Сандра Браун
Пламъци (28)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ОСМА

Лара остана без дъх, когато се удари в стената. Окопи се и пристъпи, олюлявайки се, към прозореца. Сякаш цялата северна част на Идън Пас гореше.

Грабна лекарското си куфарче и бясно се втурна навън, като в бързината да стигне до мътния стълб от черен дим караше, без да спазва никакви правила за движение. Незабавно прецени, че взривът е станал на мястото на мотела „Зеления бор“.

Пристигна секунди след пожарната и патрулната кола на шерифа. Едното крило на зданието беше обвито в пламъци. Периодически в него продължаваха да трещят нови експлозии, които изхвърляха огнени езици към нощното небе. Имуществените щети щяха да бъдат неимоверни. Процентът на пострадалите щеше да зависи от броя на заетите стаи. Лара мислено се подготви за най-лошото.

— Има ли признаци на оцелели?

Шерифът Бакстър трябваше да се напрегне, за да я чуе сред ревящите пламъци.

— Не още. Боже господи! Каква беля.

Въпреки храбрите им усилия, Лара знаеше, че пожарна команда, която разчиташе предимно на местно попълнение от доброволци, нямаше никакъв шанс да овладее лумналия пожар. Шефът й беше достатъчно умен, за да го съобрази. Не изпрати готовите, но зле екипирани огнеборци, да се хвърлят в пламъците, но им заповяда да го ограничат, за да не се разпространи. Обади се за помощ на по-големите пожарни команди в околността.

— И потърсете някой от „Такет Ойл“ — извика шерифът Бакстър. — За проклетия, кладенецът им е в опасна близост. — помощникът му Гюс извади портативната си полицейска радиостанция.

— Шерифе, може ли да използвам телефона в колата ви, да се обадя в окръжната болница?

Шерифът кимна.

Тя се пъхна зад волана в патрулния автомобил и позвъни там. За щастие я свързаха с делова сестра от спешното отделение. Обясни й положението.

— Незабавно изкарайте всички линейки. Изпратете допълнителни принадлежности за неотложна медицинска помощ, болкоуспокояващи и спринцовки, превръзки, преносими контейнери с кислород. — Те разполагаха само с две линейки, затова тя предложи да бъдат извикани подкрепление от съседните окръзи. — Уведомете също Медицинския център и болницата „Мъдър Франсес“ в Тайлър. Навярно ще имаме нужда от техните вертолети за превозване на най-тежко пострадалите към травматологичните участъци. Предайте им да поставят звената си за борба с бедствени случаи в бойна готовност. Предупредете местните кръвни банки, че може да са необходими допълнителни количества кръв и съставете опис на наличните запаси. Ще се наложи да съберат още персонал. Очаква ни напрегната нощ.

— Ето тук! — Шерифът Бакстър ръкомахаше диво на пожарникарите, когато тя се присъедини към тях.

От крилото на мотела, незасегнато от първоначалния взрив, се чуваха крясъци. Лара гледаше с ужас как група огнеборци влязоха в горящото здание. Всеки миг някоя експлозия можеше да отнеме живота им.

След няколко мъчителни минути те започнаха да извеждат оцелелите. Двама пожарникари носеха обездвижени жертви на раменете си. Други вървяха сами, но Лара видя, че са замаяни, обгорели и се давят от погълнатия дим.

Заръча на пожарникарите да ги наредят на земята, след което тръгна между тях, за да установи какви са нараняванията им, като си отбелязваше наум най-тежките случаи и им даваше единственото лекарство, с което разполагаше.

За разлика от друг път воят на сирените дойде като балсам за душата й. Пристигнаха първите линейки и от тях изскочиха трима фелдшери. Останалите я гледаха с изцъклени от болка очи. Надяваше се, че разбират колко е трудно да се правиш на бог и решаваш кой да замине и кой не.

Огнеборците предприеха нови набези в пламъците. Броят на оцелелите се увеличаваше, но с това задачата на Лора ставаше все по-трудна. Двама бяха в шок. Неколцина плачеха, един пищеше в агония. Някои бяха в безсъзнание. Стараеше според силите си да им окаже елементарна първа помощ. Тъкмо беше коленичила до един мъж и му слагаше турникет върху лакътната кост, която имаше комплекси счупване, когато досами нея опасно изскърцаха автомобилни спирачки. Обърна глава с надеждата, че пристига нова линейка.

Дарси Уинстън залитна откъм шофьорската врата от елдорадото си.

— Хедър! — изпищя. — О, господи! Хедър! Виждал ли е някой дъщеря ми?

Втурна се право към сградата и сигурно щеше да хвърли в горящата преизподня, ако един пожарникар не я беше уловил и не я дръпна назад. Тя се заивива в ръцете му.

— Дъщеря ми е вътре!

— О, не! — изстена Лара. — Не. — Нима момичето, с което спонтанно се бяха сближили, беше сред жертвите? Потърси Хедър Уинстън измежду спасените, но не я намери.

— Мили боже!

Като чу гласа на Кий, Лара се извърна и я осени внезапно прозрение, че той беше дошъл заедно с Дарси. Пренебрегна личните си чувства и каза:

— Помогни ми, Кий. Не мога да се справя сама.

— Ще докарам хеликоптер. Пътем ще се обадя на сестра ми и ще я привикам на помощ. — Взря се в далечината. Господи, онзи кладенец…

— Вече съобщиха на някого от „Такет Ойл“.

— Това е седми номер. Струва ми се, че е в района сигурно. Сигурно ще бъде тук всеки момент. Щом го запечата, ще се притече и също ще запретне ръкави.

Със слизането си от колата движенията му станаха забързани, заобиколи багажника и отиде откъм шофьорската страна.

— Добре ли си?

— Чудесно. Само ми помогни, моля те, да откараме тези ранени в болницата.

— Веднага се връщам. — Скочи зад волана и отпраши, преди да е затворил вратата. Секунди след тръгването пристигнаха още три линейки.

Огнеборците изнесоха от сградата пет нови жертви. Те заеха местата на предишните, изпратени от Лара в Болницата. Една възрастна жена почина от задушаване минути след спасяването й. Дъщеря й я държеше за безжизнената ръка и ридаеше.

Някакво детенце, без видими поражения, плачеше за майка си. Лара не знаеше на кого е, нито дали майка му въобще е извлечена от пожара.

— Аз ще се погрижа за него.

Предложението дойде от Марион Ленард. Лара ахна от изненада, но нямаше време за излишни въпроси.

— Много ще ми помогнете. Благодаря ви. — Връчи ревящото дете на Марион и тя се отдалечи, говорейки му ласкаво. Джак Ленард също беше там.

— Кажете ми какво да правя, д-р Малори.

— Мисля, че пожарникарите не биха се отказали от помощ и даването на кислород. — Той кимна и отиде да изпълни заръката й.

Лара забеляза присъствието на Фъргъс Уинстън. Беше прегърнал жена си. Дарси се беше вкопчила в реверите на сакото му и лееше поройни сълзи.

— Сигурен ли си, Фъргъс? Кълнеш ли се в бога?

— Кълна се. Хедър се обади да ми каже, че ще имат допълнителна репетиция на мажоретния състав. Разреших й да приключи по-рано дежурството си.

— О, господи, благодаря ти. Благодаря ти. — Дарси се свлече върху гърдите му.

Той я притискаше в обятията си, галеше я по косата, галеше съсипаните й от плач бузи и я уверяваше, че дъщеря й е невредима. Но удълженото му, посърнало лице и тъжни очи отразяваха светлината от огъня, който скорострелно поглъщаше бизнеса му.

Когато до ушите й достигна гръмкото пляскане на вертолетни перки, Лара погледна към небето. Беше пристигнал спасителен хеликоптер. Само след минути той излетя с двама пациенти на борда. Малко след него Кий приземи частния „Чопър“, който беше използвал за превозването на Ленард. Лара насочи към него две жени със сериозни порезни рани и охлузвания от един взривен прозорец.

— Да си зървала Джейнълин? — провикна се той сред врявата. Лара поклати глава. — Икономката ни каза, че е отишла в Лонгвю. — Сви рамене. — И Буи е неоткриваем.

— Ако се появи, ще й предам, че си я търсил. — Поздрави я с вдигнат палец.

— Ще се върна, щом мога. — „Чопърът“ излетя. Лара се върна на задълженията си, които вършеше неуморно, докато времето сякаш спря за нея. Измерваше само броя на оцелелите, които успяваше да държи живи, да облекчава страданията им, докато бъдат откарани в болницата. Мъчеше се да не мисли за онези, които не можеше спаси.

Не липсваха желаещи да й помагат. Джими Брадли, Хелън Бери, негова съпруга от две седмици, предложиха да се включат. Оли Хоскинс също. Появата на бившата й сестра, Нанси Бейкър, й достави небивала радост. Тя беше способна, сръчна и достатъчно опитна, за да се справи и с най-тежките случаи. И други жители на града които преди я бяха отбягвали, предложиха услугите си. Не отказа никому.

Тази вечер в мотела бяха на работа шестима служители. Общото число на гостите, отседнали в него, беше осемдесет и девет — плюс двама, за които никой не подозираше.

 

 

Буи Кейто пренесе невестата си през прага на младоженския апартамент в централния хотел.

— О, Буи, прекрасно е. — Джейнълин се възхити на открилата се на хоризонта гледка, когато я остави в средата на стаята.

— Нали бях опандизен насам. Щом чух за туй местенце, трябваше да поискам писмено разрешение от моя наблюдаващ инспектор, за да мога да дойда тук, понеже е в пределите на Луизиана.

— Толкова труд си положил.

— Заслужава си, ако ти харесва.

— Страхотно е.

— Ама парите, дето ги броих, може и да ни оставят гладни през първия месец от нашия съвместен живот.

Тя се засмя и обви ръце около кръста му.

— Ако помолиш шефа си както подобава, бас държа, че ще ти увеличи заплатата.

— А не, не ща никакви благодеяния, само щото съм съпруг на шефката — възрази строго той. — Не съм алчник. Казах ти го съвсем ясно още оная вечер, когато те кандърдисвах да режем шикалкавенето, а взех, че се навих да ми пристанеш. Поклати слисан глава. — Още не мога да проумея как се случи тая работа.

— Просто беше против да ме одумват като долна измет. Аз ти обясних, че единственият изход от това положение е да се оженим.

Той разтревожено загриза бузата си от вътрешната страна:

— Майка ти може да го анулира.

— Не може. Аз съм пълнолетна.

— Кий може да ме застреля.

— Аз пък ще застрелям него.

— Не се шегувай. Хич не ща да се изпречвам между теб и семейството ти.

— Аз ги обичам, но няма нищо по-важно за мен от теб, Буи. За хубаво или за лошо, ти си вече мой съпруг. — Тя сведе дяволито глава. — Или ще бъдеш, щом спреш да бърбориш и ме заведеш в леглото.

С високи токчета беше на ръст колкото него. Наклони се напред и го докосна леко по устните. Той изсумтя отзивчиво и я взе в прегръдките си за по-страстна целувка. Почти моментално се възбуди и смутено отстъпи назад.

— Да те оставя за малко насаме?

— Защо?

Той нервно потърка длани нагоре-надолу в бедрата си.

— За да можеш да… по дяволите, не знам. Да направиш онова, дето правят невестите. Смятах, че ще имаш нужда от спокойствие.

— О! — Тя се оклюма и то се изписа на лицето й. — Аз си мислех, че ти ще искаш да ме съблечеш.

— Искам — каза на един дъх. — Тоест, ако ти искаш де.

Тя сякаш го обмисли внимателно, преди да кимне. Той размърда пръсти като касоразбивач, който се кани да упражни майсторлъка си и посегна към копчетата на блузата й — малки перлички, които много приличаха на онези, породили първите му блянове за нея.

Задръжките им отпадаха с всяка свалена дреха. Събличаха се бавно един друг, наслаждавайки се продължително и на най-дребните открития. Макар че бе расла с двама братя под общ покрив, тя изпитваше детинско любопитство към тялото му. Прехласната му прошепна, че е хубав, а той отвърна, че не е допускал зрението й да е толкова лошо. Кога той й каза, че е хубава, тя му повярва, защото ласките му бяха съвсем красноречиви. Караше я да се чувства като богиня на красотата и любовта.

— Не искам да те заболи, Джейнълин — продума тихо и се надвеси отгоре й.

— Няма страшно.

Не я заболя, дори когато проникна дълбоко в нея. Беше непохватна и изгаряше от желание да му угоди, затова й каза да се отпусне и да се остави в ръцете му. Тя го послуша и за тяхно взаимно удоволствие кулминацията й беше равна по сила на неговата.

После пиха от шампанското, изпратено като подарък от хотела. Тя избра имена за първите им четири деца. Той се закле, че до Деня на Свети Валентин ще изкара достатъчно пари, за да й купи венчален пръстен като истински съпруг, но тя възрази, че няма нужда от материални доказателства за обичта му. Усещала я с всеки свой дъх.

Замаян от любов и от изпитото шампанско, той прошепна:

— Какво желаеш сега, да опиташ ваната за подводен масаж, да гледаш видео или нещо друго?

— Друго. — Тя му хвърли палава усмивка, която би шащисала благопристойните матрони от Идън Пас, смятали я за безнадеждна стара мома, после пъхна ръка под завивката.

Дръзко го погали.

— Господ да се смили над всички нас — отрони той и изстена. — Госпожица Джейнълин като по чудо се превърна абсолютна сексуална маниачка.

 

 

Ако Джейнълин и Буи бяха включили телевизора в младоженския апартамент, щяха да видят репортажите за пагубния пожар в Идън Пас, отнел вече живота на десет души. Всички жертви бяха разпознати и властите изпращаха съобщения на близките им.

Пламъците бяха овладени едва след часове с обединени усилия на огнеборци от шест окръга. Още преди зазоряване бе започнало предварително разследване на причините за взрива. Полицейските следователи вече се ровеха в тлеещите руини.

Първите предположения бяха, че седми кладенец на „Такет Ойл“ може да е спомогнал за избухването му. Тъй като Буи бе неоткриваем, неговият бригадир бе запечатал нефто-газопроводите.

След вземането на тази предпазна мярка, не бяха последвали други експлозии, което показваше, че пламъците действително са били подхранвани оттам.

 

 

Кий, единственият представител на Такетови, оказал се на разположение, беше разпитан от страна на федералните агенти от Отдела за тютюн, алкохол и огнестрелни оръжия.

— Имали ли сте някакви проблеми с изтичането на нефт или газ от този кладенец, господин Такет?

— Не, доколкото ми е известно, но аз не се занимавам със семейното предприятие.

— А кой тогава?

— Сестра ми. Тя е извън града.

— Разбрах, че майка ви е дърпала конците.

— Не и през последните няколко години.

— Все пак бих искал да говоря с нея.

— Съжалявам, но това е изключено. Преди броени седмици тя получи лек удар и сега е на легло.

Лара, която стоеше наблизо и го слушаше, не каза нищо, за да го опровергае. Нито пък който и да било от другите.

— Мога само да ви уверя — каза на агентите, — че „Такет Ойл“ винаги е спазвала зорко правилата за безопасност. Репутацията ни е безупречна в това отношение.

Агентите се скупчиха на поредно съвещание.

Наоколо се мотаеха десетки любопитни зяпачи, които се надпреварваха да огледат щетите, след като опасността бе преминала. Те вкупом утешаваха Дарси и Фъргъс Уинстън за огромните загуби.

Дарси, съхранила впечатляващия си вид за разлика от останалите присъстващи, които бяха покрити с мръсотия, непрекъснато шареше с очи из тълпата, за да зърне Хедър. Тя попита Лара няколко пъти дали не я е виждала. Плачеше тихо и изискано и постоянно повтаряше на онези, които се опитваха да я утешават:

— Просто не мога да повярвам, че целият ни къртовски труд отиде на вятъра. Но ние, естествено, ще построим всичко наново.

Фъргъс обаче беше по-скоро нервен, отколкото покрусен. Навярно не си беше плащал застрахователните вноски.

— Трябваше отдавна да е тук — Лара чу Дарси да казва на Фъргъс с явно раздразнение. — Очевидно тя смяташе, че Хедър също следва да бъде на местопроизшествието, за да завърши образа на семейството пред медиите.

Почти едновременно прозвучаха два вика.

И двата се разнесоха от западния край на хотелския комплекс, където бе избухнала първата експлозия.

— Елате и ми помогнете!

— Сър! Май трябва да хвърлите едно око.

Лара и Кий бяха сред хората, които моментално хукнаха натам. Заедно с неколцина други наобиколиха мъжа, който пръв се бе обадил.

— Отдолу има някакво тяло.

Кий му помогна да повдигне една желязна подпора и под нея се подадоха овъглените останки на човешко същество.

Преди да успеят да се съвземат от шока, един от агентите каза:

— Господи! Ето още един. — Няколко ярда по-нататък той бе направил второ ужасяващо откритие.

— Сър! — Агентът, който беше извикал най-напред, изтича при началника си. Беше запъхтян от двайсетярдовия пробег. — Намерих нещо. — посочи към едно празно поле. — Мисля, че е газопровод, но не фигурира в схемата на мотела. Идва вертикално. Моето предположение е, че е свързан под земята с друг, който води право към онзи кладенец.

Кий си проби път с лакти към агента.

— Какво казахте?

Старши агентът се намръщи.

— Господин Такет, струва ми се, че някой е изпомпвал природен газ от вашия кладенец.

Точно в този момент утринният въздух бе раздран от писък. Той се надигна от тълпата зад кордона на шерифа. Дарси беше сграбчила едно момиче за раменете и го раздрусваше така, че главата му се люшкаше насам-натам.

— Какви ги дрънкаш? Лъжеш! — Тя зашлеви момичето с все сила. — Хедър беше на репетиция. Казала е на Фъргъс, че ще си тръгне по-рано, за да отиде на репетиция. Трябва да те убия гадна лъжкиня такава!

Момичето запелтечи:

— Не лъжа, госпожо Уинстън. Хедър ме помоли да я прикривам, ако се обадите у нас. Нямахме репетиция. Тя каза… — То изхълца, думите излязоха накъсани. — Хедър каза, че с Танър ще се срещнат тук и че ще прекарат вечерта в една от мотелските стаи. — Мокрото от сълзи лице на момичето се изкриви от мъка. — Тя каза, че ще бъде страшно романтично, защото ще се вмъкнат в младоженския апартамент.

Оли Хоскинс бе работил неуморно през цялата нощ, помагайки с каквото може. Изпадна в паника, като чу името на сина си.

— Танър? Танър? Танър е бил тук? Не. Не може да бъде. Моето момче, той… Не!

Дарси блъсна настрана ридаещата приятелка на Хедър и се втренчи в мрачните фигури на пожарникарите, които се приближаваха с две носилки откъм тлеещите развалини на някогашния младоженски апартамент. Върху всяка имаше по един запечатан черен найлонов чувал.

— Не. Не. Хедър? НЕ!

И тогава Фъргъс потресе всички, като се свлече на колене и похлупи главата си с ръце. Със страдалчески вик рухна по очи на земята.

 

 

— Бих пийнал чашка кафе. — Кий се приближи до нея, когато отиваше към колата си. — Освен това нямам с какво да се прибера. — Беше дошъл с Дарси и това не бе случайно. Би било дребнаво да го споменават в настоящия момент и те го премълчаха. — Бих те помолил да ме откараш до вас, ако може.

Бе не по-малко изпоцапан от нея, дрехите му бяха набити с пот и сажди. Беше загубила представа колко пъти излиташе с хеликоптера, само за да се върне възможно най-бързо и да откара поредния пострадал.

Когато всички ранени бяха превозени до околните болници, той се спусна да помага на огнеборците. Лара също, остана на местопроизшествието, за да оказва първа помощ в случай на дребни порязвания и обгаряния. Улови се, че подсъзнателно се ослушва за характерния глас на Кий. Дори в здрача призори лесно го разпознаваше сред другите.

Направи му знак с глава да се качи в колата й. Щом потеглиха, тя попита:

— Според теб какво ще стане с Фъргъс? — Бяха го отвели с белезници.

— Ще прекара целия си живот зад решетките. Освен че е крал от нас, той носи отговорност за смъртта на дванайсет души.

Лара потръпна.

— Включително и на собствената си дъщеря.

— По-добре да се моли никога да не го пуснат. Дарси заплаши, че ще го убие, ако й се удаде възможност. И наистина ще го направи. — След няколко секунди рече — Спал съм с нея само веднъж. Оная нощ, когато ме простреля.

Очевидно в погледа, който му хвърли, пролича неволен укор, защото той добави:

— Снощи, тъкмо й казвах да ме върне при колата и се препирахме, когато гръмна експлозията.

— Бях несправедлива към нея — призна Лара с тих глас. — Смятах, че не е способна да обича друг, освен себе си. А тя е обичала дъщеря си, и то много. Знам какво е да загубиш детето си. Мога да си обясня защо иска да убие Фъргъс заради участието му в смъртта на Хедър. Станала е случайно, но всъщност той е виновен за нея.

Тя спря в алеята от задната страна на клиниката, никак не й се щеше да влиза и да се изпречва срещу онова, което бе оставила зад гърба си.

— Рандъл е вътре.

— Мой пръв любимец. — Въздъхна дълбоко и отвори вратата на колата. Заедно прекрачиха прага. — Отключено е — забеляза той.

— Толкова бързах, че хич не съм се сетила за това.

Прекосиха тъмните, смълчани стаи. Грозните истини, които й бяха разкрити мигове преди взрива, сега отново я връхлетяха и я изпълниха с ярост.

— Мисля, че го няма — каза Кий.

— Едва ли си е тръгнал. Ей, Портър, къде си? — извика. Приближи вратата към личния кабинет на Лара. Беше наполовина открехната. Той я бутна леко. По гръбнака й полазиха тръпки от страх.

— Кий, преди…

— Портър? — Той пристъпи в стаята. Ругатнята му сякаш я ужили. Тя се втурна в стаята, но се закова на прага.

— О, боже господи!

Кий беше коленичил до проснатото тяло на Рандъл.

Нямаше никакво съмнение, че е мъртъв. Под главата му се виждаше засъхнала локва кръв. На лицето му бе застинала маска на изненада.

— Не съм го направила аз! — изрече задъхана тя. — Не съм аз, не дръпнах спусъка.

Кий вдигна глава и я погледна.

— За какво говориш, по дяволите? Разбира се, че не си ти.

— Насочих пистолета срещу него, но…

— Какво?

— Магнума. — Той проследи показалеца й, който сочеше към револвера, останал там, където го беше изпуснала. — Но не дръпнах спусъка. — покри устата си с ръка. За първи път й призляваше при вида на толкова много кръв. — Взривната вълна ме отхвърли към стената… Но не го застрелях. Дали наистина не съм? — почти паникьосана, протегна ръка напред. — Кий! Дали аз не съм го направила?

Той стоеше и побутваше Магнума с носа на ботуша си. Изражението му беше слисано и мрачно.

— Не съм аз — каза тя и поривисто заклати глава. — Кълна се в бога! Не можех. Само исках да го изплаша. Исках да почувства част от ужаса, който изпитах заради него в лагера на Емилио.

— Лара, не те разбирам.

— Рандъл е виновен за смъртта на Ашли — извика тя, нетърпелива да му обясни.

— Как?

— Бил е свързан с Емилио още отначало. — С оплетени изречения и накъсани фрази му разправи за признанията на Рандъл. — Знам, че звучи невероятно. Но това е самата истина! Кълна се. О, не! — изплака тя и притисна върховете на дланите си до слепоочията, когато съзря недоверието му. — Не и този път! Не бих го понесла пак. Не мога да отговарям за нещо, което не съм сторила.

— Вярвам ти. Успокой се.

— О, божичко, Кий! Не съм го застреляла. Не бих могла. Не съм аз!

— Ти не, но аз да.

Пресипналото признание се разнесе иззад тясното клиновидно пространство между полуоткрехнатата врата и лампата на стената. Кий се пресегна през Лара и затвори вратата, за да провери кой се спотайва зад нея.