Сандра Браун
Пламъци (18)

ГЛАВА ОСЕМНАЙСЕТА

— Тук ли е?

Жълтият линкълн беше паркиран отвън до хангара.

— Не, док, няма го — отвърна Болки с горещото желание да й услужи. — Но трябва да се появи по някое време довечера. Освен ако не му текне да преспи в Тексаркана. С Кий човек никогаж не знае.

— Ще преча ли, ако поостана?

— Никак. Ама може да е напразно.

— Ще чакам.

Той поклати глава в знак, че хората за него са неразгадаеми същества. Много по-лесно му беше да вниква в моторите и в причините, дето ги карат да вървят. Мърморейки си под носа, механикът се затътри обратно в хангара към разглобения самолет, който бърникаше при идването на Лара.

Тя предпочете да стои отвън, където не бе толкова задушно. След половин час видя мигащите светлини на приближаващия самолет и чу бръмченето на двигателя му. Небето беше ясно, наситено синьо на източния хоризонт, бледолилаво точно над главата й и пурпурно, преливащо в златисто, на запад. Веднъж Кий се беше опитал да й обясни усещането за покой, което извлича от летенето. В нощи като тази почти разбираше тайнствената му връзка с небето.

Извърши безупречно кацане и насочи двумоторния „Бийчкрафт“ към хангара. Тя стоеше на пистата, когато той слезе от пилотската кабинка. Моментално я забеляза, но по лицето му не се изписа ни изненада, ни радост, ни разочарование, ни гняв, нищо, и тя не можа да отгатне настроението му.

Изпъна колене, разкърши гръб и бавно тръгна към нея.

— В Хаваите посрещне ли те хубаво момиче, значи ще ти се отвори парашутът. — Усмихна се и зъбите му се бялнаха в припадащия здрач. — Чат ли сте?

— Да — рече сухо Лара.

— Не се учудвам, такава схватлива жена като вас.

Тя тръгна в крак с него, когато се запъти към широкия вход на хангара.

— Сега какво ще правите? Искам да кажа, като кацнете и задълженията ви приключат.

— Ще предам ключовете на Болки и ще си вървя.

— Само това?

— Първо ще си взема парите.

— Кого возихте днес?

— Един собственик на скотовъдна ферма и главният му надзирател от Арканзас дойдоха да гледат някакъв бик. Взех ги от Тексаркана сутринта. През по-голямата част от деня се пазариха за цената на добичето със собственика, който се казва Андерсън и държи огромно ранчо тук наблизо. Самолетът е негов. Той ме нае да ги разкарвам насам-натам.

— Много хубав самолет — каза тя и погледна към него.

— Струва почти деветдесет и пет бона. „Куин Еър“.

— Звучи като вид матрак.

— Наистина, а? — Той се ухили и влезе в хангара. — Ей, Болки! — Механикът се обърна и Кий му хвърли ключовете от самолета.

— Някакви проблеми?

— Вървя идеално. Къде са ми парите?

Болки си избърса ръцете в един парцал и отиде в стаичката, където Лара бе заварила Кий да спи онази сутрин след произшествието с Лети Ленард. Той свърна към бюрото в ъгъла срещу походното легло и запали една настолна лампа с подвижна горна част. Извади от чекмеджето обикновен бял плик и го подаде на Кий.

— Благодаря.

— Няма защо.

Болки ги остави. Кий отвори плика и преброи банкнотите, после го мушна в джобчето на ризата си.

— В брой ли ви плащат? — попита Лара.

— Ъхъ.

— Без фактура? Без никакъв документ?

— Договорката ми с клиента е устна. Защо трябва да ангажирам и други?

— Като финансовите органи, например?

— Плащам си данъците.

— Хм. Ами Федералната авиационна администрация?

— Купища формалности за всяко полетче. Кому е нужно?

— Не трябва ли да искате разрешение за полета или нещо подобно?

— До хиляда и двеста фута височина въздушното пространство е свободно. Важи правилото „отваряй си очите и гледай да не се блъснеш“.

— Винаги ли се придържате до този таван? — Умори се да дрънка празни приказки.

— Да не би да се интересувате от уроци по летене, док? Имам разрешително за инструктор и за нула време мога да ви кача. Взимам скъпо, но ме бива.

— Не се интересувам от уроци по летене.

— Случайно ли се мяркахте насам?

— Не, дойдох да говоря с вас.

— Слушам ви. — Той си взе една бира от хладилника, подпря се с лакът върху допотопния прибор, наклони глава назад и жадно отпи.

— Става дума за една работа.

Дръпна кутията от устата си и я погледна с любопитство.

— Уроците по летене отпаднаха, не допускам да се касае пак за спешен полет до болницата.

— Не.

Той я наблюдаваше мълчаливо още няколко секунди, после протегна бирата към нея и попита:

— Вие не щете ли?

— Не, благодаря.

Отново надигна кутията.

— Е? Умирам от любопитство.

— Искам да ме откарате до Монтесангре.

Той спокойно допи бирата си и метна празната кутия в кошчето за боклук с точен кос удар. Седна на въртящия се стол, облегна се назад и вдигна краката си в единия ъгъл на бюрото, като отмести лампата с тока на ботуша си.

Лара остана права. Нямаше къде да седне, освен на леглото. Той не й предложи, а дори да го беше сторил, тя не би приела.

— Неведнъж повдигахте този въпрос и аз ви казах не. Да не би да не чувате добре?

— Не се шегувам.

— О, значи не се шегувате — подхвърли той иронично. — Извинете ме. Хмм. Добре. Как мислите да скочите, с парашут ли?

Тя скръсти ръце под гърдите си.

— Разбира се, че не.

— Едва ли предлагате кацане на монтесангренска земя. Щото ако това имате предвид, трябва да сте откачила напълно.

— Говоря сериозно.

— Аз също, док. Как сте с испанския? Май е нужно да си го поопресните. Известно ли ви е какво означава Монтесангре в превод?

— Да. „Планина от кръв“. Знам от непосредствен опит, че преводът буквално се покрива с действителността. Почувствах как кръвта на дъщеря ми изтича топла и влажна по ръцете ми.

Той свали рязко краката си на пода и изправи стола.

— Тогава защо, по дяволите, настоявате да се върнете там?

— Знаете защо. От години се измъчвам от тази мисъл, още от мига, когато се опомних в болницата в Маями. Не мога да проникна в страната по обичайните канали. Те са затворени.

— Значи гледате на мен като на необичаен канал.

— Образно казано.

— Образно казано, там избиват на поразия всичко живо.

— Пределно ми е ясно.

— И въпреки това искате да отидете?

— Длъжна съм.

— Но аз не съм.

— Не, не сте. Просто мислех, че ще го приемете като вид приключение.

— Не сте познали. Може да съм всичко друго, но не и глупак. Щом сте си навили на пръста да вървите, вървете, нека ви надупчат задника, ваша си работа, но моят си ми е скъп, тъй че ме зачеркнете от плановете си.

— Изслушайте ме, Кий.

— Хич не ме интересува.

— Дължите ми го.

— Вече ви казах. Не можете да ме убедите.

— Сигурно ще ви е приятно да научите, че от онази сутрин, когато майка ви получи удар, в клиниката ми не е стъпил нито един пациент. Джоди отблъсна опитите ми да й помогна. А вие най-безцеремонно ме отритнахте пред цялата тълпа.

— Нямах време да бъда вежлив. Майка ми умираше.

— Точно така. И когато се разчу, че Такетови биха предпочели смъртта пред моята лекарска помощ, и малкото пациенти, които бях успяла да привлека, се изпариха яко дим. Всичките ми къртовски усилия, полагани месеци наред, отидоха на вятъра. Спечеленото с толкова мъка доверие рухна след няколко груби думи. Оттогава преливам от пусто в празно.

— Направо ме трогнахте.

Тя си пое дълбоко дъх, за да не избухне.

— Пожелах да изнеса серия от сексуално възпитателни беседи в училището. От изключителна важност са и биха принесли неимоверна полза на младежите от града.

— Да, четох за това във вестника.

— Но не сте прочели, че Джоди подкупи настоятелите, за да отхвърлят предложението ми.

— Бива ви да разбунвате духовете, две мнения няма.

— В сравнение с майка ви, аз съм само любителка. След като тя ме срази, последните трохи на уважение към мен, пък ги опустоши любовницата ви Дарси.

— Знаете ли, чувал съм за такова психическо отклонение като вашето. Нарича се мания за преследване.

Тя подмина забележката му.

— Официално затворих вратите на клиниката. Днес освободих Нанси. Дейността ми е временно преустановена. Получихте каквото искахте. Семейството ви съумя да ме лиши от всички възможности да практикувам медицина в Идън Пас. Предвид тези обстоятелства, струва ми се, че ми дължите някаква отстъпка.

— Дължа ви ядец.

— Затворих клиниката, но това не означава, че се каня да напусна града. — Беше й останал само един коз. Трябваше да го изиграе. — Майка ви се зарече, че няма да умре, докато не ме види позорно изгонена от Идън Пас. Съмнявам се, че ще успее да изпълни заканата си. Мога да остана тук, без да работя, докато спестяванията ми се стопят, а те ще стигнат за няколко години, ако харча пестеливо.

— Говорите глупости. Прекалено много обичате професията си. Няма да се откажете от нея.

— Не бих искала, но щом се налага.

— Само за да ни направите напук?

— Точно така. Но съм готова да се спазарим. Ще престана да притеснявам и излагам семейството ви, ако ме откарате до Централна Америка. Щом се върнем, веднага напускам. Повярвайте ми, ще си тръгна на драго сърце. Уморих се от нескончаеми препирни и долни клюки. Омръзна ми и да се тревожа за вида си всеки път, когато излизам навън, та дано издържа на проверката. Нека ви призная нещо — каза тя и се надвеси през бюрото, — според мен, хората от Идън Пас не издържаха на проверката. Те са непримирими тесногръди лицемери и страхливци, които отстъпват пред волята на една озлобена възрастна жена. Заведете ме в Монтесангре, Кий, и аз ще зарежа града ви, но не защото не съм достатъчно добра за него, а защото той не е достатъчно добър за мен.

Той не продума няколко секунди, после разпери ръце.

— Това ли е всичко?

Тя кимна отривисто.

— Чудесно — рече той, надигна се от стола и стана. — Трябва да бягам. Гладен съм като вълк, а и Джейнълин ме чака за вечеря.

Лара го хвана за ръкава, когато заобикаляше бюрото.

— Не ме гледай така отвисоко, копеле недно. Сринахте ме, съсипахте и практиката ми, но няма да позволя да не ме зачитат.

Той отблъсна ръката й.

— Виж какво, пет пари не давам за местните истории и клюки. Майка ми може да прави каквото си ще с настоятелството и с когото и да било другиго, хич не ме интересува. Не ме ли засяга пряко, въобще не се бъркам. Предполагам, че си доста кадърен лекар и клиниката ти от време на време беше от полза, ама ми е все тая дали ще се занимаваш с мозъчни операции там или ще си клатиш краката, или пък ще спуснеш кепенците завинаги. Дарси Уинстън не ми е любовница. И ако те е бъзнала муха под опашката да се навреш в една страна, дето е в черните правителствени списъци, нямам нищо против. Ама без мен.

— Я виж ти, колко сме били принципни — отвърна разпалено тя и посочи джобчето на ризата му. — Та ти всеки божи ден извършваш нелегални полети!

— Отказът ми няма нищо общо с принципите. Не ща да ме убиват. Освен това, обясненията ти са твърде плитки. — Така че напразно си хабиш…

— Ами ако Ашли е още жива?

Той млъкна и се втренчи напрегнато в нея.

— Ъъъ, прощавай, Кий? — Болки стоеше на вратата и притеснено стрелкаше насълзените си очи ту към единия, ту към другия. — Аз си тръгвам. Ще заключиш ли?

— Разбира се, Болки. Лека нощ.

— Лека. Лека, док.

— Лека нощ.

Изчакаха го да се отдалечи. Прекъсването отне от напрежението, но само частично. Кий й обърна гръб и прокара пръсти през косата си.

— Съществува ли такава възможност?

— Може би не. Проблемът е, че не знам. Допускам, че някак подсъзнателно съм хранила слаба надежда да е останала жива. Тялото й не бе изпратено, за разлика от това на баща й. — Тя уморено разтри тила си. — Естествено, като лекар, пък и предвид сериозността на раната й, си давам сметка, че е почти невероятно. Умряла е и са я погребали. На чуждо и неизвестно за мен място. Не мога да го понеса. Ако не друго, поне искам да върна останките й и да ги погреба на американска земя.

Той се обърна с лице към нея, но нищо не каза.

— Имам нужда от теб, за да го осъществя — настоя тя. — по някакъв начин трябва да измъкна дъщеря си оттам и да я докарам у дома. Но не мога да проникна в страната. Дори нациите, поддържащи добри отношения с нея, разполагат с ограничен брой авиолинии, обслужващи Монтесангре, понеже правителството се намира в състояние на постоянни размирици. А и да успея да се промуша, щом разберат, че съм американска гражданка, ще ми откажат виза и ще ме натоварят обратно на следващия полет.

— Предположението е доста точно.

— Дори повече от точно. Знам го от хора в подобно положение. Много американци имат близки в Монтесангре, чиято участ е неизвестна. Всичките им опити да се доберат до някакви допълнителни сведения са се увенчавали с неуспех. Някои са успявали да се озоват чак в Сиудад Сентрал, но и там не са им прощавали. Едни са ги държали затворени с часове, понякога с дни, преди да ги върнат на летището и да ги качат на първия излитащ самолет. Други твърдят, че са се отървали на косъм и аз съм склонна да им вярвам.

— Тъкмо за това не ща да припаря до тая преизподня, още по-малко да кацам, да слизам и да се размотавам наоколо — обади се Кий.

— Ако има човек, който би могъл да вкара и да изкара самолет оттам, това си ти. Кларк непрекъснато възхваляваше летателните ти способности. Разправял ми е как си изпълнявал невъзможни поръчки за доставка на продукти или за провеждане на спасителни операции и че животът ти се крепи на рискове — колкото по-опасни, толкова по-добре. — Тя млъкна, за да си поеме дъх. — Ако се съгласиш да го направиш, би ли могъл да намериш самолет?

— Малко е вероятно да се навия.

— Да речем, че се съгласиш. Можеш ли да осигуриш самолет?

Той се замисли.

— Познавам един, дето веднъж ме помоли да се разбия с машината му, за да прибере застраховката. Толкова го беше закъсал. Предложи да ми даде трийсет процента от парсата. Ако не се размажа, де.

— Наистина ли си в състояние да го осъществиш? Искам да кажа, да се разбиеш нарочно и да останеш жив?

— Ако се подходи както трябва към въпроса — отвърна той с бегла усмивка. — Предложението му беше доста съблазнително. Бая пари щяха да изпаднат. Но не си струваше риска.

— Той още ли е има финансови затруднения?

— Доколкото ми е известно.

— А притежава ли самолета?

— Доколкото ми е известно.

— Значи може да се съгласи да се забиеш с него в потенциално опасна посока. Ако не го върнеш, той ще си прибере застраховката и ще задържи сто процента от парите. Ако успеем да се спасим, ще задържи сумата, която ще му платим за наемането на машината. Колко ще иска за това?

— Самолетчето си го бива. „Чесна 310“. И не е безумно старо. Като се вземе предвид разстоянието… двайсетина хиляди.

— Двайсет хиляди — повтори тихо тя. — Толкова много?

— Горе-долу. Плюс моя хонорар.

— Твоя хонорар ли?

— Не стига, че ще си излагам задника под огъня на партизанските автомати, ами да остана и без хонорар, тая няма да я бъде.

Изразът на лицето му й подсказа, че далеч ще надхвърля нейните възможности.

— Колко, Кий?

— Сто хиляди бона. — При вида на стъписването й, добави: — Изплатени един ден преди заминаването.

— Но това ще погълне и последният ми цент.

Той сви рамене.

— Кофти късмет. Е, какво, май ще си спестим тръпката. Радвам се. Мразя да ме дупчат.

Отново се опита да мине покрай нея. Този път тя се изпречи пред него и сложи ръце на раменете му.

— Не понасям това. Мисля, че знаеш колко ми е неприятно и го правиш напук.

— Кое?

— Да ми се перчиш. И да ми говориш отвисоко. Да те вземат мътните дано! Няма да ти позволя да се майтапиш. Знаеш колко е важно за мен.

Възползвайки се от хватката на ръцете й, той тръгна напред, докато я притисна в един бракуван казармен шкаф.

— Колко е важно?

— Изключително. Иначе да не си въобразяваш, че щях да моля някой Такет — който и да е Такет — за услуга?

Натискът на тялото му я вълнуваше. Изпепеляващият му поглед също. Но тя нямаше да му достави удоволствие да се издаде. Задържа брадичката си предизвикателно вирната нагоре и не отмести очи.

— Готова си дори да кажеш, че съм последната ти надежда, нали, Лара?

— Заради теб дойдох в Идън Пас. — Изявлението й го смая, както бе очаквала. — Кларк ми предостави златна възможност да възстановя лекарската си практика, но аз нямаше да я приема, ако не беше ти. Исках да се срещна с този неустрашим брат, който може да лети „по всяко време и навсякъде“ по твоите думи. Знаех, че отсъстваш през повечето време, но бях убедена, че рано или късно ще се върнеш. Реших да те склоня да ме закараш до Монтесангре, независимо какво ще ми струва това. Да, ти наистина си последната ми надежда.

Той я слушаше с дълбоко внимание, очевидно поразен от признанието й. Бързо се съвзе. По устните му се разля бавна усмивка.

— Значи мога да назова цената си?

— Вече го направи. Сто хиляди долара.

Той протегна ръка и небрежно я погали по бузата.

— Които съм готов да разменя за едно чукане.

Ръката й се стрелна да перне неговата и да я отблъсне от лицето си, но вместо това се сключи около китката му и пръстите й го стиснаха с все сила.

— Подозирах, че ще измислиш някоя гадост. Опитах се да пробудя великодушието ти, но това чувство ти е напълно чуждо. Не се интересуваш от никого, а единствено и само от себе си.

— Най-сетне взе да загряваш, док — прошепна той. — Не можеш да си представиш колко е гот да си свободен от задължения.

— Свободен от задължения? Брат ти има частично участие в смъртта на Ашли. От всички нас, грешниците, дъщеря ми бе най-невинната жертва в тази чудовищна каша. Според мен Кларк трябва да поеме своята отговорност. Както и аз.

Тя пусна китката му.

— Когато става дума за Ашли, изцяло се прощавам с достойнството си. Никога няма да я видя да кара колело, нито ще я чуя да подрънква на пиано, никога не ще целувам ожулените й колене, нито ще слушам как реди молитвите си преди лягане. Искам нещо съвсем реално, да я погреба на американска земя. И ако трябва да легна с теб, за да го постигна, готова съм да заплатя тази нищожна цена.

Страстният пламък в очите му се превърна в смразяващ цинизъм. Той се отдръпна, но толкова бавно, че отдалечаването им сякаш трая цяла вечност.

— Както каза, док, великодушието ми е напълно чуждо. Е, бих превел някоя старица през улицата, ако насреща й се задава грамаден камион, но чувството ми за благородство се простира само дотам. Не приличам на брат си по никакъв начин, образ или форма. Предоставих всички добри дела на него. И макар да умирам от любопитство защо толкова му се е усладила твоята мръвка, ще мина и без нея.

На излизане подхвърли през рамо от прага:

— Би ли заключила, като тръгваш?

 

 

— Закъсня.

— Знам.

— Не те изчакахме за вечеря.

— И без това не съм гладен.

Кий и Джоди си разменяха думите като в престрелка. Той отиде право до бюфета и си наля една чаша алкохол.

— Имаме черен грах и шунка, Кий — каза Джейнълин. — Ти обожаваш грах. Моля те седни и дай да ти сипя една чиния.

— Ще седна, но не ми се яде.

Беше в отвратително настроение, откакто Лара Малори го бе помолила да й помогне да върне тленните останки на едно момиченце, което сигурно беше негова плът и кръв, от Монтесангре. Дали гузната съвест на Кларк не го бе принудила да посегне на живота си? До този момент Кий бе отричал слуховете за самоубийство. Но сега те не му струваха вече толкова абсурдни.

Сложи гарафата с алкохола на масата до себе си. Пренебрегна критичния поглед на Джоди и отново си напълни чашата:

— Как беше днес, Джоди? По-добре ли се чувстваш?

— Нищо ми няма. Никога не ми е имало. Получих пристъп на задух и всички се разкрякахте.

Отказа се да спори с нея, за да не й се качи пак кръвното. След удара пристъпваше на пръсти около нея и полагаше неимоверни усилия да я успокоява, а не да я предизвиква.

Продължаваше да смята, че трябва да й наемат денонощна медицинска сестра, но оттогава не бе повдигал този въпрос. Стремеше се да избягва словесните й удари, защото знаеше, че избухливостта й произтича до голяма степен от страх. По дяволите, и той да беше преживял подобен пристъп, сигурно щеше да бъде на тръни.

— А при теб как беше, Джейнълин? Нещо интересно да ти се е случвало днес?

— Не. Работа, както винаги. А ти как прекара? Разправи им за скотовъдеца от Арканзас.

— Андерсън ми плати добре. Не беше трудно. Но се отегчих до смърт.

— А за теб това е най-важното нещо, нали? — обади се Джоди. — Да не дава Господ да ти доскучее.

Кий вдигна чашата си с уиски и я поздрави за точната забележка.

— Досущ като баща ти — изсумтя презрително Джоди. — Не можеш да дишаш без приключения.

— Какво лошо има в това?

— Десертът е пудинг от тапиока, Кий. Искаш ли малко?

— Ще ти кажа какво. — Джоди не обърна внимание на отчаяния опит на Джейнълин да предотврати кавгата. — Ти си едно голямо бебе, което живее в страната на измишльотините. Не е ли време да пораснеш и да се заемеш с нещо сериозно?

— Той лети за една дърводобивна компания, мамо. Те са го наели да пръска боровете срещу бръмбари. Да спасяваш горите е отговорна работа.

Джоди не чу дъщеря си. Погледът й беше вперен в Кий.

— Животът не е низ от приключения. Смисълът му е в работата, ден и нощ, в дъжд и пек, за хубаво и за лошо, независимо дали ти харесва или не.

— За мен това не е „живот“ — отвърна той. — За мен това е равнозначно на робия.

— Животът не винаги е удоволствие.

— Точно така. Затуй трябва постоянно да го търсиш. Или да си го създаваш.

— Като баща ти?

— Да. Защото не го е намирал вкъщи. — Всеки момент щеше да кипне. — Опитвал се е да го отрие извън дома, с други жени, в чужди легла.

Джоди скочи от стола си като ужилена.

— Няма да ти позволя да дрънкаш тези гадости на масата ми.

Кий също стана и се изстъпи срещу нея.

— А аз няма да ти позволя да хулиш баща ми.

— Баща ли? — подхвърли пренебрежително тя. — Той не беше никакъв баща. По цели месеци не се вясваше при вас.

Заболя го, като си спомни безбройните случаи, когато наблюдаваше как колата на баща му изчезва зад завоя на пътя и детското му сърце се късаше от мъка при мисълта, че ще се губи дни наред.

Изпита желание да й отмъсти.

— Той бягаше от теб, не от нас.

— Кий! — намеси се Джейнълин.

Отново никой не й обърна внимание. Дълго потисканото му негодувание се беше отприщило и той не можеше да сдържа повече пороя от гневни обвинения.

— Никога не си ми казала една добра дума, нито си ме погалила. Да не би с татко да се отнасяше по-различно? Колко пъти се случи да разговаряш с него, без да му натякваш за недостатъците? Поне веднъж изби ли си от главата мисълта за петрол, за да се посмееш с него, да се пошегуваш или да се поглезиш просто така? Когато беше потиснат, приласкаваше ли го до гърдите си, за да го утешиш? Не че гърдите ти биха предложили кой знае каква утеха или съчувствие. Те са по-корави и от камък.

— Кий! — извика Джейнълин. — Мамо, седни. Изглеждаш…

— Баща ти не се нуждаеше от моята любов. Получаваше я в излишък от курвите по целия свят. Отгоре на всичко ми ги навираше в лицето. И в деня на раждането ти не се посвени да легне с една. — Тя изпъна рамене и няколко пъти мъчително си пое дъх. — Единственото свястно нещо, което излезе от брака ми с Кларк Такет младши, беше брат ти.

— Светецът Кларк — каза присмехулно Кий. — Може и да е не бил чак такъв светец, какъвто си въобразяваш. Тази вечер разговарях за него с бившата му любовница. Тя май обвинява Кларк, че я запокитил със семейството й в Централна Америка и е допринесъл за убийството на близките й. Иска да я заведа там и да й помогна да върне останките на дъщеря си.

— Ама че мръсница, а?

— Нали няма да го направиш? — Джейнълин го зяпаше втрещена.

— Защо пък не? Парите й са същите като на другите.

— Но там още кипи революция. Всеки ден се избиват хора.

Въпреки че отговаряше на Джейнълин, очите му бяха впити в Джоди.

— Д-р Малори смята, че ние, Такетови, й дължим тази услуга. В замяна на това тя е съгласна да напусне Идън Пас и никога повече да не се връща.

— Да не си посмял да я послушаш, чуваш ли? — Гласът на Джоди трепереше от гняв.

— Дори да означава, че ще се отървем от Лара Малори?

— Не можеш да й вярваш, че ще изпълни обещанието си. И през ум да не ти минава да ходиш в Централна Америка с нея.

Той сложи ръка на сърцето си.

— Защо, мамо, трогнат съм, че си се загрижила за моята безопасност.

— Пет пари не давам за това. Единственото ми желание е да запазя жалките остатъци от репутацията на Кларк. Ако тръгнеш с тая курва, да знаеш, че напълно заслужаваш да ти хвръкне тъпата глава.

Джейнълин сподави възклицанието си с ръка и се стовари върху стола си.

— Защо не си го кажеш направо, Джоди? — изкрещя Кий. — Щом не можеш да върнеш Кларк, по-добре и мен да ме няма.

Джоди грабна кутията с цигарите и запалката си, обърна се и с ядна стъпка излезе от трапезарията.

Безпаметно дълго ръцете му стискаха облегалката на стола, вкопчени здраво. Кокалчетата на пръстите му побеляха върху полираното дъбово дърво, сякаш всеки миг се канеше да вдигне стола и да го запокити през прозореца.

Беше забравил напълно за присъствието на Джейнълин, когато тя се обади:

— Ти така разсърди мама с тия… ужасяващи думи, че тя не можа да ти отговори.

Той я изгледа мрачно. Мускулите на ръцете му се отпуснаха и ръцете му се прибраха до тялото. Обърна се и тръгна към вратата.

— Грешиш, Джейнълин. Не ми отговори, защото й казах истината.

 

 

Лампата на нощното шкафче щракна. Лара моментално се събуди и се завъртя към светлината, след което седна рязко в леглото, сърцето й се беше качило в гърлото от страх.

— Какво правиш тук? Как влезе?

— Набрах кода на задния вход — отвърна Кий. — Забравила си да смениш цифрите на алармата.

Очите му бяха привлечени от разголените й гърди. Лара още не можеше да дойде на себе си и не се опита да ги скрие. Няколко секунди погледът му остана прикован в нея, после той тихо изруга, грабна пеньоара й, проснат в дъното на леглото, и й го метна.

— Сложи си това. Трябва да поговорим.

Замаяна, че се бе събудила и го бе заварила в спалнята си, тя безропотно изпълни заръката му. Приседна в края на леглото.

Кий крачеше напред-назад покрай долната табла и гризеше долната си устна. Внезапно се спря и я погледна.

— Никога няма да получим разрешение за кацане. Мислила ли си за това?

Тя се чувстваше зашеметена от внезапно прекъснатия сън.

— Не. Искам да кажа, да. — пое си дълбоко дъх, за да се окопити и прибра косата от лицето си. — Не, никога няма да получим разрешение за кацане, но да, мислила съм много по този въпрос.

— Е, и?

— Разполагам с карта, на която има отбелязана частна самолетна писта.

— МВК?

— Какво?

— Международна въздухоплавателна карта. Специално направена за пилоти.

— Не съм сигурна. Прилича на обикновена.

— По-добре от нищо — рече той. — Откъде си я взела?

— Изпратиха ми я.

— От доверен човек ли?

— От един католически свещеник. Отец Джералдо. Беше ни приятел, докато бяхме там. Рандъл го назначи за официален духовен пастир на посолството.

— Смятах, че метежниците са избили всички свещеници.

— Да, мнозина пострадаха. Но той успя да се спаси.

Кий се замисли над този факт и се настани в едно кресло до леглото, толкова близо до нея, че коленете им почти се докосваха.

— Май тоя твой свещеник върти двойна игра в своя полза.

— Напълно е възможно — призна Лара със слаба усмивка. — Той твърди, че симпатизира и на двете страни.

— Значи се нагажда, както му изнася.

— Само така може да върши богоугодните си дела.

— Или да отърве кожата.

— Да — съгласи се неохотно тя. — Но нямам основание да не му вярвам. Пък и само на него можем да разчитаме.

Кий издиша шумно.

— Добре. Да зарежем временно този въпрос и да минем на втора точка. Имаш ли представа дали разполагат с радар?

— Положително, но едва ли е много прецизен. Там всичко е допотопно. В техническо отношение страната е на светлинни години от останалия свят.

— На какво разстояние от Сиудад Сентрал отстои пистата?

Тя превърна километрите наум.

— На около четирийсет мили.

Той подсвирна.

— Доста близо е. Как ще избегна радара им според теб?

— Сигурно има начин. Наркотрафикантите постоянно го правят.

Той я стрелна с очи.

— Никога не съм се занимавал с такава помия.

— Не намеквам подобно нещо…

— Напротив. — Задържа втренчения й поглед, после нетърпеливо сви рамене. — Майната му. Мисли каквото щеш.

Стана от стола и отново взе да се разхожда. Лара копнееше да му зададе стотици въпроси, но не посмя. Най-много от всичко искаше да знае защо е променил решението си. Той неспокойно кръстосваше спалнята й, като затворен в клетка звяр.

— Ако успеем да се промъкнем през радара им и ако тая писта наистина е там, където предполагаме…

— Да?

— После какво?

— Мога да уредя отец Джералдо да ни вземе с кола.

— Продължавай.

— Съществува нелегална организация, която съумява да внася и изнася храни, писма и разни неща в и от Монтесангре. Така се сдобих с картата. Чаках я цяла година, но е моя от два-три месеца. С помощта на този канал мога да съобщя на отец Джералдо кога да ни посрещне.

— И да чакаме още една година?

— Не. Хората са предупредени. И са готови да действат.

— Толкова ли беше сигурна, че ще се съглася?

— Бях сигурна, че ще опитам всички средства, за да те склоня.

Те замълчаха, втренчили очи един в друг. Кий пръв се опомни.

— Тоя свещеник знае ли английски?

— Всъщност, името му е Джералд Малоун. И е американец.

Кий изруга.

— Което значи, че е двойно по-подозрителен и го следят на всяка крачка.

— Съмнявам се. Той владее до тънкости монтесангренската култура и е по-скоро латиноамериканец, отколкото ирландец по темперамент. Освен това си дава ясна сметка за опасностите. От години живее в техните условия и знае как да ги избягва. Пистата навярно е относително безопасна. Казаха ми, че се намира до морския бряг в полите на обрасла с гъста растителност планинска верига.

— Безопасна! Господи! Ще трябва да летя нощем, и то над открито море, да се пазя да не ме засече радар и да приземя това кутре посред някаква си шибана джунгла, а отгоре на всичко да се надявам, че няма да се блъснем в планина или да ни гръмнат във въздуха. — Видя, че тя се кани да каже нещо и вдигна и двете си ръце. — Знам. Знам. Наркотрафикантите постоянно го правят. И без съмнение точно на тая писта.

Продължи да се разхожда напред-назад още няколко минути. Тя не прекъсна мислите му.

— Добре, да речем, че кацнем, без да се разбием и изгорим, да речем, че успеем да се измъкнем от самолета, без да бъдем застреляни от цяла армия метежници или контри, да речем, че тоя съмнителен свещеник ни чака, после къде ще идем?

— В Сиудад Сентрал.

Той прокара ръка по лицето си.

— Страхувах се, че ще кажеш тъкмо това.

— Вероятно там е погребана дъщеря ми.

Погледът му се насочи към разрошената й светлокестенява коса.

— Там ще се навираш в очи като бяла мечка в пустинята Сахара. Не се ли боиш, че ще привлечеш вниманието върху себе си, когато се намъкнеш в гробището с лопата и почнеш да копаеш?

Тя си пое рязко дъх.

— Извинявай. Отдай го на моята безчувственост. — Върна се на стола и подхвана с по-мек тон: — Много силно се съмнявам, че ще ти разрешат да изровиш ковчега, Лара. Знаеш ли поне в кое гробище може да се намира дъщеря ти?

— Не.

— Ами отец Еди-кой-си?

Тя поклати глава.

— Според последните новини от него, в момента проучвал въпроса. През изтеклите няколко години в държавните архиви цари почти пълен безпорядък. Дано, докато се озовем там, да е налучкал поне малка следа. — Усмихна се извинително. — повече не съм в състояние да направя.

— Ами ако не смогне да се добере до други сведения?

— Ще трябва сама да се заема с издирването.

— Господи! Това е невъзможно.

— Не е чак толкова безнадеждно, колкото изглежда — каза тя, влагайки в думите си цялото убеждение, на което бе способна. — В посолството в Монтесангре работеше един местен младеж, много интелигентен и оправен. Отначало беше назначен да движи канцеларските въпроси, но впоследствие се превърна в безценен помощник на Рандъл при превода на официални документи. Рандъл притежаваше само най-елементарни познания по испански. Емилио е умен и досетлив. Ако успея да го открия, сигурна съм, че ще ни помогне.

— Ако успееш да го откриеш?

— Може да не се е измъкнал при нападението над посолството. Името му не се появи в списъка на пострадалите, но допускам, че те не са пълни. Ако не са го убили, навярно се спотайва някъде. Всеки бивш служител от американското посолство се смята за изменник от метежниците.

— Ами ако е мъртъв или не е налице. Тогава?

— Тогава ще трябва да действам съвсем сама.

— И ти си готова да поемеш този риск?

— Няма да се спра пред нищо, за да си върна Ашли.

— Точно така — каза той. — Дори си съгласна да предложиш сладкото си тяло на дърт пръч като мен. — Беше вперил очи в бедрата й, където пеньоарът се беше разтворил няколко инча над коленете й.

Лара не продума и не се помръдна. Той се изправи рязко.

— Свържи се с тая нелегална мрежа. Събери възможно повече информация. Не пренебрегвай нищо. Не разчитай на паметта си, води си подробни бележки. Искам да знам всичко. Кога изгрява слънцето, кога залязва, температура на въздуха, население, максимално разрешена скорост, всичко, до най-незначителния детайл. Остави на мен да преценя кое е важно и кое не. В подобни ситуации човек никога не знае кой дребен факт може да му спаси кожата. Няма да мъкнем много багаж. Вземи само една чанта, която е лесна за носене. Не слагай нищо ценно, нищо прекалено скъпо, което да не можеш да захвърлиш в даден момент и да избягаш, в буквалния смисъл на думата. Не забравяй, че ако успеем в начинанието си, ще трябва да носим ковчег. И вероятно нищо повече. Въпроси?

— Ами самолета?

— Аз ще се погрижа за него и за оръжието.

— Оръжие?

— Да не си мислиш, че ще хукна да ме гърмят без пушка? Умееш ли да стреляш?

— Ще се науча.

— Ще започнем уроците, щом осигуря пистолетите. Сам ще уредя всички сделки, но очаквам да ми покриеш разходите.

— Разбира се.

— Имам едно условие: не ме питай нито за самолета, нито за оръжието. Ако федералните ченгета вземат да душат и да ти задават въпроси, можеш откровено да кажеш, че не знаеш нищо.

— А ти?

— Ще излъжа. Най-убедително. Кога искаш да тръгнем?

— Веднага, щом намериш самолет.

— Ще ти се обадя.

Лара се изправи.

— Благодаря ти, Кий. Безкрайно ти благодаря.

Той застана точно пред нея, движенията и говорът му вече не бяха така припрени.

— Що се отнася за хонорара ми, предложението ти още ли е в сила?

Тя се вгледа в тъмните му, блестящи очи и се опита да си внуши, че коленете й се огъват от радост, задето се е съгласил с предложението й, а не защото не може да устои на чувствената енергия, която се излъчва от него.

Наведе глава и дръпна краищата на колана си. Пеньоарът й се разтвори. Поколеба се за миг, после го смъкна от раменете си и го пусна да се свлече на леглото зад гърба й.

Остана пред него чисто гола.

Тишината беше тежка, напрежението осезаемо. Макар че не го гледаше, усети как очите му се плъзгат по тялото й. Кожата й настръхна, като че наистина я докосваше, възпламенявайки всяка погалена ивичка плът. Гърдите, корема, слабините, бедрата, взорът му шареше по цялото й тяло.

Тя се сгорещи. И навлажни. Зърната на гърдите й се втвърдиха и щръкнаха. Ушите й трескаво запулсираха. Някъде дълбоко в себе си усети тръпнеща, неудържима похот.

— Погледни ме.

Тя вдигна главата си.

— Кажи името ми.

— Кий. — Отначало изшептя, после го повтори: — Кий.

Той пъхна ръка под тила й и се наведе към нея. Целувката му беше груба и настойчива. Във всеки набег на езика му прозираше гняв… отначало. После сякаш затърси нещо, което не съумяваше да напипа. Може би желание, неистово като неговото. Напипа го. Само че така и не разбра. Защото както внезапно бе започнало, така всичко свърши.

— На първо време ще взема десет хиляди. — Гласът му беше учудващо спокоен, въпреки че около устните му бяха издълбани напрегнати бръчки и те едва се мърдаха. — Ще се споразумеем за разликата, когато, и ако изобщо, се върнем живи. — Тръгна към вратата.

Тя грабна пеньоара от леглото и се покри с него.

— Кий?

Той се спря на прага и след продължително колебание се обърна.

— Знам аз защо го правя, но ти защо? — Тя поклати глава в недоумение. — Какво те накара да промениш решението си? — Какво ще спечелиш?

— Освен десет келяви хилядарки, абсолютно нищо. Работата е там, че също като теб, просто нямам какво да губя.