Сюзън Джонсън
Сребърен пламък (22)

Глава двадесет и втора

Емпрес прекара по-голямата част от времето, докато Трей и децата бяха навън, в напрегнато очакване дали той няма да разбере от някоя случайно изпусната дума за раждането на Макс. Не че това би имало някакво значение за него, мислеше си тя, докато сърцето й биеше учестено, но въпреки това тревогата не я напускаше. Какво ли ще направи, ако узнае? Дали ще започне да се пазари и да изисква? Дали ще я заплаши, че ще обяви Макс за незаконороден? Не, той не би направил нищо подобно, тревожно се увери тя след малко. Трябва да престана да се притеснявам, повтаряше си Емпрес. Ако се вярваше на Арабела Макгинис, Трей Брадок-Блек нямаше да остане безразличен към сина си.

Всеки път, когато вратата на дневната се отваряше, за да пропусне някой нов гост този следобед, тя бе разтърсвана от безпокойство, защото независимо от разсъжденията си се боеше, че Трей може да нахълта сред приятелите й и с някоя необмислена дума да я злепостави отново пред всички. Емпрес никога не би преживяла срама от разкритието, че той я е купил от един публичен дом, не би понесла ленивото му, присмехулно подмятане, че някога е била за продан. Възможността за подобно развитие на нещата я караше да трепери през цялото време на обикновено безгрижните си следобеди на чаша чай и тя побърза да отпрати всички под вече изтъркания претекст, че я боли глава.

Малко преди да се стъмни, Трей влезе, придружаван от рояка дечурлига, учудено огледа тихата стая и моментално изстреля:

— Къде е харемът?

Седнала до огъня, Емпрес разпределяше поканите, пристигнали през деня, но щом чу гласа му, ръцете й се разтрепериха и тя благоразумно остави писмата настрана.

— Чаят свърши в шест — каза тя, без да обръща внимание на забележката му.

— Така ли го наричаш? — запита подигравателно той, макар че знаеше много добре кога се сервира чаят и съзнателно беше излязъл по това време. В този миг Едуард нетърпеливо задърпа ръката на Трей, за да привлече вниманието му върху нещо, което сериозно го занимаваше в момента, а Гай, Емили и Женевиев се скупчиха около Емпрес и оживено й заразказваха какво им се е случило през деня. Тя получи подробно описание на всички животни в зоопарка и разгледа най-новите им подаръци. Децата й разказаха с възторжени възгласи как им бяха позволили да разпънат триножниците си в Лувъра и как, за да задоволят обичта на Гай към конете, всички бяха прерисували по нещо от „Арабската битка“ на Делакроа.

— Трябва да видиш как Трей рисува коне — заяви Гай и после всяко дете изреди по един дълъг списък с достойнствата на Трей. Емпрес учтиво изчака паузата, когато те си поеха дъх и сложи край на описанията на бляскавите качества на Трей, като им напомни, че вечерята ще бъде поднесена скоро.

— Благодарете на Трей — нареди тя, — идете горе и се измийте.

Децата обсъдиха с Трей маршрута си за следващия ден, отрупаха го с бурни благодарности и изтичаха навън с думите:

— До утре в десет. И да не забравиш!

Щом шумът от стъпките им утихна, Емпрес усети в себе си раздразнение, задето Трей бе дарил с вниманието си децата, и макар че те много го харесваха и поведението й едва ли беше подходящо за случая, тя сковано заяви:

— Благодаря ти, че беше толкова мил с децата.

— Удоволствието беше мое — простичко каза той.

— Сигурна съм, че можеш и сам да намериш изхода — отсечено отвърна Емпрес, защото бързаше да се погрижи за Макс преди вечерята на децата. Чудеше се каква ли заплетена схема от вечери и посетители ще й се наложи да скалъпва, за да се избави от присъствието на Трей в случай, че той реши да остане в Париж за дълго.

— Няма ли да ме поканиш на вечеря? — лениво запита Трей, като в същото време си мислеше, че я харесва повече с пусната коса, без брошката, без тази тъмносиня рокля, която днес някак изкуствено я бранеше от него.

— Няма — отсече тя. Трей можеше да я накара да отстъпи що се отнася до щастието на децата. Тя не смееше да им забрани да се срещат с него, след като толкова много го обичат, но фамилиарностите нямаха нищо общо с нея. Трей Брадок-Блек беше един безскрупулен, самовлюбен и изключително богат млад мъж и споменът за усилията й да превъзмогне чувствата си към него не й позволяваше да се поддаде отново на неподправения му чар.

— Изглежда, ще трябва да вечерям сам — каза той, но в погледа му се четеше нещо съвсем друго.

Емпрес сведе поглед към ръцете си само за миг, колкото да потисне твърде резкия си отговор, след което отново вдигна очи.

— Ако бях по-великодушна, сигурно щях да те възнаградя със симпатиите си, но аз не съм. Надявам се, че придружителката ти от снощи е все още свободна.

Тя напълно забрави за приличието, като си спомни случката от сутринта, стана от стола, вирна глава, за да срещне погледа му и изрече:

— Приятна вечер, Трей.

— Докога смяташ да ме държиш далеч от дома си? — попита той и това обезсмисли всичко казано от нея досега.

Изправена, тя го усети прекалено близо до себе си. Намеренията му бяха повече от ясни. Прочете настойчивия въпрос в погледа му, пое си дълбоко дъх и отвърна:

— Докато мога.

Той се усмихна с онази добре позната победоносна, унищожителна и дръзка усмивка:

— Разбираш, че това не може да продължава вечно. — Гласът му беше тих и дрезгав и изпрати на вятъра цялата й решителност. — Не забравяй, че децата не могат да бъдат непрекъснато около тебе.

— Незабавно изчезни оттук — тихо заповяда тя и му посочи вратата с пръст като в роля от лоша пиеса. — Искам да напуснеш дома ми — отсече тя категорично и грубо, но гласът й леко потрепери, а руменината по бузите й не беше предизвикана от гняв. Дори и сега, когато беше облечен като всички останали мъже в костюм от туид, под привидно спокойната външност на Трей се долавяше напористото му обаяние, притегателно и неустоимо като сребърно сияние. Как беше възможно да вещае пламенни наслади, без дори да се помръдне или да проговори?

Доволен, че е успял да я смути, той подигравателно се поклони и проговори:

— Au revoir, скъпа.

Тъмната му копринена коса почти докосна лицето й, докато той й се покланяше, и Емпрес употреби цялата си воля, за да не погали лъскавата й красота.

— Ще се върна.

След като вратата тихичко се затвори зад високата му фигура, Емпрес се отпусна на стола, остана неподвижна за известно време, за да престане да трепери поне малко и неспокойно размишляваше. Сърцето й не спираше да бие лудо в гърдите й. Проклети да са магнетичното му привличане и обезоръжаващото му обаяние! Може би прекалено дълго време бе прекарала във въздържание и сега тялото й просто откликваше на обстоятелствата, а не на Трей. Трябваше й само още малко време, за да може спокойно да размисли и после щеше да е отново в състояние да съди трезво.

Но спокойствието все не идваше, а обективността упорито я отбягваше. Опърничав и своенравен, Трей остана в мислите й, докато слугите, които подреждаха масите за вечеря не я изтръгнаха от унеса й. Това й напомни, че Макс я очаква и тя забързано изкачи стълбите и се отправи по коридора в очакване да чуе недоволния му плач. Но стаята бе тиха. Сигурно бавачката беше го залъгала с подсладена вода, както обикновено правеше, когато Емпрес се забавеше.

— Съжалявам — каза Емпрес, като влезе в шарената детска, готова да поднесе извиненията си. — Долу имаше хора и аз…

Думите заседнаха в гърлото й.

Трей стоеше пред изрисуваните с животни стени, заобиколен от плюшени играчки и държеше Макс в ръце.

— Какво правиш тук? — попита Емпрес, след като успя да се овладее.

Трей вдигна поглед от детето в скута си и тя с удивление видя, че той плаче.

— Разказвам на сина си за Монтана — отвърна развълнувано Трей и изпълнен с благодарност си помисли, че е готов да й прости всичко заради това малко същество — неговия син.

— Той не е твой син. — Тя говореше грубо, студено и толкова напрегнато, че за един кратък миг преди да отзвучат, думите й сякаш мълниеносно проблеснаха.

Загледан в Макс, който щастливо гукаше в прегръдката му, Трей още веднъж се убеди, че поразително живото личице без съмнение има неговите черти, погледна Емпрес и промълви:

— Нищо подобно.

— Докажи го.

Последвалата тишина бе като затишие пред буря.

Трей пое дълбоко въздух, очите му заблестяха от гняв, а готовността му да й прости се изпари след отмъстителните й думи.

— Безчувствена кучка! — Говореше тихо, за да не плаши сина си, но гласът му бе дрезгав и заядлив, а в думите се долавяше заплаха. — Искаше да държиш сина ми далеч от мен, нали?

— Смятах, че ще бъдеш прекалено зает с приятелките си и с другото си дете — простичко каза тя, но в тези няколко думи беше събрано цялото й огорчение и унижение.

— Няма да ти давам сметка за личния си живот, а що се отнася до детето на Валери, то не е от мен. — Планината се срина отведнъж. Тя не го плашеше. С безцеремонен тон той небрежно й напомни за своята независимост и отново, както винаги, отрече, че е баща на детето на Валери.

— А какво ще кажеш за другите? — разгорещено попита тя, без да приема хладнокръвния му отказ да признае бащинството си.

Светлите му очи се разшириха.

— Какво имаш предвид?

— Другите ти деца. — Тя властно направи няколко крачки по килима и тъмносинята й рокля се плъзна по изрисуваните мъхави рози и гирлянди. „Не може да отрече всичките“, войнствено си каза Емпрес.

Моментната изненада бе изчезнала от очите му. Опитът й да изглежда строга не го впечатли особено, защото никак не й подхождаше. Във всеки случай, той знаеше много по-добре от нея, че няма други деца.

— Нямам други — недвусмислено отвърна той.

— Арабела каза, че имаш, и то няколко — осведоми го Емпрес с поучителен тон, който го ядоса още повече.

— С риск да опровергая това авторитетно сведение, ще ти кажа, че не споделям личния си живот с Арабела и че тя определено не е компетентна по въпроса за моите вероятни наследници — студено й отвърна той.

— Знаех си, че ще отричаш — упорстваше Емпрес, защото все още беше на същото мнение по въпроса за Трей и чувството му за отговорност. — Както се отрече и от детето на Валери.

— Но не и от твоето — кротко й припомни той и добави с уморена въздишка, — за всеки, който има очи, е ясно, че това дете е от мен, също както е ясно, че нито едно от другите не е. Много добре знаеш, че не можеш да скриеш цвета на кожата и косата му.

— Не знам нищо подобно — изстреля Емпрес, макар да осъзнаваше, че синът й е точно копие на Трей. Искаше да го нарани, както я беше наранил той, да го накаже заради самодоволния му, разгулен живот. — Всъщност аз те познавам съвсем бегло, като изключим уменията ти на любовник.

Той я измери със студените си светли очи — от обутите й в пантофи крака до високата й прическа.

— След като присъствах на един от следобедните ви приеми, открих, че аз ви познавам още по-слабо, госпожице — студено отвърна Трей. — Сигурно обожателите ти хвърлят чоп или може би ти самата избираш щастливеца всяка вечер? — Устните му се разкривиха в нещо подобно на усмивка. — Сигурно е много уморително да се справяш с всички тези мъже.

— Те са ми просто приятели, макар да съм уверена, че ти не познаваш смисъла на тази дума — възмутено отвърна тя. — Жената може да харесва мъжете по много причини.

Великолепен начин на изразяване, горчиво си помисли Трей. Съвсем професионално, макар че възмущението беше малко попресилено.

— Знам какво имаш предвид, скъпа. Нали бяхме приятели някога? — Гласът му премина в приглушен, заплашителен шепот. — И си спомням много добре какво харесваше ти в едно приятелство.

— Грешиш — отхвърли тя гневно намеците му за нейните обожатели.

Всеки държи на своето, язвително си помисли той.

— В такъв случай, ти си прекрасна актриса, скъпа, защото ме накара да повярвам, че това, което правим, ти харесва.

— Безсрамник!

— Напротив, госпожице, просто поредният желаещ, който смирено се опитва да спечели благоразположението ви. — В тона му отново се долавяше предишното нехайство. — Дали фактът, че съм баща на сина ви, ще бъде в моя полза? — По лицето му нямаше и следа от вежливост. — Ако е така, бих искал да се възползвам от преимуществата си още сега. Или не ви предизвестявам достатъчно рано?

Емпрес бе втренчила яростен поглед в него и не вярваше на ушите си, но бързо се съвзе и нареди:

— Вън!

Трей с обич погледна сина си и й отвърна:

— Не! — Прост отговор, примесен с известно неуместно задоволство.

— Ще повикам прислугата — разгорещено го заплаши Емпрес.

Той повдигна вежди и набързо прецени положението.

— Ами добре! — Подобно нещо не бе в състояние да го смути.

— Ще повикам полицията!

— Както искаш — любезно отвърна той. — Вярвам, че във Франция бащинските права все още попадат под защитата на закона.

— Проклет да си! — изкрещя тя, въпреки слугите и Макс. Не можеше да издържа повече.

Лицето му бе непроницаемо.

— Чувствата ни са напълно взаимни, скъпа Емпрес — много меко каза той.

Макс обърна личицето си по посока на вика на Емпрес, изхлипа тихичко в отговор, след което нададе пронизителен писък с пълно гърло и целият почервеня.

— Гладен е — неспокойно заяви Емпрес, като се надяваше, че Трей няма да си позволи да измъчва Макс след изявлението си за бащиното право. Тя протегна ръце към сина си и нетърпеливо зачака. Трей се поколеба за миг, после целуна детето по челото и го подаде на майка му.

— Сега ще те помоля да ме извиниш… — остро каза Емпрес, спокойна, че Макс вече се намира в ръцете й.

Трей се настани в един удобен стол и се престори, че не разбира думите й.

— Няма защо — лениво отвърна той. — Независимо от това дали ми вярваш или не, това е единственото ми дете. Как се казва?

Емпрес се поколеба дали да му отговори, или да подхване отново спора, но реши, че няма нищо лошо в това да отговори на въпроса му.

— Макс — каза тя, като пропусна множеството фамилни имена.

— Защо го кръсти така? — Гласът му прозвуча почти благо на фона на детските писъци. Трей се настани удобно, облегна се и скръсти крака. Бе сменил омачканите си вечерни дрехи със сиво сако от туид и кожени бричове, тъй като Гай настояваше Трей да поязди коня му. В тези дрехи изглеждаше като истински англичанин, ако се изключи великолепната му дълга коса.

— Това е името на рода ни — кратко отвърна Емпрес, седнала в люлеещия се стол. Би предпочела да не кърми Макс пред Трей, но само един поглед към небрежната му поза беше достатъчен, за да я убеди, че той няма никакво намерение да си тръгва. Искаше й се да го застреля, както си седи там, но вместо това започна нервно да разкопчава роклята си.

— Какво направи с бавачката? — попита тя, защото й се струваше, че споменаването й ще придаде на сцената някакъв делови оттенък и ще намали напрежението от вперения поглед на Трей. Тя намести Макс до гръдта си и се помъчи да изглежда невъзмутима, сякаш всеки ден кърмеше сина си в присъствието на Трей.

Той не отвърна веднага, но Емпрес не вдигна очи, защото усещаше изгарящия му поглед върху голата си гръд.

Гласът му прозвуча меко и някак умислено:

— В петте минути, с които разполагах, преди да се появиш, я нарязах на парченца и я изхвърлих. Ама че глупав въпрос. Просто я отпратих.

Мислите му бяха заети с детето. „Моят син“, мислеше си той. Вслушваше се в чистото възвишено звучене на тези две думи.

Емпрес вдигна глава, учудена от благия му глас.

— И тя си отиде?

Бавачката беше шотландка, която би се изправила дори срещу Трей, без да й мигне окото.

Той само вдигна вежди в отговор на наивността й и се смъкна малко по-надолу сред меките възглавници на креслото, без да изпуска от поглед майката и детето — и двамата негови. Чувството, което изпитваше, бе толкова завладяващо, че той стисна облегалките, за да не скочи и да притисне и двамата в обятията си.

Стаята изведнъж утихна. Чуваше се само звука на сучещото бебе и Емпрес побърза да сведе поглед към него, за да избегне упорития поглед на Трей. Как е възможно така внезапно да нахлуе в живота й и в същото време да си седи там удобно и мълчаливо, сякаш нищо не се е случило, сякаш е напълно в реда на нещата? Нещо повече, властното му мъжко присъствие напомняше на хлопане по врата в среднощната тишина — упорито, задължаващо. Трей беше единственият мъж, който я възбуждаше само с поглед, но тя се бореше със себе си като си повтаряше, че е само една от многото жени, които той караше да се чувстват така. Тази капризна чувственост бе присъща единствено на Трей. Тя беше негова втора природа. Той я разпръскваше около себе си със същата лекота, с която дишаше и на Емпрес й бе прекалено трудно да й се противопоставя. Беше решила да се бори със слабостта си и да не се поддава на обаянието на Трей. Никога вече!

— Не искам да бъдеш с други мъже — неочаквано промълви Трей, но в тишината думите му звъннаха подобно на ромолящ поток от звуци.

След първоначалната почуда, Емпрес притвори очи, за да превъзмогне необузданите чувства, които я разтърсиха — толкова много казваха и значеха тези приглушени думи. Те бяха изпълнени с желание и нежност, толкова властни и дълбоки, че навяваха в мислите й спомени за меки завивки и горещи тела.

— И аз не исках да бъдеш с други жени — отвърна тя, повдигна очи и гласът й затрепери от вътрешната й борба да му устои. Ала когато си спомни за последния си разговор с Валери, гласът й укрепна. — Но за теб това нямаше значение, нали?

— Не съм имал други жени — меко каза той. Не й каза за мъчителните дни, прекарани под въздействието на опиума заради нея, нито за това, че е убил човек заради нея, нито че съзнателно бе странил от жените и че тази сутрин бе напуснал контесата отново заради нея.

— Не ти вярвам. — Тя с усилие успя да възвърне нормалния си тон. Думите му не й бяха достатъчни, пък и идваха твърде късно. Нощите, които бе прекарала обляна в сълзи и унесена в мисли за Трей и любовниците му, не й позволяваха да му повярва. — Кога се роди бебето? — попита тя нарочно, за да му напомни за изневярата.

— На четиринадесети септември. Момиче е — добави той, усетил следващия й въпрос. — Валери го остави под мое попечителство. Не я искаше при себе си. Кожата й беше прекалено тъмна. — Тонът му не беше осъдителен, но сам по себе си, разказът му беше ужасяващ.

— Къде е тя?

Детето сигурно е негово, помисли си Емпрес и сърцето й се сви от болка. Сигурно е бил влюбен в нея. Трей не би направил подобно нещо за детето на чужд човек.

— При родителите ми във Вашингтон. Бел сигурно ще стане първата жена-президент, ако мама я възпита, както си знае.

Този път усмивката му нямаше нищо общо с тази от последните няколко дни. Цинизмът беше изчезнал и на негово място имаше искреност и топлота. А когато той каза: „Макс и Бел ще станат големи приятели“, Емпрес трябваше да употреби цялата сила на волята си, че да устои на покоряващата му усмивка.

— Няма да стане — отвърна Емпрес толкова рязко, че ръчичките и крачетата на Макс рефлекторно отхвръкнаха настрани и той тихичко изхлипа, преди отново да налапа гръдта й.

Макар че изявлението на Емпрес бе съвсем не на място, Трей незабавно отговори:

— Ще стане. — Нищо на този свят не му бе доставяло по-голямо удоволствие от гледката на Емпрес и сина му.

— Не! — Тя не искаше да спори, не се интересуваше колко струва копнежът й по него в сравнение с репутацията му на женкар. Не желаеше да избира между любовта и сигурността, нито пък желаеше да узнае къде свършва страстта и любовта. И най-силната любов загива, ако не е придружена от вярност и почтеност, а Трей не беше способен на това. Никога не е бил, никога не е искал да бъде, тъжно си мислеше тя.

— Върви си! — гневно заповяда тя. — Искам да си отидеш и никога повече да не се връщаш — добави натъртено тя. Като че ли самото произнасяне на думите щеше да я опази от бурните чувства, обхванали сърцето й.

Резкият й тон му напомни, че Емпрес Джордан има свой собствен нов живот и че независимо от сина им, чувствата, с който си спомняха за живота си заедно, очевидно бяха съвсем различни.

— Искам сина си — безцеремонно заяви Трей.

Тя можеше да го пренебрегва заради други мъже, но нямаше право да отнема сина му.

— Ще се боря с теб до последния си франк. Той е мой.

— Наш е — поправи я той с мрачна сериозност. Веднъж по време на непрекъснатите кръвопролитни битки между Блекфийт и абсароки някой открадна превъзходния му кон. Той продължи издирването в януарския студ дори след като всички останали от групата се бяха отказали, преброди четиристотин мили, навлезе много навътре в Канада, но го намери. Ако Емпрес знаеше това, може би нямаше да му отговори по този начин.

— За нищо на света — каза тя.

— За нищо на света ли? — неприятно се засмя той. — Не мислиш ли, че вече е доста късно, скъпа? — Ако Емпрес искаше от него да воюва за правата си, той с удоволствие би се съгласил. Всъщност никога не бе поставял под съмнение умението си да получи онова, което иска. Но с нейния усет към сделките може би щяха да постигнат и по-сполучливо споразумение.

— Ех, скъпа моя — кротко подхвана той. — Ти винаги си умеела да се пазариш чудесно. Личи си от цялата тази тълпа от… как ли е най-удачно да нарека похотливите мъже около теб?

— Би трябвало да знаеш — отмъстително мило отвърна Емпрес. — Ако ще говорим за похот, сигурна съм, че ти стотици пъти си изпитал това усещане.

— Хайде да не се обиждаме, миличка. — Той успяваше да овладее гнева в гласа си — умение, придобито от адвокатската му практика. — Нека просто кажем, че приятелите ти до един са се подвели по твоята благовидна прямота, от която аз винаги съм се възхищавал. Всичко, което искам, е да ме включиш в тълпата и да прибавиш параграф за свиждане със сина ми. Ще съм щастлив, ако ми отредиш тази привилегия. Предполагам, че прагматичната ти душичка ще открие преимуществата. Сигурно поддържането на къщата струва много пари.

— Ами ако се съглася? — кисело попита тя.

— Е, всички те познават като една „общителна“ вдовица. Защо да не обърнеш малко внимание на стария си приятел. Сложи Макс да си легне, защото той отдавна спи, заключи вратата и още сега можем да изпробваме тесничкото легло на бавачката. Остава просто да ми кажеш — попита той с очароваща подигравателност в тона си — дали предпочиташ франкове или долари.

Грубостта му бе просто невероятна.

— Предпочитам да изчезнеш заедно с отвратителното си предложение и да отидеш да забавляваш някоя друга — отсече Емпрес, трепереща от гняв, като едва успяваше да се владее.

— Но аз искам да забавлявам теб — каза той с ослепителна усмивка.

— Ще трябва да застанеш на опашката, скъпи Трей. — Отмъстителността й проблесна в отговор на усмивката му. — Изглежда, че съм много търсена.

— И има защо — отвърна той и погледът му се плъзна надолу по цялото й тяло, върна се нагоре и се спря на налетите й разголени гърди.

— Не си се променил — отбеляза тя.

— Ти също… освен… — тихичко промълви той, — освен тези невероятни гърди. Ти си като богинята майка, скъпа.

— Можеш да гледаш, колкото си искаш — каза тя и нарочно смъкна по-надолу спящото в скута й дете, за да не пречи на погледа на Трей. — Но няма да получиш нищо повече. — Мислеше, че е за продан, нека разбере, че не той ще е купувачът.

— Не ме предизвиквай, Емпрес. — Той измери с очи разстоянието помежду им. — Аз никога не губя. Съветвам те да запомниш това.

— Все някога ще ти се случи за пръв път — мило му отвърна тя, самодоволно долавяща силата, която й дава малкото същество в ръцете й и раздразнена от самоувереността на Трей.

— Спомням си, когато на теб ти беше за пръв път. — Трей затаи дъх и беше възнаграден с руменината, заляла внезапно дори бледата й гръд.

Тя загърна дрехата си, като че ли тънката копринена преграда щеше да спре надигащата се топлина в стомаха й, предизвикана от неговите думи. В душата си пазеше завинаги спомена за невероятно красивия мъж, отправил към нея пламтящия си, изпълнен с желание поглед, когато излезе от ваната в стаята при Лили. Никога не бе виждала слугиня да бъде освобождавана толкова властно, макар и без думи.

Той знаеше какво цели тя, когато разголи гръдта си, но се овладя великолепно. Не беше наивен младеж и устоя на предизвикателството. Той обаче забеляза припрения жест, с който тя закопча дрехата си и опитът му подсказа, че Емпрес се чувства точно както и той самият. Нима наистина смяташе, че може да го държи настрана? Мъжете в живота й го дразнеха повече, отколкото искаше да си признае. Желаеше я много повече, отколкото му се искаше да я желае. Емпрес Джордан бе нещо много повече от безсърдечна делова жена, но той не искаше и да знае. Кипналите в него необуздани чувства заличиха състраданието и придаваха на думите му безмилостна грубост. Затова, когато тя отчуждено каза: „Това беше много отдавна“, той скочи на крака, решен да изясни нещата веднъж завинаги.

Тя потрепери, като го видя да се приближава към нея. Ръстът му изглеждаше застрашителен, изражението му бе зловещо, но гласът му прозвуча меко:

— Много отдавна беше, нали?

После протегна ръка и докосна рамото й. Пръстите му бавно се плъзнаха надолу, докато обхванаха заоблената й гръд и тежко се отпуснаха, сякаш за да докажат недвусмислено правото си на собственост.

„Трябва да се боря срещу властта му“, помисли си Емпрес, но тялото й предателски се поддаде на натиска му и тя затвори очи, за да се наслади на усещането.

— И независимо от мнозината желаещи — прошепна Трей, като продължаваше да гали коприната и да се наслаждава на меката й гръд, наблюдавайки със задоволство затворените й очи и червенината, плъзнала по шията й, — няма да чакам реда си и ще идвам в къщата ти.

Палецът му погали зърното, което щръкна под тъмната коприна.

— В твоята стая…

Малка капчица мляко се процеди през плата и Емпрес приглушено изпъшка, отвори очи и безсилно ги насочи по посока на кадифения му глас. Невероятната пулсираща топлина слизаше все по-надолу.

— Твоето тяло… — Той лекичко докосна издайническото петънце. И от устните на Емпрес се отрони тихо стенание, с което тя откликна на жаркото удоволствие от лекото докосване на пръстите му. — Вече си предупредена.

Ръката му се плъзна нагоре, докато дланта покри пулсиращата вена под ухото й, после пръстите му потънаха в пърхавата мекота на косите й, сякаш придържаха главата й.

— Приеми извиненията ми, че си позволявам да се изразя така — промърмори той, сключи по-силно пръстите си, за да я принуди да вдигне лице към него, — но имам намерение да те чукам.

Усмихна се, по-точно леко разкриви устни и пусна косата й. Върхът на пръста му докосна плътната й долна устна.

— Дори да заключиш всички врати, скъпа Емпрес, аз пак ще вляза.

Той я остави да седи разтреперана и шокирана, обърна се и излезе от стаята.