Сюзън Джонсън
Сребърен пламък (17)

Глава седемнадесета

Зад заскрежените прозорци на купето се простираше красив пейзаж, но очите на Емпрес, замъглени от насъбралите се в тях сълзи, не можеха да му се насладят. Беше объркана, наранена и нещастна. Искаше й се да е сама. Може би, ако останеше насаме със себе си, би успяла да се справи с чувството, че е била предадена, би могла да подреди всичките си съмнения и да ги противопостави на безспорните факти, да постави на везните несправедливостта и щастието, да успее да се примири със собственото си решение да си тръгне. Но тя не беше сама. Трябваше да отговаря на настойчивите въпроси на децата, и то без в гласа й да личат риданията й.

Защо си бяха тръгнали, питаха я те, защо трябваше да си възвърнат титлата на Гай сега, за какво им е тази титла, защо не се сбогуваха с Трей? А щом Емпрес започнеше да обяснява… отново… резултатът бе единствено нови въпроси. Кога точно ще пристигне Трей, искаха да знаят те, и как ще ги открие във Франция? Сигурна ли е Емпрес, че той би могъл да ги открие? Как може да е сигурна в това? Емпрес с мъка сдържаше заплашващите да се излеят в порой сълзи и на ръба на самообладанието си перифразираше предишните си отговори за съществуването на писма и начини човек да бъде упътен; натоварената програма на Трей; смекчаващите вината обстоятелства, задържали Трей точно по времето, когато влакът им тръгваше.

— Гай вече е достатъчно голям, за да поеме отговорността за именията — внимателно заяви Емпрес, сякаш не бе казала същото едва преди десетина минути, — ако съдът е готов да разгледа нашия случай, а в момента Трей е изключително зает с някакви граници на земите на резервата.

— Не можеше ли да го изчакаме? — отново попита Женевиев. — Не виждам защо да не можеше да изчакаме Трей, докато не се освободеше достатъчно, за да дойде с нас. Онзи ден Емили каза, че няма нищо против да остане в Монтана завинаги. — И Женевиев погледна по-голямата си сестра за подкрепа. Четири години по-голяма, Емили бе достатъчно зряла, за да вникне в същността, скрита зад умерените отговори на Емпрес, и като имаше предвид червените кръгове около очите на Емпрес, тя дипломатично замълча.

— Не биваше да тръгваме сами — с мрачно упорство продължаваше Женевиев, пренебрегвайки липсата на каквото и да е насърчение от страна на сестра й. — Ти каза, че той винаги ще е с нас — с обвиняващ глас се обърна тя към Емпрес.

— Шшт, Трей не може да тръгне сега — спокойно я опроверга Емпрес за кой ли път вече. Искаше й се да закрещи. — Просто не може. Сесията на законодателната комисия още не е приключила. — И освен това би било неудобно, отчаяно си помисли тя, да се раздели още сега с младата си съпруга.

Едуард, с подуто от плач лице, страдаше най-открито от отсъствието на Трей. Откакто се качиха на влака отказваше да яде, изпълнен с негодувание и твърда логика. Щом Емпрес се опиташе да го утеши, той я отблъскваше и хлипаше:

— Иска Трей… връща се… намерим Трей…

— Отиваме на прекрасно пътешествие, Едуард — придумваше го Емпрес, — като в картинките в твоите книжки, с лодки… а Гай ще бъде граф. Знаеш ли какво е граф?

— Не ме интересува! — викаше Едуард, а мъничкото му личице бе зачервено и подпухнало — лодки-мотки. Искам Трей!

— Кога ще се върнем? — изпълнена с копнеж питаше Емили, а тъмните й очи отразяваха собствените й неизречени страхове, породени от внезапното им заминаване.

— Не зная — тихичко въздъхна Емпрес, преследвана в мислите си от възможността „кога“ да се превърне в безпределна вечност, ако интересът на Трей действително бе съсредоточен върху новата му жена. — Може би…

— Мразя те! — изкрещя Едуард с простодушната откровеност на детската мъка. По бузите му се стичаха сълзи. — Чучело! Чучело! Уууу!

Гай, по-възприемчив за безрадостните причини на Емпрес да напусне Трей и с пресния спомен за унижаващото посещение на Валери в съзнанието си, несръчно се опита да отвлече Едуард от гневливата му мъка.

— В новата ни къща ще си имаш собствена стая… цяла голяма стая само за теб, а не таван, който да делиш с другите.

— Къщата на Трей по-голяма — възрази Едуард. — Иска Трей!

— Можеш да си имаш и пони. Само твое. Това ще ти хареса, нали?

— Не иска пони — мръщеше се Едуард. — Иска Трей.

Стомахът на Емпрес се присви от съчувствие към оплакванията на Едуард. „Нима не го искаме всички?“ с мъка си помисли тя. Чувството за безвъзвратност на заминаването им се усилваше с всяко изтракване на колелата. Тя стисна ръце в скута си при копнежа, който изпита.

— Като спрем, ще ти купя бонбонче — залъгваше го Гай, но Едуард, коленичил на седалката с притиснато в прозореца лице, само упорито поклати глава. — Хващам се на бас, че ще имат от бяло-виолетовите — подразни го Гай.

— Розови. — Приглушеният отговор на Едуард остави облаче влага на студеното стъкло.

— О, харесваш розово-белите бонбонки? — с престорена изненада отвърна Гай. — Чудя се колко ли пенита имам тук за розово-бели бонбончета? — И той шумно пъхна ръка надълбоко в джоба си, откъдето се чу звън на дребни монети. Съблазънта на любимите бонбони бе неустоима дори и за едно толкова угнетено момченце и след миг Едуард седеше, сгушен в скута на Гай, и броеше пенита.

Милият Гай, винаги готов да помогне, да предложи утеха, без да осъжда никого. Какво би правила Емпрес без него? Като се облегна на седалката и отпусна глава на плюшената тапицерия, тя затвори очи, преглътна сълзите си и се помоли да има сила за всичките дни, които тепърва им предстояха.

В допълнение на емоционалната преумора от загубата на Трей и нещастието на децата, които сякаш я смазваха през следващите дни, Емпрес бе и физически изтощена и страдаше от чести пристъпи на гадене. Беше загубила апетита си още от посещението на Валери и ритмичното люлеене на влака влошаваше, както тя реши, състоянието на разстроения й стомах. Но и след като се настани в просторната луксозна каюта на борда на парахода им, отплавал от Ню Йорк, тя не почувства никакво облекчение. Храната съвсем престана да я привлича, бялата й кожа придоби зеленикав оттенък и тя реши, че причината този път е морската болест. Осем дни по-късно обаче, докато лежеше в хотела им в Le Havre със солидна земя под краката си, недокоснат поднос с храна на нощното шкафче и непослушен стомах, тя с премала и потрес разбра, че люшкането на влака и вълните не са били причината за нейното неразположение, нито пък това е било физическото изтощение или вълненията, последвали заминаването им.

По-скоро беше на път да направи Трей баща за втори път през тази година. Или освен нея и Валери имаше и други? „Колко бременни любовници на най-търсения ерген в Монтана правеше това?“ питаше се тя едновременно покрусена и огорчена. Без съмнение, той беше на път, ако можеше да се вярва на клюките, да постави рекорд, а нейният гняв се разгаряше от начина, по който той небрежно се възползваше от всички, изгарящи от желание жени. Но докато денят се изтърколи, негодуванието й от нехаещия за хорските приказки чар на Трей бе смекчено от нейните собствени спомени за радостта и омаята, които той беше внесъл в живота й. В никакъв случай не можеше да се каже, че Трей Брадок-Блек я е ограбил, защото той й беше отвърнал с цялата възможна наслада, смях и топла привързаност, която тя все още пазеше скътана в сърцето си, независимо от всичко казано от Валери. Когато първоначалният зашеметяващ шок от нейната бременност поутихна и тя бе преминала през цялата гама от чувства, от яда и раздразнението през тревогата, та до страха, дълбоко в нея се разгоря една тиха радост и с изминаването на часовете, топлината на мислите й я заливаше все повече и повече, за да се превърне накрая в странен чудат триумф.

„Нося дете на Трей“, мислеше си тя и си шепнеше думите с почуда и щастие, които не се опитваше да разбере. Вътре в нея растеше неговото бебе, което винаги щеше да й напомня за него. „Здравей, мъничко“, нежно с приветствие и топлота промълви тя. Въпреки всичко той беше с нея… част от нея.

В допълнение на собственото й тихо щастие от това, че двамата с Трей имат дете — една съвършено безсмислена реакция, тя разбираше това — се изсипа и потоп от объркващи, не така непресторено блажени проблеми, които се нуждаеха от неотложното й внимание. Разбира се, най-явен и скандален бе фактът, че в сегашното си състояние е сама, а веднага след него идваше и абсолютната неотложност от повторното й влизане в обществото. Едва ли това е най-подходящото начало на новия й живот в модните кръгове, които родителите й бяха напуснали преди пет години, развеселена си помисли тя. Comtesse de Jordan се бе завърнала — млада, неомъжена и бременна.

Сегашното й затруднение криеше значително по-малка заплаха от глада, с който тя и децата се бяха сблъскали миналата зима, прагматично си напомни тя. С помощта на няколко по-енергични лъжи недостатъците на личността й лесно можеха да бъдат изгладени. След кратък период на полезен и съзидателен размисъл Емпрес се сдоби с необходимия съпруг, измисли удобната смърт и собствената си загуба, облекчена от скромното му наследство.

Тя информира децата за своята бременност с известен трепет и с помощта на комбинация от откровеност и уместни пропуски ги запозна с причините, породили необходимостта от фиктивния съпруг и минало. След това притеснена и със затаен дъх, тя изчака реакцията им на очевидната неортодоксалност на нейното положение.

— Еха! — радостно възкликна Гай ухилен до уши. — Ще си имам племенник абсароки. С Трей ще сме роднини.

— Може и да е момиче — веднага го сряза Женевиев.

— Моля те, искам племенница.

Емпрес избухна в смях и усети как притеснението й изчезва.

— Ще се постарая, миличка, но не мога да гарантирам момче ли ще е или момиче.

— Видя ли, видя ли, Гай! — надсмя му се Женевиев.

— На ти пък!

— Засега можеш да бъдеш вдовица, във всеки случай, лятото Трей ще дойде и ще се ожени за теб — с поверителен тон заяви Емили, — така че тогава всичко ще бъде идеално. — На четиринадесет, Емили вече схващаше усложненията, произтичащи от благоприличието.

— И аз искам момиче, защото ръцете на Едуард винаги лепнат, а Гай не знае нищо друго, освен да говори за пушки и коне. А едно мъничко момиченце ще е много по-хубаво.

— Трей идва, Трей идва, Трей, Трей, Трей… — щастливо бърбореше Едуард, проявяващ внимание единствено към онази част от разговора, която се отнасяше до Трей и напълно незаинтересован от приказките за бебета. — Аз види Трей и има пони също — жизнерадостно продължи той, сигурен, че щастието му се е усмихнало.

Като слушаше жизнерадостното мънкане на Едуард, Емпрес съжаляваше, че няма неговия оптимизъм. Нямаше ли да е чудесно наистина, ако Трей действително дойдеше, ако напуснеше жена си, всички жени, които го преследваха, семейството си, работата си; ако изоставеше всичко и прекосеше половината свят след жена, закупена през една нощ заради някаква прищявка от един долнопробен бардак? Тъй като беше по-добре осведомена за безпътството в миналото на Трей, тя не споделяше вярата на Едуард в неговото завръщане. Дългата върволица жени, които той беше обичал и изоставил, сякаш бе гравирана дълбоко в съзнанието й — висока хиляда фута барикада срещу оптимизма.

Без да знае какво става с нейната любима братовчедка Аделаид, Емпрес й изпрати телеграма и остана в La Hovre да изчака отговора. Разбираше, че за пет години можеше да са се случили много неща. Аделаид можеше вече да не живее във Франция, ако се бе омъжила за един от техните унгарски братовчеди, в когото тя се беше влюбила още на петнадесет години или можеше все още да е в Nice след Великденската седмица. Или пък, възможно беше да реши, че подновяването на приятелството й със семейство, което беше напуснало страната опозорено, както някои може би чувстваха това, би било неловко. Но незабавният отговор на Аделаид пристигна рано на следващата сутрин. Тя все още беше в Париж, сега Нейно Кралско Височество като съпруга на принц Валентин Шантел и оставаше в напрегнато очакване да ги види отново.

Аделаид ги посрещна на гарата в компанията на цяла свита от слуги, началник-гарата и тълпа раболепни чиновници. Яката й от бяла лисица се влачеше зад нея. Между прегръдките и целувките си размениха десетки въпроси, които издаваха тяхната възбуда. Усмивчица тук, отегчен безличен жест там — Нейно Кралско Височество управляваше с лекота персонала и чиновниците.

В резултат на бързите им оживени нареждания, гостите бяха настанени в карети и отпратиха за това, което Аделаид описа като тяхното непретенциозно бижу. Скътано интимно на Ил дьо Ла Сит в близост до Нотр Дам, скъпоценното малко бижу, облагородено от пищни фигури и орнаменти, представляваше идеалната средновековна обстановка за дилетантския вкус на Аделаид и съпруга й, които се смятаха за покровители на изкуствата. И всичките петдесет и четири идеално обзаведени стаи бяха предоставени милостиво за подслон на Емпрес и семейството й.

Много късно същата вечер, когато Емпрес и братовчедка й за пръв път останаха сами, Аделаид, изгаряща от нетърпение и тръпнеща от възбуда, както можеше да се види и от по-скоро артистично, отколкото модно аранжираните й в стил a la Grecque черни къдри, настойчиво попита:

— Сега ми разкажи всичко. Валентин ще се погрижи всичко да ти бъде възстановено, така че нито за секунда не се обременявай с някакви си досадни подробности — весело прибави тя, като махна небрежно с отрупаната си с пръстени ръка. — Папа те търсеше навсякъде. — Челото й се смръщи, а изразът на лицето й стана печален, когато тя се отказа от обичайната за нея прибързаност, — но сякаш бе изчезнала от лицето на земята. Но стига толкова за тази трагедия — продължи тя със своята неподражаема кокетна дикция, сякаш дуелът никога не се беше състоял и ужасните години на изгнаничество никога не бяха съществували.

Седнала от другата страна на камината, Емпрес се запита какво щеше да прави сега, ако дуелът никога не се бе състоял. Колко ли изолиран щеше да е животът й, ако бе оградена от предимства и привилегии като тези на Аделаид. Къде ли щеше да живее сега на двадесет години и с кого? Ами всичките промеждутъчни „ами ако“? А след това обмисли положението си и от противоположната страна — лекият живот, на който щеше да се наслаждава във Франция. Ами ако никога не бе срещнала Трей? Тя веднага реши, че всякакво сравнение е невъзможно. Според мерките на фриволния живот на Аделаид, Трей Брадок-Блек бе жизнена енергия, бурна страст и наслада, каквито никога не би познала в изпълнения с глезотии пашкул на бижуто на Аделаид.

— Разкажи ми за съпруга ти — живо прошепна въодушевената Аделаид. — Красавец като моя Валентин ли беше? — За момент лицето й стана сериозно. — О, скъпа, прекалено е болезнено — утешително каза тя, след това се приведе съзаклятнически, както бе правила това толкова пъти през детството им, когато късно вечер, след като бавачките им си легнеха, двете си споделяха тайни. — Но все пак трябва да ми кажеш.

Седнала в уютния будоар на Аделаид, с присвити под тялото си крака, Емпрес си сръбваше горещ шоколад и като слушаше въпросите на братовчедка си, които се сипеха в стакато и със същото леко фъфлене, отприщващо водопада на спомените, за момент й се стори, че никога не бе напускала Франция. Сякаш никога не се бе тормозила за насъщния и не бе плакала над гробовете на родителите си; сякаш никога не бе стояла в салона на Лили и не се бе разтапяла в обятията на Трей. Отново беше на петнадесет и Аделаид отново неудържимо настояваше — „Разкажи ми всичко“.

Емпрес усети как на сърцето й става по-леко, когато спомените я заляха и тя почувства безусловното състрадание, което Аделаид не пестеше. За първи път, откакто бе срещнала Трей, тя можеше да се довери на някого, да сподели ревностните си чувства и незабравимата наслада, която той й бе подарил.

— След като мама и папа починаха, срещнах, по-скоро по случайност, един мъж. И да — меко добави Емпрес в отговор на приковаващото внимание на Аделаид, — беше много красив… по-красив от Роланд.

— Не! — пое си дъх Аделаид. Тъмните й очи гледаха съсредоточено.

— О, да, въпреки че косата му бе гарвановочерна.

 

 

До края на седмицата принц дьо Шантел, по молба на своята обожавана съпруга, се погрижи Simoult — известният адвокат да бъде ангажиран с възстановяването на правото на собственост на Гай върху именията, а след още един месец искът на Джордан бе одобрен, не точно в резултат на блестящите умения на Simoult, а по-скоро, защото влиятелният член на кралската фамилия принц дьо Шантел го искаше. От не по-малка важност беше и това, че дук дьо Рошфорт бе умрял миналото лято и беше отнесъл своята горчива омраза, причинена от смъртта на сина му в гроба. Преди пет години той беше изправил граф дьо Джордан пред съда с неумолима злост, въпреки че дуелите и дори дуелите с фатален край бяха нещо обикновено за Франция. С несравнимото си ожесточение се бе погрижил присъдата да влезе в действие. Беше обществена тайна, че всеки аспект от случая носеше покварата на корупцията, така че всичко, което трябваше да направи Simoult, бе да се погрижи подкупите на дука и неговите безскрупулни сделки да излязат на бял свят.

Налагаше се едномесечна правна процедура — приемане и одобряване на молби, подписване на документи, събиране на доброволни свидетелски показания под клетва и анулиране на присъди — но най-накрая правото възтържествува и на наследниците на граф дьо Джордан бяха възстановени законното им положение, богатство и имоти.

След като семейството беше приветствано с „добре дошли отново“, наскоро овдовялата и очакваща първото си дете Емпрес бе оградена с грижи и съчувствие от всичките им предишни приятели. И докато в добрината им тя намираше някаква утеха, подновяването на старите приятелства запълваше само една малка частица от празнината, оставена от Трей. Независимо колко внимателни, деликатни и добронамерени бяха приятелите й, тя всеки ден многократно си пожелаваше да е отново с Трей.

Но от желанията до действителността имаше разстояние колкото от земята до небето. Разделяха ги не само физическото разстояние, но също така и измамата, предателството и гордостта на една млада жена. Въпреки че Емпрес бе обещала да изпрати адреса си веднага щом се установят, бременността й я възпрепятства. Беше прекарала безкрайни часове в спорове със себе си дали да напише писмо на Трей, но логиката взе надмощие над необузданите чувства. Колко много й се искаше да му напише: „Ела… ела при мен… още сега… веднага. Обичам те и нищо друго няма значение“, но разбира се, другите неща имаха значение. Особено голямо значение имаха чувствата на Трей. А чувствата на Трей Брадок-Блек към жените в живота му бяха горещи, преходни. Доколкото й беше известно, в разгара на страстите той бе предложил поне на дузина жени да се омъжат за него.

Така че едно предложение за женитба от човек, известен със своите скандални крайности, бе просто още един от невъздържаните импулси, също както екстравагантните му предложения за дрехи и бижута. Обичта, склонността или пристрастяването към Трей бързо се превръщаха в движеща страст, но скоро бълнуването свършваше, както това бе станало с всичките му жени и непреодолими нужди.

Как би могла изобщо да го моли като просто още една забременяла негова любовница? Отговорът, който безразсъдният непостоянен Трей Брадок-Блек даваше на жените, обвиняващи го в бащинство, беше общоизвестен — той ги отбягваше. Никога нямаше да забрави гневната му реакция на бременността на Валери и на последвалото изнудване. Беше се почувствал хванат в капан, дразнеше го чувството за отговорност, беше се противопоставял упорито на твърденията й. И ако някога Емпрес бе вярвала на категоричния му отказ да признае, че е баща на детето на Валери, то след нейното посещение устоите на тази вяра бяха силно разклатени, а в онзи — най-лошия — ден в живота й вярата й бе смъртно наранена.

Колко унизително за нея би било и колко безсмислено, по думите на всички, да му пише, да го информира за своята бременност. Във всеки случай, дали тя иска да се омъжи за него бе въпрос от съмнителна важност, след като той вече беше женен, обвързан с непоклатим договор. Сега, като си спомняше, се чудеше дали Валери просто не е проявила повече предвидливост със съпруг с репутацията на Трей. Може би бракът с Трей изискваше непоклатим договор. Дори и като младоженец той разделяше времето си между града и ранчото и се оплиташе в обещания към Емпрес, докато в същото време се наслаждаваше на прелестите на съпружеското ложе.

Но обладана от силно желание и копнеж, напълно равнодушна към съпругите, безбройните изневери и предразположението на Трей да напуска любовниците си, щом те забременеят, Емпрес с простодушие се отдаваше на собствените си мисли, също като някоя принцеса от приказките, затворена на непревземаем планински връх. „Ако той ме обича истински, ще дойде да ме вземе… независимо от всички препятствия, независимо от всички усложнения, без да обръща внимание на драконите, разбойниците и свадливата гордост.“ „Твърде романтично, за разлика от конкретната ситуация“, логично отсъждаше тя в следващия момент, като си спомняше мъжа, неговата съпруга и собственото й, изключително кратко пребиваване в неговия изпълнен с оживление свят.

Въпреки че, цинично разсъждаваше тя, колкото и кратко да беше появяването й в неговия наситен романтичен живот, все пак бе достатъчно дълго, за да зачене детето му. И това, от което я болеше най-много, когато се ядосваше, бе наранената й гордост — неспособността й да разпознае неговия практичен, повърхностен чар. Беше достатъчно наивна, за да се влюби в измамник. Не можеше да се примири да бъде победена толкова лесно, не можеше да свикне с мисълта, че е една от многото.

Така че, тя взе твърдото решение да изхвърли Трей от мислите си и отново да изгради собствената си личност като Джордан. Това лято тя бе много заета с устройването на тяхното домакинство, с назначаването на собствената й прислуга в градската им къща, с подреждането на градината от рози на майка й, така че да й възвърне предишната слава, с подновяването на детската стая за собственото й дете. Когато имаше възможност, се скриваше в имението им в Шантили, за да си поеме глътка въздух на спокойствие. Не, никакво спокойствие, не и със спомените за Трей, които устояваха на усилията й да ги изхвърли от мислите си, но поне малко отдих и… усамотение.

Това лято, по случай стогодишнината от революцията в Париж, се провеждаше Световното изложение и децата в никакъв случай не биха останали спокойни в провинцията за дълго време — феномен, типичен за по-голямата част от селското население на Франция. Градът бе претъпкан от посетители. Мнозина осъдиха Айфеловата кула, издигната с помощта на петнадесет милиона златни франка като конструкция обезобразяваща Париж, но тя примамваше с оскърбителния си стил и за една нощ се превърна в знаменитост. Туристите я посещаваха, художниците я рисуваха, младоженци с щастливи физиономии се снимаха до нея, самоубийци и изобретатели на летящи машини скачаха от нея. Никой не можеше да устои на агресивното й извисяване като паметник на модерната техника.

Горди с мита за прогреса, научните изложения изпълваха няколко сгради, включително и колосалната Палата на промишлеността. Гоген показваше картините си в кафе „Волпони“. Изградена бе цяла една улица на Кайро, на която живееха специално докарани в страната египтяни, които представяха dance du ventre; яванските танцьорки се превърнаха в манията на Париж. Томас Едисон посети собствения си павилион — един от най-големите, и купи алегоричната статуя, наречена Феята на електричеството за новата си лаборатория в Уест Ориндж. Тази крилата жена, приведена над разнебитена газова горелка, заобиколена от батерия, телеграфен ключ и телефон и размахала нажежена до червено електрическа крушка, цялата изработена от най-фин карарски мрамор, може би най-добре потвърждаваше ексцесиите на пищността и изобилието от празна слава на La Belle Epoque.

Отначало Емпрес се включи в тържествата заради децата и приемаше безкрайните ежедневни покани от приятели, но към края на лятото вече можеше да се извинява с положението си, когато отклоняваше несекващите покани за различни събития: концерти, чайове, танци, състезания. Ежедневните разходки в Bois й се струваха напразна загуба на време. Във всичко липсваше искрицата на удоволствието и насладата. Улови се, че много пъти през деня си мисли как Трей би се изсмял, ако можеше да види всичко това, или би се намръщил от неудоволствие при тази педантщина, или би казал по неговия си изключително очарователен начин, че това е възхитително, когато бе отегчен до смърт. Измерваше всичките си удоволствия с неговия вкус, така както го помнеше, а после обидена на себе си за своята уродлива печал, се засмиваше прекалено силно на някоя блудкава забележка или казваше: „Нима, колко интересно. Разкажете ми още нещо“ по време на някой вече досадил й в невероятна степен разговор, защото тя нямаше, както разпалено сама си напомняше, да остане заложница на един спомен… колкото и съблазнително да изглеждаше това.

Но беше много възпитателно да открие как един-единствен човек в целия свят може да й осигури топлината на слънцето, чувстваше се сама — чужденец сред един мразовит негостоприемен пейзаж, много далече от неговите топли лъчи.

А нейното слънце бе там, в Монтана.

За щастие, дори и в дните, когато унинието й бе най-голямо, децата неотменно я връщаха към прозаичните задължения на ежедневието. Те нямаше да я оставят да се плъзне в метоха на своя манастир на опечалението. Трябваше да се грижи за активното им детско разписание от уроци, игри и лекомислени занимания. А докато те цъфтяха по онзи жилав, присъщ единствено на младостта начин, тя им завиждаше за тяхната joie de vivre.

 

 

През първия месец, след като Емпрес си тръгна, Трей редовно проверяваше пощата си за писмо, но когато то не пристигна, той изведнъж престана да се интересува от кореспонденцията си. Вместо това той се хвърли с всички сили да тренира конете си. Ставаше рано и работеше с младите расови животни до късно вечер. С необичайна за него сдържаност, той прекарваше дълги часове в заградения за обяздване кръг и търпеливо насочваше новите коне над ниските препятствия, караше ги да скачат отново и отново, придумваше младите скопени жребци и ги учеше на покорство, подчиняваше ги по-скоро с нежност, отколкото с принуда… прашни, жежки часове на напрегнато обучение всеки ден. Но всички, които бяха достатъчно близо до него, виждаха какви усилия му струваше да запази сдържаността си. Често бе погълнат изцяло от заниманията си, говореше рядко, отбягваше всякакви въпроси за Емпрес. Беше ужасно нещастен.

Не беше близвал алкохол от седмици, нещо необичайно за мъж, който с удоволствие прекарваше часове във фургоните на работниците в игра на карти и бърбън. „Трябва да пазя добрата си форма“, шегуваше се той, когато в края на трудовия ден мъжете го придумваха да остане за една игра, „докато тези млади расови жребчета не излязат на пазара“.

И дори не си правеше труда да си търси извинения, когато го канеха да се присъедини към някоя от експедициите до бара на Лили. „Не, благодаря“, казваше той толкова лаконично, че приятелите му извръщаха очи, смутени от неговата скръб.

През месец юли Гай по собствена инициатива изпрати писмо на Трей, в което му пишеше, че е вече comte (Преси провери внимателно всичко, което бе написал), че Айфеловата кула е magnifique. Всички деца изпратиха най-добрите си пожелания, като всяко от тях добави по няколко реда. Допълниха страницата с неравните драсканици на Едуард, които в превод трябваше да означават „Обичам те!“. Въпреки че Гай не бе разбрал напълно изричните заповеди на Емпрес да не се свързват с Трей, той виждаше, че тя не е същата откакто напуснаха Монтана, и късото му писъмце бе неговият таен опит да оправи приятелството между сестра му и Трей.

За нещастие, ефектът от писмото му бе точно противоположен. Щом зърна клеймото, Трей усети как сърцето му подскочи от радост, но почеркът бе едър, закръглен и детски наглед, а не дребничък и изкусен, както бе очаквал, когато отвори плика. След като прочете писмото, той мрачно си спомни за миналата зима и за думите на Емпрес: „Мисля, че те те обичат повече, отколкото аз“. Несъмнено на тях им липсваше повече. Емпрес не си бе направила труда да напише и една-единствена думичка. Той с горчивина си помисли за ироничната несправедливост на лъжливата съдба. След всичките връзки и жени, които учтиво бе заобикалял, той се бе влюбил в жена, способна на същото неуловимо измъкване, което той бе усъвършенствал до степен на изящно изкуство.

За първи път в своя изпълнен с песимизъм живот той допусна съществуването на божествено възмездие.

По-малко от десет минути, след като прочете писмото на Гай, Трей оседла Рали и отпраши за Хелена. Една миля надолу по пътя той спря и изчака Блу и Фокс да го настигнат. Когато те се изравниха с него, Трей без да се церемони им заяви, че не го интересуват нито телохранители, нито приятели. Очите му бяха мразовити като ледени кристали, а устните му бяха свити в строга и неумолима линия.

— Нямам нужда да се грижат за мен — каза им той. — Джейк Полтрейн е при Ли Синг Ку и е в такава форма, че не може да уплаши и гаргите. — След това той въздъхна и неприветливостта му се посмекчи. — Направете ми една услуга — продължи той, като се усмихваше тъжно. — Дайте ми няколко дни. Искам да отида по дяволите, както аз си знам… Обещавам да ви изпратя специална покана, ако реша, че изпускате нещо интересно.

— Сигурен ли си? — попита Блу.

Трей кимна.

Блу и Фокс бързо се спогледаха и се разбраха без думи. В тъмните им очи се четеше съчувствие и разбиране.

— Ако имаш нужда от нас… — меко каза Блу.

— Ще се обадя — успокои ги Трей и вдигна ръка за поздрав. Той обърна Рали и се спусна по пътя. Копитата на коня вдигнаха облак прах.

В Хелена Ли Синг Ку, дискретен както винаги, лично въведе Трей в голяма драпирана с коприна стая.

— Желаете ли компания — учтиво попита той. Лицето му изразяваше единствено почтителност.

Трей го погледна безучастно.

— Компания. Желаете ли жена?

— Не. — Мек, незабавен отказ, след който явно последва бързо премисляне, защото Трей измъкна ризата си от кожените си гамаши и каза: — Може би по-късно.

Той седна на пищното дърво от японски лак. Полировката на дървото бе в дълбоките тъмни тонове на аления цвят. Навитият му балдахин, изпъстрен с плетеница от орнаменти, приличаше на изкусно уредена пещера. Копринените възглавници бяха така гъсто избродирани, че рисунъкът създаваше впечатление за триизмерност. Трей си свали ботушите и се излегна на бродираните копринени цветя, които сякаш се разбунтуваха с формите и цветовете си. Суровият мрачен тен на кожата и цветът на косата му уравновесиха блясъка на цветовете, а обточените с ресни кожени гамаши изглеждаха нелепо на фона на разкошната тъкан. Златната верижка на амулета му проблесна, когато той се приповдигна на лакътя си и посегна за позлатената лула. Мислите му блуждаеха в безпорядък. За миг се сепна, когато очите му срещнаха Ку, който все още стоеше до вратата.

— Благодаря ти, Ку — каза Трей с лекотата на вродената си любезност.

Беше си изгонване, без значение колко любезно.

Когато Ку тихо затвори вратата зад себе си, пръстите на Трей се свиха около разточително гравираната лула и той пусна болезнения си гняв на воля. От месеци той контролираше яростта си и със здрава ръка обуздаваше импулса си да си го изкара на Емпрес заради болката, която тя му бе причинила… която му причиняваше — да живее с безжалостна, разяждаща болка. Сега смяташе да намери забрава.

И така, и Трей, и Джейк Полтрейн търсеха мира и спокойствието, които им убягваха или временна отмора от гнева, разяждащ ги отвътре, в усамотението и разкоша на стаите на Ли Синг Ку. Джейк Полтрейн живееше със своята мечта за смъртта на Трей, докато Трей се бореше със собствените си черни демони и ругаеше Емпрес, като в клетвите си я наричаше непостоянна проститутка, интересуваща се единствено от пари. Веднага щом Валери я беше убедила, че в близко бъдеще няма надежда за женитба, тя си бе тръгнала. Сега всичко изглеждаше много просто и това бе единственото логично умозаключение за причината да не му пише.

В следващите дни позлатените тихи сънища и мечти се редуваха с омразни чувства, които го подтикваха да накаже Емпрес — развалени и гибелни чувства, силни до степен на осезаемост. Трей се изправяше с ужас, който далеч не му се струваше неприемлив, пред възможността наказанието да му хареса. За пръв път той осъзнаваше тъмната страна на собствената си личност, разрушителния, ирационален импулс, който искаше единствено отплата. След като започнеше да действа, опиумът винаги помагаше. Помагаше да се облекчи злопаметната жлъч, потулваше бойните редове на доброто и злото в душата му, забулваше ги и ги потушаваше така, както гъстата мъгла слагаше край на някое сражение, като скриваше всичко в полите си. Но наркотикът никога не разрешаваше един конфликт, само освобождаваше бойците до следващия ден.

 

 

Измина една седмица в тишината и покоя на най-разточителния вертеп за опиум в Хелена.

Хейзард разбираше нуждата на сина си от усамотение и затова освободи от задълженията им телохранителите на Трей, но синът му беше в бърлогата на Ку заедно с Джейк Полтрейн и имаше нужда от защита. Ли Синг Ку трябваше да намери заместници на Блу и Фокс и Трей трябваше да бъде пазен — такива бяха изричните заповеди на Хейзард. Затова при нормални обстоятелства пред вратата на Трей неизменно стоеше пазач.

Но късно една вечер, по време на препирня между двама китайски големци за една красива млада проститутка, един от постоянните клиенти на Ку забучи бойната си секира в главата на своя опонент. Изпълнен блестящо, тренираният удар разцепи черепа на човека сякаш беше от масло и клането привлече всички, които бяха наоколо, включително и телохранителя на Трей.

Дни и нощи се смесваха в пищната, драпирана с коприни стая и Трей, напълно безразличен дали е ден или нощ и изолиран от тапицираните стени и замъглени сънища, нямаше никакви възприятия за безумието, което се разиграваше един етаж под него. През последната седмица бе отслабнал, ръцете му бяха започнали да треперят, светлите му очи блестяха като брилянти, а тъмните сенки под тях подчертаваха слабостта на лицето му. Трей бе задрямал, в зоната между бодростта и съня, а усуканото му мускулесто тяло бе едва прикрито от черните копринени панталони. Току-що измита от няколко от услужливите прислужнички на Ку, тъмната му коса бе още мокра върху раменете му, а ароматът на парфюма, който бяха сипали във водата, все още се носеше от кожата му. Бе приятно отпуснат, оставен на мира от черните демони и отдаден на видението си на планински пейзаж през ранна пролет.

Внезапно някакви неясни викове го накараха да се размърда и той лениво повдигна клепачи — странно усещане, натрапило се в неговия пастелен, окъпан в слънчеви лъчи пейзаж. За момент той се заслуша съсредоточено. Не чу нищо, само усети още по-отчетливо как в спокойствието на съня му се промъква едно кораво хладно смушкване с лакът. Докато чувствителността му все повече замираше, Трей мързеливо пресяваше многобройните възможности. Той реши, че е много проницателен, щом в крайна сметка успя да различи обекта на тревогите си. „Ухото ми е“, небрежно отсъди той. Едва след това очите му се отвориха напълно, за да усвоят необичайното усещане.

Мамка му!

Джейк Полтрейн се издигаше над него и притискаше револвер в слепоочието му. Близко разположените му очи бяха сякаш отровени от омраза. „Това е, с ирония си помисли Трей, класически кошмар.“

— Ти ще умреш — изръмжа Джейк. От усилията, които полагаше, за да държи револвера стабилен, на челото му бяха избили капчици пот. — Толкова е лесно — измърмори той. Еуфорията оживя в гласа му. Той просто беше влязъл през отключената врата, бе прекосил килима до леглото и бе поставил дулото на пистолета на слепоочието на Трей — за първи път и на него да му излезе късмета в разправиите му със семейство Брадок-Блек. Смяташе да се възползва от случая. — След това ще те одера и ще си направя чифт ботуши. — Усмивката на Джейк бе злобна и самодоволна. — Да видим дали сега милионите на баща ти ще те спасят, мелез такъв.

Трей се засмя — ниско, бавно хихикане, което разтърси измършавялото му тяло. След това очите му отново се затвориха, сякаш засипани от преспи. Извън всякаква логика ситуацията го порази със своята комичност. Заприлича му на някоя глупава мелодрама. На Джейк му трябваха само едни тънки мустачки и малко повече похотлив цинизъм в погледа, макар че с тия мънички свински очички сред всички тези гънки плът последното не можеше да се твърди със сигурност. Той изхихика още веднъж, като наложи мислено една свинска муцуна върху лицето на Джейк.

Разтреперан от яд при вида на небрежното безразличие на Трей, Джейк грубо го сръга с дулото на пистолета и изръмжа:

— Отвори си очите, мамицата ти!

Изминаха няколко секунди, преди Трей да престане да се смее и да фокусира вниманието си. Секунди, през които Джейк Полтрейн сипеше порой от ругатни и хули, отнасящи се предимно до степента на оцветеност на кожата на Трей, а треперещата му ръка колебливо свиваше и отпускаше хватката си около пистолета. Той бе очаквал, че Трей ще пълзи и ще се моли — сценарий, който си беше представял хиляди пъти, в хиляди различни варианти. Проклет да е! Ще се смее, помисли си той, объркан от неадекватната реакция на Трей. Не трябваше да се смее, трябваше да се моли за живота си, но замъгленият от опиума мозък на Джейк не успяваше да определи границите между реалността и фантазиите.

Когато най-накрая тъмните мигли на Трей се вдигнаха, блестящите му очи лениво проучиха изкривеното лице на Джейк и той смътно усети хладната стомана на слепоочието си. За миг се зачуди дали боли, когато те застрелят в главата. Усмихна се на неуместната си мисъл и каза:

— Спокойно, Джейк. Не е никак трудно да застреляш някого. Вземаш всичко прекалено насериозно. Всичко вземаш дяволски насериозно, в това е проблемът ти — промърмори той, а умът му мързеливо се шляеше сред по-приятни мисли. — Виж, Ку знае как да изтрие сериозните неща от живота. Нали, Джейк?

— Ку е боклук! Същият като теб, червенушко — просъска Джейк. Разбиранията му за социално равенство бяха сериозно разстроени.

— Хайде сега, Джейк, не е това начинът да говориш за домакина си — добродушно му напомни Трей. — Ку те снабдява с позлатени сънища и красиви жени от сума време.

— Да ти го начукам — озъби се Джейк.

— Съжалявам, не си моят тип — измърмори Трей и клепачите му се спуснаха наполовина. Лека усмивка изкриви устните му.

Джейк не успя да оцени по достойнство чувството за хумор на Трей. Омразата му беше толкова разяждаща, че тровеше съзнанието му независимо дали е буден или спи, дали се е надрусал или не. Единствената му мисъл бе да убие Трей и да сложи край на приемствеността в семейство Брадок-Блек. Твърде дълго те се бяха противопоставяли на разрастването на неговата скотовъдна ферма; твърде дълго Хейзард стоеше непоколебимо на пътя му, без той да има никаква надежда да го разкара от там; и ако Хейзард успяваше да избяга от смъртта, то синът му със своето хлапашко-надменно отношение към нея бе по-удобен. Сега… най-после го държеше на мушката си.

— Ще те убия — тихо каза той, — ще те убия, ще те убия, ще те… — Не можеше да се каже, че молитвата му е неопетнена от гледна точка на разума и благодушието.

— Не и ако не престанеш да трепериш, Джейк — подразни го Трей и се обърна на една страна, сякаш отново се унасяше в сън.

Една конвулсивна тръпка разтърси Джейк, когато се втренчи в стегнатия мускулест гръб, обърнат непредпазливо към него. Копелето му! Защо не искаше да се моли за живота си? Каква му беше файдата и къде оставаше удоволствието, ако не можеше да го унизи? Тогава с изкусно лукавство се сети за жената, оная при Лили, която, както се приказваше, беше напуснала Трей. Щом като има имунитет срещу страха, то може би безочливото зверче Брадок-Блек ще реагира на едно бодване по суетата му.

— Оная нямаше да си тръгне, ако я бях купил аз — с неприятна усмивка подхвърли Джейк. — Щях да я заключа, както си му е редът. — В гласа му се прокрадна задоволство и той започна с нови сили да развива темата. — Само глупак може да даде свобода на една курва. На курвите не може да се вярва, нали знаеш… шибат се с каквото им падне.

Когато Трей се извъртя към него, Джейк изпита внезапна неестествена радост. Светлите сребристосиви очи вече не бяха лениво скрити под притворените клепачи, нито бяха едва фокусирани, нито весели. Бяха, както забеляза Джейк, доволен от новата си стратегия и предвкусващ дългоочакваното отмъщение, изпълнени с озлобление и обида. Най-после му пусна малко кръвчица.

— Щях да я вържа за леглото и да се погрижа да ме забавлява — продължи да върти ножа в раната. — Вие червенушковците сте по-тъпи, отколкото си мислех.

Адреналинът започна да се изкачва към главата на Трей с яростна бързина и той за пръв път забеляза пистолета, за първи път успя да фокусира погледа си върху оръжието, което беше само на няколко инча от него. Силата на усещането изпари сънливата летаргия и съзнанието му направи усилие да се отрезви. Като пестеше мислите си, той светкавично отбеляза, че пистолетът определено трепери. С внезапна бодрост, сякаш се събуждаше от десетгодишен сън, погледът му обходи стаята, провери вратата, полюшващото се туловище на Джейк, треската на ръката, която държеше пистолета. Джейк Полтрейн прояви безразсъдство, като пристъпи чертата и премина отвъд снизхождението или неутралитета, на които бе способен Трей. Беше навлязъл в територия, в която влизането бе забранено. Чувствата му към Емпрес, колкото и необясними да бяха, влизаха в категорията на частната собственост и никой нямаше право да нарушава границите й, особено пък Джейк Полтрейн. Трей се ръководеше от чувствата си, а не от разума и мисълта за Джейк Полтрейн, който докосва Емпрес, който я пази за себе си, бе непоносима. Нуждата, която Трей изпитваше да отмъщава, непреодолимият му импулс да раздава правосъдие, с който се бореше от дни, се съсредоточиха върху нов обект и той бързо обмисли възможностите си да избегне куршума в отпуснатото състояние, в което се намираше вследствие на опиума. Погледът на Трей отново се извърна към треперещата ръка и колта 45-ти калибър в нея и на слабото му бронзово лице се появи едва загатната, плаха усмивка. Дяволски добър шанс, реши той.

— Значи не можа да я накараш да остане — продължи да го подиграва Джейк. Лицето му се зачерви от тържеството на отмъщението, тежкото му дишане кънтеше в тихата стая. — Ако я видя някъде, след като умреш, ще я цункам на някое сладичко място за спомен от теб. — Ако чувството за успешен удар можеше да накара някого да грейне, то Джейк Полтрейн щеше да освети драпираната в коприна стая.

Трей разбра какво прави Джейк. Напълно осъзнаваше неразумната основа на собствения си гняв, дори след кратък миг на размисъл проумя, че подхвърлянията на Джейк са само приказки и можеше да не им обръща внимание, ако чувствата му позволяха това.

Но те не му позволяваха… защото напук на целия разум, тя все още беше негова собственост.

— Дръпни спусъка, Джейк — меко каза Трей, — ако я искаш дръпни го, ако я искаш, защото това е единственият начин някога да се приближиш достатъчно близо до нея, за да я докоснеш. — В сумрака на стаята внезапно между тях застана Емпрес, сякаш бе жива, образ от сънищата, прелъстителна, усмихната, чакаща да бъде целуната. Тя пристъпи напред. — Не-е-е-е — с бурно предизвикателство изкрещя той и като се претърколи от полираното легло се хвърли към Джейк.

Джейк Полтрейн работеше само на сигурно. Да държиш невъоръжен човек на мушката на пистолета си само на един фут разстояние от теб предполагаше степен на сигурност, която се вместваше в неговите предпочитания. Не беше подготвен за нищо, което излизаше извън тези рамки. Притъпен от опиума и объркан от смелостта на Трей, мозъкът му се опита да отвърне, но рефлексите му бяха достатъчно мудни, за да предоставят на Трей онази частица от секундата, от която той се нуждаеше, преди Джейк да дръпне спусъка.

Пистолетът проблесна в мига, в който тялото на Трей се стовари върху краката на Джейк и той политна назад, повлечен от цялата тежест на Трей и изваден от равновесие, изпусна револвера. Джейк се опита да допълзи до оръжието, което се бе плъзнало под ниското столче от черно лакирано дърво, но Трей не му обърна внимание, както не обърна внимание и на кръвта, започнала да се стича отстрани по лицето му. Беше напълно безразличен към оръжието и собствената си кръв, интересуваше го единствено неговата непреодолима нужда. С решителност, чиито корени се криеха в изконната вродена нецивилизованост, той държеше да се убеди, че Джейк Полтрейн никога няма да докосне Емпрес. Като маниак, който полудява от един-единствен варварски импулс, Трей се хвърли върху Джейк и го спря само на няколко инча от проблясващата ръкохватка на пистолета. Джейк отчаяно се изви и се обърна, за да се защити. Като използваше тежките си ръце и обутите си в ботуши крака като бухалки, той отхвърли Трей от себе си. Дори и при нормални обстоятелства беше по-тежък от него, а сега Трей бе изгубил много от теглото си. Двамата се затъркаляха по килима, като оставяха след себе си кървава диря. Трей тушираше юмруците и ритниците на Джейк или ги понасяше като сумтеше от болка. Облечен единствено с коприненото долнище на пижамата си, Трей не бе защитен почти от нищо. Кръвта му пречеше да вижда с лявото око, но той целенасочено и упорито се опитваше да сграбчи масивния врат на Джейк. Посягаше, неизменно посягаше, без да обръща внимание на сипещите се като ковашки чукове юмруци и гибелните ритници на ботушите.

Джейк отби атаката на своя нападател, избута го встрани и го засипа с ожесточена канонада от юмручни удари. Бореше се за живота си, но очите на Трей блестяха диво, лицето му бе съсредоточено и не изразяваше никакви чувства, дългите му ръце се бяха вкопчили безжалостно, като мощни нокти на хищна птица, в жертвата му. Най-накрая хватката му се затвори, въпреки свирепата съпротива на Джейк, който колкото и отчаяно да се бореше, не можеше да се изкопчи от нея. Ръцете на Трей продължаваха да се сключват, сякаш бяха машина пусната в движение. Дългите му пръсти стискаха с гибелна решимост, без задръжки, без чувство. Докато кръвта на Трей капеше като някакъв страховит съпровод на смъртта, с постоянен ритъм върху облещената физиономия под него, лицето на Джейк промени цвета си от червено през синьо до отвратително мораво. Копринената стая се огласяше от глухи задавени звуци. Но Трей, нехаещ за човешкия живот, който замираше под ръцете му, нито виждаше, нито чуваше. Единствено бавният, добре обмислен акт на убийството беше истински, нуждата, която изпитваше да накара Джейк Полтрейн да замлъкне, сякаш действието съществуваше отделно от човека.

Умът на Трей вече не бе бистър, дори и да беше имало такъв момент, след като опиумът бе подействал, а и бе замаян от загубата на кръв. Но продължаваше все така неумолимо да стиска гърлото на Джейк, докато ръцете му не запищяха от болка. Дори и тогава той не отпусна хватката си. Понасяше болката така, както го бяха учили — неотстъпчив в заслепението на своя импулс, желаещ да се увери, че Джейк никога няма да докосне Емпрес.

Вероятно някакъв изконен инстинкт спусна временната директива да отпусне ръцете си. Вероятно, което бе по-прозаично, ноздрите му уловиха миризмата на тамян, която едва доловимо се носеше от мангала до леглото. Каквато и да беше причината, той освободи Джейк от своята фатална прегръдка, изправи се на крака бавно, раздвижвайки постепенно схванатите си мускули и като прекрачи мъртвото тяло, грациозно се свлече на покритото с възглавници легло.

Той остана да лежи на струпаните на куп възглавници, докато замайването му не попремина. След това изтри кръвта от очите си с края на копринената драперия зад него и с вече прояснен поглед обмисли възможността да отиде до огледалото, за да определи размера на кървенето. Като помисли още малко реши, че вместо това ще е по-добре да види как Емпрес му се усмихва за добре дошъл. Дишането му отново се беше успокоило. Повдигнат на един лакът Трей бавно изпълни процедурата — размачкването на лепкавия клей, внимателното му поставяне в малката лула, запалването й, първото сладко дръпване от дългия мундщук. Той се отпусна на копринените възглавници и остави наркотика да си свърши вълшебството. Отначало видя познатото златисто сияние, а след това се появи Емпрес. Усмихваше му се. Този път беше по-отдалечена от него, на половината височина на хълм покрит със сняг, между чиито ледени кристалчета надничаха минзухари, но му се усмихваше и го викаше по име. Той отново посегна към лулата, за да я накара да се приближи.

 

 

Ку провери лично всичките си важни клиенти, за да се увери, че те са удовлетворени и че всичките им нужди са надлежно задоволени. След като осакатеното тяло на долния етаж бе откарано, а редът — възстановен, той се върна към обичайните си задължения. Когато приближи стаята на Трей, той с ужас забеляза пустия праг, погледна с тревога открехнатата врата и мислено се подготви за катастрофа. Нарежданията на Хейзард бяха прости, но ясни: Синът му трябваше да получава всичко, каквото пожелае и никога да не остава неохраняван.

„Докъде ли можеше да стигне отмъстителната ръка на Хейзард?“, обезпокоен си мислеше Ку, когато бутна вратата и влезе необезпокояван от никого в стаята. От пръв поглед беше очевидно, че Джейк Полтрейн е мъртъв и Ку развълнувано огледа проснатата на леглото, омазана с кръв фигура на Трей. Отне му известно време, за да различи лекото повдигане и спускане на гърдите му в мъждиво осветената стая. Ку се приближи до леглото с огромно облекчение. Поне още беше жив. Ку припряно напусна стаята, като излезе заднешком и внимателно затвори вратата, след което подгони един от слугите за лекар. Един час по-късно, след като раната на Трей беше почистена и превързана и лекарят за десети път бе уверил Ку, че нараняването му е повърхностно и в никакъв случай не заплашва живота му, Ку изпрати съобщение на Хейзард… после лично застана на пост пред вратата на стаята, докато той не пристигна.

Хейзард се изкачи по стълбите тичешком, последван по петите от Блу и Фокс.

— Как е той? — рязко запита той. След изопаченото съобщение, донесено му от слугата на Ку, в което се споменаваха доктори, огнестрелна рана и Джейк Полтрейн, Хейзард се бе подготвил за най-лошото.

— Добре е — незабавно отвърна Ку. — Просто чудесно. — Бързите му окуражителни думи бяха неговата застраховка срещу свирепото изражение на Хейзард. — Джейк Полтрейн е вътре — мъртъв. Но никой не е влизал в стаята, освен мен и доктора — бързо прибави той, след като хвърли още един поглед към лицето на Хейзард. Ку благодари на дедите си задето го бяха опазили от това бедствие. Физиономията на Хейзард, който се извисяваше над него, можеше да изпрати всички дяволи от пъкъла в панически бяг към сигурността на рая.

Без да каже и дума, Хейзард се шмугна покрай Ку, влезе в стаята и тихо затвори вратата зад себе си. Беше мокър от дъжда навън, сакото му от туид миришеше на шотландски ливади, а косата му бе залепнала на главата и се бе увила около шията му. Той нетърпеливо я отметна назад и присви очи в сумрака на стаята. Сърцето му все още биеше силно от страха, който бе преживял във влака по време на пътуването им насам. Стените на парния котел се бяха нажежили до червено, докато стигнат Хелена. Думите на Ку бяха поуспокоили ужаса му — синът му не беше мъртъв. За благодарност той отправи безмълвна молитва на А-бат-дат-дей.

При тихия шум от затварянето на вратата, Трей вдигна очи и се усмихна, като видя баща си.

— Здравей, татко.

Хейзард беше шокиран от вида на Трей, но когато проговори в гласа му не се долавяше нищо от неговата загриженост.

— Как си? — попита той, без да обръща никакво внимание на трупа в средата на стаята. Силното облекчение, че синът му е жив, му помогна да потисне първоначалния потрес от външния му вид. Синът му бе отслабнал забележимо, изпъкналите кости на лицето му подчертаваха дълбочината на очите му, които блестяха с отразената светлина на мангала. Но той се излежаваше бос върху възглавниците на леглото, сякаш не беше защитавал току-що живота си, необезпокояван от мъртвеца, който лежеше само на един ярд от него. — Как си? — меко повтори Хейзард.

— Екстра съм — отвърна Трей. Ъгълчетата на устата му се повдигнаха в лека усмивка. — Искаш ли да опиташ малко от забравата на Ку?

Хейзард остана на мястото си и само кратко кимна с глава в знак на отказ. Тъмната му коса проблесна при движението.

— Майка ти очаква да те види. Притеснява се за теб. — Хейзард парираше настоятелните увещания на Блейз да се намеси от дни. — Иска да се прибереш у дома.

Трей се претърколи с вяла грация и посегна към листа хартия, който лежеше под лакираното легло.

— Не съм непоправим, нали знаеш — отвърна той и отново удобно се изтегна. Устните му се изкривиха в дяволита полуусмивка.

— Знам — тихо отговори баща му. Беше светски човек с опит. Всички вертепи за пушене на опиум, от най-долнопробните до най-луксозните и модерните, обслужваха онези, които търсеха удоволствия или искаха да избягат. Миналата година Хейзард беше на тържеството, което принцът на Уелс даваше в Париж, и вечерта свърши в един разкошен дворец на опиума — весело забавление за богаташите от целия свят. — Майка ти е загрижена повече от мен — меко повтори той.

— Виж — каза Трей и му подаде листа. — Бях си дал една седмица, за да се отдам на всички черни демони. — И да видя Емпрес, помисли си той, в наркотичните сънища, които я правеха да изглежда толкова истинска, че му се струваше, че чувства коприната на косата й и топлината на нейната кожа. Усещанията бяха някак утешителни и едновременно подклаждаха и воюваха с гнева. — Утре щях да се прибера.

Хейзард взе предложения лист и погледна редовете, изписани напряко през колонките цифри, преди да го остави на близката масичка.

— Мисля, че ако се прибереш един ден по-рано, майка ти ще се поуспокои. — В дълбокия му тих глас се долавяха властни нотки, въпреки че изборът на думите бе дипломатичен. — А освен това — добави Хейзард, а тъмните му очи за миг се стрелнаха към тялото на Джейк — трябва да разрешим и един неотложен проблем.

— Той пръв ми се нахвърли. — Простото изречение бе обяснение и изкупление.

— Очевидно е сгрешил — сухо каза Хейзард.

— Това ти качва адреналина — отвърна Трей и като се изправи бавно в седнало положение, сви дългите си пръсти. Той погледна нагоре към баща си и тихо каза: — Нямах никакъв избор… щеше да ме убие, просто и ясно.

— И аз щях да сторя същото. Може би и при по-малко предизвикателство — отговори Хейзард. Тъмните му очи бяха приковани в единствения му син. Трей бе жив, а за това щеше да си продаде душата и да избие дузина Джейк Полтрейновци.

— Никога не съм убивал човек с голи ръце… — Сега, когато всичко беше свършило, когато жестокият и ревнив гняв бе преминал, гласът му звучеше почти като шепот.

„Днес животът е по-сложен, отколкото когато бях млад“, философски си помисли Хейзард, като чу колебанието в гласа на Трей. В онези времена да искаш мъст, когато си бил нападнат от човек като Джейк Полтрейн, бе въпрос на чест.

— Някои хора живеят по-дълго, отколкото би трябвало — тихо измърмори Хейзард. Мислеше си, че законите на белите понякога допускат да живеят хора, които не го заслужават.

— Каза разни неща за Емпрес — прошепна Трей. Лицата на Емпрес и Джейк преминаха бързо през съзнанието му. Бяха толкова ярки… Той дълбоко пое дъх, за да успокои нервите си.

— Тя ти липсва. — Това не беше въпрос. Устата на Трей се изви в мрачна усмивка.

— Повече, отколкото очаквах. Никоя жена не ми е липсвала преди.

Като гледаше втренчено опустошенията, които изминалата седмица беше нанесла на сина му, превързаната рана на главата му, босите му крака, изцапани с Бог знае как останала незабелязана кръв, Хейзард много спокойно каза:

— Ако искаш да ти дам един бащински съвет…

Трей сви рамене. Жестът не беше нахален, но бе изпълнен с примирение.

— Защо не? Последните няколко дни не бяха кой знае колко удачно решение.

— Можеш да тръгнеш след нея. Аз тръгнах след майка ти.

— Не е същото — отговори Трей и заклати глава, докато острата болка не му напомни за превръзката. — Мама си е тръгнала, защото е смятала, че си мъртъв. Това го разбирам. От друга страна — сухо отбеляза той, — Емпрес просто видя как милионите на Брадок-Блек й се изплъзват. Любовта едва ли има нещо общо, татко.

— Валери е умна и порочна жена — напомни му Хейзард. — Разбира се, взел си това под внимание.

— Разбира се — рязко отговори Трей. — Заедно с хиляди други възможни обяснения… от които нито едно не обяснява защо Емпрес не ми писа. А и можеше да ме изчака да се върна от законодателната комисия. Не беше толкова трудно да ме попита. — Той отново присви рамене. — Искаше пари. Какво мога да кажа? А Валери ясно й даде да разбере, че ще се бори със зъби и нокти да си ги запази. Така че, Емпрес Джордан, съвършената практична жена, решена да възстанови състоянието на семейството си, реши да потегли за зелените пасбища. Никога — със студен цинизъм продължи Трей — не подценявай инстинктите на една императрица. — Не че досега не се бе сблъсквал с жени, които преследваха парите му. От много отдавна беше наясно с мощния ефект, който имаше златото, само че с Емпрес всичко изглеждаше по-различно. „По-различно от какво?“, горчиво си помисли той в следващия миг. По дяволите, тя се нуждаеше от пари много повече от богатите млади жени, с които обикновено се развличаше. — Благодаря ти, татко — учтиво и с признателност отвърна той, когато най-накрая отстъпи пред безспорното. — Благодаря ти за загрижеността, но съм си блъскал главата над това много пъти. — Въздишката му можеше да се види в дима, който се разнасяше от мангала. — Няма друго обяснение за мълчанието й.

Първият импулс на Хейзард като баща бе да каже: „Искаш ли да ти я доведа обратно?“. В края на краищата, в културата на абсароки отвличането на жени винаги се е приемало за нещо нормално. Той потисна импулса си като анахронизъм, макар че за него, като мъж на действието, инициативата имаше безспорни предимства. Поне на въпроса за нейното мълчание щеше да бъде отговорено веднъж и завинаги. Все пак с течение на времето той се бе научил да урежда проблемите си по „цивилизован“ начин и смяташе, че на отвличането, като форма на ухажване, можеше да се погледне с неодобрение. И най-вече, реши той, щеше да се намеси в неща, които излизаха извън границите на бащинските му прерогативи.

Той пристъпи напред, прекрачи тялото на Джейк и постави ръка на рамото на Трей.

— Ела у дома — нежно каза той. — Майка ти те чака.

Когато след няколко минути те се появиха на вратата, Трей беше облечен в гамашите и ленената си риза и вежливо благодари на Ку, който чакаше във фоайето.

Хейзард се обърна към него с непроницаемо изражение.

— Ще ти бъда благодарен, ако проявиш добрината да провериш дали всичко е чисто. — Очите му бяха студени.

Ку почтително заклати глава. Той разбра, че може да назове цената за престоя на Трей, както и че тя ще бъде поставена под съмнение, но явно се очакваше да запази мълчание. Тактично той отвърна:

— Смятайте, че е направено, господин Блек.

 

 

На следващия ден Трей замина със семейството си за летния им лагер и в планината, заобиколен от приятели, увещаван и придумван да се присъедини към лова, надбягванията с коне и гуляя на лятото, бе прекалено зает, за да се отдава на размисъл. След седмица той се отдаде на пост и усамотение в Мечата планина и помоли феите да му помогнат да забрави и да намери успокоение. На третия ден виденията му станаха ярки и оживяха, могъщи със своята образност и символизъм: виждаше децата да яздят огромни червеноопашати ястреби, които пред очите му се превръщаха в планински понита; Емпрес, облечена в каубойския си костюм, седеше от другата страна на огъня, но на ушите си носеше блестящи диаманти и когато той посегна през пламъците, за да я докосне, тя изчезна и на нейно място се появи Валери. Феите държаха ръцете му и го утешаваха, когато той крещеше в яростта си, успокояваха яда му, подновяваха силите му. С мистични маски на лицата си, феите влизаха и излизаха от сънищата му, като му напомняха за неговото наследство и вяра. И заедно с техния бавен танц на живота, той започна да разбира, и в изгарящата горещина на деня на Мечата планина, и в прохладната красота на осветеното от звездите небе, че човек трябва да търси собствените си устои в себе си. Забравата идваше бавно. Сезоните в сърцето се сменяха във все същия безкраен ред както сезоните на земята.

На петия ден Трей слезе от планината и влезе в лоното на своето семейство обновен, освежен и в съзвучие със своето наследство на абсароки. И ако нямаше причини да бъде доволен заради лекотата, която му убягваше при постигането на забравата, то проявяваше реализъм в целителната сила на времето. През лятото остана в планината. Помагаше на двамата си доведени братя да се оправят със стадата на баща им, които бяха преместили на по-хладните пасища високо в планините. Гол, само по гамаши, с развяна зад него дълга коса, той спечели всички надбягвания с Рали, както правеше това всяко лято, а в победите имаше удоволствие. И тъй като прекарваше с Рали повече време от обикновено, хората от племето му разбираха, че го мъчи носталгия по някоя жена и има нужда от усамотение.

До края на лятото не бе останала и следа от чистилището на Ку. Трей беше здрав и с тъмен бронзов загар. По ирония на съдбата, той никога не се бе чувствал в по-добра форма. За целия свят той бе млад, красив, богат и имаше всичко. Всичко, освен едничкото нещо, което той желаеше най-силно — жената, която беше помолил да стане негова съпруга. И по причини, които все още му убягваха, тя беше решила да го напусне.