Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where There’s Smoke, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 149 гласа)

ГЛАВА ОСМА

Вонеше на бъчва. Лара се наведе над него и грубо го разтърси за рамото.

— Събудете се. Трябва да ме закарате до Тайлър. Веднага!

Той измънка нещо неясно, избута я и се обърна настрани.

В един ръждясал, хъхрещ хладилник Лара намери няколко кутийки бира, парче вмирисано сирене, сбръчкан портокал и пластмасова кана с вода, която се бе надявала да открие. Хвана я за дръжката, махна капака и лисна съдържанието й в лицето на Кий.

Той изрева и се надигна със свити юмруци и убийствен поглед.

— Мамка ти! — Щом зърна Лара с капещата кана в ръце, той загуби ума и дума от изумление.

— Трябва да ми помогнете да закараме едно момиченце в болницата „Мъдър Франсес“. Дясната й ръка виси на косъм, както и животът й. Няма време за повече приказки или обяснения. Можете ли да ни извозите дотам, без да ни пребиете?

— Мога да летя където и когато си поискам. — Той спусна крака на пода и грабна ботушите си.

Лара се обърна рязко и излезе. Бащата се спусна насреща й.

— Намерихте ли го?

— Идва. — Не се разпростря върху подробностите. По-добре да не знае, че е заварила пилота им да спи като заклан след як запой. Механикът стоеше до един хеликоптер с вдигнат нагоре палец. — Как се казвате? — попита тя младия баща, докато бързаха към пистата.

— Джак. Джак и Марион Ленард. Дъщеричката ни е Лети.

— Помогнете ми да пренесем Лети в хеликоптера.

Измъкнаха я заедно от колата и се спуснаха към хеликоптера. Марион подтичваше до тях, вдигнала банката с глюкозата. Когато стигнаха до „Чопъра“, Кий вече седеше на пилотското място.

Бе включил двигателя, перките се въртяха. Ленардови бяха прекалено разтревожени за дъщеря си, за да забележат, че е разгърден и небръснат, поне кръвясалите му очи бяха скрити зад специалните авиаторски слънчеви очила с огледални стъкла.

Щом се качиха, той извърна глава към Лара и попита:

— Готово ли е?

Тя кимна мрачно. Излетяха.

Беше много шумно да разговарят, но и бездруго нямаше нищо за казване. Съпрузите Ленард седяха вкопчени един в друг, докато Лара следеше кръвното налягане и пулса на момиченцето. Надяваше се, че Кий знае как да стигне до авиостоянката на болницата. Видя, че си е сложил слушалки и устните му мърдат в микрофона.

Обърна глава и изкрещя към нея:

— Открих честотата им и в момента говоря с травматологичния екип. Искат да им съобщим основните й жизнени показатели.

— Кръвно налягане — петдесет на трийсет, пада надолу. Пулс — сто и четирийсет, слаб. Предупредете ги да осигурят васкуларен хирург и специалист ортопед. Ще има нужда и от двамата. Включих я на система.

— Дали ли сте й антикоагулант?

Отначало се поколеба дали да го стори, но после се отказа.

— Твърде малка е. Кръвотечението е временно овладяно.

Кий предаде информацията. Лара продължи да проверява кръвното налягане на Лети, дишането и пулса й. Опитваше се да бъде обективна, но трудно й се удаваше, пациентката беше толкова млада, безпомощна и сериозно пострадала.

От време на време Марион протягаше ръка да докосне косата на своята изгубила съзнание дъщеричка и да погали бузката й. Веднъж прокара палец по пухкавите пръстчета на крачетата й. Този неподправен майчински жест просто скъса сърцето на Лара.

Под тях изникнаха очертанията на града и Кий отново заговори:

— Травматологичният екип чака в готовност. Получихме разрешение за спешно кацане.

Повърхностното дишане на Лети спря внезапно. Лара заби дълбоко пръсти във врата на детето, но не напипа пулс. Джак Ленард извика уплашено:

— Какво има? Докторе? Докторе!

— Изключи.

— Детенцето ми! О, боже, детенцето ми! — разпищя се истерично Марион.

Лара се надвеси над момиченцето и опря върховете на дланите си точно под гръдната кост. Натисна силно няколко пъти, като се мъчеше да възстанови сърдечната дейност чрез свиване и разпускане.

— Не, Лети, не! Бори се! Моля те! Колко ни остава, Кий?

— Вече виждам болницата.

Захапа ноздрите на Лети и устата й и започна да вкарва въздух.

— Не умирай! Не умирай, Лети! — зашепна горещо.

— О, господи! — изхлипа пресипнало Джак. — Отива си.

— Лети! — нададе писък Марион. — О, боже, моля те! Не!

Лара дори не чуваше истеричните им крясъци. Вниманието й беше приковано върху дребничкото телце, докато ритмично притискаше тясното гръдно кошче и го редуваше с живителни струи въздух уста в уста.

Когато усети признак на пулс, извика от облекчение. Гърдите на детето започнаха да се повдигнат и спускат с възстановяването на дишането. Лара продължи да го стимулира. Пулсът бе слаб, но сърцето й отново биеше.

— Отървахме я!

Кий приземи „Чопъра“.

Хората от травматологичния екип се приближиха, снишили глави, за да се предпазят от перките. Лара остави пациентката си и помогна да задържат Марион, когато положиха детето на носилката и го подкараха към спешното отделение. Те тръгнаха подире му, но една сестра ги спря и ги насочи към чакалнята.

— Искам да бъда при детенцето си — напираше Марион към отдалечаващата се носилка.

— Съжалявам, мем, трябва да изчакате тук. Тя ще получи възможно най-добрата медицинска помощ.

Лара кимна разбиращо към сестрата.

— Аз ще се погрижа за нея. Благодаря ви.

Двамата с Джак отведоха Марион в чакалнята. Той й говореше утешително:

— Трябва да се обадя на близките ни, Марион.

— Вървете. Аз ще остана с нея.

— Не — каза Марион и категорично поклати глава. — Искам да бъда с Джак. — Не можаха да я разубедят. Подкрепяйки се един друг, съпрузите тръгнаха с провлачена стъпка да търсят телефонен автомат.

— Хлапето ще издаяни ли?

Гласът на Кий я сепна точно зад гърба й и Лара се извърна. Той наблюдаваше как Ленардови се отдалечават надолу по коридора.

— Виси на косъм.

— Едва не я изтървахте, нали? — погледът му се отмести към нея. — И се опитахте със зъби и нокти да я спасите.

— Това ми е работата.

След малко попита:

— Ами ръката й?

— Не знам. Може да я загуби.

— По дяволите! — Мушна слънчевите си очила в джобчето на ризата, която си бе направил труда да закопчее, преди да ги последва в болницата.

— Трябва да пийна глътка кафе. Вие искате ли?

— Не, благодаря.

— Когато сте готова за връщане в Идън Пас…

Лара поклати глава.

— Ще чакам тук с тях. Поне, докато излезе от операционната. Вие можете да си тръгнете, когато пожелаете. Аз все някак ще се прибера.

Той я изгледа втренчено и каза отривисто:

— Отивам за кафе.

Лара го проследи с очи как пое по стерилния коридор с твърда стъпка, без да се олюлява, като едва забележимо накуцваше, за да щади десния си глезен. Въпреки неугледния си вид, човек никога не би могъл да се досети, че само преди броени минути го е изтръгнала от пиянски унес.

Беше приземил хеликоптера между един многоетажен гараж и болничното здание. Маневрата изискваше сериозно умение. Хвалбата му, че може да лети където и когато си поиска, не беше напразна.

Съпрузите Ленард се върнаха след телефоните обаждания и започнаха продължителното си бдение. Кий също се появи с няколко чаши кафе и готови сандвичи. Лара го представи на притеснените родители.

— Никога не ще можем да ви се отблагодарим — рече през сълзи Марион. — Каквото и да се случи сега, ако не ни бяхте докарали, Лети… тя…

Той я стисна окуражително за рамото, вместо да натяга и без това тежкото положение с пустословия.

— Ще се върна веднага. — Без повече обяснения, отпраши нанякъде.

Сведенията от операционната мъчително се бавеха. Всеки път, щом сестрата се приближеше към чакалнята, тримата изтръпваха. Но при тези периодични и кратки визити тя само съобщаваше, че хирурзите правят всичко възможно да стабилизират Лети и да спасят ръката й от ампутиране.

Тази сутрин в спешното отделение беше напрегнато. Няколко души бяха претърпели сериозни наранявания в катастрофата на междущатската магистрала. Бяха се сблъскали три превозни средства, сред които един микробус, пълен с възрастни хора, тръгнали на излет. Персоналът беше под пара, но по преценката на Лара, добре подготвен.

Кий се върна след час, понесъл грамадна найлонова торба с емблемата на местния универсален магазин. Връчи я на Лара и Марион.

— Мислех, че ще се чувствате по-добре, ако се преоблечете.

В плика намериха панталони и тениски. Дрехите им се бяха вкоравили от кръвта на Лети. Отидоха в най-близката тоалетна да се поизмият и преоблекат. Когато Джак се опита да възстанови похарчената сума на Кий, той категорично отказа.

— Ти си синът на Барни Ленард, нали? Сега ти въртиш пералнята и химическото чистене вместо баща си?

— Точно така, господин Такет. Не предполагах, че ме познавате.

— Правите ризите ми направо страхотни. Колосвате ги точно както трябва — рече му Кий. — Това е достатъчна отплата.

Джак тъжно поклати глава.

Близките им пристигнаха след час, водейки и пастора на Ленардови. Унилата групичка се сви настрана и се отдаде на молитви за живота на Лети. В медицинската си кариера Лара бе виждала много подобни сцени и вече не изпитваше неудобство да бъде свидетел на лични трагедии.

Но Кий очевидно се чувстваше неловко. Той крачеше по коридора и често изчезваше някъде. Щом се отдалечеше, Лара решаваше, че е отлетял с взетия назаем хеликоптер за Идън Пас, но той винаги се връщаше и питаше дали няма новини за състоянието на Лети. През едно от тези необявени отсъствия, се беше обръснал и напъхал ризата в панталона си, подобренията му бяха придали малко по-пристоен вид.

Почти седем часа, след като Лети бе вкарана в операционната, в чакалнята влезе пълен мъж на средна възраст в синя престилка и извика тяхното име. Съпрузите Ленард скочиха и си стиснаха ръцете за кураж, преди да чуят какво ще им каже.

— Аз съм д-р Рупърт. — Представи се като васкуларния хирург. — Момиченцето ви ще се оправи. Ако не възникнат непредвидени усложнения, трябва да оздравее.

Марион сигурно щеше да припадне, ако мъжът й не беше до нея да я подхване. Тя избухна в мъчителни, сухи ридания. — Благодаря ви. Благодаря ви.

— Ами ръката й? — попита Джак.

— Успяхме да я спасим, но в момента не мога да ви кажа доколко ще си служи с нея. Кръвообращението й е напълно възстановено, но може да има мускулни и нервни поражения, които ще проличат едва по-късно. Д-р Калахан, ортопедичният хирург, ще дойде след малко да говори с вас. Той ще ви обясни каква физиотерапия ще е необходима. Важното сега е, че оживя и жизнените й показатели са добри.

— Кога ще мога да я видя? — попита Марион.

— Няколко дни ще остане в интензивното отделение, но периодически ще можете да я виждате. Сестрите ще ви уведомят. Д-р Калахан ей сега ще дойде.

Когато близките на Джак и Марион се втурнаха да ги прегръщат, хирургът се обърна към Кий.

— Д-р Малори?

— Не съм аз.

— Аз съм д-р Малори. — Лара протегна ръка. — Домашен лекар съм в Идън Пас.

— Свършили сте чудесна работа, предвид сериозността на случая. Докарахте я точно навреме.

— Радвам се — отвърна тя с уморена усмивка. Снишавайки глас, го попита: — Някакви професионални прогнози за това доколко ще може да движи ръката си?

— Ако трябва да се обзаложа, бих казал над петдесет процента възстановяване. Достатъчно млада е, за да компенсира всяка недъгавост. Ако оздравее напълно, дори няма да си спомня за случилото се. — Той се усмихна изнурено, на лицето му се изписа преумората от изтощителната операция. — Но бас ловя, че никога повече не ще провира ръката си през прозореца на колата.

Отново се здрависаха. Той размени няколко последни думи с Ленардови и се отдалечи по коридора. Съпрузите прегърнаха Лара и тръгнаха да звънят на останалите си роднини и приятели, за да споделят добрата новина, че кризата е минала.

Лара погледна стеснително Кий.

— Май вече приключих.

— Щом кажете и съм готов, док.

 

 

Щом се издигнаха във въздуха, напрежението на Лара прерасна в пълна отмала. Събитията през деня й се бяха отразили. Мускулите на цялото тяло я боляха от преумора. Тя разкърши глава, за да отпусне схванатата си шия.

Съзерцаван отгоре, притъмняващият здрач беше прекрасен, но тя не можеше да му се наслади, защото непрекъснато си мислеше как за малко не бе изпуснала Лети Ленард.

Човек най-ясно разбира колко лесно се къса нишката на живота, когато си отиде дете. Всяка смърт я гнетеше, но смъртта на дете направо я изваждаше от равновесие, защото винаги я свързваше с трагичния начин, по който й бе отнета Ашли. В един момент сладкото й момиченце гукаше и издаваше радостни бебешки звуци, в следващия лежеше окървавено и безжизнено.

Очите на Лара се напълниха със сълзи. Гърлото я стегна и заболя. Ако Кий Такет не седеше до нея в тясната пилотска кабина, сигурно щеше да избухне в горчиви сълзи.

Напрегна сили да се овладее. Успя да запази самообладание, докато той приземи хеликоптера на окръжното летище в Дабърт. Посрещна ги механикът.

— Как е момиченцето? — попита той, щом Лара слезе.

— Живо е и му спасиха ръката.

— Слава тебе. Бях си рекъл, че с него е свършено. Ей, Кий! Бива си го „Чопърчето“, а?

— Супер е, Болки — съгласи се той и даде ключовете на механика.

Лара посочи колата на Ленардови.

— Бихте ли се погрижили да я почистят, преди хората да дойдат да си я приберат?

— Вече го сторих — отвърна й механикът. — Бо прати едно момче от гаража да измие кръвта.

— Много мило от ваша страна, господин… Болки, нали?

Той кимна.

— Болки Уилис. Приятно ми е, мем. — И протегна ръка на Лара.

Тя я пое.

— Д-р Лара Малори.

— Да, мем, така си и помислих.

— Сигурна съм, че семейство Ленард ще оценят съобразителността ви.

— Идеята не беше моя. Кий се обади от Тайлър и го предложи.

Изненадана, Лара го погледна. Той сви равнодушно рамене.

— Реших, че както и да приключи всичко, едва ли ще искат нещо да им напомня за станалото. Готова ли сте да тръгваме?

— Да тръгваме? — Тогава осъзна, че е без кола. — О, ще ви затрудни ли, ако…

Той посочи към жълтия линкълн, паркиран в другия край на хангара.

Лара помоли Болки да благодари на състезателя по голф, който им беше услужил с хеликоптера.

— Предайте му да ми изпрати сметката за направените разходи.

— Дадено. — Той й козирува и махна за сбогом на Кий.

— Ще очаквам сметка и от вас, господин Такет — каза, когато стигнаха до линкълна. — по колко вземате?

Той отвори широко вратата до шофьора и я изчака да се качи.

— Зависи от услугата.

Без да се усмихва, тя се пъхна в колата и седна с втренчен в предното стъкло поглед.

Щом излязоха на магистралата за града, Кий забеляза:

— Знаете ли, чувството ви за хумор хич го няма. Никога ли не се смеете?

— Само ако чуя нещо смешно.

— О, разбрах. Явно не съм забавен.

— Сексуалните закачки отдавна не ми допадат. Твърде много са ме подлагали на тях, за да ми се струват забавни.

Той протегна дългото си тяло, за да се намести по-удобно на седалката. Кожата приятно изскърца.

— Предполагам, че това е цената, която плащаш, като те хванат в секс-скандал.

— Само част от нея.

Той й отправи искрено възхитен поглед, после отново съсредоточи вниманието си върху пътя. Пътуваха в мълчание, колата се носеше плавно по еднопосочното платно на шосето в припадащия здрач.

— Гладна ли сте?

Не се беше сещала за това, но щом я попита, осъзна, че стомахът й стърже. Сутринта, преди да се заеме с плевелите в цветната си леха, бе глътнала само малко кисело мляко и две чаши черно кафе.

— Да — призна тя.

— Обичате ли ребърца?

— Защо?

— Знам къде правят най-хубавите на света. Мислех да се отбием там.

Тя сведе очи към дрехите, които й бе донесъл в болницата.

— Макар да съм ви безкрайно благодарна, че ми помогнахте да се преоблека, с тоя вид не съм за пред хора.

Той гръмко се изсмя.

— Даже сте прекалено наконтена за „Боби Скарата“.

— Прякорът му е съвсем уместен.

— Но не е дошло от скарата, а от пърленето му на скара. — Тя го изгледа с любопитство. — Една вечер Боби Симс си навлякъл омразата на някакъв ездач на бикове, на име Малкия Пит Поли. Отишли на танци след родео и се сбили заради жена. Боби надвил и се присмял на Малкия Пит, който винаги си е бил доста докачлив, че е висок само пет стъпки, и то с ботушите. По-късно същата вечер Малкия Пит си отмъстил и запалил къщата на Боби. Боби успял да се измъкне навреме, но косата му почти изгоряла. Цели шест месеца ходеше като гол охлюв и смърдеше на пушек. Всички започнаха да му викат „Скарата“. Оттогава някак от само себе си му пасна този занаят.

Лара подозираше, че разправя врели-некипели, но преди да изрече съмненията си, той сви на паркинга пред някакво ресторантче.

— Хмм. Претъпканичко е тая вечер.

— Но това е кръчма! — възрази тя. По края на покрива бе окачена самотна гирлянда от жълти лампички, много от които дори не светеха. Те бяха единствената украса на заведението. — Аз не влизам.

— Защо? — Той се извърна към нея. — Да не би да сте прекалено изискана за нашата компания?

Беше я поставил натясно. Ако откаже да влезе с него, пак ще я обвини, че е лицемерка, превзета снобка, която няма право да съди другите, щом и тя не е безпогрешна.

От друга страна, не искаше да плъзнат слухове, че Кий Такет я разкарва насам-натам из града. Как ще се развържат злите езици! Значи не стига, че докторицата опропасти сенатора Такет, ще рекат хората, ами сега е хвърлила око на по-малкия му брат.

Но с клюките ще се оправя, като му дойде времето. В момента по-важно беше да отклони презрението на Кий. Тя отвори вратата от своята страна и слезе. На лицето му сияеше непоносимо самодоволна усмивка, когато я настигна на входа и й стори път.

Заведението отвътре беше също толкова непривлекателно, колкото и отвън. Под тавана се стелеше пелена от цигарен дим, от което приглушеното осветление изглеждаше още по-слабо. Вонята на бира се носеше из въздуха със същата сила, както звуците на барабана, изтръгнати от шарения музикален автомат в дъното. Няколко двойки се друсаха на тесния дансинг. Дълъг бар заемаше една от стените, а масите бяха пръснати из мрачните ъгли на помещението.

Всички глави се извиха към вратата, когато влязоха. Жените заоглеждаха Кий, мъжете се вторачиха в Лара. Смутена се остави да я отведе до една маса.

— Пиеш ли бира?

Тя се приготви да посрещне предизвикателството в тона му. За пореден път я изпитваше.

— Със скара? Разбира се.

Той пъхна два пръста в устата си и пронизително изсвири.

— Ей, Боби, две бири.

— Да ме вземат мътните дано! — прогърмя гласът на бармана. — Две бири ей сегичка за скитника Кий Такет.

Кий седна срещу Лара и бутна подправките в средата на масата.

— Да спасиш живота на хлапе и да пиеш бира с мен все в един и същи ден. Май наистина обичате да се плъзгате по ръба на пропастта, а, док?

Не очакваше отговор, пък и тя не успя да го изрече, когато към тях се дотътри закръглен мъж в бяла престилка, изцапана с месо и сосове за скара, понесъл две бутилки бира с източени гърла в едната ръка. С другата фрасна Кий по гърба.

— Затри се бе, човек. — Тръшна бутилките на масата. Лара бързо посегна към своята, да не се килне. Боби дори не забеляза. Още си разговаряше с Кий.

— Чух, че си бил при арабеските. Викат, че само да обелиш зъркели към някоя жена и ти режат оная работа. Верно ли е? Чудя се, как сваляч като тебе е устискал там? Тъкмо се питах, кога ще минеш да ме видиш, задник такъв.

— Местенцето изглежда адски гот, Боби. Явно добре върви.

— Да, мамка му. Докат’ народът яде, пие и чука, знае къде да намери и трите наведнъж. Всичко с един удар. Това е моята бизнес философия! Коя е тази? — Той посочи с пръст Лара.

Кий я представи. Собственикът на ресторантчето дори не направи опит да скрие изненадата си.

— Значи вие сте оная мадама, дет’ толкоз я плюят. Кучи син. — Опипа я така открито с поглед, че тя оцени искреността му, след като толкова други я бяха зяпали скришом. — Закотвили сте се в града. В лечебницата на стария док Патън, нали?

— Точно така — усмихна се Лара, забелязвайки белезите от изгаряне над веждите и по края на косата му.

— Брей, чудесиите нямат свършек. — Той местеше взор ту към единия, ту към другия. — Аз пък мислех, че не си приказвате.

— Тъй си е — отвърна Кий. — Но понеже огладняхме по едно и също време, ето ни тук. Ще ни сервираш ли или цяла вечер ще плямпаш?

Боби Скарата се ухили.

— Ама да, разбира се, че ще ви сервирам, мамка му. Иначе как ще докопам паричките ви. К’во ще обичате?

— Две порции ребърца. Без сос в моята.

— Ще донеса соса допълнително, да си слагате колкот’ щете. Още биричка?

— С вечерята.

— Дано по-скоро ме лепне някоя болест — каза Боби и намигна на Лара. После се повлече тежко пак към бара, като клатеше глава и се дивеше на чудесата в живота.

Кий отпи няколко големи глътки от бирата си. Лара полека надигна своята.

— Ходихте ли вчера да летите?

Той свали бутилката, но не дръпна гърлото й от устните си и лениво го потърка в тях.

— Защо?

Лара отмести очи от устните му и от бирата.

— Просто питам.

— Да, снощи летях. Изкарах един „Пайпър Къб“. Знаете ли какво е това? — Тя поклати глава, въпреки че вече имаше смътна представа как изглежда. — Хубаво хвърчилце, ако искаш да се изкефиш. Защо питате?

Не желаеше да му признае, че за да си избистри главата след спречкването им на училищния паркинг, бе подкарала колата извън града, или че бе наблюдавала един безразсъдно смел, но изключително ловък, пилотски флирт със смъртта и самоунищожението.

— Мислех си за глезена ви — изрече гласно. — понеже забелязах, че продължавате да го щадите, като стъпвате, не бях сигурна дали можете да летите.

— Още ме наболява. Но имах чувството, че ако не хвръкна, ще полудея.

— Значи тази дупка е необичайна за вас?

— Работата ми е да летя. За когото ме наеме. И за всеки, който ми предложи нещо интересно.

— Това ли е критерият ви? Да е интересно?

— И добре платено — каза и се ухили. — Не летя за тоя, дето духа.

— Сам ли избирате клиентите си?

— В повечето случаи. Някои компании са направо супер. Самолетите им са лъскави и скъпи. Дори прилагат строги правила за това колко часа един пилот може да лети без сън и кога за последен път е пил бира. От теб се очаква да попълваш всички документи, изисквани от Федералната Авиационна Администрация. Но съществуват и много компании, чиито самолети не са така изрядно поддържани, понякога пистите за кацане в крайната точка на пътуването съвсем не са идеални. И всичките им ограничения се свеждат до това, пилотът да може да си държи поне едното око отворено.

— И вие сте летели при тези условия?

— При тези условия съм спечелил най-хубавите си пари.

Като го слушаше как говори за работата си, реши, че парите са последната му подбуда.

— Много обичате да летите, нали?

— Най-много след секса. Понякога дори е по-приятно, защото няма прелюдии, а и самолетите не могат да говорят.

Тя не се хвана на въдицата му. Той продължи:

— Горе всичко е толкова чисто. Никакви тъпотии не помрачават мислите ти. — Присви очи, сякаш търсеше най-точните думи. — В небето нещата са опростени.

— Изглежда много трудно постижимо.

— Летенето е двигателно умение — каза и отривисто поклати глава. — Или си роден пилот, или не си. Идва ти от душата, не от главата. Или те бива, или си некадърник. Решенията ти са или правилни, или грешни. Сгафиш ли, свършено е с тебе. Толкова. Не съществуват тъмни зони, нито време за размисъл. Само потребност от бързи преценки, които се молиш от сърце да са верни.

— Днес не беше така просто — напомни му тя.

— Не и за мен. Аз не бях пряко замесен в случая. Моята задача беше да управлявам самолета. Това и направих.

Лара не вярваше, че наистина е толкова безразличен. Беше много по-емоционално отдаден на мисълта да спаси живота на Лети Ленард, отколкото искаше да признае, и щеше да бъде дълбоко разстроен, ако тя бе издъхнала по пътя за болницата.

Боби Скарата им поднесе бирите и порциите с ребърцата. Във всяка имаше по половин парче крехки ребърца от сукалче, пържени картофи с кожичката, зелева салата със сметана, резен червен лук, две филийки бял хляб и люта чушка, колкото малък банан. Кий захапа своята като най-обикновен плод. Само от миризмата й в очите на Лара избиха сълзи, затова тя се отказа от нея. Ребърцата обаче бяха невероятно вкусни, съвсем според обещанието на Кий. Свинското, пушено с часове на жарава от мескитови дърва, направо се топеше в устата.

— Винаги ли сте искали да бъдете летец? — попита Лара между две хапки.

— А вие винаги ли сте искали да станете лекарка?

— Не помня да съм мечтала за друго.

Той й се ухили дяволито:

— Значи като малка си играехте на доктор, ама не на ужким, а?

— На практика, да — отвърна тя с усмивка. — Макар и не така, както си представяте. Приятелките ми рано или късно се уморяваха от тази игра и настояваха да се правим на учителки, кинозвезди или манекенки. Никога не ми омръзваше да ги превързвам, докато заприличваха на мумии. Мерех им температурата с клечки от сладолед и им биех инжекции с шприцове за месо.

— Ух.

— Родителите ми отчаяно се надяваха, че като порасна, ще зарежа увлечението си. Желанието им не се сбъдна.

— Не им ли харесваше да се отдадете на медицината?

— Никак. Искаха да стана светска дама, която ходи по обеди с приятели, заема длъжност в клуб за социална помощ и организира благотворителни прояви. Не че има нещо лошо да вършиш тези неща. За много жени те крият възможности за лично осъществяване и самоизява. Но на мен такъв живот не ми допадаше.

— А мама и татко не можеха да го разберат?

— Да, майка ми и баща ми не можеха да го разберат. — Той посрещна направеното разграничение със свити вежди. Лара обясни: — Аз съм късно дете. Всъщност, появила съм се в живота им като неочаквана и неприятна изненада. Но понеже нямало къде да мърдат, родителите ми решили да се примирят и да поемат живота ми в свои ръце. Излязох опака, не пожелах да следвам внимателно предначертания от тях път и те постоянно ми напомняха какво бреме съм за тях. Понякога наистина не бях лесна — добави тя и се засмя. — Веднъж държах една приятелка в „интензивното“ с часове, докато разтревожените й родители не дойдоха да я търсят. Завариха я в стаята ми да диша през напъхани в ноздрите сламки. Чудя се как не се е задушила. А на друга приятелка пък офъках косата, защото трябваше да я подготвя за мозъчна операция.

Кий се разкикоти и попи устните си с една салфетка.

— После се проявих с Моли.

— Какво й направихте?

— Разрязах я.

Той се задави с бирата.

— Какво?

— Моли беше златистата ловджийска хрътка на съседите до нас. Беше красиво куче, с което си играех, откакто бях започнала да щъпукам на двора между двете къщи. Моли се разболя и…

— И я оперирахте?

— Не, тя умря. Съседът ни беше безутешен и не можеше да понесе мисълта да я зарови още същия ден. Затова я уви в найлон и я остави да престои в гаража през нощта.

— Боже господи! И вие извършихте аутопсия?

— Грубо казано, да. Накарах една приятелка, която твърдеше, че иска да стане медицинска сестра, да се вмъкне в гаража с мен. Взехме целия ни набор от кухненски прибори.

Той се засмя и прокара ръка през лицето си:

— Повечето ми познати момичета си играеха с кукли Барби.

В свое оправдание Лара каза:

— Моли не чувстваше болка, затова не виждах нищо нередно да я отворя и да надникна вътре. Исках да науча нещо за анатомията, макар че по онова време дори не знаех въпросната дума.

— И какво стана?

— Когато започнах да изваждам органите на Моли, така наречената ми приятелка се разпищя. Чувайки писъците, стопанинът на Моли се обадил в полицията. Оттам пристигнаха почти едновременно с родителите ми, които бяха забелязали липсата ни. Всички нахълтаха вкупом в гаража и като зърнаха касапницата, настана страхотна суматоха. Естествено, нашите бяха ужасени и взеха да се обвиняват взаимно, че сигурно в потеклото на единия или на другия има скрити „калпави зрънца“. Съседът заяви, че повече никога няма да ни проговори. Родителите на приятелката ми казаха на моите, че сигурно съм дълбоко сбъркана и трябва да ме подложат на психиатрично лечение, преди да се превърна в реална опасност за себе си и за околните. Нашите се съгласиха. След седмици на скъпоструващи и обстойни психиатрични сеанси, лекарското заключение беше, че съм напълно нормално единайсетгодишно хлапе. Единствената ми необичайна особеност е маниакалният интерес към човешката анатомия от чисто медицинска гледна точка.

— Сигурно родителите ви са си отдъхнали с облекчение, че не са отгледали чудовище.

— Не съвсем. Те продължиха да смятат, че желанието ми да стана лекарка е странно. До известна степен, още са на това мнение. — Тя разсеяно проследи с пръст една капчица, която се търкулна надолу по запотената й бирена бутилка. — Майка ми и баща ми поддържат активни светски контакти. Те придават огромно значение на благоприличието и не понасят грапавините в добре уредения си живот. А аз съм им създавала не една и две, първо с раждането си и накрая с… Тя вдигна очи и срещна погледа му. — Със сцената във вилата на Кларк. Подобно на вас, те не ме осъдиха, че съм имала тайна връзка, а че съм я направила публично достояние.

В този момент насред масата им се стовари едно тяло.