Сандра Браун
Пламъци (2)

ГЛАВА ВТОРА

Както всяка друга сутрин Джейнълин Такет стана от своето самотно легло в мига, в който звънна будилникът. Крановете на ваната свиреха, а тръбите за топлата вода шумно пукаха зад стените на къщата, но тези звуци бяха толкова обичайни, че тя дори не ги забелязваше.

Джейнълин бе прекарала цели трийсет и три години в нея и не можеше да си представи да живее другаде, камо ли да си го помисли. Баща й я беше построил за невестата си преди повече от четири десетилетия и макар че бе ремонтирана и модернизирана неколкократно в течение на времето, стените и издрасканите дъсчени подове още носеха неизличими белези, оставени от Джейнълин и братята й. Тези кусури само й придаваха допълнително очарование, подобно на веселите бръчици около устата на често смееща се жена.

Кларк и Кий бяха гледали на къщата просто като на бивак. Но Джейнълин я смяташе за неразривен член на семейството, толкова съществена част от биографията й, колкото и нейните родители. Тя я бе изследвала с любовна страст стотици пъти и най-подробно бе изучила всяко нейно кътче от мазето до тавана, познаваше я като собственото си тяло. Дори по-добре. Никога не се занимаваше с разсъждения за тялото си или пък за своята личност, нито за миг не се замисляше за живота си и не си задаваше въпроса дали е щастлива. Просто приемаше нещата такива, каквито са.

След душа се облече за работа — пола с цвят каки и семпла памучна блуза. Чорапите й бяха съвсем обикновени; кафявите й кожени обувки бяха създадени за удобство, а не за мода. Практично върза тъмната си коса на опашка. Единственото бижу, което носеше, бе непретенциозният ръчен часовник, почти не употребяваше грим. Мацваше малко руж на бузите, слагаше капчица аркансил на върха на миглите, леко подчертаваше устните си с розов гланц и бе готова да посрещне деня.

Слънцето вече изгряваше, когато слезе по сумрачните стълби, прекоси коридора на първия етаж и се озова в кухнята, където запали лампите над главата си, изпълвайки всяко ъгълче с ярка като в операционна, синкава светлина. Джейнълин мразеше студеното й сияние, защото придаваше неуютен вид на иначе традиционната кухня.

Но Джоди я харесваше тъкмо такава.

Машинално включи кафето. Строго се придържаше към този сутрешен график, откакто бяха освободили последната икономка, постоянно пребиваваща у тях. Когато бе станала на петнайсет години, Джейнълин бе заявила, че повече няма нужда от бавачка, че може сама да се стяга за училище и дори да се грижи за закуската на майка си.

Мейдейл, настоящата им икономка, идваше само за по пет часа дневно. Тя се занимаваше с по-грубото чистене, прането и приготвянето на вечерята. Ала за по-целесъобразно, Джейнълин въртеше домакинството, плюс задълженията й в компанията „Такет Ойл & Газ“.

Надникна в хладилника да провери дали има готова кана с портокалов сок и наля гъста сметана в каничката за мляко. Джоди не биваше да пие кафето си със сметана, заради високата масленост, но тя настояваше. Джоди винаги правеше каквото си поиска.

Докато кафеварката църцореше и свистеше, Джейнълин напълни една лейка с дестилирана вода и отиде на покритата задна веранда да полее папратите и бегониите си.

Тогава зърна пикапа. Отпърво не го позна, но той бе паркиран така, сякаш там му беше мястото — досами задната врата. Точно там Кий винаги бе…

Тя се изви рязко, едва не разля водата в лейката, после я остави на плота. Втурна се от кухнята по коридора, сграбчи колоната под перилата, завъртя се като хлапе около нея и хукна нагоре по стълбите. Щом стигна до втория етаж, спусна се към последната спалня вдясно и без да чука, нахълта вътре.

— Кий!

— А? Какво?

Той прокара пръсти през тъмната си разрошена коса и се надигна от възглавницата. Премигна няколко пъти, докато прогледне, после изстена, хвана се за хълбока и отново се строполи в леглото.

— Господи! Не се промъквай така. Веднъж един бедуин направи същото и аз едва не го изкормих, преди да разбера, че е от малцината добронамерени местни.

Без да обръща внимание на смъмрянето му. Джейнълин буйно се хвърли върху гърдите на брат си.

— Кий! Ти си тук! Кога пристигна? Защо си се вмъкнал, без да ни се обадиш? О, най-после си у дома. Благодаря ти, благодаря ти, благодаря, че си дойде. — Тя го стисна за врата и обсипа челото и бузите му с целувки.

— Добре де, добре, разбрах. Радваш се да ме видиш. — Взе да мърмори недоволно и се опита да отблъсне целувките й, но като приседна в леглото, вече се усмихваше. — Здрасти, сестричке. — Заразглежда я с кръвясалите си очи. — Чакай сега да проверим. Нямаш бели коси. Всичките ти зъби са на мястото си. Качила си само два-три килограма. Общо взето хващаш око.

— Не съм качила нито грам, ако искаш да знаеш. Същата съм си, както преди. За съжаление. — И без излишна скромност добави: — Вие с Кларк бяхте красавците в семейството, забрави ли? Аз съм Елка-грознавелка. Сиреч Джейнълин.

— Защо искаш веднага да ме ядосаш? — попита той. — Защо изтърси това?

— Защото е истина. — Тя леко сви рамене, сякаш беше почти без значение. — Дай да не си хабим напразно думите за мене. Искам да знам ти как си. Кога и откъде пристигна?

— Получих съобщението ти чрез оня лондонски номер, който ти бях дал — рече и с все сила се прозина. — Свари ме в Саудитска Арабия. Пътувам от три или четири дни. Трудно е да се определи точно, когато човек преминава през толкова часови пояси. Вчера кацнах в Хюстън и оставих самолета на компанията. В Идън Пас пристигнах по някое време снощи.

— Защо не ни събуди? Чий е този пикап? Колко време ще можеш да останеш?

Той приглади с пръсти косата си и трепна, сякаш всяка частичка от тялото го болеше.

— Дай по-кротко с питанките, моля те. Не ви събудих, защото беше късно и нямаше смисъл. Взех пикала назаем от едно приятелче в Хюстън, който трябва да докара някакъв самолет в Лонгвю след ден-два. Тогава ще си го вземе и ще се прибере с него. А… какъв беше последният въпрос?

— Колко време ще можеш да останеш? — Тя скръсти ръце под брадичката си и заприлича на малко момиченце, което се кани да си прочете молитвата преди лягане. — Само не казвай „няколко дни“. Нито пък „седмица“. Кажи, че ще останеш за дълго.

Той посегна към скръстените й ръце и ги стисна.

— Договорът ми с онова петролно предприятие в Саудитска Арабия и бездруго изтичаше. В момента нямам нищо предвид. Засега ще зарежем въпроса със заминаването да виси. Ще поживеем и ще видим как ще тръгне, става ли?

— Става. Благодаря ти, Кий. — В ясните й сини очи блеснаха сълзи. Тази отличителна семейна черта не я беше подминала. — Никак не исках да те тревожа с положението тук, но…

— Нищо не ми костваше.

— Напротив, така ми тежеше. Нямаше да те потърся, ако не бях убедена, че би могъл да… оправиш нещата с присъствието си.

— Какво става, Джейнълин?

— Касае се за мама. Тя е болна, Кий.

— Кръвното й пак ли взе да скача нагоре?

— По-лошо. — Джейнълин закърши ръце. — Започна да получава празноти в паметта. Засега кратки. Отначало дори не ги забелязвах. Но Мейдейл разказа как мама няколко пъти не можела да намери разни вещи и я обвинявала, че тя ги е забутала. Често, както си говорим, подхваща някоя тема, която вече сме обсъждали.

— Годинките й напредват, Джейнълин. Това са сигурно просто ранни признаци на остаряване.

— Може и така да е, но не ми се вярва. Според мен е доста по-сериозно, защото има дни, когато явно не се чувства добре, колкото и да се мъчи да го скрие.

— Какво казва докторът?

— Не иска да иде на лекар — възкликна в пристъп на безсилие тя. — Доктор Патън й предписа лекарство за регулиране на кръвното, но преди повече от година. Кара насила аптекаря да й го дава срещу старата рецепта и твърди, че й било достатъчно. Не ме слуша, като й говоря, че трябва да се прегледа при друг лекар.

Той се усмихна кисело.

— Съвсем в стила на Джоди. Знае повече от всички за всичко.

— Моля те, Кий, не я кори, помогни й, помогни и на мен.

Той улови нежно брадичката й и каза:

— Прекалено дълго си носила цялото бреме на плещите си. Време е да те сменя. — Сви устни. — Ако мога.

— Ще можеш. Този път нещата между вас с мама ще бъдат различни.

Той скептично изсумтя, отметна чаршафа и спусна краката си на пода.

— Подай ми дънките, моля те.

Джейнълин тъкмо понечи да се обърне и да вземе дънките, захвърлени на креслото, когато забеляза превръзката около кръста му.

— Какво е станало с теб? — възкликна тя. — Ама виж си глезена!

Той невъзмутимо разгледа подутия си глезен.

— Е, завръщането ми не мина твърде гладко.

— Как пострада? Сериозно ли е?

— Не. Дънките, моля.

Седнал в крайчеца на леглото, протегна ръка. Джейнълин позна по здраво стиснатите, брадясали, челюсти на брат си, че няма да отстъпи и му подаде панталоните, после коленичи, за да му помогне да промуши босите си крака през крачолите.

— Глезенът ти се е надул двойно — прошепна загрижено тя. — Можеш ли да стъпваш на него?

— Докторът ми ме посъветва да го пазя — отвърна сухо той. — подай ми ръка.

Тя му помогна да стане, той се отпусна с цялата тежест на левия крак и опъна дънките нагоре по краката и бедрата си. Като закопчаваше дюкяна си, й хвърли палава усмивка, съсипала маса неопетнени репутации.

Джейнълин дори не можеше да гадае колко жени са били омайвани от братята й, особено от Кий. Винаги си бе представяла, че ще бъде заобиколена с цял куп племенници и племеннички, които да глези, но това си бе останало само мечта. Кий обичаше жените, от всякакъв сорт. Не виждаше никакви признаци скоро да се задоми.

— Бива те да обуваш панталони — подразни я той. — Сигурно си се научила, докато си помагала на някой мъж да ги свали, а? — добави.

— Престани!

— Кажи де?

— Не! — Тя почувства, че се изчервява. Кий винаги успяваше да я накара да си пусне боята.

— Защо не?

— Защото не искам, затова — отвърна му важно. — Освен това никой още не е бил запленен от зашеметяващото ми лице и фигура.

— И двете са съвсем наред — възрази уверено той.

— Но не може да се каже, че са зашеметяващи.

— Не, защото си си набила в главата, че си Елка-Грознавелка и се обличаш досущ като нея. Толкова си… — той махна презрително с ръка към строгата й блуза. — префърцунена.

— Префърцунена?

— Ами да. Трябва да се поразхвърляш. Да се разголиш. Разгърдиш. Да се поразпуснеш, сестричке.

Тя се престори на ужасена.

— Като стара мома се наскърбявам от такива пустословия.

— Стара мома! Кой по дяволите?! Слушай какво, Джейнълин. — Той насочи показалец към носа й. — Ти не си стара.

— Е, не съм и в първа младост.

— Ти си с две години по-млада от мен. Значи си на трийсет и четири.

— Не съвсем.

— Добре де, на трийсет и три. Още не си престаряла, по дяволите, в наше време мацките чакат да станат на четирийсет, за да имат деца.

— Тия, които го правят, едва ли ще се зарадват, ако чуят, че ги наричаш „мацки“.

— Знаеш какво имам предвид — настояваше той. — Та ти още не си достигнала сексуалния си връх.

— Кий, моля те.

— И единствената причина да си девствена, ако още си…

— Още съм.

— Толкова по-зле… Това е, защото се затваряш и страниш от всеки мъж, който си науми да ти смъкне гащите.

Джейнълин, стъписана от грубостта му, го загледа онемяла. Тя работеше с мъже по осем часа на ден, пет дена седмично, а понякога и през уикендите. По правило езикът им бе цветист и образен, но когато мис Джейнълин се окажеше наблизо, веднага го озаптяваха, подчинените й подбираха думите си, щом се обръщаха към нея.

Естествено, Джоди би застреляла всеки мъж, без окото й да мигне, ако си позволи да се държи просташки в нейно присъствие или в присъствието на дъщеря й. Колкото и да е странно, речникът на самата Джоди изобилстваше от псувни и ругатни, ирония, която изглежда й убягваше.

Способността й да издига невидими прегради срещу всякакво невъздържано и безцеремонно поведение, не радваше Джейнълин. Всъщност дори смяташе тази своя черта за недостатък. Тя я отделяше от другите и доказваше, че не е в състояние да привлече никой мъж, даже за приятел. Не можеше да бъде и една от момчетата, макар че бе израснала в съперничество с двама по-големи братя.

Беше не толкова обидена от соления език на Кий, колкото слисана. Донякъде го приемаше за комплимент. Кий обаче нямаше как да знае.

— О, по дяволите! — измърмори разкаяно той и я погали по бузата. — Извинявай. Не исках да кажа това. Просто си прекалено сурова със себе си. Отпусни се, за бога. Забавлявай се. Вземи си една година отпуска и иди в Европа. Разлудувай се. Вдигни шумотевица. Забъркай някой скандал. Разшири кръгозора си. Животът е твърде кратък, за да го вземаш толкова на сериозно. Той те подминава.

Тя се усмихна, стисна ръката му и я целуна.

— Извинението се приема. Знам, че не си искал да ме засегнеш или обидиш. Но ти грешиш, Кий. Животът не ме подминава. Животът ми е тук и аз съм доволна от него. Толкова работа имам, че едва ли бих могла да намеря време за странични занимания, било то любов или нещо друго. Признавам, че животът ми не е така вълнуващ като твоя, но на мен си ми харесва такъв. Ти си падаш по пътешествията. Аз съм домошарче и хич не ме бива за лудории, шумотевици и скандали. — Постави ръка на рамото му. — Не желая да спорим още от първия ти ден у дома, след като Кларк… — Нямаше сили да довърши изречението. Пусна рамото му. — Да слезем долу. Сигурно кафето вече е готово.

— Добре. Бих изпил някоя и друга чашка, преди да се изправя пред старата. Тя кога става обикновено?

— Старата е станала вече.

На прага стоеше майка им. Джоди Такет.

 

 

Буи Кейто се събуди, когато някой го смушка грубо в ребрата с върха на ботуша си.

— Ей, ти, ставай!

Буи отвори очи и се претърколи по гръб. Трябваше да минат няколко секунди, докато си спомни, че спи в склада на „Палмата“, най-шумното, просташко и мърляво заведение от цяла редица подобни шумни, просташки и мърляви кръчми, разположени покрай двете платна на шосето в покрайнините на Идън Пас.

Като отскоро назначен пазач, Буи вършеше по-голямата част от работата си след два през нощта, когато затваряха заведението, и то в по-спокойните вечери. В добавка към жалката заплата, която получаваше, собственикът му беше разрешил да спи в склада на пода в спален чувал.

— К’во има? — попита сънено. Изпитваше чувството, че не е спал повече от два-три часа.

— Стани. — Пак го смушкаха с ботуша в ребрата, този път с най-добри намерения. Първият му подтик бе да сграбчи нахалния ботуш и да го лашне встрани, за да събори притежателя му и да го пльосне по задник.

Но Буи бе прекарал последните три години в щатския пандиз, затова че веднъж бе отстъпил под напора на чувствата си и сега хич не му се щеше да лежи там още три.

Без да спори или възразява, той приседна и разтърси замаяната си глава. Присви очи срещу слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, и различи два мъжки силуета, надвесени над него.

— Съжалявам, Буи. — Обади се Хап Холистър, собственик на „Палмата“. — Казах на Гюс, че цяла вечер не си мърдал оттук и че от седем часа снощи никъде не си ходил, но той рече, че и бездруго трябвало да те провери, нали си бивш затворник. Те с шерифа поразпитаха тоя-оня, ама според тях в момента ти си бил единственото подозрително лице в града.

— Да не вярваш — промърмори Буи и бавно се изправи. — Няма нищо, Хап. — Хвърли мрачна усмивка на новия си работодател и се обърна с лице към плешивия, плещест и разплут помощник-шериф. — Какво е станало?

— Какво е станало ли — повтори троснато помощник-шерифът, — госпожа Дарси Уинстън едва не е била изнасилена и убита в собственото си легло снощи. Това е станало. — И той описа подробно неуспелия опит за влизане с взлом.

— Страшно съжалявам да го чуя. — Буи гледаше ту към униформения полицай, ту към Хап, но те продължаваха да го зяпат безмълвно. С рязък, недоумяващ жест сви рамене. — Коя е госпожа Дарси Уинстън?

— Като че не знаеш — подхвърли подигравателно помощник-шерифът.

— Не знам.

— Ти… ти разговаря с нея снощи, Буи — каза извинително Хап. — Тя беше тук по време на твоето дежурство. Червенокоса, с големи цици, беше обута в ония лилави, опнати по краката, гащи. Накичена с бижута.

— А! — Не си спомняше за бижутата, но циците представляваха незабравима гледка и той беше убеден, че самата госпожа Дарси Уинстън е наясно с това. Гаврътваше коктейлите като лимонада и се сваляше на всеки мъж в заведението, включително и на него, последния метач.

— Говорих с нея — рече на полицая — ама не сме се питали на кой как му викат.

— Тя бъбреше с куп народ, Гюс — намеси се Хап.

— Но само тоя е киснал в пандиза. Само тоя е пуснат условно.

Буи пристъпи от крак на крак и заповяда на стегнатите си мускули да се отпуснат. Дявол да го вземе, инстинктивно усещаше, че зад всеки ъгъл го дебнат неприятности, готови да го връхлетят с пълна сила и да го премажат. Дано успее да им избяга, макар че шансовете не изглеждаха добри.

Тоя двеста и петдесетфунтов помощник-шериф беше гадняр. Буи им бе сърбал попарата на доста такива като него и веднага ги надушваше. Срещаха се най-различни — яки и мускулести, дребни и жилави. Боят и силата не бяха от значение. Общият им знаменател бе подлярското пламъче, дето святкаше в очите им.

Буи го бе открил за първи път у доведения си баща, скоро след като отчаяната му, овдовяла майка се бе омъжила за гадното пиянде, дето най-безнаказано го налагаше, по-късно го разпозна в учителя по физкултура на долните класове в гимназията, който ежедневно и целенасочено подлагаше на унижения децата, лишени от спортни заложби.

Щом започна да се опъва на пастрока-побойник и да защитава горките деца от оня насилник, неприятностите заваляха, докато накрая се озова в окръжния пандиз като малолетен престъпник. Не се поучи от грешките си и след години стигна чак до щатския затвор.

Но този път нямаше да се поддаде. Не познаваше Дарси Уинстън и въобще не го интересуваше, че е била нападната. Каза си, че ако си трае, всичко ще бъде наред.

— През цялото време бях тук, в „Палмата“, както рече Хап.

Полицаят го измери с поглед отдолу-нагоре и отгоре-надолу.

— Съблечи се.

— Моля?

— Да не си глух? Съблечи се. Гол.

— Гюс — обади се разтревожен Хап. — Сигурен ли си, че се налага? Момчето тук…

— Разкарай се, Хап — сопна му се полицаят. — Остави ме да си върша работата, ясно? Госпожа Уинстън е стреляла по натрапника. Знаем, че го е уцелила, защото по балконския парапет и около басейна беше оклепано с кръв. Оставил е диря, докато е бягал през храстите. — Той подръпна кобура, на пистолета си, който беше хлътнал в дълбоката чупка под провисналото му шкембе. — Дай да видим дали нямаш нейде рана от куршум. Смъквай си дрехите, пандизчийо.

Буи кипна.

— Еби си майката.

Лицето на полицая почервеня като билярдна топка. Свинските му очички почти потънаха сред пламналите гънчици лой.

Сега вече щеше да му излезе през носа.

Помощник-шерифът изгрухтя и се спусна към Буи. Буи се отмести, полицаят се засили разярен, но Буи пак успя да се изплъзне. Хап Холистър се вклини помежду им.

— Ей, вие двамата! Не ща никакви бели тук. Бас ловя, че и вие не щете.

— Ще му строша кокалите на тоя въшлив педераст.

— Не, няма, Гюс. — Гюс напираше да се измъкне от ръцете на Хап, които го държаха, но Хап стотици пъти бе разтървавал свадливи пияници, пък и не беше дребен мъж. Можеше да се справи с помощник-шерифа. — Шерифът Бакстър ще ти съдере задника, ако те пипне да се гавриш със заподозрян.

— Аз не съм заподозрян! — извика Буи.

Продължавайки да стиска Гюс, Хап метна кръвнишки поглед на Буи над тлъстото рамо на полицая.

— Не си изтървавай така езика, бе момче. Тъпо е. А сега се извини.

— Да има да взема!

— Извини се! — изрева Хап. — Не ме карай да съжалявам, че се застъпих за теб.

Хап и Буи си размениха предизвикателни погледи, докато помощник-шерифът беснееше. Буи премисли. Остане ли без работа, не му мърда неговият наблюдаващ инспектор да го подгони. Бачкането може да е нищо и никакво, направо скапано, ама нали се плаща и доказва желанието му да се впише отново в обществото.

Ще пукне, ама няма да се върне в Хънтсвил. Дори ако се наложи да целува задника на всеки тъпанар с бичи врат и със значка на ризата, пак няма да се върне в затвора.

— Вземам си думите назад. — За по-убедително разкопча ризата и показа гърдите и гърба си на помощник-шерифа.

— Никакви следи от куршуми. Цялата вечер бях тук.

— Пък и вероятно ще се намерят поне трийсетина свидетели, дето ще го потвърдят, Гюс — обади се Хап. — Някой друг се е опитал да нахълта в спалнята на госпожа Дарси Уинстън снощи. Не е бил Буи.

На Гюс хич не му се щеше да отстъпи, макар да бе очевидно, че е сбъркал.

— Странна работа, щом тоя бивш пандизчия довтаса в града, веднага се получи съобщение за сериозно престъпление, първото от не знам си кога.

— Съвпадение — каза Хап.

— Сигурно — измърмори помощник-шерифът, въпреки че още стоеше вторачен подозрително в Буи.

Хап отклони вниманието му с една местна клюка.

— Между другото, познай кой още кацна снощи в града. Кий Такет.

— Без майтап?

Ходът на Хап излезе сполучлив, полицаят заряза служебната стойка и се подпря с лакът на един рафт, забравяйки в момента за Буи и за целта на посещението си в кръчмето. Буи само искаше да се пъхне пак в спалния чувал и да подремне. Прозина се. Помощник-шерифът попита:

— Как изглежда приятелчето Кий? Надебелял ли е вече?

Той се засмя и гальовно потупа шкембето си.

— По дяволите, не! Не е мръднал с нито грам от последната година в колежа, когато закара отбора чак на щатските състезания. Висок, тъмнокос и адски готин. Сините му очи все тъй режат, нищо не може да им се опре. И все същият акъллия си е, както едно време. Не е стъпвал в града от погребението на брат си.

Буи наостри уши. Спомняше си мъжа, за когото говореха. Такет бе от хората, които правят силно впечатление — и на мъже, и на жени, без разлика. Мъжете искаха да бъдат като него. Жените — да бъдат с него. Още не беше седнал на бара и госпожа Как-й-беше-името с червената коса и големите цици се настани до него, повече от половин час си гукаха най-приятелски. Такет си тръгна няколко минути, след като тя се изниза.

Любопитно съвпадение? Буи се присмя вътрешно. Не вярваше в съвпадения. Но по-скоро би дал да му отрежат езика и да го хвърлят на койотите, отколкото да каже на помощник-шерифа какво е видял.

— Смъртта на Кларк беше тежък удар за клетата Джоди — забеляза Гюс.

— Така е.

— Не е същата, откак момчето умря.

— Отгоре на всичко оная докторка цъфна в града и духовете пак се разбуниха.

Помощник-шерифът зяпаше втренчено пред себе си няколко секунди, клатейки тъжно глава.

— За какво й е притрябвало да идва в Идън Пас след случая между нея и Кларк Такет? Казвам ти, Хап, хората в днешно време не струват пукната пара. Хич не им пука за чувствата на другите, гледат само себе си.

— Прав си, Гюс. — Хап въздъхна и потупа полицая по рамото. — Кат’ ти свърши дежурството, мини да те черпя една бира. — Буи остана поразен от хитростта на Хап, който поведе помощник-шерифа вън от склада, през пустия салон, разсъждавайки пътем за тъжното състояние на нещата в света.

Буи се изтегна върху спалния чувал, подложи ръце под главата си и заби поглед в тавана. Голите греди бяха покрити с гъста плетеница от паяжини. Пред очите му един паяк усърдно нижеше нова.

Хап моментално се върна. Седна върху кашон с джин „Бифийтър“, запали цигара и предложи една на Буи, който я прие и наклони глава към огънчето на Хап. Запушиха в дружеско мълчание. Накрая Хап се обади:

— Май трябва да си търсиш друга работа.

Буи се надигна на лакът. Не се изненада, но и не смяташе да приеме новината легнал — в буквалния смисъл.

— Уволняваш ли ме, Хап?

— Не веднага, не.

— Нямам нищо общо с тая мръсница.

— Знам.

— Тогава защо трябва да обирам пешкира? Коя е тя все пак? Като ви слуша човек как говорехте за нея, ще си рече, че е Савската царица.

Хап се изкиска.

— За мъжа си е. Фъргъс Уинстън е председател на училищното настоятелство. Държи мотел в другия край на града и печели добри пари от него, по-стар е от Дарси поне с двайсет години. Грозен е като жаба, а и няма много акъл. Хората викат, че го е взела заради парите. Кой знае? — Той сви дълбокомислено рамене.

— Само знам, че щом успее да чупи Фъргъс някъде, Дарси моментално цъфва тук да забърше нещо. Готино парче — добави без злоба. — Веднъж-дваж и аз съм я пробвал. Едно време де, като бяхме хлапета. — Насочи горящия край на цигарата си към Буи. — Ако снощи някой крадец наистина е влизал в спалнята й, по-скоро би го застреляла, че не я е изнасилил.

Буи се засмя с него, но веселостта му бързо се изпари.

— Защо ме пъдиш, Хап?

— За твое собствено добро.

— Моят наблюдаващ инспектор каза, че щом аз лично не сервирам алкохол…

— Не е заради това. Вършиш си работата, за която те взех. — Загледа Буи с уморени от живота очи. — Заведението ми е що-годе почтено, но маса отрепки прекрачват прага всяка вечер. Може да се случи какво ли не и понякога наистина стават поразии, послушай съвета ми и си намери такова място, дето е по-малко вероятно да се забъркаш в някоя каша. Разбираш ли?

Буи разбираше. Нали това бе историята на живота му. Неприятностите се лепяха по него, каквото и да правеше, и беше съвсем естествено такъв честен, трудолюбив човечец като Хап Холистър да не иска да си навлича беля на главата, като го взима на работа в бара. Примирено каза:

— Никой не се е изтрепал да предлага бачкане на бивш затворник. Би ли ми дал няколко дни отсрочка?

Хап кимна.

— Можеш да нощуваш тук, докато си намериш друго местенце, ползвай камионетката ми, ако ти дотрябва — Хап премести цигарата в ъгълчето на устата си и се изправи. — Е, хайде, че имам да уреждам сума ти сметки. Не бързай да се надигаш. Не успя да си дремнеш.

 

Останал сам, Буи отново си легна, но беше наясно, че се е простил със съня. Още от самото начало предчувстваше, че няма да се задържи дълго в „Палмата“, но нали работата му осигуряваше подслон. Смяташе — или по-скоро се надяваше, че ще му бъде временно убежище, нещо като междинна спирка между затвора и живота отвън. Но не би. Благодарение на някаква мадама, която дори не познаваше, и на някакво копеле, извършило нападение с взлом, трябваше да започне пак от нулата.

Където тъпчеше цял живот.