Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where There’s Smoke, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

Джейнълин заслони очите си с ръка срещу слънцето докато се озърташе за появата на „креватомобила“. Щом забеляза да свива от главната улица, извика:

— Мамо, пристигна!

Кий беше телефонирал от пистата, за да ги извести, че току-що е долетял и скоро ще си бъде вкъщи. Предната вечер се беше обадил от Хюстън.

— Блудният син се завърна. Заколете угоеното теле.

Джейнълин не стигна чак до такива крайности, но нареди на Мейдейл да приготви нещо специално. Кий беше живи здрав! И си идваше у дома!

Тя изприпка надолу по стълбите и се закова точно на пътя пред задалия се Линкълн, принуждавайки го да спре. Залепи длани върху предния капак и му се усмихна през стъклото, после изтича към шофьорската врата и се хвърли в прегръдките му, когато слизаше.

— Ей, по-полека! Отидоха ми пукнатите ребърца. — Той възвърна равновесието си и я прегърна топло, после я отдалечи на една ръка разстояние. — Не мога да повярвам на очите си! Изглеждаш великолепно!

— Не е вярно — възрази скромно тя.

— Я не ме будалкай, да не съм сляп! Какво си направила? Има нещо.

— Подстригах се и се накъдрих, нищо повече. Всъщност даже бях във фризьорския салон, когато някой се развика и посочи към телевизора. Предаваха репортаж за теб, д-р Малори и нейния съпруг, че сте напуснали Монтесангре и се завръщате през Колумбия. Като ви видях всичките на екрана, сърцето ми едва не спря да тупти.

Усмивката му потрепна несигурно.

— Да, какво ли не се случи тая седмица. — после я щипна по бузата и каза: — Харесва ми новата ти прическа.

— Мама не. Била твърде лекомислена за жена на моята възраст. Ти как смяташ? — попита разтревожено тя.

— Според мен е адски секси.

— О, покорно ви благодаря, сър. — Направи му реверанс.

— Хмм. Научила си се и да кокетничиш. — Сложи ръце на хълбоците си и наклони глава назад, за да я огледа от горе до долу. — Криеш ли нещо от мен?

— Не. — Отговорът й беше прекалено бърз и категоричен. Ако по бузите й беше избила същата топлина, която усещаше вътрешно, брат й мигновено ще разбере, че го лъже.

— Кейто още се навърта наоколо, нали?

Помъчи се да сдържи усмивката си, но не успя да потисне радостта, която се надигна в нея само при споменаването на името му. То извика определени картини в съзнанието й как с часове се гушеха в гостната късно вечер и спореха шепнешком дали е редно или не да продължават връзката си — тя твърдеше първото, той второто — и крояха планове за бъдещето, което според нея им предстоеше, а според него не.

Въпреки всичките им разправии за характера и трайността на тяхната любов, то си беше любов и нищо друго. С изключение на това, че не беше консумирана и Джейнълин не можеше да бъде заедно с Буи по двайсет и четири часа на денонощието, тя се чувстваше безмерно щастлива.

Личеше й и Кий, надарен с изключителен усет, веднага го долови. Ухили се широко:

— Да внимава как се държи с теб. Само да смее да се провини и аз разбера, ще го пипна, ще му откъсна топките и ще ги хвърля на кучетата. Можеш да му предадеш дословно какво съм казал.

— Никога няма да изрека подобно нещо! — заяви тя. — Не е прилично. — Засмя се вътрешно, като си спомни с какви ужасяващи думи си бе послужила, за да привлече вниманието на Буи. Не съжаляваше. Бяха свършили работа.

Хвана Кий под ръка и го поведе към къщата.

— Сигурно си изтощен. Накарах Мейдейл да ти смени чаршафите. Можеш мигом да се пъхнеш между тях, щом хапнеш и вземеш една голяма, гореща вана.

Внезапно той се закова на място и Джейнълин вдигна глава. Джоди ги наблюдаваше от верандата. Изглеждаше чудесно. Явно докторите напразно бяха били тревога и както обикновено, Джоди се бе оказала права. Все повече се съвземаше, независимо от зловещите им прогнози.

Напоследък в нея се забелязваха видими признаци на подобрение. Тя настояваше, че се чувства по-здрава и беше по-жизнена. С готовност и без да се суети, вземаше лекарството си. Дори бе намалила цигарите на две кутии дневно. А предната сутрин бе подновила постоянния си час във фризьорския салон.

Джейнълин се съмняваше в случайността на факта, че Джоди живна в мига, в който научиха за отпътуването на Кий от Монтесангре. Въпреки честите им кавги, майка й и брат й бяха дълбоко привързани един към друг.

— Здрасти, Джоди.

Тонът му беше сдържан и предпазлив. Още носеше спомена за болезнените, необмислени думи, които Джоди му бе подхвърлила преди заминаването. Джоди също вероятно не бе забравила опустошителните си слова. Тънките й устни потрепнаха веднъж, като че в нея прещракаха закъснели угризения.

— Както виждам, връщаш се цял-целеничък.

— Горе-долу.

Джейнълин ги стрелкаше с очи, изгаряща от желание да запази това негласно примирие.

— Хайде да влезем вътре и да пийнем по нещо преди вечеря.

Джоди пристъпи преди тях в гостната. Отказа питие, но запали цигара.

— Прочетох, че бунтовническата армия е конфискувала самолета ти. — Тя издуха струя дим към тавана.

— Точно така. Благодаря, сестро. — Той пое скоча с лед, който сестра му беше наляла. — Няма значение. Човекът, от който го наехме, се надяваше, че ще се разбием или че ще ни се случи нещо непоправимо, за да може да прибере застраховката. Имаше нужда повече от парите, отколкото от самия самолет.

— Така си и мислех. Непрекъснато се забъркваш с такива типове.

— Като става дума за безскрупулни типове — обади се Джейнълин в стремежа си да предотврати всякакви търкания. — Дарси Уинстън беше на фризьор онзи ден, когато и аз си навивах косата. Та тя разправяше за дъщеря си Хедър, че двамата с Танър Хоскинс не можели да свалят ръчищата си един от друг. Тя каза, че преди да е станало късно, сигурно ще се наложи да ги облее с градинския маркуч.

Кий се изхили. Джейнълин го изгледа недоумяващо.

— Всички се засмяха на думите й. Нищо не разбирам.

— О, за бога, Джейнълин — сряза я нетърпеливо Джоди.

— Какво?

— Нищо — рече Кий. — Продължавай. Какво друго разправяше госпожа Уинстън?

— Когато се появи репортажът за теб и д-р Малори, тя избута всички и се лепна за телевизора. А като съобщиха, че господин Портър все пак не е мъртъв, изнесе цяло представление.

— В какъв смисъл? — Кий вече не се усмихваше.

— Избухна в неистов кикот. На никой друг не му беше смешно. Буквално цвилеше. Честна дума, дори „вулгарно кречетало“ е твърде ласкаво определение за тази жена.

— Тя е една долна мръсница — отбеляза Джоди и тръсна цигарата си в пепелника. — Фъргъс си въобразяваше, че като се ожени за тая жалка отрепка, тя автоматически ще се преобрази в почтена жена. Това не стана, разбира се. Под всичките си скъпи, елегантни дрехи, пак си е боклук. Фъргъс винаги е бил глупак.

Мейдейл ги извика за вечеря и поднесе на Кий любимите му ястия: пилешки пържоли и ростбиф с цялата гарнитура към него. За десерт имаше два сладкиша — с праскови и с орехи — и домашен ванилов сладолед.

Джейнълин очакваше, че ще се нахвърли лакомо на вкусотиите, които бе поръчала да му приготвят, но той хапваше съвсем умерено. Усмихваше се, когато приказваше с нея и откликваше на всичките й въпроси, но без да се впуска в подробности. Държеше се учтиво с Джоди и не каза нищо, с което да я предизвика или подразни. За човек, отървал се на косъм от лапите на банда метежници, имаше твърде подтиснат вид.

В мълчаливите промеждутъци зяпаше вглъбено в пространството и сякаш насила се връщаше в настоящето, когато разговорът се подновяваше.

След приключването на вечерята Джоди се извини и качи в стаята си, за да гледа телевизия. На излизане от трапезарията тя се обърна към него и рече:

— Радвам се, че си добре.

Той я изпроводи със замислено изражение.

— Тя наистина го чувства — промълви тихо Джейнълин. — Струва ми се, че се тревожеше за теб повече и от мен, май че аз се бях побъркала от притеснение. В деня, в който чух, че си жив и си на път към къщи, у нея настъпи чудотворна промяна.

— Изглежда по-добре, отколкото преди да замина.

— Значи си го забелязал! — възкликна тя. — И аз съм на същото мнение. Мисля, че се оправя.

Той протегна ръка и погали бузата й, но усмивката му бе тъжна.

— Има и още нещо, Кий. За мама. Вчера, когато се прибра от работа, не я намерих и тръгнах да я търся из къщи. Представи си къде я открих. В спалнята на Кларк, ровеше из вещите му.

Разсеяността му се стопи и той застана нащрек с възбуден интерес.

— Доколкото ми е известно, не е стъпвала в тази стая откакто взехме оттам погребалния му костюм. Какво ли й е щукнало изведнъж?

— Значи преглеждаше вещите му?

Тя кимна.

— Документи, почетни грамоти, дипломи, снимки, записки, които си е водил като сенатор. И плачеше. Та тя дори на погребението му не отрони ни една сълза.

— Знам. Помня.

Внезапно й хрумна, че в момента видът на Кий наподобяваше вцепенението му, когато стоеше до гроба на брат си.

Въпреки, че се държеше и уж говореше нормално, тя изпита усещането, че всичко върши машинално, точно както подир смъртта на Кларк. На лицето му се бе запечатал разстроен и отнесен израз, сякаш го е сполетяло нещо непонятно.

В дните, последвали погребението на брат й, тя беше прекалено погълната от собствената си мъка, за да обръща внимание на Кий, макар че и да бе опитала, той сигурно щеше да я отблъсне. А тя и бездруго се чувстваше неспособна да му помогне. Както сега. Въпреки това сложи ръка на рамото му и го стисна в знак на съпричастие.

— Навремето прочетох една книга по въпроса за съкрушителната скръб, за да преживея някак смъртта на Кларк. Според автора й, психолог, не е изключено тя да настъпи като забавена реакция. Понякога човек може с години да й се съпротивлява. Докато един ден не рухне и не й се поддаде. Смяташ ли, че с мама се е случило нещо подобно?

Кий остана вглъбен и не отговори.

— Според мен у нея е настъпил пробив — каза Джейнълин. — Навярно най-сетне се е примирила със загубата му. И след като е осъзнала чувствата си, вече няма да е толкова сърдита. На вечеря между вас всичко мина чудесно. Усети ли промяната в поведението й?

Кий й се усмихна с обич.

— Непоправима оптимистка си, нали?

— Не ми се подигравай — рече засегната тя.

— Не ти се подигравам, Джейнълин. Забележката ти беше съвсем добронамерена. Ако всички бяха така простодушни като теб, светът едва ли щеше да бъка от измамници.

Закачливо подръпна една от новопридобитите й къдрици, но усмивката му беше сдържана.

— Кой знае какво е накарало Джоди да рови из вещите на Кларк? Може да има причина, а може и да няма. Не очаквай твърде много от нея. Нещата рядко се изменят така драстично и бързо. Някои пък въобще не се изменят. Ти си влюбена. Щастлива си и искаш всички да се чувстват като теб.

Тя облегна глава на гърдите му и го прегърна силно.

— Вярно е, Кий. Никога в живота си не съм била по-щастлива. Дори не предполагах, че е възможно такова щастие.

— Личи ти и аз адски се радвам за теб.

— Но ме гризе съвестта.

Той я отблъсна грубо:

— Недей! — каза й сърдито. — Отдай се на блаженството. Наслаждавай му се до насита. Заслужаваш го. Толкова гадости преглъщаш — от нея, от мене, от кого ли не. За бога, Джейнълин, не се чувствай виновна, че си открила щастието. Обещай ми да престанеш.

Слисана от разпаления му тон, тя закима с глава.

— Добре, обещавам.

Лепна й една гореща целувка на челото и отново я отдалечи от себе си.

— Трябва да вървя.

— Да вървиш? Къде? Мислех, че тази вечер ще останеш вкъщи, за да си починеш.

— Починал съм си. — Бръкна в джоба на дънките за ключовете от колата. — Имам много да наваксвам.

— Да наваксваш какво? — Той й метна красноречив взор и се отправи към вратата. — Кий, почакай! За пиене ли става дума?

— Като начало, да.

— За жени?

— Може.

Тя му прегради пътя на входа и го принуди да я погледне в очите.

— Не те попитах, защото сметнах, че си е твоя лична работа.

— Да ме питаш за какво?

— За Лара Малори.

— Какво по-точно?

— Ами, мислех си, че вие двамата може да…

— Мислеше, че може да заема мястото на Кларк в леглото ли?

— Изразяваш се толкова грозно.

— Беше грозно.

— Кий!

— Трябва да вървя. Не ме чакай.

 

 

Преди да отвори вратата, Лара надникна през щорите, да провери кой звъни, след което незабавно отключи.

— Джейнълин! Толкова се радвам да ви видя. Влизайте. — отстъпи встрани и въведе неочакваната си гостенка в чакалнята.

— Надявам се, че не ви безпокоя. Май все се изтърсвам без предупреждение. И този път се втурнах импулсивно.

— Дори да се бяхте опитали да се свържете, нямаше да успеете. Откачих телефона си. Някои журналисти не разбират от отказ и продължават да напират.

— И на Кий се обаждаха.

Щом чу името му, сякаш я пронизаха право в сърцето, помъчи се да заглуши болката и махна кашона с книги от н стол.

— Заповядайте, седнете. Искате ли нещо за пиене? Не съм сигурна какво е останало вкъщи…

— Благодаря, няма нужда. — Джейнълин се озърна в бъркотията наоколо. — Какво значи това?

— Пълно безредие — отговори Лара с кисела усмивка и седна на кашона. Уморено прибра един паднал кичур от косата си. Откакто се бе върнала, и най-малкото движение й костваше къртовски усилия. — Събирам си багажа.

— За какво?

— Напускам Идън Пас.

Навярно Джейнълин бе единственият човек в града, който не се зарадва на новината. По лицето й се изписа смесица от слисване и отчаяние.

— Но защо?

— По очевидни причини. — В гласа на Лара прозвуча горчивина, която тя не съумя да прикрие. — Нещата тук не се развиха според очакванията ми. Кларк сбърка, че ми завеща това място. А аз сбърках, че го приех.

Трогна се, когато видя сълзи в очите на Джейнълин.

— Хората в нашия град са толкова тъпи! Вие сте най-добрият лекар, който сме имали.

— Мнението им за мен няма нищо общо с професионалните ми качества. Те просто се поддадоха на натиск. — Е не беше необходимо да споменава Джоди Такет като главна виновница за изолирането й.

Джейнълин и бездруго беше в течение, и по неволя се чувстваше съпричастна.

— Съжалявам.

— Знам. Благодаря ви. — Двете жени се усмихнаха една и друга. Ако обстоятелствата се бяха стекли иначе, можеха да станат много близки приятелки. — Как е майка ви? Има ли резултат от лечението?

Джоди й разказа за очебийното подобрение в състоянието на Джоди. Лара не искаше да помрачава оптимизма й, но реши, че е неин професионален дълг да внесе известен реализъм.

— Радвам се да чуя, че се чувства по-здрава, но бъдете нащрек. Трябва да продължи да изпълнява стриктно предписанията на лекарите, докато не ги отменят. Би следвало да се явява и на чести редовни прегледи. И преди да отхвърлите напълно ангиопластиката, като средство за разширяване н сънната артерия, бих й препоръчала да се подложи на още един кръг от задълбочени изследвания.

— Не съм убедена, че мама ще се съгласи, но ако забележа признаци на преумора, или да не дава господ, на нов пристъп ще се опитам да се наложа над нея.

Побъбриха си още няколко минути и Джейнълин стана да си върви. На вратата каза:

— Гледах съпруга ви в тазсутрешното шоу „Днес“. Предадоха репортаж как приема поздравления от президента.

— Да, и аз го гледах.

— Водещият попита защо не сте с него. Той отвърна, че сте смазана от преживелиците в Монтесангре и затова не сте могли да го придружите във Вашингтон.

Доядя я, че Рандъл говори от нейно име и разпространява неверни сведения. Недвусмислено му беше дала да разбере какво е отношението й към него, когато бяха в Хюстън и не мръдна от спалнята на апартамента, докато не се убеди, че е напуснал хотела, за да хване самолета за Вашингтон. Дори не се бяха сбогували.

Извиненията за отсъствието й във Вашингтон бяха продиктувани единствено от стремеж за лична изгода, но освен да му потърси сметка за това, тя не беше в състояние да го спре. Въпросът не заслужаваше да настоява за среща с него. И бездруго тя щеше да се състои в съда на бракоразводното дело, когато интересите й щяха да бъдат защитавани от адвокат.

— Сигурно е било… — Джейнълин се поколеба, сетне продължи направо: — Дори не мога да си представя как сте се почувствали, като сте разбрали, че през цялото време е бил жив.

— Наистина не можете.

Мислено Лара отново видя Рандъл изтегнат във ваната. Чу кънтенето на писъците си в стените с крещящите плочки, пращенето на разцепено дърво, когато Кий изби с ритник вратата и влезе, после усети прегръдката на ръцете му около тялото си. Зарови лице на гърдите му. Отначало решиха, че Рандъл е мъртъв.

Но той оживя.

Оттогава Кий избягваше да я докосва дори случайно. Не съществуваха думи, с които да опише зверския ужас от възкръсването на Рандъл, затова простичко каза:

— Смаях се, като видях, че е жив.

— Положително, но не изглеждате чак толкова потресена, защо не отидохте във Вашингтон с него? — Едва изрекла грубия си въпрос, Джейнълин моментално го оттегли. — Извинявайте. Непростимо прекалих.

— Не е нужно да се извинявате. Въпросът е съвсем основателен. Отговорът е прост — не исках. Политиката не е моето поле за изява, а на Рандъл. Той може да прави каквото пожелае с новопридобитата си известност. Аз бих предпочела да забравя за моята, както и всички останали.

— И с Кий е така.

Името му отново я жегна в сърцето.

— Той се чувстваше изключително неловко да бъде в центъра на вниманието.

Добродушното лице на Джейнълин се сгърчи от болка, когато внезапно изтърси:

— Той пак заминава. За Аляска. Тази сутрин ми съобщи. Предложили са му работа като мерач на газопровода. Това е пилотът, който следи за пробиви по трасето.

Лара кимна неопределено.

— Каза, че парите били добри и че имал нужда от промяна на обстановката. Напомних му, че току-що я е променил. Той заяви, че пътуването до Централна Америка не се брояло. Не искам да заминава — рече тя с явна загриженост. — Но сега, когато мама е по-добре, очевидно няма какво да го задържа тук.

— Очевидно. — Гласът й прозвуча кухо.

— Толкова се безпокоя за него — продължи Джейнълин. — Отначало мислех, че е уморен от преживяното, но вече цяла седмица е у дома, а още не се е оправил.

Лара моментално се разтревожи.

— Болен ли е?

— Не, не е болен. Поне физически. Но нещо го гнети. Очите му не искрят както обикновено. Дори не крещи, като се ядоса. Направо не прилича на себе си.

— Не, наистина.

— Все едно някой е изтръгнал щепсела от електрическото му захранване.

Лара не знаеше какво да отвърне.

— Ами — заключи притеснено Джейнълин, — просто исках да го споделя с вас.

Тя се поколеба, сякаш не се беше доизказала. Лара се запита дали знае, че са спали заедно. Едва ли… но не би било трудно да се досети.

— Ами, ъъъ… Вие кога тръгвате?

— Не съм определила точно, веднага, щом си събера багажа. Още не съм се уговорила с някой посредник за продажбата на къщата.

— Във Вашингтон ли ще се установите?

— Не — отсече рязко тя. Смекчи тона си и добави: — Нямам конкретни планове.

— Взимате си багажа и заминавате, без дори да знаете къде?

— Всъщност, да — отвърна Лара с измъчена усмивка. Джейнълин беше сащисана, но от елементарно приличие не посмя да пита повече.

— Когато научите новия си адрес, нали ще ми го съобщите? Съзнавам, че между вас и нас, Такетови, съществува неприязън, но бих искала да поддържам връзка с вас.

— Вие не носите никаква вина за нея — каза ласкаво Лара. — Много ще ми бъде приятно, ако ми се обаждате от време на време.

Джейнълин, изглежда, се подвоуми дали е редно да го направи, но накрая поривисто прегърна Лара и се втурна по алеята към колата си.

Лара я изпроводи с очи. Бавно затвори вратата, слагайки с това символичен край на една глава от живота си, посещението на Джейнълин вероятно беше последният й досег с Такетови.

 

 

По-късно Джейнълин и Буи се бяха сгушили на канапето в гостната. Всички лампи бяха изгасени. Джоди се бе прибрала в стаята си още преди часове. Кий, както обикновено, беше излязъл.

Буи седеше полуизтегнат върху възглавниците в ъгъла, а Джейнълин се беше отпуснала в скута му. Главата й беше облегната на рамото му и ръката й безцелно шареше по голите му гърди през разкопчаната риза.

— Толкова беше тъжно — прошепна тя. — Тя стоеше там, насред кашоните, и сякаш се чудеше къде да се дене.

— Може да не си я разбрала правилно.

— Не, Буи. Имаше вид на корабокрушенец, останал сам-самичък на света.

— Няма логика. Нали току-що е открила, че мъртвият й съпруг е жив.

— И за мен няма логика. Но защо не е с него? Ако аз те смятах за умрял и изведнъж се окаже, че си жив, не бих се отделила и на крачка от теб. Толкова много те обичам, че… — Тя навири глава. — Ама, че съм и аз. Това ще е. Д-р Малори вече не обича мъжа си. Сигурно се е влюбила в друг.

— Успокой се сега. Въобразяваш си работи, дето може да не са верни.

— Например?

— Например, че между докторката и брат ти се мъти нещо.

— И ти ли си мислиш същото? — попита развълнувано тя.

— Нищо не си мисля. А ти си го мислиш. Да се дигнат само двамата със самолет до Централна Америка и да паднат в лапите на въоръжени партизани е адски романтично. Като по филмите. Ама няма що да търсиш под вола теле.

С разочарован вид си призна, че й е минала през ума вероятността Кий и Лара да са станали близки.

— И двамата изглеждаха толкова нещастни, откакто се върнаха. Кий изгаря от нетърпение да замине час по-скоро.

— Винаги е бил скитник по душа. Сама си ми го казвала.

— Този път не е просто от страст „към пътешествията“. Сега не се впуска в ново приключение, а бяга от нещо. Същото важи и за д-р Малори. Не се държеше като жена, чийто любим се е завърнал неочаквано от мъртвите. — Направи гримаса. — Като го видях по телевизията, хич не я обвинявам. Прилича на шушумига. Освен това изобщо не може да се мери по хубост с Кий.

Буи прихна.

— Знаеш ли, че си романтична за сто души?

— Кий каза, че съм влюбена и искам всички да са щастливи като мен. И беше прав.

— Че искаш всички да са щастливи?

— Че съм влюбена. — Тя се взря в изразителните му очи, които също преливаха от обич. Улови лицето му и попита настойчиво: — Кога, Буи?

Темата често изникваше между тях. И всеки път или страстта им се разпалваше с още по-голяма сила, или биваше потъпквана. Тази вечер тя предизвика физически срив. Начумерен, той се освободи от прегръдката, й, изправи се и започна да си закопчава ризата.

— Трябва да поговорим, Джейнълин.

Няма какво да говорим повече. Искам да бъда с теб и толкова. Където ще да е, само да сме заедно.

Той изви срамежливо очи:

— Намерих едно местенце, дето май става.

— Буи! — Едва успя да удържи гласа си до висок шепот, щеше й да изкрещи от възбуда. — Къде? Кога ще ме заведеш? Защо не ми каза по-рано?

Той реши да отговори първо на последния й въпрос:

— Защото не е редно, Джейнълин.

— Стаята ли не ти харесва?

— Не, стаята си я бива. Но… — Млъкна и ядосано поклати. — Мразя да се промъквам тук всяка вечер като смотаняк, да се опипваме и натискаме в тъмното, да шепнем, че сме се забили в тъпата библиотека и после да се изчезвам през черния вход. Няма смисъл.

— Но щом си намерил къде да отидем…

— Ще бъде още по-лошо. Ти си твърде свястна жена, за да смотавам през задните врати на мотелите и да те прекарвам набързо. — Вдигна ръце, за да прекъсне възраженията й. Другото, което е, можеш да си мислиш, че никой няма да ни види какви ги вършим, ама дълбоко се лъжеш. Абсурд, достатъчно дълго съм живял в Идън Пас, за да знам, че тук не остава нищо скрито-покрито. Прекалено много рискуваме, не си струва. Рано или късно слухът ще стигне до ушите на майка ти и тя ще ме натири с пушката или ще ме завре в кучи гъз. Господи, и друг път съм го загазвал яко. Все някак ще живея, стига да не ме очисти. Но не и ти. Ти хабер си нямаш какво е зор. Ще има да се чудиш как да се оправиш.

— И аз съм закъсвала понякога.

— Но не точно така.

Беше научила от братята си, че мъжете мразят жените да плачат. Затова се помъчи с все сили да не избухне в сълзи.

— Да не би да искаш да се измъкнеш, Буи? Нарочно ли измисляш тези причини, за да се отървеш от мен? Кое те отблъсква, че годините са ми множко?

— Какво каза?

Неволно изхълца.

— Заради това е, нали? Опитваш се да скъсаш, защото съм по-стара от теб.

Беше колкото ядосан, толкова и слисан.

— Че ти по-стара ли си от мен?

— С три години.

— Кой го е грижа?

— Теб явно. Затова искаш да се махнеш. Можеш да намериш много по-млада жена от мен.

— По дяволите! — Той закрачи в тесен кръг, ругаейки под носа си. Накрая се върна при нея и я погледна с раздразнение. — За колко време успя да съчиниш тия тъпизъм? За бога, та аз хабер си нямам на колко си години, а и да имах, все таз! Толкова ли зле ме познаваш? По дяволите.

— Тогава защо?

Ядът му се стопи и той коленичи пред нея, като улови ръцете й.

— Джейнълин, що се отнася до мене, ти си най, ама най-скъпото ми същество на тази земя. По-скоро бих дал да ми отрежат дясната ръка, отколкото да те загубя. Затуй не биваше да подхващам цялата тая работа. Трябваше още първия път, щом взех да примирам за теб, да си събера партакешите и да се чупя от града. Знаех си аз, ама не можах да устоя.

Млъкна и се вторачи в лицето й с такава настойчивост, като че се опитваше да го запечата в паметта си. Прокара палец по разтрепераните й устни.

— Обичам те повече от себе си. Затуй няма да се спотайвам с теб в разни наети на час стаи, да те крия като някаква пачавра и да позволя да те одумват като бяла измет.

Изправи се и посегна към шапката си.

— Не мога да сторя това с теб. По-скоро ще пукна. Не, мем. — Нахлупи шапката на главата си и я дръпна яката до периферията.

 

 

Лара отмаляла облегна глава върху рамката на вратата.

— Идеята ти не е добра, Кий.

— Откога нещо, свързано с теб, е добра идея?

Нахълта покрай нея. Тя затвори задната врата подире му, като преди това се озърна дали някой не го е забелязал. Предпазливостта й беше излишна. Открояващият се жълт линкълн, паркиран в алеята й, говореше по-гръмко и от местното радио.

Когато се обърна с лице към стаята, го завари да стои подпрян на едно шкафче. Краищата на ризата му висяха измъкнати от дънките. С развлечения си, вълнуващ вид тревожно й напомняше за първата им среща в същото помещение.

Онази вечер й беше поискал уиски. Този път сам си го бе донесъл. Алкохолът се разплиска в бутилката, когато я надигна към устата си и отпи. Раната на слепоочието му беше зараснала, но кожата около нея още изглеждаше охлузена. Както и по ребрата. Изражението му беше нахално, лицето зачервено.

— Ти си пиян.

— Позна.

Тя скръсти ръце на корема си.

— Защо си дошъл?

— Може ли негово превъзходителство господин Портър да излезе да си поиграем? — рече подигравателно.

— Той е още във Вашингтон.

— Но утре пристига. Във вечерното издание имаше съобщение: „Героят-държавник посещава Идън Пас“. Голям праз.

— Щом си осведомен, че не е тук, тогава защо питаш?

Той се ухили.

— За да те предизвикам. Да видя дали сърчицето ти ще се разхлопа при споменаването на името му.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш. — Хладно му обърна гръб и отвори вратата.

Ръката му се стрелна иззад гърба й и я затръшна, след което дланта му остана залепена за дървото, като по този начин я приклещи между себе си и вратата. Тя изви лице към него в тясното пространство.

— Така и не отговори на въпроса ми.

— Какъв въпрос?

— За дъщеря ти. Щом се върнахме живи и здрави, трябва да знам. От Кларк ли беше?

Какво ли иска да чуе, запита се Лара. И какво ли искаше самата да му каже?

— Голата истина.

О, господи, какъв небивал разкош за душата й би било подобно признание. Ще обясни всичко, до най-малката подробност, ще запълни неизвестните празноти и тогава току виж успее да омилостиви Кий.

Смекчаващите вината обстоятелства бяха най-кирливи. И за подигравка, тъкмо затова трябваше да останат запазени в тайна. Особено от Кий. Особено сега, когато знаеше, че го обича.

— Рандъл беше бащата на Ашли.

В очите му припламна съжаление.

— Сигурна ли си?

— Да.

Усети, че не му е безразлично, но се мъчи да не го издаде.

— Излиза, че ме подмами напразно да жертвам живота си.

— Не те накарах насила да тръгнеш за Монтесангре, сам се съгласи. Никога не съм намеквала дори, че Кларк е баща на Ашли.

— Но не си го и отричала. — Той се наклони към нея. Дъхът на уиски опари лицето й. — Голяма работа си, а? Бива те да подвеждаш. Хитруша такава. Отначало си блъсках главата как благоразумният ми брат е могъл да се забърка така безотговорно с жената на най-добрия си приятел. Сигурно си му разиграла цяло театро, за да го съблазниш, а? После пък си го пощурила от чукане, додето си е затрил акъла. И след тая дандания горкият Рандъл не те е зарязал. Ама че тъпанар. Мухльо е, вярно, нищо чудно да е и лъжец, но и той не заслужава курвенските ти номера.

Ръцете му се сключиха около кръста й и с едно рязко движение я притиснаха към тялото. Зарови лице в шията й под ухото.

— Умееш да получаваш всичко, дето искаш, от мъжете, а, докторке? Първо им смилаш акъла на пихтия, още преди да са се сетили да си извадят пишката.

Лара стисна очи. Обвиненията бяха гадни. Болеше я от тях, особено когато се сипеха от устата на Кий. Онзи Кий, който неведнъж бе жертвал живота си, за да спаси нейния, гальовният и нежен, чувствен и страстен мъж, за чиято милувка примираше и чийто глас я преследваше даже насън.

Но изхождайки от фактите, такива, каквито той ги знаеше, имаше пълно право да я обижда. Неговото презрение се градеше върху погрешната представа за истината. А тя не можеше да му отвори очите — по-скоро заради самия Кий, отколкото заради себе си.

Безумно го желаеше. Но не при тези условия. Беше си наложила да търпи подигравките на целия свят, но отказваше да подхранва неговите.

— Искам да си вървиш.

— Как не! — Той пусна бутилката с уиски, пъхна ръка под полата й и задърпа пликчетата. — Не мога да се отърва от уханието ти. От вкуса ти. От мисълта за теб. — Устните му покриха нейните и ги смазаха със сърдита целувка. — Господи, трябва на всяка цена да те изтръгна от себе си.

— Не, Кий! — Тя стисна бедра.

— Как така? Не ти е за първи път да кръшкаш.

Тя отблъсна ръката му, която опипваше гърдите й.

— Престани!

— Длъжница си ми, забрави ли? Или деветдесетте хиляди, останали от моите сто бона, или това. — Провря ръка между бедрата й и нахално я погали. — Избирам си това.

— Не!

— Не се тревожи, ще си тръгна преди да съмне. Тоя път мъжлето ти няма да те пипне. По-умен съм от брат ми. А съм и по-добър. Нали?

— Не, не си — извика тя. — Кларк никога не ме е насилвал.

Думите й моментално го отрезвиха, като студената вода, която веднъж бе лиснала в лицето му. Пусна я и залитна назад, шумно запъхтян.

Лара разбираше откъде извира тази неистова грубост и изпитваше към него повече тъга, отколкото яд. Копнееше да докосне лицето му, да зарови пръсти във влажните кичури на косата му, полепнали по челото, да го приласкае, да му признае колко съжалява, че го наранява по най-болезнения начин — като го сравнява несправедливо с Кларк.

Но вместо това, трябваше да отстоява твърдението си и да гледа как устните му се сгърчват от погнуса към презряната, блудна курва на брат му.

Той я измери с очи и пренебрежително изсумтя.

— Не се и съмнявам. Успокой се, докторке. Нищо няма да ти сторя.

Пресегна се през нея и отвори вратата. Едва не се спъна в бутилката. Изрита я от пътя си. Тя се блъсна в стената и се разби.

Изхвръкна навън, прескочи стъпалата наведнъж и се качи в линкълна. Моторът изрева, гумите изсвириха по чакъла, преди да са добили тяга. И бясно профуча нататък.

Лара затвори вратата и с опрян в нея гръб се свлече на пода. Скръсти ръце в скута си, преви се на две и нададе сърцераздирателен вик.