й каже Трей. Емпрес ядосано прокле и него, и ужасната му самоувереност и каза:

— Не можеш да ме принудиш.

— Няма да се наложи — усмихна се той.

Самоувереността му, раздърпаният му вид и опияняващата му сексуалност я раздразниха. Но ако трябваше да бъде честна пред себе си, той имаше право. И именно това я ядосваше повече от всичко друго. Как успяваше да я накара да го пожелае само с един поглед на страстните си очи; как събуждаше в тялото това дълбоко и разтърсващо чувство, когато другите мъже не постигаха никакъв успех, а полагаха огромни усилия? Той не й бе предложил нищо друго, освен едно преходно удоволствие, последвано от разбито сърце и тя го ненавиждаше.

— Бих се радвала, ако престанеш да идваш тук — заяви Емпрес, вбесена от него и от собствената си реакция.

— Ще трябва да го гласуваме — съобрази той. — Мисля, че чувам децата.

Емпрес се изчерви.

— Проклет да си, Трей — каза тя и едва се удържа да не извика и да не го удари по самодоволната физиономия. — Не можеш да нахлуваш обратно в живота ми просто ей така.

Той я възнагради с топла, снизходителна усмивка.

— Ти само ме гледай — незлобливо й отвърна той и стана от пода с едно-единствено гъвкаво движение.