Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where There’s Smoke, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 149 гласа)

ГЛАВА СЕДМА

Лара караше без посока. Нощта бе ясна и топла. Ветрецът само разнасяше топлината, излъчвана от земята на тази необятна, сурова шир.

Тексас.

— Тексас не е просто място — неведнъж бе казвал Кларк. — Той е определена душевна нагласа. Земен рай с каубойски ботуши.

Лара не бе стъпвала в Тексас допреди шест месеца, когато дойде да си получи подаръка, завещан от него. Предварителните представи, които си бе изградила и донесла със себе си, бяха силно повлияни от Холивуд — гола, брулена от вятъра пустош с търкалящи се трънаци като във „Великана“, „Хъд“ и „последната кинопрожекция“. Тези филми точно обрисуваха Тексас, но само каубойската страна от неговия облик.

Източен Тексас беше зелен. В злачните гори се срещаха и широколистни дървета, но в основната си част се състояха от борове, тъмните им стволове прави и така съвършено наредени един до друг, сякаш природата бе използвала линийка, за да ги подравни. През пролетта тези гори се изпъстряха с пастелни шарки от цъфнали кучешки дрянове и диви овошки. Из тучните ливади пасяха стада добитък и млекодайни крави. Гъмжащите от риба езера се захранваха от пълноводни реки и потоци, които пословично често преливаха от бреговете си.

И навсякъде се ширеше простор, необозрими земни твърдини, които тексасци приемаха за даденост, освен ако не бяха пътували до пренаселения Североизток, който повечето от тях възприемаха с пълно отвращение като люпилня на перверзници, минетчии и педита.

Мразеха янките.

Децата им даваха клетва за вярност пред американското знаме, но местните хора се чувстваха на първо място тексасци и едва на второ, американци. В жилите им течеше кръвта на неустрашимите защитници от Аламо. Историческото им наследство бе богато на легендарни личности и, макар че техният щат бе дал значителен принос в борбата за буквално тълкуване и прилагане на библейските канони в региона, те напук обичаха да се хвалят с бандитите и нехранимайковците си, превърнали се в любими народни герои. Колкото по-лоша бе славата им, толкова по-популярни бяха преданията за тях.

На Лара й беше трудно да разбере жителите на Тексас, но тя веднага се възхити на земята им. От Идън Пас във всички посоки, като спици на колело, се разклоняваха шосета. След като си тръгна от училището, тя си избра едно напосоки и повече от час безцелно пътуваше по него. Вече бе излязла далеч извън пределите на града и въпреки че не беше наясно къде точно се намира, не се чувстваше изгубена.

Свърна по чакълената отбивка и изключи мотора на колата. Щом шумът от двигателя затихна, тя се потопи в нестроен хор от звуци на цикади, щурци и жаби. Вятърът шумолеше в листата на младите тополи, които растяха покрай плитките канавки на пътя.

Скръсти ръце на волана и облегна чело върху тях, огорчена от себе си, че се е оставила на Кий Такет да я победи.

Беше постъпила точно както той каза: съдеше го, без да знае фактите. Съществуваха безброй смекчаващи обстоятелства, които биха придали съвършено различен облик на тази привидно жалка връзка. Даваше си сметка, че обстоятелствата не винаги са такива, каквито ни се струват. Неизвестни фактори често променят кривдата в правда, злото в добро, вината в невинност. Нима тя самата не го бе изпитала на гърба си?

Мислите й я задушаваха и тя слезе от колата. От двете страни на пътя, докъдето й стигаше погледът, се ширеше просторна ливада. В близката далечина, под един разклонен орех, се бе разположило да нощува малко стадо. Няколко петролни кладенци, чиито помпи отмерено потракваха, зловещо се открояваха като тъмни, движещи се сенки в мрака. Те ритмично забиваха конските си глави в земята, отдавайки й почит подобно на предани послушници във време на молитва.

Предполагаше, че принадлежат на Такетови.

Не беше валяло повече от седмица и канавката бе суха. Прекоси я лесно и се отправи към бодливата ограда, опасваща пасището. Като внимаваше да не се надене на острите й шипове, тя се подпря на един грапав, кедров кол и с отметната назад глава зарея поглед към звездния свод и яркия полумесец.

„Какво търсиш тук, Лара?“

Често си задаваше този въпрос. Още преди смъртта на Кларк, тя се бореше с мисълта да дойде тук и да си уреди сметките с него, като му постави определени условия. Смяташе да му предяви иск за овъзмездяване заради всички понесени от нея щети.

Той умря, преди да осъществи намерението си. Колкото и трагична да бе кончината му, тя нямаше да попречи на плановете й. Кларк не бе необходим за тяхното изпълнение. Кий беше.

Кий. Той я презираше. Това допълнително затрудняваше задачата й. Но решението й си оставаше непоколебимо. Лекарският й опит я беше научил, че често пъти нещата не могат да се оправят, без да се влошат. Преди една рана да заздравее, тя трябва да бъде разрязана и отровата извадена от нея. Беше готова да понесе и най-страшните мъки, само да усмири духовете, които я преследваха.

Едва тогава би намерила покой, безвъзвратно загубен със смъртта на дъщеря й. Едва тогава би могла да загърби трагедиите от миналото и да продължи по-нататък живота си, било в Идън Пас или другаде.

Годините, откакто се бе завърнала от Монтесангре подир смъртта на Рандъл и Ашли, бяха безпаметно прахосани. Не беше живяла, просто съществуваше. Обладана от отчаяние, душевни терзания и самота, тя прекарваше дните, без да забелязва нищо около себе си. Работата може би щеше да потуши част от болката, но и тази възможност й бе отнета. Беше низвергната, превърната в обект на любопитство и присмех, курвата на Кларк Такет.

И Кий я нарече така. Курва. Джоди мислеше за нея по същия начин. Лара бе прочела унищожителното презрение в очите й. Всъщност не се беше надявала на друго.

Дори собствените й родители я бяха отритнали. Никога не бяха поддържали особено сърдечни отношения с единствената си дъщеря, но след скандала те съвсем се бяха обтегнали. Да не говорим, че изобщо не можеха да разберат намерението й да започне медицинска практика в такова забутано място като Идън Пас, Тексас, още повече, на територията на Такетови.

— Там имат нужда от лекар — каза им Лара, когато гласно изразиха недоумението си, предизвикано от решението й.

— Навсякъде са нужни лекари — възрази баща й. — Защо трябва да отиваш точно там?

— Защото винаги се е напъхвала в най-трудните ситуации, скъпи. — Обади се тихо, но хладно майка й. — С този навик цели само да ни ядосва.

Баща й добави:

— Не е престъпление да избереш пътя на най-лекото съпротивление, Лара. Мисля, че след всичко, което се случи, би трябвало да ти е известно.

Сигурно щяха да бъдат ужасени, ако им беше признала истинската причина да замине за Тексас, затова тя я премълча. В напразен опит да се защити, каза:

— Съзнавам, че няма да е лесно да отворя кабинет там, но не съм получавала по-добри предложения.

— Сама си виновна за това, както и за останалите беди. Ако ни беше слушала с майка ти, нямаше да стигнеш до тоя хал и да си разбиеш живота.

Можеше да им напомни, че те я бяха насърчили да се омъжи за Рандъл Портър. Още преди да го видят, вече бяха впечатлени от неговата личност. Очарователен, изискан, истински космополит. Владее три езика и заема обещаващ пост в Държавния департамент, подробност, която те обичаха да изтъкват пред светските си приятели.

Те продължаваха да смятат Рандъл за светец, задето не бе разтрогнал брака си с нея след позорното й излагане със сенатора Такет. Интересно, дали щеше да има някакво значение за тях, ако им беше признала, че се чувстваше нещастна с Рандъл, много преди той да я запознае с Кларк?

Развълнувана от спомените, Лара се върна при колата и тъкмо се канеше да се качи, когато над главата й се чу някакъв шум, погледна нагоре и забеляза самолет. Отначало беше като светеща точица на хоризонта, но после се приближи и се сниши. Фактически летеше на такава опасна височина, че едва не окастри върховете на дърветата в горичката до пасището. Самолетът беше малък — едномоторен, както предположи тя със своите ограничени познания по авиация.

Той се спусна ниско над пасището и прелетя над шосето, на около стотина ярда от паркираната кола на Лара. Тя затаи дъх, когато самолетът стигна до гората в далечината. Секунди преди да се вреже в дърветата, носът му се изви рязко нагоре, издигна се стремително, наклони се наляво и постепенно набра по-безопасна височина. Лара го наблюдаваше, докато светлините му се изгубиха от погледа й.

Дали някой не пръскаше посевите по това време на нощта? Нима биха пръскали с химикали ливади, където пасе добитък? Не, сигурно е някой летец, който изпълнява номера от висшия пилотаж.

— Глупак — промърмори тя, като се качваше в колата и запали мотора.

Естествено, мнозина я смятаха за глупачка, задето бе дошла в Идън Пас и неотклонно размахваше червения плащ пред Такетови. Но когато човек няма абсолютно нищо за губене, той е готов на чудовищни рискове. Какво можеха да й кажат или сторят Такетови, което вече не е чувала или изпитвала на гърба си?

Веднъж да удовлетворят искането й, на драго сърце ще ги остави на мира. Дотогава й беше безразлично какво мислят за нея. На всяка цена обаче трябваше да ги накара да преглътнат омразата си и да й проговорят. Но как? Джоди беше непристъпна.

Кий се държеше подигравателно и обидно и тя не гореше от желание да се излага на хулите му, докато не се наложи.

Джейнълин? Беше доловила у сестрата на Кларк искрица любопитство, преди Джоди да се намеси. Дали не би могла да използва тази пукнатина в бронята на Такетови и да я пробие?

Струваше си да опита.

 

 

Джейнълин беше ядосана на себе си. Бе определила този ден за плащане на сметки и съответно бе подредила бюрото си за тази цел. Но когато посегна за папката, в която завеждаше дължимите разходи, тя си спомни, че я бе занесла в склада, за да сравни фактурите с получените доставки и да се увери, че всичко е наред. Не й беше присъщо да бъде толкова разсеяна и тя се кореше, докато преодоляваше разстоянието от една миля между управлението и склада, както го наричаха работниците.

Фактически складът беше по-грозен и от седалището на компанията. С нарастването му към първоначалната сграда бяха пристроявани допълнителни помещения, за да поберат постоянно увеличаващия се технически инвентар, оборудване и автомобилен парк, понеже беше събота, в зданието бе пусто. Джейнълин подкара колата отзад и я паркира до една врата, която водеше направо в тясна канцеларийка. Тук работниците имаха на разположение телефон, хладилник, микровълнова печка, кафеварка, дъска за съобщения и индивидуални преградки с имената им, в които Джейнълин, два пъти месечно, им оставяше заплатите.

Тя си отвори с ключа и без да се впечатлява от стенните календари и от спарения дъх на цигарен дим, се насочи зад желязното бюро, където в спомените си за последен път бе преглеждала папката. Щом я откри, пъхна я под мишница и тъкмо се канеше да си върви, когато долови шум откъм гаража. Отвори свързващата врата и понечи да извика, но необичайната ситуация я накара да замълчи.

Огромните железни порти на гаража бяха затворени и помещението, Поради малкото си прозорци, бе потънало в мрак. Между два камиона на компанията се беше промушил някакъв пикап. Един от работниците го товареше с дребно оборудване, тръби и други съоръжения, използвани в занаята им. Той проверяваше елементите по списък, който носеше в джобчето на ризата си, погледна за последен път в него и се качи в кабинката на пикапа.

Джейнълин се измъкна от укритието си и се спусна да му препречи пътя, като застана между омазаната със сплескани насекоми решетка и изхода.

— Госпожице Джейнълин! — ахна той. — Аз… аз не знаех, че сте тук.

— Какво правиш тук в събота сутринта, Мюли?

Под загара на лицето му изби червенина и той задърпа козирката на шапката си със синята емблема на „Такет Ойл“.

— Знаете не по-зле от мен, че днес обикалях по обектите си.

— След което сте свободен.

— Просто реших да се подготвя за понеделник. Прескочих да взема някои неща.

— На затворена врата и загасени светлини? — Тя посочи към каросерията на камионетката. — И не товарите това оборудване в кола на компанията, а в собствения си пикап, Мюли. Крадете от нас, нали?

— Това оборудване е старо, госпожице Джейнълин. Никой не го използва.

— Затова решихте да го приберете за себе си.

— Нали ви казах, че никой не го използва. Само се похабява.

— Но е закупено и платено от „Такет Ойл“. Нямате право да разполагате с него. — Джейнълин изпъна снага и си пое дълбоко дъх. — Свалете всичко от колата, моля.

Когато свърши, той пъхна палци в колана си и войнствено се изпъчи срещу нея.

— Заплатата ли ще ми намалите или какво?

— Не, няма да ви намаля заплатата. Ще ви уволня.

В държането му настъпи мигновена промяна. Извади палците си от гайките на колана и ги отпусна до тялото. Ръцете му се свиха в юмруци. Заплашително пристъпи две крачки към нея.

— Да имаш да вземаш. Джоди ме е наела и само тя може да ме уволни.

— Което тя моментално ще направи, щом разбере, че крадеш от нея. Но първо ще ти отреже ръката.

— Отде да знаеш как ще постъпи. Пък и нищичко не можеш да докажеш. За твое сведение, тъкмо се канех да ти предложа да купя тия джунджурии от теб.

Тя поклати глава някак тъжно, с чувството, че са я предали.

— Но не го стори, Мюли. Не ми направи такова предложение. Вмъкнал си се тук в събота, смятайки, че няма никой и си натоварил всичко на пикапа си. Съжалявам. Решението ми е окончателно. Можеш да си получиш последната заплата на петнайсети.

— Ах, ти богаташка кучка такава! — процеди подигравателно той. — Ще напусна, ама само защото според мен тая компания е затънала до гуша. Всички знаят, че Джоди бере душа. Да не си мислиш, че можеш да я управляваш добре като нея? — Изсумтя с насмешка. — Никой не гледа сериозно на теб. Направо ти се присмиваме, знаеш ли? Да, след смяна идваме тук и те одумваме. Смешно е как се мъчиш да заместиш майка си, щото няма какво друго да вършиш. Например да се чукаш. Хванали сме се на бас, дали сливата ти още е цяла или не. Аз казвам, че си е там, здрава и читава. И да наследиш всичките мангизи на Такетови, кой ще иска да чука такава метла като теб, нали ще се счупи, щом я яхне?

На Джейнълин й се подкосиха краката от грозните обиди. Ушите й писнаха и кожата й настръхна, сякаш нападната от стотици червени мравки. Като по чудо не се огъна.

— Ако не се махнете оттук за десет секунди, ще извикам шерифа Бакстър да ви арестува.

Той й показа среден пръст и се качи в камионетката си. Запали мотора, натисна до дупка газта и изхвърча от гаража като ракета.

Джейнълин се пресегна, залитайки, към ключа на стената и бързо спусна вратата на гаража, докато се затвори, после се втурна в канцеларийката и се заключи отвътре.

Свлече се на стола зад бюрото, преви се леко в кръста и обхвана лактите си. Беше се опънала на двеста и трийсет фунтов грубиянин, но сега, след като всичко свърши, цялата се разтресе и зъбите й затракаха.

Премисли случилото се и си даде сметка, че беше глупаво да се изпречва пред Мюли. Можеше да й посегне, дори да я убие и никога нямаше да го заподозрат. Щяха да решат, че някой случаен крадец я е очистил — вероятно същият, който бе нахлул в дома на Уинстънови.

Поклащаше се напред-назад върху напуканата винилова тапицерия. Какво я бе накарало да го предизвика? Сигурно притежаваше в гените си зрънце кураж, за който не подозираше. Той бе дал тласък на тази безразсъдна смелост в най-необходимия момент.

Повече от половин час не можа да се успокои. През това време успя да осъзнае последствията от импулсивната си постъпка. Спонтанното й решение да уволни Мюли беше правилно. Сега обаче ще трябва да уведоми Джоди. Не се съмняваше, че Джоди ще я подкрепи, но все пак се боеше да й каже. Може би първо трябва да му намери заместник и тогава да й съобщи. Но как ще го направи? Няма да е лесно да открие такъв опитен работник. Мюли беше добър сондьор…

Буи Кейто.

Името му ненадейно изникна в съзнанието й и накара сърцето й да се разтупти. Много пъти се сещаше за него, съвсем не случайно, по-често от допустимото и повече, отколкото би искала да си признае. Нерядко се улавяше да мечтае за кривокраката му походка и да си спомня как кафявите му очи гледат на света с тъжен цинизъм.

Би ли се осмелила да му се обади и да го пита дали още търси работа?

Сигурно вече е напуснал града.

Освен това кой глупак би наел бивш затворник, след като е уволнил служител за кражба?

Джоди ще изпадне в паника. Кръвното й ще скочи и ако се разболее тежко, Джейнълин ще бъде виновна.

Изреди поне десетина сериозни възражения, но взе телефонния указател и потърси номера на „Палмата“. Оттам отговориха още след първото позвъняване.

— Там ли е… Да, търся… Кой се обажда, моля? — Куражът й бе изпаднал в летаргия.

— Кого търсите?

— Ами, обажда се Джейнълин Такет. Търся…

— Няма го.

— Моля?

— Брат ви го няма. Беше снощи след събранието в училището. Остана около половин час. За нула време шмръкна две двойни. После си тръгна. Каза, че отива да хвръкне. — Мъжът се изкиска. — Пари да ми дават, не бих се качил на самолета му. С тоя скоч в търбуха и при гадното му настроение.

О, боже прошепна Джейнълин. „Креватомобилът“ го нямаше на обичайното място сутринта. С надежда бе приела липсата му като знак, че Кий е станал рано и е излязъл, а не че изобщо не се е прибирал.

— Тук е Хап Холистър, госпожице Джейнълин. Аз съм собственик на „Палмата“. Ако Кий се появи, да му предам ли нещо? Вкъщи ли да се обади?

— Да, моля. Бих искала да се уверя, че е добре.

— О, по дяволите, знаете го какъв е Кий. Може да се грижи за себе си.

— Все пак кажете му да позвъни.

— Дадено. До чуване.

— Всъщност, господин Холистър — побърза да вметне Джейнълин, — аз се обаждах по друга причина.

— Е? — рече той, когато тя се поколеба.

Джейнълин избърса потната си длан в полата.

— При вас още ли работи младеж, на име Буи Кейто?

 

 

Лара плевеше лехата си с петунии, когато от близкия ъгъл връхлетя едно синьо комби, прескочи бордюра, устреми се по алеята за колите пред къщата й и със скърцане закова спирачки върху насипания чакъл. Шофьорската врата се отвори с трясък и от нея излетя млад мъж по бански гащета с обезумял от страх поглед.

— Докторе! Момиченцето ми… тя… ръката й… Господи, божичко, помогнете ни!

Лара хвърли градинарската си лопатка и изхвърча от цветната леха като бегач от стартовата линия. Хукна към колата, пътем смъквайки ръкавиците си, и отвори вратата от другата страна. Жената, която седеше там, беше още по-истерична от мъжа. В скута й имаше около тригодишно дете. Всичко беше потънало в кръв.

— Какво се е случило? — Лара се надвеси в колата и внимателно освободи детето от ръцете на жената. Кръвта бе яркочервена — явно от артериален пробив.

— Пътувахме към езерото — изхлипа мъжът. — Лети седеше отзад, беше си подала ръката през прозореца. Не предполагах, че съм толкова близо до ъгъла, когато завих. Телефонният стълб… о, боже, о, господи!

Ръката на детето бе почти отрязана. Ябълковидната раменна става грозно стърчеше навън. От разкъсаната артерия шуртеше кръв. Кожата й бе станала направо синя, дишането — повърхностно и учестено. Не реагираше.

— Дайте ми хавлиена кърпа.

Мъжът изтегли една от купчината върху задната седалка и я подаде на Лара. Тя я притисна към раната.

— Дръжте я там, докато се върна. — Майката кимна, макар че продължаваше да плаче. — Натискайте с все сила. — На бащата каза: — Разчистете колата отзад.

Спусна се към входа на клиниката. Докато събираше необходимите принадлежности за включване на система с глюкоза, позвъни на службата за авио-бърза помощ към болницата „Мъдър Франсес“ в Тайлър.

— Обажда се д-р Малори от Идън Пас. Нужен ми е хеликоптер. Пациентът е дете. Намира се в шоково състояние, има недостиг на кислород, значителна загуба на кръв, без реакции. Дясната му ръка е почти откъсната. Липсват признаци за мозъчни, гръбначни или шийни наранявания. Може да бъде превозвано.

— Бихте ли я откарали до окръжната писта за кацане в Дабърт?

— Да.

— И двата ни хеликоптера са на повикване. Ще ви пратим някой при първа възможност.

Лара окачи слушалката, грабна лекарското си куфарче и отново изтича навън. В пристъп на безумна паника бащата беше изпразнил багажника на колата. По алеята бяха нахвърляни спаднали плажни дюшеци и вътрешни гуми, кошница за пикник, шест бутилки с безалкохолни напитки, два термоса, хладилна чанта и едно вехто ватирано одеяло.

— Помогнете ми да я сложа отзад.

Лара и бащата на детето заедно го вдигнаха от скута на майката и го отнесоха към багажника. Лара се качи вътре и полека намести тялото на детето, докато бащата го оставяше върху тапицерията. Майката също се вмъкна и приклекна от другата страна на дъщеря си.

— Дайте ми одеялото. — Мъжът й го донесе и Лара покри с него детето, за да запази телесната му температура. — Карайте към окръжната писта. Надявам се, знаете къде се намира.

Той кимна.

— Там скоро ще дойде хеликоптер, за да я откара в Тайлър. — Той захлопна капака на багажника и изтича към шофьорското място. Две минути след пристигането им отново бяха на път.

С чевръсти движения Лара махна напоената с кръв хавлиена кърпа от рамото на момиченцето и я смени с малки стерилни марлени тампони 4×4. Напъха ги в раната, след това направи стегната превръзка на рамото с ластичен бинт. Кръвотечението можеше да бъде фатално, ако не бъде спряно.

После започна да търси вена по вътрешната част на ръката. Детето взе да повръща. Майката извика от отчаяние. Лара спокойно каза:

— Обърнете главата настрани, за да не се задави.

Майката изпълни заръката. Дихателната тръба на пациентката беше отпушена, но въпреки това дейността беше слаба, както и пулсът.

Бащата караше като луд, свиреше озверен с клаксона на всяка изпречила се на пътя кола, профучаваше през кръстовищата и ругаеше през сълзи. Майката ридаеше шумно и безутешно.

Лара я болеше за тях. Знаеше какво е да гледаш безпомощно как детето ти умира, удавено в кръв.

Неудовлетворена от намерената върху ръката на момиченцето вена, тя взе бързо решение да опита със срез. Измъкна крачето на детето изпод одеялото и под ужасения поглед на майката клъцна със скалпела малък отвор на глезена й. Напипа вената, боцна я и вкара тъничък катетър, през който включи системата за глюкоза. Пръстите й се движеха припряно, но сръчно, съши миниатюрния разрез и закрепи катетъра.

От нея се лееше пот и тя избърса с ръкав челото си.

— Слава богу — прошепна, когато видя, че са пристигнали на пистата.

— Къде е хеликоптерът? — изкрещя бащата.

— Натиснете клаксона.

От хангара с вълниста ламарина бързо излезе мъж в омазнен гащеризон с възпалени очи и отиде право при шофьора.

— Вие ли сте док Малори? — попита той.

Бащата посочи към купето. Механикът се наведе и се ококори, като зърна толкова много кръв.

— Док?

Лара отвори вратата отзад и слезе.

— Обадиха ли се от болницата „Мъдър Франсес“?

— Единият им „Чопър“ е отишъл до Лейк Палестайн да вземе някакъв мъж, получил сърдечен удар, а другият е на междущатската магистрала номер 20, където е станала тежка катастрофа.

— Уведомили ли са Медицинския център?

— Техният „Чопър“ също е на мястото на катастрофата. Явно има страхотно меле. Казаха, че ще гледат да пратят друг. Сега се мъчат да се свържат.

— Но тя няма време!

— О, боже, детенцето ми! — зави майката. — Ще умре, нали? О, боже!

Лара обърна очи към мъничкото телце и видя как животът в него гасне.

— Господ да ми е на помощ. — покри лицето си с ръце, ръкавиците й миришеха на прясна кръв. Това беше най-големият й кошмар. Да наблюдава как едно дете умира. Как му изтича кръвта. А тя не е в състояние да го предотврати.

— Докторе!

Бащата на детето я сграбчи за ръката и я разтърси.

— Ами сега? Трябва да сторите нещо! Детенцето ни умира!

Знаеше го съвсем ясно. Знаеше също, че сама не може да се справи с такъв тежък случай. Можеше временно да задържи положението, но момиченцето почти със сигурност щеше да загуби ръката си, ако не и живота си, ако не получи необходимото спешно лечение. Малката окръжна болница не беше оборудвана да се заеме с такава сериозна травма. С дълбока порезна рана, да, със счупена лъчева кост, също, но не и с това. Напразно биха прахосвали време да я карат там.

Тя се нахвърли към слисания механик.

— Не можете ли вие да ни качите? Въпросът е на живот и смърт.

— Ама аз само ги човъркам. Не умея да летя. Но тук има един пилот, който може би ще ви помогне.

— Къде е?

— Ей там. — Той посочи с палец към хангара. — Ама и той не е съвсем наред.

— Има ли самолет подръка? Още по-добре, хеликоптер?

— Оня състезател по голф, дето се пенсионира наскоро, де? Той държи хеликоптер, „Чопърче“. Адски готино. Веднъж-дваж седмично ходи до Далас да играе. Арабия е. Няма да има нищо против да го вземете, щом сте на зор.

— По-бързо, по-бързо! — примоли се майката.

— Този пилот може ли да управлява хеликоптер? — попита Лара механика.

— Да, ама нали ви казах, не е…

— Дръжте банката с глюкозата нависоко — нареди на майката. — Следете дишането й — заръча на бащата. Поемаше риск, като оставяше пациентката си, но не вярваше, че бъбривият механик ще успее да обясни колко неотложен е случаят.

Хукна покрай него и тичешком нахълта в хангара. Вътре стояха разглобени няколко самолета. Не се виждаше жива душа.

— Ало? Ало?

Влезе през една врата вляво и се озова в тясна, задушна стаичка. В ъгъла имаше походно легло. Върху него, изтегнат по гръб, спеше мъж и звучно похъркваше.

Беше Кий Такет.