Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where There’s Smoke, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 149 гласа)

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

Пасторът на Първа баптистка църква повери душата на Лети в ръцете на Всевишния и произнесе последно „амин“ над малкия бял ковчег. Безутешният вой на Марион Ленард проехтя из ветровитото гробище и накара всички присъстващи да настръхнат. Джак Ленард мълчеше, но по изпитите му, пребледнели страни се стичаха сълзи, когато задърпа скърбящата си жена си от ковчега на дъщеря им. Сцената беше сърцераздирателна и не биваше да се превръща в зрелище. Опечалените започнаха да се разотиват.

Лара бе стояла в края на тълпата, стараейки се да остане колкото може по-незабележима. Тъкмо се обръщаше да си върви, когато в лицето й блесна ярка, бяла светкавица на професионален фотоапарат. Тя инстинктивно вдигна ръка да се предпази. Първата ослепителна светкавица бе последвана от втора, после от трета.

— Мисис Портър, бихте ли коментирали съдебния иск на семейство Ленард срещу вас за допусната лекарска грешка?

— Какво? — До устата й бе пъхнат микрофон. Тя го бутна встрани. — Нямам представа за какво говорите. Освен това, името ми е д-р Малори.

Когато погледът й се проясни, тя видя, че цяла глутница репортери са й препречили пътя. Тя смени посоката. Ордата се спусна подире й. Някои явно бяха свързани с телевизионни станции — операторите подтичваха до тях и влачеха кабели. Други бяха от вестниците и мъкнеха фотографи с техните отвратителни светкавици. Преди пет години беше опознала до съвършенство снаряжението, с което боравеха средствата за масово осведомяване.

Но какво търсеха те тук? Какво искаха от нея? Имаше чувството, че кошмарът се повтаря.

— Моля ви, пуснете ме да мина.

Хвърли поглед назад и забеляза, че останалите присъстващи на погребението са се събрали на групички и си говорят с приглушени, но възбудени гласове, без да откъсват очи от театъра, който се разиграваше отстрани. Тя не беше предизвикала представлението, но неволно се бе превърнала в негов основен участник.

— Госпожо Портър…

— Името ми е Малори — настоя тя. — Д-р Малори.

— Но нали бяхте омъжена за покойния американски посланик Рандъл Портър?

Тя забърза през грижливо подкастрената трева към чакълената алея, където бе паркирана колата й в редица с останалите зад бялата катафалка и лимузината за главните опечалени.

— Вие сте същата онази Лара Портър, която беше любовница на сенатора Такет, нали?

— Моля ви, отдръпнете се. — Най-после стигна до колата си и затършува в чантата за ключовете си. — Оставете ме на мира.

— Какво ви доведе в Идън Пас, госпожо Портър?

— Вярно ли е, че сенаторът Такет ви е довел тук преди смъртта си?

— Бяхте ли още любовници?

— Какво знаете за злополучното му удавяне, госпожо Портър? Не беше ли то всъщност самоубийство?

— Вашата небрежност ли стана причина за смъртта на момиченцето Ленард?

Другите въпроси й бяха задавани стотици пъти и тя бе обръгнала към тях. Бяха се изтъркали от употреба. Но последният я сепна.

— Какво? — погледна в очите младата репортерка, която го беше поставила и повтори: — Какво казахте?

— Вашата небрежност ли предизвика емболията, която уби Лети Ленард?

— Не!

— Вие сте били първият лекар, който се е заел с нея.

— Вярно е. Но аз направих всичко възможно да спася ръката и живота й.

— Очевидно семейство Ленард не мислят така, иначе нямаше да ви съдят за допусната грешка.

Лара имаше опит и умееше да скрива реакциите си при всякакви подпитвания от личен или общ характер и при най-тежките словесни нападки, но при този въпрос едва не се олюля. Овладя се и отвърна на погледа на репортерката, без да издаде вътрешния си смут. Мускулите на лицето й се бяха вдървили от напрежение, но тя успя да размърда устни достатъчно, за да промълви:

— Взех отчаяни мерки да спася живота на Лети Ленард. Родителите й много добре знаят това. Не съм известена за предявяването на подобен съдебен иск. Нямам какво друго да кажа.

Естествено, новинарските хрътки не приеха последните й думи за окончателен отговор. Докато се отдалечаваше, те продължаваха да насочват фотообективите и микрофоните към нея и да й подхвърлят въпроси, като че я замеряха с камъни. Тя стисна кормилото на колата с потни ръце и се втренчи пред себе си, без да обръща внимание на любопитните зяпачи, покрай които минаваше.

Сутринта беше топла и влажна, но горещината не я притесняваше до момента, когато репортерите възкресиха грозното минало. Сега дрехите й лепнеха за влажната кожа и сърцето й лудо блъскаше в гърдите. Гадеше й се.

Какво беше предизвикало тази вестникарска шумотевица? Пристигането й в Идън Пас бе минало незабелязано, повече от година бе живяла в относителна анонимност. Междувременно бяха изникнали нови скандали за разчепкване, по-сензационни събития за отразяване, поокаяни грешници от нея, спипани в грях. Историята на Лара Портър и сенатора Такет беше погребана в гробището за отмрели легенди преди цяла вечност.

До днешната сутрин. Смъртта на Лети Ленард бе изровила трупа й. И тя отново се бе прочула с печалната си слава.

Въпреки това, колкото и трагична да бе злополуката на Лети, не се налагаше да бъде отразявана от всички средства за осведомяване — било щатски или национални, единствено местните издания бяха съобщили за нея. Естествено, името й сигурно фигурираше в медицинското досие на Лети, но само някой извънредно проницателен журналист би се досетил, че д-р Лара Малори от Идън Пас е Лара Портър, любовницата на сенатора Такет.

В последвалите информации за операцията на Лети и за възстановяването й не се споменаваше нейното име и тя беше доволна. Колкото по-малко привличаше вниманието върху себе си, толкова по-добре. Би се радвала, ако ще никога повече да не пишат за нея. Но сега то щеше да се появи и да бъде опозорено с клеймото на думата „лекарска грешка“.

През целия злополучен случай с Кларк, през сполетялото я нещастие в Монтесангре, нито веднъж не бяха поставяли под прицел медицинските й умения. Репутацията й на способен лекар бе устояла на нападките срещу нейната личност. Беше се вкопчила в тази последна капчица гордост.

Сега, стига Ленард да намекнат, че се канят да я дадат под съд за лекарска грешка, работата й ще бъде разглеждана под микроскоп. Ще бъде изложена на показ и разнищена, както бяха постъпили с интимния й живот. Нищо уличаващо нямаше да открият, но това беше без значение. Достатъчно бе, че проучването щеше да оглави заглавията на всички вестници. В масовото съзнание да бъдеш заподозрян е равнозначно на виновен.

За пореден път щеше да се превърне в храна за новинарската мелница. Едва кретащата й лекарска практика — единственото нещо, което беше важно за нея — щеше да пострада, докато бъде напълно преустановена.

Някой сигурно бе подшушнал на средствата за осведомяване, че д-р Малори, първа поела лечението на Лети Ленард, е самата, небезизвестна мръсница Лара Портър.

Страховете й се оправдаха и пред клиниката завари паркирани коли и фургони с отличителните надписи на съответните медии. Когато вкара колата в алеята зад къщата, към нея се спуснаха репортери. Разбута ги, за да мине и влезе в клиниката през задния вход, където Нанси стоеше и й държеше вратата отворена.

— Какво става, по дяволите? — попита сестрата и тръшна вратата подир Лара.

— Плъзнал е слух, че Ленард ще ме съдят за лекарска грешка.

— Да не са полудели?

— Нищо чудно. От мъка.

— Тия хора — каза Нанси и посочи репортерите, струпани зад затворената врата, — ако изобщо могат да се нарекат така, се появиха преди около час и взеха да блъскат по вратата. Не знаех какво да мисля. Телефонът не е престанал да звъни. — Като потвърждение телефонът моментално иззвъня.

— Не го вдигай.

— Какво искате да направя, д-р Малори?

— Обади се на шерифа Бакстър и му кажи да махне репортерите от къщата ми.

— Може ли да го стори?

— Длъжен е да ги разкара от моята частна собственост. Но ще могат да паркират на улицата, което без съмнение и ще направят. През следващите няколко дни ще бъдем обсадени. Може би трябва да си вземеш една седмица отпуск.

— За нищо на света. Няма да ви оставя да се борите с тия чакали сама. — Когато Лара свали сакото на костюма си, Нанси го пое от ръцете й и забеляза мокрите петна. — Никога не съм ви виждала да пускате и капчица пот. Бях започнала да смятам, че ви липсват потни жлези.

— От нерви е. Бяха ми устроили засада на погребението.

— Ах, лешояди такива!

— Решавай, все пак. Лешояди ли са или чакали. — Добре, че поне не беше изгубила чувството си за хумор.

— Без значение. И двете се хранят с мърша. Трябва да докарам Клем тук с пушката. Тутакси ще се пръснат.

— Благодаря за жеста, но не бива. И бездруго пак ме плюят — каза мрачно Лара. Още преди да съм си стъпила на краката като д-р Малори, нищо и никакъв лекар в малко градче, отново станах Лара Портър, омъжената любовница на Кларк Такет.

По лицето на Нанси се изписа съжаление.

— Толкова е гадно. Съжалявам.

— Благодаря. Ще се нуждая от приятелска подкрепа, колкото по-вече, толкова по-добре. — Тя въздъхна ужасена. — Не съм се крила, но не съм искала и да разгласявам местонахождението си от страх, че може да се случи тъкмо нещо подобно. Някой нарочно е разбунил това гнездо на оси. Нито за миг не вярвам, че е станало от само себе си.

— Такет се зоват. И пред нищо те не ще се спрат.

Лара изгледа втренчено сестрата.

— Кий?

Нанси поклати глава.

— Не е в неговия стил. Според мен е старата вещица. Малко или много, тук вече имате някакъв успех. Нищо, че върви адски бавно. Тя не може да го понесе. Джоди е чула за смъртта на момиченцето, разбрала е, че вие сте били първият лекуващ лекар и е съзряла своя шанс да вдигне врява.

— Можеше да го направи, когато се преместих в града.

— Но тогава щеше да се разчуе, че Кларк ви е помогнал да се установите тук. Което пък би накарало хората да мислят, че още е емоционално свързан с вас. Джоди не е искала да ви величае чак дотам. Този път Кларк не е замесен.

Думите на Нанси не бяха лишени от смисъл. Лара се отправи към кабинета си.

— Съмнявам се, че днес пациентите ще се втурнат през глава насам, но ако ме потърси някой, ще бъда в кабинета.

Спусна щорите, за да не вижда как припрените репортери тъпчат и унищожават моравата й. Седна зад бюрото си и разлисти телефонния указател. От онази сутрин във Вирджиния в личността й бяха настъпили драстични промени. Вече беше по-зряла, по-твърда и нямаше да се остави да бъде тормозена без съпротива.

 

 

— Госпожице Джейнълин?

— Буи! Какво правите тук?

Тя седеше до масата в кухнята и гледаше втренчено телефонната слушалка, която току-що беше оставила. Той бе подал глава иззад вратата. Направи му знак да влезе.

— Излиза, че непрекъснато ви стряскам, като се промъквам зад гърба ви, когато сте най-замислена. Извинявайте, без да искам. — Той пристъпи вътре с притеснен вид. — Ами, ъъъ, прислужницата ми каза да мина през черния вход. Ако моментът не е подходящ за вас…

— Не, всичко е наред. Просто се изненадах, че сте тук.

— Първо опитах в управлението, после ви потърсих в склада. Там ми казаха, че сте си тръгнали рано днес.

— Майка ми не се чувстваше добре сутринта, като тръгвах за работа, и се тревожех за нея. — Както обикновено в присъствието на Буи й се връзваше езикът. Тя посочи един стол срещу себе си от другата страна на масата. — Седнете. Тъкмо се канех да пия чай. Бихте ли искали малко?

— Чай? — Той погледна озадачен към врящия чайник върху печката. — Горещ чай? Вънка е четирийсет градуса.

— Знам, но аз… обичам чай — отвърна тя и извинително сви рамене. — Действа успокояващо.

— Щом казвате.

— Нещо друго тогава? Лимонада? Безалкохолно? Бира? Кий има бира в хладилника.

— Не, благодаря. Освен това, не мога да седна. Мръсен съм.

А на нея й се струваше прекрасен. Едва когато спомена това, тя забеляза, че дънките и ризата му са омазани с кал. Големи парчета от нея бяха полепнали и по подметките на ботушите му. Беше се набила дори в порите на кожените му работни ръкавици, които беше втъкнал в колана си, а и шапката му също беше покрита с прах.

— Не се притеснявайте — рече Джейнълин. — Мама караше братята ми да работят през летните ваканции. Те се връщаха целите вонящи на пот — не че вие воните — побърза да добави тя. — Исках да кажа, че тази кухня е направена за хора, които след работа да… нали знаете, да се отпуснат и отпочинат в нея.

Като усети, че дрънка глупости, тя се насили да млъкне.

— Явно сте дошли при мен по някакъв въпрос, така че седнете, моля.

След моментно колебание, той приседна на един кухненски стол, но на самия край.

— Не искате ли нещо за пиене? — повтори тя.

— Лимонада, може би.

Той се прокашля.

— Май бяхте на милиони мили оттук, когато влязох — забеляза, след като продължително отпи от чашата си.

— Току-що получих много тревожно съобщение по телефона. — Чудеше се дали да го сподели с него. Той я гледаше очаквателно, пък и с голямо облекчение би го обсъдила с човек, който не е замесен и затова би бил безпристрастен.

— Следите ли историята на момиченцето от Идън Пас, което едва не загуби ръката си?

— Чух, че е починало.

— Да, погребението му беше днес. Такава трагедия. — Тя замълча. — Лекарят, който го е лекувал от шока и го е откарал до Тайлър…

— Д-р Малори.

— Да. Ами, тя… тя ми се обади преди малко. Някога тя… по-големият ми брат е…

— Знам.

Хвърли му признателна усмивка.

— Значи можете да си представите колко смущаващо и неудобно е за нас присъствието й в Идън Пас.

— Откъде накъде?

Въпросът я стъписа и няколко секунди тя не можа да отговори.

— Навява ни толкова неприятни спомени.

— Аха.

Не изглеждаше особено убеден и тя се почувства длъжна да обясни.

— Лара Портър съсипа политическата кариера на Кларк.

Буи наклони главата си встрани и леко се почеса по врата, сякаш размишляваше върху казаното.

— Във всеки случай, не ми мяза на яко женище. Не ми се вярва някак да го е надвила, да го е съблякла гол и да го е вкарала насила в леглото си, а на вас?

Джейнълин не за първи път допускаше тази възможност, но само пред себе си. Ако бе изразила гласно мислите си, Джоди щеше да подскочи до тавана.

Благоразумно Джейнълин реши да отклони разговора в друга насока.

— Медиите са научили отнякъде, че Лара Портър е в Идън Пас и се подвизава под името д-р Малори. Очевидно е била причакана от репортери на погребението на Лети Ленард тази сутрин и се е наложило да се обади на шерифа Бакстър, за да разпръсне обсадилите клиниката й.

Буи млясна с устни от възмущение.

— Как не ги е било срам да прекъсват погребението на момиченцето!

— Така е. Направо отвратително. — За момент тя се замисли за шумотевицата, която продължаваше да предизвиква връзката на брат й с Лара Малори Портър. — Говори се, че Ленард ще предявят съдебен иск срещу нея за допусната лекарска грешка — съобщи на Буи и млъкна, за да си поеме дъх. — Тя смята, че майка ми стои зад това.

— Вярно ли е?

— Не.

— Не изглеждате много сигурна.

Връхчетата на пръстите й се плъзнаха по устните и се устремиха към блузата й. Този път тя беше без копчета и Джейнълин се хвана за плата, после припряно отпусна ръката си на масата до недокосната чаша с чай.

— Не знам какво да мисля — призна накрая тя. — Д-р Малори се обадила, за да говори с нея. Мейдейл й съобщила, че мама си почива. Тя не приела отказа и поискала да я свържат с някой друг от семейството. — Взе да си играе със солницата и пиперницата. — Жалко, че Кий не си беше вкъщи. Него по го бива за такива работи. Щеше да знае какво да й отвърне.

— А вие какво й отвърнахте?

— Че според мен нашето семейство не е виновно за последните й неприятности.

— И тя ви повярва? — попита скептично Буи.

— Каза, че не допускала аз да съм толкова злобна, но никак не би се учудила, ако е дело на майка ми или на брат ми. — С тъничък гласец добави: — Неприятно ми е да мисля, че може да са така жестоки.

Две-три секунди остана загледана в пространството, после отново се обърна към госта си.

— Извинявайте, Буи. Не исках да ви губя времето с моите семейни проблеми. За какво дойдохте да ме видите?

Той сви рамене.

— Може да се окаже дреболия. Всъщност, от няколко дни се разкандърдисвам, че не си заслужава да ви безпокоя. — Беше сложил шапката си на масата. Дръпна я встрани и се наклони напред. — Да сте забелязвали нещо странно около седми кладенец?

— Не, защо?

— Може и да е случайно, но реших да ви съобщя. Виждате ли, той не дава толкова газ, колкото трябва. Поне аз така мисля. Добивът му не се връзва с тоя на останалите кладенци от същия вид.

— От кладенец до кладенец има разлика.

— Да, мем, наясно съм. Всеки си е башка и непрекъснато се променя. Досущ като жените. Върти ти разни номера и трябва да знаеш и кътните му зъби, за да си добре. И сегиз-тогиз да го милваш.

Джейнълин така рязко сви глава между раменете си, че не видя как Буи направи същото. Бузите й пламнаха, но понеже се отнасяше за работа, прецени, че трябва да продължат разговора.

— Какъв е дневният дебит? — Газта се измерваше в стотици хиляди кубически футове.

— Двеста и петдесет на ден. Според мен трябва да е по-висок.

— Допускаме до четири-пет процента загуба, Буи. Дори до десет. Не е изключено някъде по тръбопровода да има теч и газта да се изпарява във въздуха.

Той дъвка известно време бузата си, после упорито поклати глава.

— Мисля, че загубата е по-голяма от допустимото. Съдейки по данните, които записах от този кладенец през последните няколко седмици, той би трябвало да е високопродуктивен, особено, ако се съди по количеството нефт, извличан от него. А излиза, че е от най-нископродуктивните.

— Много време сте загубили да го проучвате.

— Правех го през свободното си време.

Душата й се изпълни с гордост. Беше съвестен работник, който полагаше повече от необходимите усилия. Правилно бе постъпила да го назначи. Но макар да ценеше загрижеността му, смяташе, че не е оправдана.

— Не знам какво да ви кажа, Буи. Седми кладенец произвежда не по-малко от очакванията ни.

— Ами, аз се обадих на бригадира, но той не обърна внимание и рече, че добивът от него открай време бил нисък. Да пукна, ако мога да проумея защо. Тоя проклет кахър все ме гложди и не ми дава мира, разбирате ли?

— Разбирам. — Тя се загледа в чашата си с чая. След продължително мълчание, вдигна глава. — Пак се отнесох. Просто не мога да мисля за работа. Все се сещам за близките на онова момиченце. Всичко, което се нуждае от химическо чистене, го даваме при баща му. Приятен, услужлив човек е. Знам колко са покрусени с жена му, защото ние се чувствахме по същия начин, когато Кларк се удави. Струваше ми се, че ще трябва да погребем майка заедно с него.

— Никога не съм имал деца, но ако имах, не бих могъл да си представя как ще го заровя в земята.

Джейнълин го погледна изпитателно. Няма деца, а дали е бил женен, почуди се тя. Толкова лични въпроси искаше да му зададе, но не можеше да се престраши. Сред тях държеше да научи откъде е придобил това умение да предугажда характера на хората. Притежаваше необичайна способност да прозира преструвките на човека и да вниква право в ума и сърцето му.

Осланяйки се на интуицията му, тя го попита:

— Буи, как мислите, дали д-р Малори е направила нещо, което е довело до смъртта на момиченцето?

— Не разбирам много от медицина, но знам, че няма истински лек ни за главоболие, ни за махмурлук.

Тя се усмихна.

— Виждала съм Лара Малори лично само веднъж, но ми се стори толкова… толкова… стегната.

„Каквато аз не съм“ — каза си унило. След като бе зърнала Лара Малори, вече не се учудваше защо Кларк е пожертвал всичко, за да бъде с нея. Тя беше не само красива. В очите й се четеше интелигентност и състрадание, цялата излъчваше самоувереност и професионална вещина.

На Джейнълин й се щеше да я презира. Даваше си сметка, че нямаше да бъде толкова раздвоена, ако д-р Малори се бе оказала празноглава, съблазнителна въртиопашка, пълна с перушина, но без съдържание. В действителност бе излязло тъкмо обратното.

— Не вярвам жената, с която се запознах, да е небрежна. — Убедеността й изненада и самата нея и я накара да се почувства като предателка. — Знам, че трябва да изпитвам омраза към нея, но…

— Кой казва така?

— Майка ми.

— Винаги ли слушате майка си? Никога ли не мислите различно от нея?

— Рядко. — Признанието й прозвуча лигаво. Сигурно оттук нататък Буи ще престане да я уважава като личност и като работодател.

Но обаждането на Лара Малори ужасно я беше разстроило. Вече не можеше да сдържа чувствата си, подпря лакът върху масата и облегна чело на ръката си.

— О, боже, как ми се иска между нея и Кларк нищо да не беше се случвало. Тогава щеше да се радва на успешна политическа кариера, както мечтаеше мама. Може би даже щеше да е още жив. Мама щеше да е щастлива. А аз…

Млъкна, преди да е изтърсила, че ако събитията се бяха развили различно, тя нямаше да се разкъсва от мъчително чувство за отговорност. Да се стараеш всички да цъфтят от доволство и благополучие е адски изтощително. А също и невъзможно.

От вечерта, когато онова момиче дойде да го търси, Кий беше станал още по-сприхав. С Джоди не се бяха карали оттогава, но само защото всеки отбягваше другия. Кий отговаряше на въпросите грубо и едносрично. Бог знае какво го гнетеше, а и Джейнълин не смееше да гадае. Ходеше тежко из къщата със сърдито свити рамене и войнствено изражение. Толкова зле се чувстваше у дома, та често пъти излизаше веднага, щом се прибере.

А сега Лара Малори я беше натоварила с нова грижа.

Преди да разбере, че плаче, една сълза се търкулна по бузата й.

— Ей, ама какво е това?

Усети, че Буи размърда ръка, но се изненада, като я докосна. Когато почувства загрубелите му пръсти върху бузата си, вдигна глава и смаяно го погледна, зяпнала от смущение.

Рядко някой посягаше да я погали и зажадняла за ласка, тя неволно посегна и улови ръката му.

Той направо се вцепени. Само очите му се движеха. Местеха се постоянно ту към нейните, ту към ръката й, която покриваше неговата, после отново към очите й. Джейнълин също седеше, без да мърда, макар че отвътре я изгаряше трепетна възбуда. Долната част на тялото й беше натежала, набъбнала и трескава. Гърдите й се напрегнаха и настръхнаха, изпитваше желание да ги притисне с длани, за да не се пръснат от вълнение.

Нямаше представа колко време бяха стояли така, втренчени един в друг. Беше като омагьосана от тъжните, сластни очи на Буи и от натиска на пръстите му, мокри от сълзите й. Ако не беше чула приближаващия автомобил на Кий, сигурно брат й щеше да я завари в това застинало положение, когато нахълта в кухнята.

Въпреки това се сепна, припряно скочи от стола и рязко се обърна да го поздрави.

— Кий! Здрасти! — Гласът й беше неестествено висок и тънък. — Какво правиш тук?

— Когато излязох сутринта, този дом беше все още и мой. — Кий хвърли един любопитен поглед към нея и Буи, тя се надяваше поне той да има по-малко гузен вид. Цялото й лице беше пламнало. Знаеше, че сигурно се е изчервила от врата, където усещаше пулса си, та чак до косата.

Кий извади една бира от хладилника.

— Здрасти, Буи. Искаш ли бира?

— Не, благодаря.

Джейнълин се обади:

— Вече му предложих, но той предпочете лимонада.

— Отбих се да кажа на госпожица Джейнълин, че…

— Той смята, че седми кладенец отчита ниски показатели и…

— Може да няма нищо, но…

— Решил е, че трябва да знаем, в случай че…

— Затова дойдох да уведомя госпожица Джейнълин и…

— С това се занимавахме досега. Обсъждахме проблема — заключи неубедително тя.

— Ахаа… — Развеселен, Кий отвори бирата и я наклони към устата си. — Е, тогава извинявайте, че ви прекъснах деловото съвещание на високо равнище.

— Ами, няма нищо. — Буи грабна шапката си, като че беше някаква престъпна улика. — Аз тъкмо си тръгвах.

— Да, той се канеше да си върви, когато ти влезе. Аз… аз ще ида да го изпратя до вратата. — Беше толкова смутена, че не смееше да извърне очи нито към брат си, нито към Буи, изхвърча от кухнята и зачака Буи в антрето, като държеше вратата отворена пред него. Не смееше да го погледне, когато я последва. — Благодаря за информацията, Буи.

Той нахлупи шапката си.

— Просто реших, че трябва да ви обърна внимание. Нали става дума за вашите пари.

— Ще проверя как стоят нещата.

— Не мисля, че идеята е много добра.

Гласът на брат й я сепна и тя се обърна рязко. Беше се подпрял с едното рамо до свода на трапезарията и невъзмутимо си сръбваше от бирата.

— Кое не е добра идея?

— Да проверяваш боксуващия кладенец.

— Защо?

— От днес Такет са отново начело на новините.

И какво от това?

— Ами такова, че из Идън Пас ще плъзнат репортери като мравки по шунка на пикник. Поне докато не напипат нещо по-сензационно. Когато не научат нищо от мен — което е сто процента сигурно, — те вероятно ще тръгнат подире ти, за да изкопчат изявление. Буи — каза той и погледна към сондьора, — дръж я под око, чу ли? Ако ходи да инспектира петролните кладенци, ти върви с нея.

Буи стрелна неловко с очи Джейнълин.

— Не искам да ви обидя, господин Такет, но тя е шефът.

— Шеф или не, направи го заради мен. Моля те като неин брат.

Буи отново метна поглед към Джейнълин. Тя беше бясна и не смееше да продума. Разколебан, Буи каза:

— Добре, господин Такет.

— Наричай ме Кий.

— Да, сър. Е, довиждане на всички ви.

За нула време се качи в пикапа на компанията и го подкара. В действителност, не можеше да се начуди на късмета си, че е отървал кожата.

Джейнълин се нахвърли върху брат си:

— Нямам нужда от пазач!

— Аз пък имам — отвърна той, без да се впечатлява от гнева й. — Ако някой репортер вземе да те тормози, аз ще го погна да му съдера задника. После ще ме разнасят из новините и положението ще стане още по-лошо.

Беше й неприятно, че заповядва на неин служител да я надзирава, сякаш тя не е способна да се грижи за себе си. Но обяснението му не беше лишено от смисъл. Ако някой журналист я приклещи, за да дава изявления и Кий разбере, не се знае докъде може да стигне. Веднъж, като ученичка в горните класове, се беше прибрала разплакана от среща. Кий едва не удуши ужасения й кавалер, преди да успее да му обясни, че просто са гледали тъжен филм.

Осъзна, че постъпката му е продиктувана само от стремеж да защитава интересите й и затова потисна яда си.

— Положението и бездруго е достатъчно лошо — каза. — Лара Малори се обади тук преди малко, искаше да говори с мама. Д-р Малори смята, че тя е подшушнала на медиите за пребиваването й в Идън Пас.

Кий разтърка тила си:

— Проклятие!

— Изненадан ли си?

— Не. Изненадва ме това, че с докторката започваме да мислим еднакво. И на мен ми мина през ума, че Джоди е в дъното на тая история. Познавам маса досетливи репортери, но само шепа от тях знаеха, че Лара е замесена в случая с момиченцето на Ленард. Би било невероятно някой да е събрал две и две и да е получил четири. — Той вдигна очи към втория етаж. — Хитра стара лисица.

— Не говори така за майка ни.

— Казвам го като комплимент. Заслужава похвала за блестящото си хрумване.

— Толкова ли е блестящо?

— Тоест?

Разтревожена, тя продължи:

— Нали си бил там, Кий. Видял си всичко. Наистина ли д-р Малори е проявила небрежност? Имат ли Ленард основание да предявят иск за допусната лекарска грешка?

— Вниманието ми беше погълнато от управлението на вертолета, но доколкото видях, Лара се мъчеше зверски да спаси живота на детето. Според аутопсионния протокол, емболията е била игра на природата. Могла е да настъпи по всяко време. Другото което е — Ленард нямат вид на злобари, дето ще тръгнат да си отмъщават. Те са набожни хорица.

— Значи си изненадан, че търсят изкупителна жертва?

— Да. Джоди е напълно способна да пусне слух за такъв съдебен иск, независимо дали зад него се крие някаква истина или не. Лара е удобна мишена. — Джейнълин го изгледа любопитно. — Какво има? — попита той.

— Няколко пъти вече я споменаваш като Лара. Струва ми се странно.

Той се поколеба, после рече троснато:

— Що, нали се казва така?

Джейнълин беше притисната от твърде много наболели въпроси, за да се заяжда за такава дреболия.

— Беше бясна по телефона, Кий. Каза да ви предам на двамата с мама, че няма да се остави да бъде изгонена от града, както преди. Какво има предвид?

— Става дума за времето, когато тя и Рандъл Портър са били отпратени в Монтесангре. — Той се намръщи. — Наумила си е, че Кларк е уредил назначението на Портър, като е дръпнал някои конци в Държавния департамент. Привидно е изглеждало като повишение, но всъщност си е било чисто официално изгнание.

Джейнълин беше потресена.

— Вярваш ли й? Би ли могъл Кларк да извърши такава подлост?

— Подлост е доста силна дума, но нашият по-голям брат обикновено умееше да се измъква невредим от всякакви беди.

— Но точно от тази май не успя докрай, а?

— Не, не успя — отвърна бавно Кий. — И докато Лара е тук да напомня на всички за нея, никога не ще сполучи.

— Значи си съгласен с постъпката на мама. Ако, разбира се, тя го е направила.

— Не съм. Аз също искам Лара Малори да се махне от Идън Пас, но сама да увисне. Ако престанем да й се бъркаме, мисля, че неизбежно ще стигне дотам. — Той отново посочи с глава нагоре. — Но нали я знаеш Джоди. Никога не е оставяла нещата да следват естествения си ход. Щом не се движат както на нея й е кеф, тя взема всичко в свои ръце.

— Моля те, не я съди, Кий. Тя не е добре. Не можеш ли да я предумаш да иде на лекар?

Той гръмко се изсмя:

— Това ще е стопроцентов начин да я откажеш. Но съм съгласен с теб. Трябва да си направи пълен преглед, някои изследвания. — Сложи ръка на рамото й. — Боя се обаче, че ти трябва да я убедиш, сестричке. Не й давай да изклинчи. — Стисна я за рамото и се запъти към стълбите, като взе и бирата със себе си.

— Ще излизаш ли тази вечер, Кий?

— Щом взема душ.

— С Хелън Бери ли ще бъдеш?

Той се закова на петите си и се обърна.

— Защо питаш?

Съдейки по изражението му, Джейнълин разбра, че го е засегнала по болното място. В този момент проумя защо понякога хората се страхуват от него.

— Хелън ходи сериозно с Джими Брадли от началото на гимназията. Носи се слух, че… — тя млъкна, за да навлажни устните си, — че неотдавна Хелън е скъсала с него, съвсем внезапно.

— И какво от това?

— О, Кий. — Събра целия си кураж, вкопчи се в него с двете ръце и попита: — Защо? Защо, при толкова други жени, от които можеш да избереш, се спря точно на нея? Хелън е два пъти по-млада от тебе.

— Внимавай, Джейнълин. Ако вземеш да ми се бъркаш в личния живот, ще трябва и аз да се набъркам в твоя. — Той слезе с две стъпала и попита с висок шепот: — Например, мога ли да знам какво става между вас с Буи Кейто?

На стомаха й прималя.

— Нищо не става!

— Нима? Тогава защо бяха тия припрени, задъхани обяснения, когато влязох в кухнята? Не съм чувал някой да говори по-бързо, откак таткото на Дренда Ларсон ни спипа на тринайсет години в хамбара си.

— Буи е мой служител. Говорехме по работа.

— Добре, ще ти повярвам — каза Кий и отново нахакано й се ухили. — Ако и ти ми повярваш, че тогава с Дренда Ларсън търсехме игла в сеното.

 

 

Предвиждането на Лара се сбъдна.

Една седмица след погребението на Лети Ленард, осведомителните средства се прехвърлиха на по-свежи ливади, където да пасат чужди нещастия и проблеми. През изтеклата седмица обаче в мига, в който Лара прекрачеше прага на къщата си, моментално я нападаха. Шерифът Бакстър изпълни официалното си задължение, макар и неохотно, и се погрижи журналистите и фотографите да не стъпват в пределите на имота й. Но постоянното им присъствие на улицата, която беше обществена собственост, я превръщаше на практика в затворница.

Клоновете на телевизионните мрежи в Далас и Шривъпорт излъчваха репортажи, които се препредаваха в националните информационни бюлетини, но на Лара Портър и на ключовата роля, изиграна от нея в провала на сенатора Кларк Такет преди пет години, се отделяха само по петнайсет секунди екранно време, и то в последните минути от новините. Явно бе загубила водещото си място сред най-горещите събития.

Семейство Ленард също бяха изтикани на преден план, но си бяха наели адвокат, който да говори вместо тях. Беше младок с жълто около устата, току-що излязъл от Правния колеж „Бейлор“ и едва отскоро упражняващ професията си. Въпреки това достойно се справяше с положението и хич не се смущаваше, че се намира в центъра на вниманието. Неуморно и упорито повтаряше пред журналистите, че клиентите му не желаят да дават никакви изявления и че първо ще се помъчат да превъзмогнат непрежалимата загуба на детето си, преди да започнат да търсят виновниците за смъртта му.

Лара бе разпънала душата си на кръст от съмнения. Беше въпрос на лична преценка, дали да приложи антикоагулант на Лети или не. След продължителни умувания и проучвания отново стигна до изходното си решение. За да успокои напълно съвестта си обаче, тя се допита до лекаря от спешното отделение, поел младата пациентка след нея. Той подкрепи избора й и я увери, че ще го заяви и пред съда, ако се наложи.

Дните минаваха и тъй като Лара не получи известие от адвоката на Ленардови, тя взе да се надява, че слухът за подадения срещу нея иск за допусната лекарска грешка не е истина. Несъмнено бе пуснат от страна на Такетови. Многократните й телефонни обаждания не бяха довели до нищо и само бяха засилили чувството й на безсилие. Джоди Такет или действително беше твърде болна, за да говори, или имаше добри лъжци, които да я прикриват.

Лара бе разменила по няколко думи с прислужницата и с Джейнълин, но не бе виждала, нито чувала Кий от вечерта, когато беше довел Хелън Бери при нея. Навярно си е помислил, че се шегува, като спомена за желанието си да я откара до Централна Америка. Втори път не й се бе отваряла възможност да подхване същата тема, но решителността й не бе мръднала нито на йота. Просто напоследък се бяха случили други събития и те бяха отклонили вниманието й.

Със събуждането си тази сутрин бе открила, че и последните телевизионни фургони са се махнали, но поради отрицателната шумотевица всичките й пациенти със запазени часове се бяха обадили да ги отменят. Трудно беше да остане оптимистка и да вярва, че практиката й ще се разрасне, когато не можеше дори да вкара пациентите в кабинета си. С Нанси продължаваха да се преструват, че работят, но и двете разполагаха с по-вече свободно време, отколкото биха желали да си признаят.

Някъде в средата на следобеда тя напусна кабинета си в жилищната част на къщата с намерението да отпрати Нанси да си тръгне по-рано. За нейно учудване Нанси говореше с някого в чакалнята.

— Искаме веднага да влезем при докторката. Знам, че нямаме час, но нали и бездруго не е претъпкано с пациенти?

Режещият, снизходителен глас принадлежеше на Дарси Уинстън.