Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where There’s Smoke, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

ГЛАВА ДЕВЕТА

По пода се раздрънчаха изцапани чинии, а по мръсните дъски се разхвърчаха оглозгани кости от ребърца като пръчици, разпилени от непохватна детска ръка. Четири бирени бутилки бяха съборени. Едната се счупи, другите само се изтърколиха.

От тежестта на мъжа масата се бе килнала под ъгъл от четирийсет и пет градуса. От носа му течеше кръв. Бълвайки ругатни, той се изправи на крака и се спусна към нападателя си.

— Време е да си вървим. — Кий стана и сключи пръсти над лакътя на Лара. — Не бива първото ви посещение при Боби Скарата да бъде помрачено от побоища.

Беше потресена от ненадейния изблик на насилие. Докато двамата младежи се трепеха, около тях се оформи тесен кръг от зяпачи, които подвикваха насърчително. Тя гледаше и слушаше ужасена как шурти кръв и пращят скъсани хрущяли.

— Но те се бият на сериозно!

Когато Кий я поведе към вратата, тя се опита да се запъне с пети. Той не обърна внимание на съпротивата й и продължи непреклонно към изхода, спирайки само за миг, за да връчи на Боби една двайсет доларова банкнота.

— Още си на висота. Благодаря ти.

— Има си хас. Пак да дойдете.

Боби не откъсваше очи от мелето, което се бе разгорещило. Участниците в него си нанасяха яростни юмручни удари и ужасяващо непристойни обиди.

— Трябва да остана — запротестира Лара. — Ще имат нужда от лекар. Аз мога да им помогна.

Кий хвърли равнодушен поглед през рамо на сбилите се и я побутна да излезе.

— Няма да го посрещнат с добро око, повярвайте ми. Особено ония двамата. Не обичат чужди хора да им се месят в семейните работи.

— Роднини ли са? — попита смаяна Лара.

— Зетьове са. — Вече се бяха качили в колата и поеха от паркинга към шосето. — Лем и Скуни винаги са били първи приятели. Преди няколко години малката сестра на Скуни взе страшно да се харесва на Лем. Двамата започнаха да излизат заедно. Скуни не беше във възторг, след като бе виждал Лем да сваля други момичета. Скуни го заплаши, че ако подуе корема на сестра му, ще го спука от бой.

Съсредоточи се, за да изпревари дълъг камион, натоварен с дървени трупи.

Лара нетърпеливо се обади:

— И какво станало по-нататък?

— Тя забременя от Лем и Скуни го преби от бой.

— И оттогава все враждуват ли?

— Не, пак са си първи приятели. Миси, сестрата на Скуни, дочула, че Скуни се кани да пречука Лем. Проследила ги — мисля, че са били в „Палмата“, — и също се включила в разправията. Заритала ги по най-чувствителните места.

— Когато шерифът дошъл, заварил и двамата да се държат за слабините и да циврят като бебета. Миси заявила на Лем, че или ще се ожени за нея, или ще го скопи за цял живот, а на Скуни, че ако не му харесва, да си го… Е, Миси открай време е известна, че не си поплюва много. Както и да е, Лем и Миси се ожениха, роди им се момченце и всички бяха щастливи.

— Щастливи? — възкликна Лара. — Ами тая вечер?

— О, по дяволите, дребна работа. Просто се разтоварваха от излишната енергия. Вече сигурно се черпят с пиене.

Лара поклати глава сащисана.

— Това място. Тези хора. Винаги съм смятала, че приказките за Тексас са преувеличени, за да подхранват мита за загадъчния щат. Като Боби Скарата. Онова, което ми разправихте за него, истина ли е? Ездач на бикове, на име Малкия Поли, подпалва къщата му, косата му се опърля и оттам получава прякора си.

Той изглеждаше изненадан.

— Мислехте, че ви лъжа ли?

— Вече не знам какво да мисля.

Тя се втренчи в предното стъкло, сякаш съзерцаваше пейзажа на чужда планета. Макар че никога не би го признала пред него, чувстваше се объркана и дълбоко смутена. Дали изобщо ще успее да се приспособи? Дали не се е мамила, че ще й се удаде? Идън Пас си оставаше напълно неразгадаем за нея и плашещ като непозната страна.

— Тук е толкова различно — промълви безпомощно тя.

— Вярно е. Поне за вас. — Той посочи през стъклото към приближаващите се светлини на града. — Всеки човек, който живее в Идън Пас, е свързан с някаква история. Цяла нощ да прекараме заедно, пак не бих могъл да ги изредя.

Тя реагира, като бързо извърна глава. Думите му бяха изречени умишлено. Беше видно от начина, по който я гледаше. После добави с похотлив глас:

— Ама май няма такива изгледи, а, док?

— Не, няма.

— Защото нищичко не ни свързва, нали?

— Само едно. Кларк. Общото между нас е Кларк.

При споменаването на братовото име, страстта в очите му мигновено угасна. Изражението му рязко се промени.

— С него нямахме почти нищо общо, освен родителите и домашния адрес. Обичахме се, дори си допадахме. Но Кларк следваше неотклонно правилата. Аз ги нарушавах. Без да искам, го уважавах, че е толкова праволинеен, а той май тайно ми завиждаше, че не ми пука. Едва ли би могло да съществува по-голяма разлика между двама кръвни братя. — погледът му се плъзна по нея. — Най-сериозно беше разминаването помежду ни по отношение на жените.

— Съмнявам се, че бихте се харесали на една и съща жена — обади сковано тя.

— Вярно е. Или единия, или другия. Например, ако Кларк ви беше завел на вечеря тази вечер, нямаше да се озовете при Боби Скарата. Щяхте да се издокарате и да идете в местния клуб. Щяхте да общувате с цвета на обществото, с най-преуспелите и влиятелни личности на града. И те пият, лъжат, мамят и развратничат на поразия, но не признават така честно слабостите си, както хорицата при Боби. — Той наклони глава на една страна. — Като си помисля, май щяхте да си паснете по-добре в клуба с останалите лицемери.

Лара посрещна обидата спокойно.

— Какво толкова ви дразни в мен, господин Такет? — През деня веднъж се бе изтървала и го бе нарекла на малко име. Беше се случило в най-тежкия момент от кризата с Лети Ленард. Сега изглеждаше по-уместно да използва фамилията му. И да възстанови дистанцията.

Той спря линкълна на алеята пред къщата й, като едва не смачка пръснатите наоколо вещи за пикник на Ленардови. Сложи ръка върху облегалката й и се извърна с лице към нея.

— Дразни ме това, дето целият свят знае, че сте курва. Собственият ви съпруг ви е хванал в блудство. Но вие не си признавате, че сте такава. Правите се на съвсем друга.

— Какво предлагате, да си дамгосам буквата К на гърдите ли?

— Сигурен съм, че мнозина биха се израдвали. И аз, включително.

— Как смеете да ме съдите? Абсолютно нищо не знаете за мен, още по-малко за отношенията ми с брат ви. — Тя отвори ядно вратата на колата. — Колко трябва да ви платя за днес?

— Няма значение.

— Не желая да ви бъда длъжница.

— Вече сте — рече той. — Заради вас Кларк е загубил всичко важно в живота си. Той не е в състояние да ви потърси сметка, но аз съм. И когато го направя, ще ви струва скъпо.

— Нещо сте в грешка, господин Такет. Аз държа разписката в ръцете си и вие сте този, който ще я плати.

— И каква е цената?

Тя го изгледа хладнокръвно.

— Ще ме откарате до Монтесангре.

Надменният му смях секна и той остана няколко секунди зяпнал в нея. После сви ръката си на фунийка и я долепи до ухото.

— Какво казахте?

— Не е необходимо да повтарям.

— Не е, но не мога да повярвам.

— Повярвайте. — изглеждаше смаян.

— Да сте чували израза „никога, докато съм жив“?

— Ще ме откарате, господин Такет — рече уверено тя и слезе от колата. — Ще ви принудя.

— Как не, док! — Той със смях върна линкълна по алеята. Задницата му поднесе, когато се отдалечи с шеметна бързина.

 

 

— Обичам те.

— Аз също те обичам.

Хедър Уинстън и приятелят й, Танър Хоскинс, лежаха прегърнати върху ватираното одеяло, разстлано в избуялата трева. Наблизо водите на езерото се плискаха в скалистия бряг. Луната бе изгряла и се отразяваше във водата.

Дори в най-горещите вечери, край езерото духаше прохладен ветрец и там ставаше още по-приятно за младите влюбени, които идваха до него с колите си. В Идън Пас езерото беше любимо кътче за ухажване. Ако ходиш с някого на езерото, значи връзката е сериозна.

Хедър и Танър бяха сериозни гаджета, вече от четири месеца. Преди това тя излизаше с най-добрия приятел на Танър, за когото случайно разбра, че сваля друго момиче. След шумната сцена на скъсването им, разиграла се пред кабинета по химия, на която бе присъствало едва ли не цялото училище, Танър я изпрати до вкъщи, за да я утешава.

Държа се изключително мило с нея, наричаше приятеля си „тъп мухльо“ и вземаше страната на Хедър по всички въпроси. Хедър се загледа по-внимателно в Танър и реши, че е много по-симпатичен от онова нищожество, дето я бе измамило.

Поразпита най-добрите си приятелки и като разбра, че те също смятат Танър за готино гадже, промени характера на отношенията им. Скоро в училището се разнесе, че е „със“ Танър. Не можеше да не се чувства щастлива от развитието на събитията.

Понеже Хедър беше най-търсеното момиче от горните класове, Танър също хвърчеше от радост. Още първия път, когато я целуна, тя му пусна език и с това едва не го побърка. Всички момчета бяха на мнение, че има страхотно тяло — приличаше на майка си, която несъмнено беше най-съблазнителната мадама в Идън Пас. В съблекалнята непрекъснато се подмятаха шеговити предположения колко от прелестите на Хедър е смогнал да опита Танър.

Танър нарочно отвръщаше на тези подигравателни закачки двусмислено. Болшинството от момчетата смятаха, че тя му дава всичко каквото поиска, но благородно го премълчава, за да не опетни името на Хедър. По-скептичните от тях бяха убедени, че не е зърнал или пипнал нищо повече от онова, дето се вижда над банския.

Истината беше някъде по средата.

Тази вечер беше успял да разкопчее блузата й и да пъхне ръка под сутиена. Хедър му позволяваше да я опипва навсякъде над кръста. Надолу обикновено му забраняваше.

Обаче бяха на ръба да прекрачат тази граница. Нежното докосване на езика му по зърната на гърдите й я бе довело до неподозирана сексуална възбуда. С неистов копнеж тя прокара ръка по дюкяна на късите му панталони.

Той задавено изохка.

— Моля те, Хедър.

Тя колебливо притисна длан към издутината в чатала му. Приятелките й я бяха предупредили, че „то“ се уголемявало и втвърдявало. Въпреки това се притесняваше от ерекцията му. В същото време й беше любопитно. И го желаеше. Приятелките й наистина ще я вземат за сбъркана, ако най-сетне не отбележи някакъв напредък.

— Танър, искаш ли да го направя?

— О, боже — изстена той и като обезумял се хвана за ципа. Пъхна ръката й под ластика на слипа си и още преди тя да се опомни, дланта й се изпълни с пулсираща от похот юношеска плът.

Танър мърмореше неразбираемо, докато тя плахо изучаваше формата й. Знаеше как този чудовищен орган се съединява с тялото й, макар да не разбираше как е възможно.

Въпреки това беше вълнуващо да си го представя. В съзнанието й нахлуха порой еротични картини, подсилени от спомените за последните холивудски сексуални версии, филми, които майка й беше забранила да гледа. Изведнъж той развали всичко.

— О, боже! — извика тя. — Какво? Танър? О, по дяволите!

— Извинявай, извинявай — изрече задъхано той. — Не можах да се удържа. Хедър, аз…

Тя скочи и се затича към езерото, пътем закопчавайки сутиена и блузата си. Когато стигна до посипания с камъчета бряг, коленичи и си изплакна ръката във водата. Беше отвратена не толкова от веществото върху ръката си, колкото от милувките въобще. Бяха твърде детински, просташки и лишени от романтика. Изобщо не приличаха на трогателните любовни сцени във филмите.

Тръгна покрай брега, докато стигна до рибарския кей, после пое по него и отиде до края му, седна и зарея поглед над водата. Танър се появи само след няколко минути. Отпусна се до нея.

Отначало нищо не каза. Когато проговори, гласът му се накъсваше от вълнение.

— Извинявай. Господи, стана без да искам. Ще ме издадеш ли?

Хедър видя, че се чувства унизен и съжали за противната си реакция към станалото не само по негова вина, погали го по косата.

— Няма нищо, Танър. Не го очаквах и прекалих.

— Не, не е вярно. С пълно право ти стана гадно.

— Не ми стана гадно. Честно. Както и да е, всичко е наред. Няма да кажа на никой, бъди спокоен. Как можа да си помислиш такова нещо? Забрави за случилото се.

— Не мога, Хедър. Не мога, защото… — Той се поколеба, като че да събере кураж и изтърси: — Защото ако го бяхме направили както трябва, нямаше да се изложа така.

Хедър отново извърна очи към обляната в лунна светлина вода. Той никога не й беше казвал, че иска да отидат докрай. А го искаше — сигурна беше. Но едно е да знаеш това, съвсем друго, да ти го каже. По-страшно е да й го каже — тогава ще трябва да вземе решение.

— Не ми се сърди — продължи той, — само ме изслушай. Моля те. Обичам те, Хедър. Ти си най-хубавото, най-симпатичното, най-умното момиче, което съм срещал. Знаеш, че искам да науча всичко за тебе. Да те опозная отвътре — добави нежно.

Думите му я изненадаха приятно. Караха тялото й да потръпва на скрити местенца.

— Това са вълнуващи приказки, Танър.

— Не те баламосвам. Говоря ти честно.

— Знам.

— Огледай се. — Той махна към паркираните коли зад тях. — Всички други го правят.

— И това знам.

— Ами, мислиш ли… Тоест, искаш ли?

Тя се взря в трескавите му очи. Искаше ли наистина? Може би. Не защото беше безумно влюбена в него. Нямаше намерение да прекара целия си живот с Танър Хоскинс, бакалския син, да има деца и внуци от него и да го търпи до старини. Но беше симпатяга и явно я обожаваше.

Тя му отвърна с уклончиво „да“.

Окуражен, той се присламчи по-близо до нея по грубите дъски.

— Няма да ти лепна някой СПИН, я, или нещо подобно, нали се познаваме. И на всяка цена ще гледам да не забременееш.

Развеселена от сериозността му, тя го хвана за ръката и я стисна.

— Не се тревожа за това. Вярвам, че ще вземеш мерки.

— Тогава какво ни пречи? Вашите ли?

Усмивката й се стопи.

— Татко сигурно ще те застреля, само да чуе за какво си говорим. Майка ми… — въздъхна. — Тя е убедена, че вече сме го направили.

Колебанието на Хедър произтичаше тъкмо оттам. От майка й. Тя не искаше да затвърждава лошото мнение на Дарси за нея.

Отношенията с баща й бяха прости. Той мислеше, че слънцето изгрява и залязва с нея. Тя беше неговата слабост и гордост, скъпото му момиченце. На драго сърце би дал живота си за нея. Беше сигурна в безграничната му любов.

Отношенията с майка й обаче не бяха толкова ясно определени. Дарси имаше променлив и непредсказуем характер. Не беше така лесно да я обичаш, както непоклатимия й баща. Ако Фъргъс беше постоянен като изгрева и залеза, Дарси се обръщаше като времето.

Някои от най-ранните спомени на Хедър датираха от времето, когато Дарси я издокарваше и я замъкваше в центъра на града. Перчеше се с нея нагоре-надолу по тротоара на Тексас стрийт, обикаляше из магазините, като се стараеше всички да ги видят и заприказват. Дарси обичаше да се фука с нея.

Но щом се приберяха вкъщи, глезенето свършваше. Майка й моментално скътваше нежността, с която я обсипваше пред хората, и се заемаше с приготовления за следващата им разходка.

„Упражнявай се на пианото, Хедър. Други ще грабнат наградите на конкурса, ако не се упражняваш.“

„Изправи се, Хедър. Хората ще си помислят, че нямаш достойнство, ако ходиш прегърбена.“

„Престани да си гризеш ноктите, Хедър. Ръцете ти изглеждат ужасно, освен това е грозен навик.“

„Измий си лицето отново, Хедър. Около носа ти още се виждат черни точки.“

„Не скачаш достатъчно пъргаво, Хедър. Догодина няма да те преизберат за капитан на училищния мажоретен състав, ако клинчиш така.“

Макар Дарси да твърдеше, че я тика напред, защото иска да бъде най-добрата и да получава най-хубавото, Хедър подозираше, че достиженията й са необходими по-скоро на майка й, отколкото на самата нея. Тя също се съмняваше, че зад майчината любов на Дарси се крие дълбока неприязън, граничеща направо с ревност. Това озадачаваше Хедър. Майките не бива да ревнуват децата си. Какво толкова е сторила или е пропуснала да стори, за да предизвика това противоестествено чувство?

С порастването на Хедър сблъсъците между тях ставаха все почести и ожесточени. Дарси си въобразяваше, че Хедър се е отдала на сексуални прегрешения. Тя непрекъснато й подхвърляше двусмислени обвинения и тънки намеци.

„Ама че майтап“ — мислеше си подигравателно Хедър.

Тъкмо майка й водеше разюздан полов живот. Славата й се носеше из целия град, дори децата в училище знаеха, въпреки че никой досега не бе посмял да го подметне на Хедър. Беше прекалено известна.

Но слуховете и шушуканията стигаха до ушите й. Тя всячески се мъчеше да не им обръща внимание, най-вече вкъщи, когато майка й се държеше особено неприятно. Безброй пъти можеше да запуши устата на Дарси с най-пресните клюки за нея. Но не го правеше и нямаше да го направи заради Фъргъс. Не би сторила или казала нищо, което косвено да засегне баща й, или да го постави в неудобно положение.

Затова, когато Дарси я ругаеше за връзката й с Танър и я тормозеше с въпроси за сериозността й, тя изтърпяваше мъчението с враждебно мълчание.

Освен галенето и целувките, не бе извършила нищо срамно. Основната причина за въздържанието й беше, че не желаеше да прилича на майка си. Явно бе наследила силната чувственост на Дарси, но не беше задължително да й се поддава. В никакъв случай не би допуснала да й излезе име на развратница — каквато майката, такава и дъщерята. Нито ще предаде любовта на баща си, както постъпва майка й.

Танър седеше смълчан до нея и я изчакваше търпеливо да превъзмогне опасенията си.

— И аз изпитвам същото като теб, Танър. Честно — каза тя. — Е, може би не чак толкова необуздано — добави с мила усмивка. — Но те обичам достатъчно, за да искам да спя с теб.

— Кога? — попита прегракнало той.

— Когато усетим, че моментът и настроението са подходящи. Моля те, не ме пришпорвай повече.

Разочарованието му бе явно, но той се усмихна и се наведе да я целуне нежно.

— По-добре да те откарам вкъщи, докато не сме закъснели. Майка ти ще побеснее, ако се забавиш и с трийсет секунди.

Пристигнаха точно навреме. Въпреки това Дарси ги посрещна на вратата, Танър — с кръвнишки поглед, а Хедър, с лекция как едно момиче трябва да пази името си неопетнено.

 

 

— Добро утро.

— Добро утро.

Буи Кейто и Джейнълин Такет се гледаха от двете страни на бюрото в тясната канцелария на склада. Той с изненада установи, че очите им са на една линия. Не беше забелязал при първата им среща, че е висока почти колкото него. Беше му се сторила толкова изящна, дори крехка, седнала зад огромното си писалище, и притеснена като курва в черква.

Как можа да му хрумне подобно сравнение, когато се намираше в присъствието на такава дама? Сякаш изрекъл мислите си на глас, той побърза да замаже грешката си.

— Извинявайте, че ме нямаше в „Палмата“, когато сте ме търсили. Хап — господин Холистър, ми предаде съобщението ви да мина, щом ми е удобно. Сега удобно ли е?

— Да, много мило от страна на господин Холистър, че не е забравил.

— Винаги се е държал свястно с мен.

— Е, благодаря, че дойдохте. Седнете, моля.

Тя посочи железния стол зад гърба му. Той се настани в него, а тя отново зае мястото си до бюрото. Внимателно приглади полата си отзад и едва тогава плавно се отпусна. Някои жестове, като последния, извършваше грациозно, без да се замисля. Но в други моменти, особено когато гледаше право в него, движенията й ставаха резки и некоординирани, като на новородено жребче. За първи път срещаше такъв нервак. Ако й викне „Па!“, сигурно тутакси ще припадне.

Не можеше да си представи защо госпожица Джейнълин се притеснява от това събеседване. Тя държеше всички козове в ръцете си. Той зависеше от нея, неговото бъдеще висеше на косъм, а не обратното.

— Аз… — Тя сбърка и се прокашля, за да продължи. — Отвори ни се едно място за работа.

— Да, мем.

Огромните й сини очи станаха още по-големи.

— Вие сте знаели?

Кога най-сетне ще се научи да си затваря тъпия плювалник?

— А, ъъъ, чух, че сте уволнили един, след като сте го обвинили в кражба.

— Но той наистина крадеше! — Гръмкото й възклицание стресна и двамата. Тя се засрами от избухването си. Буи реши да я успокои и така да отбележи няколко точки в своя полза.

— Не се и съмнявам, госпожице Такет. Нямате вид на човек, дето ще седне да хвърля обвинения, без да е сигурен в тях.

Буи беше чул как мъжът, на когото всички викаха Мюли, едва ли не се хвалеше, че бил уволнен от „оная дръглива кучка Такет“. Обидните имена, с които червенокосият бе обсипал Джейнълин и грубия начин, по който бе говорил за нея, не си уйдисваха със спомените на Буи за тихата, срамежлива дама, с която се бе запознал.

Поразпита предпазливо наоколо и научи, че Такетови минават за справедливи люде. Очаквали от работниците им да се трудят яко, но плащали добре. За госпожица Такет се разправяше, че била особено разбрана и не вадела душата на хората. Очевидно Мюли Бил беше не само крадец, но и лъжец.

— Тоя тип Мюли е едно гадно плямпало, госпожице Такет — каза Буи. — Затуй не му се вързах много на дрънканиците. Просто се чудя, защо губим от ценното ви време да приказваме за него.

— Той беше сондьор.

— Да, мем.

— Предлагам ви неговото място.

Сърцето му подскочи, но лицето му остана безизразно. Беше се надявал, че го вика за работа, но още не можеше да повярва на късмета си, никак не би се изненадал, ако в следващия момент му удари плесница.

— Звучи страхотно. Кога започвам?

Тя заопипва копчетата на блузата си.

— На първо време смятам — рече несигурно — да изкарате един пробен период. Да видим как… как ще се справите.

Ето на. Плесницата не закъсня.

— Да, мем.

— Компанията принадлежи на семейството ми, господин Кейто. Аз съм едва трето поколение в нея и се чувствам длъжна да защитавам…

— Боите ли се от мен, госпожице Такет?

— Да се боя? Не — отвърна тя и престорено се изсмя. — За бога, не, разбира се. Просто може да не ви хареса да работите за „Такет Ойл“, постоянното назначение вероятно ще ви създаде известни трудности, след като наскоро сте излезли от…

Тя се размърда неспокойно на стола си.

— Ако след време и двете страни са доволни една от друга, ще ви дам постоянно място. Как ви се струва? — Хвърли му неуверена усмивка.

Буи също се размърда на стола и замачка периферията на шапката между пръстите си, забил поглед в нея. Ако друг му беше предложил временна работа, докато докаже, че го бива, щеше да му отвърне „еби си майката“ и да му тръшне вратата. Но беше наясно докъде може да го доведе лютият му нрав и го обузда.

— Всичките ви нови служители ли минават през тоя, ъъъ, пробен период?

Тя навлажни устните си с език и пак се хвана за копчетата на блузата.

— Не, господин Кейто. Но, честно казано, досега не ми се е случвало да назначавам човек, пуснат условно от затвора. Аз нося отговорност работата да върви без засечки. Не искам да сбъркам.

— Няма.

— Убедена съм в това. Ако не бях, нямаше да ви повикам на разговор.

— Можете да проверите досието ми в Отдела за изправителните заведения. Намалиха голяма част от присъдата ми за примерно държане.

— Вече говорих с вашия наблюдаващ инспектор. — Очите му се стрелнаха към нейните и тя се изчерви. — Трябваше да го сторя. Исках да разбера, какво… какво сте извършили.

— И той каза ли ви?

— Да, нападение с телесна повреда.

Той отмести поглед и няколко пъти прехапа долната си устна. За пореден път се изкуши да си тръгне. Нищо не й дължеше, по дяволите, още по-малко обяснение. Не смяташе да се оправдава пред никого.

Но, странно, искаше Джейнълин Такет да разбере защо бе извършил това престъпление. Не беше в състояние точно да определи от какъв зор. Може би защото тя гледаше на него като на истински човек, а не просто като на бивш затворник.

— Копелето само си го изпроси — рече.

— Как?

Той се поизправи на стола и се приготви да изложи пред нея фактите, пък тя както ще да ги си тълкува.

— Беше ми хазяин. Той и жена му живееха в апартамента под мен. Беше гадна дупка, но по онова време не можех да си позволя повече. Тя — жена му де, беше адски мила жена. Грозна като вещица, ама с добро сърце, нали се сещате?

Джейнълин кимна.

— Все ми правеше разни услуги. Ту ще ми зашие копчетата на ризата, ту нещо друго, понякога ми донасяше по някоя манджа — де яхнийка, де парче сладкиш, каквото остане, щото, викаше, ергените не се хранят както трябва, а човек не може да издаяни само с полуфабрикати.

Той друсна шапката върху коляното си.

— Един ден я срещнах на стълбите. Окото й беше насинено. Помъчи се да го скрие от мен, но лицето й от лявата страна беше цялото подуто. Опита се да ме забаламоса нещо, но аз веднага се сетих, че нейният хубостник я е разкрасил така. Неведнъж го бях чувал да й крещи. Но не знаех, че я бъхта като боксова круша. Насвих го и му казах, че ако толкова го сърбят ръцете, да дойде при мене, няма да го разочаровам. Той ме разкара, да не съм си пъхал носа в чужди работи. След две-три седмици пак я преби. Тоя път не се размина само с думи. Треснах му няколко юмрука, ама тя се намеси и ми се примоли да го оставя. — той поклати глава. — Иди, че разбери. Както и да е, предупредих го, че ако пак я удари, ще го убия. Минаха няколко месеца и аз реших, че си е взел урок. Тогава една нощ се събудих от врявата долу. Тя пищеше, плачеше и молеше за помощ.

Хукнах към апартамента им и избих вратата с ритник. Така я беше блъснал в стената, че в мазилката имаше дупка, а ръката й висеше счупена. Тя се бе свила на пода, а той я налагаше с каиш.

Само си спомням, че прелетях до него и скочих на гърба му. Смазах го от бой. Едва не го убих. За щастие един от другите наематели извика полицията. Ако не бяха дошли навреме, щяха да ме съдят за убийство. — Замълча, обсебен от миналото. — Цял живот съм се разправял все с такива гадняри. Писнало ми е, сигурно затова превъртях.

Известно време остана мълчаливо взрян в ръцете си.

— На делото ми се разкисна и взе да реве, поиска прошка от бога и хората и се зарече никога повече да не посяга на жена си. Адвокатът ми ме посъветва да кажа на съда, че не помня нищо, че временно съм се чалнал, че съм бил прекалено вбесен и не съм знаел какво върша. Но, като се сетих как се заклех върху библията да казвам истината, признах им най-чистосърдечно, че съжалявам, дето не съм го убил тоя кучи син. Рекох им, че всеки мъж, вдигнал ръка на беззащитна жена, заслужава да умре, и наистина го мислех — Сви примирено рамене. — Той се отърва, а мен ме тикнаха в кафеза.

Когато отново настъпи мълчание, столът на Джейнълин изскърца леко, тя се изправи и отиде до един железен шкаф. Оттам извади няколко формуляри.

— Трябва да попълните тези неща, ако обичате.

Той остана на стола и само я изгледа.

— Значи ще ме вземете?

— Да, взимам ви.

Началната заплата, която му цитира, направо го шашардиса.

— След като чух историята ви — добави тя, — отказвам се от пробния период. И бездруго идеята беше глупава.

— Не съвсем, госпожице Такет. В днешно време всичко може да се случи.

Усмивката му я развълнува. Тя се поколеба, после се надвеси над бюрото, за да сложи документите пред него.

— Това са данъчни и застрахователни формуляри. Боя се, че са досадни, но необходими.

— Нямам нищо против да пиша документи, щом са за работа.

Докато тя му обясняваше как да ги попълни, Буи се мъчеше да се съсредоточи, но това му се удаваше трудно, когато я усещаше толкова близо до себе си. Ухаеше на хубаво. Не смърдеше като напарфюмираните курви, при които хойкаше след излизането си от пандиза.

Миришеше на чисто, на сапун и постелно бельо, съхнало на слънце. Ръцете й бяха нежни, тънки и бели. Гледаше ги като омагьосан, когато тя разлистваше формулярите и му посочваше пунктираните линии, където да се подпише.

С ъгълчето на окото си можеше да я наблюдава в профил. Не беше красива, но не бе и грозна. Кожата на лицето й беше гладка и светла, почти прозрачна. В изражението й не се таеше лукавство, за разлика от някои жени, които само се чудят как да те прекарат. Напротив, тя изглеждаше пряма, откровена и мила, качества, на които рядко се бе натъквал. Приятно му беше също да чува гласа й. Звучеше така нежно и успокояващо, като люлчина песен.

А очите й… по дяволите, с тия очи би могла да свали всеки мъж от петдесет крачки разстояние, ако реши да ги използва за тази цел.

Не можеше да проумее защо Мюли и другите я наричаха „подвижна метла“. Разбира се, дори в профил си личеше, че не е закръглена и пухкава. Имаше стройни бедра, тънък кръст и малки гърди. Въпреки това той хвърли няколко скришни погледа към копчетата й, с които тя толкова често си играеше, и за свое разочарование откри, че й на него му се ще да си поиграе с тях. Знаеше от опит, че зърната на жените с малки гърди понякога са особено чувствителни.

Мислено се откъсна от еротичните си фантазии. Какво, по дяволите, му ставаше, да разсъждава за зърната на госпожица Джейнълин? Тя беше свястна и сериозна жена. Ако можеше да прочете мислите му, сигурно щеше да извика полиция.

— Благодаря ви, госпожице Такет, струва ми се, че нататък мога да се справя и сам — каза рязко и заби глава в бюрото, за да не я вижда.

Когато попълни всички формуляри, бутна ги към нея през бюрото и се изправи.

— Това е. Откога искате да започна?

— От утре, ако е възможно.

— Чудесно, става. На кого трябва да се обадя?

Даде името на бригадира му.

— От дълго време е при нас и знае какви са изискванията ни.

— А знае ли, че съм лежал?

— Реших, че е по-добре да му кажа, но не е от хората, дето ще ви има зъб заради това. Ще ви допадне. Ще ви чака тук утре сутринта и ще ви покаже кладенците, за които ще отговаряте. Сигурно няколко дни ще обикаля обектите с вас. Ще разполагате с камионетка на компанията, разбира се. Предполагам, че притежавате шофьорска книжка?

— Току-що си я поднових.

— Как можем да влизаме във връзка с вас?

— Виж, това ще е трудно. Засега нямам постоянен адрес. Хап ме беше подслонил в склада си, ама не върви да спя там до безкрай.

Тя отвори чекмеджето на бюрото и извади голяма служебна чекова книжка.

— Намерете си жилище и си поставете телефон, за да можем да ви се обаждаме по всяко време. Не се знае кога ще се наложи. Ако от телефонната компания искат предплата, кажете им да се обадят на мен. — Написа един чек, откъсна го и му го връчи.

Триста долара, издадени на негово име, просто ей така! Не знаеше дали да ликува или да се обиди.

— Не приемам подаяния.

— Не са подаяния, господин Кейто. А аванс. Ще ви удържам по петдесет долара от първите шест заплати. Това удовлетворява ли ви?

Не беше свикнал да се отнасят мило с него и да му гласуват доверие и се чудеше как да реагира. С Хап беше лесно. Обикновено мъжете не се нуждаят от много приказки. Те сякаш разбират чувствата си и без да ги изразяват гласно. Но с жена е друго, особено когато те гледа с такива сини очи, големи колкото петдесетцентови монети.

— Идеално — отвърна той, надявайки се, че вътрешното му смущение не е проличало в гласа.

— Добре. — Тя стана, усмихна се и му подаде ръка. Буи я зяпаше няколко секунди, обладан от безумната мисъл да се избърше в панталона и тогава да докосне нейната. Разтърси я бързо и моментално я пусна. Тя веднага отдръпна ръката си. За две-три секунди се възцари неловко мълчание, след което и двамата заговориха едновременно.

— Ако не…

— Докато…

— Кажете първо вие — рече тя.

— Не. Дамите са с предимство.

— Исках да кажа, че ако нямате въпроси, с нетърпение ще очаквам да започнете работа утре.

— А аз се канех да кажа „до утре“. — Нахлупи си шапката и се отправи към вратата. — Хубаво ще е пак да се заловя за сериозна работа. Много съм ви задължен. Благодаря ви, госпожице Такет.

— Пак заповядайте, господин Кейто.

На излизане се спря до прага и се обърна.

— Към всички ваши служители ли се обръщате на фамилия?

Въпросът сякаш я завари неподготвена. Вместо да отговори, тя припряно заклати глава.

— Тогава ми викайте Буи, добре?

Тя преглътна видимо:

— Добре.

— И името ми е Буи, като Джим Буи и Буи Ножа. Не Боуи като Дейвид, рокпевеца.

— Разбира се.

Стана му тъпо, че го каза — какво я интересуваше, по дяволите, как си произнася името? — докосна периферията на шапката си и се изниза.