Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where There’s Smoke, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 149 гласа)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И СЕДМА

— Значи затова било? Затова не искаш да заминеш? — Рандъл бе обиколил помещенията в клиниката и накрая се бе вмъкнал в личния й кабинет, където тя опаковаше книги и документи. Беше долетял от Вашингтон в Далас Форт Уърт и наел автомобил за двата часа път до Идън Пас.

Дълго преди да се появи, по улицата пред клиниката сновяха новинарски фургони и го дебнеха. Когато пристигна, около него се скупчи внушителна тълпа от журналисти и фоторепортери.

Мъчителното изпитание в Монтесангре бе заличило неприятния спомен за скандала, свързан с жена му и сенатора Такет. Също както при непослушно дете, което е получило наказанието си и е обърнало нов лист в живота си, миналото бе забравено и му бе оказан сърдечен прием от президента и държавния секретар. В качеството си на човек, опознал изтънко монтесангренската култура, той стана всепризнат експерт по тези въпроси в Капитолия. Беше важна личност.

Лара стоеше вътре, докато Рандъл провеждаше импровизирана пресконференция. Няколко минути отговаряше спонтанно на зададените въпроси, след което помоли да го извинят.

— Откакто сме се върнали, почти не съм имал време да бъда насаме с жена си. Сигурен съм, че разбирате.

Думите му предизвикаха добродушен кикот сред новинарите, но те натовариха видеокамерите и микрофоните си във фургоните и си заминаха. Мнозина натискаха клаксоните и му махаха, като че се сбогуваха с близък приятел.

Навън вече се стъмваше, но Лара не бе запалила лампите в кабинета си. Здрачът повече допадаше на настроението й. Освен това скриваше тъмните кръгове под очите й.

При мисълта, че никога не ще види Кий отново, плака до пълно вцепенение подир ядното му тръгване предишната вечер. Беше си отишъл с омраза в сърцето. Чувството за загуба я терзаеше болезнено и се доближаваше до усещането с което се бе свестила в Маями и бе осъзнала, че ужасния кошмар е истина, а не сън.

Накрая, някъде към два след полунощ, бе събрала последните си сили, за да се довлече до леглото, където лежа будна до сутринта. През целия ден се занимава трескаво с прибирането на багажа си, като на моменти я обладаваше такава покруса, че ръцете й увисваха безжизнени до тялото и тя се вторачваше в празното пространство със сухите си, парещи за сън очи.

В сумрака кабинетът й изглеждаше по-уютен. По-безопасен, подходящо убежище за мъчителното й отчаяние. Почти беше обикнала облицованите с ламперия стени на д-р Патън и мъжкия стил на обзавеждането му. Де да можеше още години наред да се наслаждава на неговата лечебниица.

— Толкова е провинциално — забеляза Рандъл и се отпусна на коженото канапенце.

— Оборудването е съвременно.

— Говоря за мястото въобще. Никак не ти подхожда.

Представа си нямаше какво й подхожда и какво не.

— Болните не са съсредоточени само в градовете Рандъл. И тук можех да създам добра практика. — Тя затвори капака на един кашон и го залепи с широк скоч. — Тоест, ако ми бяха предоставили благоприятни условия да я развия.

— Запазена територия на Такетови.

— Безспорно.

— Любопитно ми е едно. — Той кръстоса крака с небрежната елегантност на Фред Астер. — Защо, за Бога от цял континент реши да се установиш точно тук? И най-вече Тексас — рече с нескривано отвращение. — Защо избра града, където ще бъдеш най-презряна? Да не би да имаш склонност към мазохизъм?

Не възнамеряваше да разказва на Рандъл последните три години от живота си. Всъщност, дори не желаеше да остават под общ покрив. Но преди да го отпрати, държеше да му каже още нещо.

— Не ми беше лесно да започна отначало кариерата си — подхвана тя. — Въпреки че бях пострадала жестоко и бях загубила детето и съпруга си в кървав преврат, хората не бяха готови да ми простят. Продължаваха да ме възприемат като курвата на Кларк. Правих постъпки за работа в болници из цялата държава. Някои дори ме вземаха само заради способностите, но щом свържеха д-р Лара Малори с госпожа Рандъл, мигом лицемерно ме принуждаваха да напусна, за да накърнявам интересите на заведението. Това се случи поне десетина пъти.

— Затова накрая реши да минеш на частна практика, обзалагам, че си използвала парите от застраховката ми, за да започнеш. Но въпреки това не мога да си обясня защо си дошла точно тук.

— Не съм купувала мястото, Рандъл. Беше ми завещано. От Кларк. — Тя направи пауза — Това е едно от последните неща, които е направил преди смъртта си.

Необходимо му беше известно време, за да проумее казаното. Когато най-сетне го осмисли, рязко си пое дъх.

— Бас държа, че е искал да изкупи греховете си. Какво отегчително благородство.

— Мога само да се догаждам за подбудите му, но да, сигурна съм, че се е чувствал длъжен да направи това за мен.

— Сега сигурно и на мен ще ми представиш сметка. Какво дължа, задето ме придружи до Монтесангре?

— Развод.

— Отхвърля се.

— Нищо не можеш да ми откажеш — рече пламенно тя. — аз и Кий те спасихме от затвора в онази чудовищна дупка. Нима вече си го забравил? Да не би мимолетната ти слава да е изтрила паметта?

По лицето му се плъзна ехидна усмивка. От нея лъхаше снизходителност, както и от тона му.

— Лара, Лара. Толкова си наивна. След всичко, което си изживяла, пак не можеш да прозреш нещата в дълбочина, а? Не си се поучила от своя личен опит? Където се вие пушек… и така нататък. — Ръката му бавно описа кръг. — Не си ли проумяла, че нещата рядко са такива, каквито изглеждат на повърхността, защо се връзваш толкова лесно?

— Вече ме убеди. Рандъл. Но за какво, по дяволите намекваш?

— Наистина ли си въобразяваш, че ти и твоят щуравел помогнахте за освобождаването ми?

Гласът му бе станал кадифен, съскащ и самодоволен. Космите на тила й настръхнаха. Налегна я лошо предчувствие.

— Какви ги разправяш?

— Я си напъни мозъчето, Лара. Завършила си медицина с бляскав успех. Убеден съм, че можеш да се досетиш.

— В Монтесангре…

— Да — каза насърчително той. — Продължавай.

— Емилио…

— Чудесно, по-нататък? Впрегни умствените си способности.

Преградите в съзнанието й бяха непроницаеми, но щом проникна зад тях, всичко й стана кристално ясно.

— Ти въобще не си бил негов затворник.

Той се изсмя.

— Браво, мойто момиче! Не искам да ти се струвам като неблагодарник, но не си приписвай заслугата, че си спасила живота ми. Моят „петгодишен план“, както обичам да го наричам, щеше да се осъществи при всички случаи. Смехотворното ти приключение с Кий Такет беше непредвидено събитие, което аз и Емилио използвахме. Така развръзката стана още по-убедителна.

Лара се втренчи в мъжа, който се водеше неин законен съпруг и като надникна в очите му, разбра, че насреща й стоеше луд. Той изглеждаше абсолютно спокоен, невероятно словоохотлив и опасно хитър, най-ужасяващото превъплъщение на злодей.

— Значи всичко е било измама? — прошепна тя.

Рандъл се надигна от коженото канапенце и се приближи до нея.

— След онази сутрин във Вирджиния, във Вашингтон ме намразиха. Кларк имаше влиятелни съюзници, включително президента. Той несъмнено беше смутен от поведението на Кларк. Но подкрепи протежето си. Поне до известна степен.

— По молба на Кларк ме назначи за посланик и дръпна някои конци на Сената, за да прокара по-бързо одобрението на мандата ми. Привидно аз го приех благосклонно, смирено, сякаш ми бяха направили страхотна услуга. А всъщност и на мен ми беше толкова неприятно, колкото и на теб, защото знаех, че това си е официално изгнание. Още незаел поста си, и започнах да кроя планове как да се върна във Вашингтон като герой. Емилио беше умно момче, тласкано от свои амбиции, които се реализираха със смъртта на Перес.

— С убийството му.

— Все едно. Двамата заедно създадохме замисъл, който щеше да осигури изпълнението на съкровените ни желания. Моето „бягство“ трябваше да се разиграе в много внимателно подбран момент и да се извлече максимална полза от него. Със завръщането си в САЩ. Вместо да тая неприязън към хората, задържали ме в плен, аз щях да настоявам да бъда изпратен отново в Монтесангре, за да отворя посолството и да подновя дипломатическите връзки с новия режим.

Лара неусетно се запромъква към телефона.

— Режима на Емилио.

— Точно така. По моя съвет към президента правителството на Емилио скоро ще бъде официално признато. С подкрепата па Съединените щати той ще получи пълна власт над Републиката. Аз пък ще обера лаврите, че съм възстановил мира с една враждебно настроена страна, която би имала решаващо влияние в борбата с наркотрафика. След определен период от време усилията ми положително ще бъдат възнаградени, или с изгодно назначение в чужбина, или тук, във Вашингтон. Доста шеметно израстване за един рогоносец, а?

— Ти си луд.

— Напротив, хитър като лисица, Лара. Всичко е идеално изчислено, уверявам те. След толкова години нещата се подреждат дори по-добре от очакваното. Сега имам нужда само от любяща жена, която да допълва образа ми на първокласен дипломат. Затова, скъпа, ще стоиш неотлъчно и хрисимо до мен, ще се усмихваш на журналистите, ще махаш на тълпите докато не ти кажа обратното. Само да си посмяла да разобличиш всичко. Тя прихна.

— Ти си изменник с мания за величие, Рандъл. Наистина ли се самозалъгваш, че ще участвам в твоя предварителен „петгодишен план“?

— Да, мисля, че ще склониш — отвърна спокойно той! Нима има къде да мърдаш?

— Ще те разоблича. Ще им разкажа за зверствата на Емилио. Ще се обадя на…

— Кой ще ти повярва? — Тъжно поклати глава на заблудата й. — Кой ще се вслуша в думите на жената, хваната в изневяра със сенатора Такет? И днес отношението към тебе е също толкова отрицателно, както онази сутрин, когато напуснахме вилата му. — Посочи телефона, към който се прокрадваше. — Виждам, че гориш от желание да извикаш помощ. Давай. Направо ще станеш за посмешище. Кой ще се хване на въдицата, че един американски посланик е започнал революция, в пълно противоречие с интересите на страната, на която служи?

— „Започнал революция“ ли? Какво искаш да кажеш? Революцията започна, когато… когато колата ни беше… Не почакай. — Тя вдигна ръка, като че да отблъсне напиращата лавина от смущаващи мисли. Те връхлитаха съзнанието й с такава бързина, че тя не смогваше да ги подреди.

— Умът ти изневерява, скъпа моя — рече мазно той. Затъпяването ти явно се дължи на живота в дълбоката провинция. Разсъди сама. Казах, петгодишен план. Той пусна корени, когато пристигнахме в Монтесангре, а не от когато ме отвлякоха.

Сърцето й заби учестено. Тя се вкопчи за гърлото, което внезапно бе пресъхнало. Нещо й убягваше. Нещо, което трябваше да си спомни. Нещо…

Истината я прониза мълниеносно като куршум. Мъглявината се разпръсна и забравените мигове, непосредствени предхождащи засадата, бавно изплуваха в съзнанието й.

Играеха на пържоли с Ашли на задната седалка. Колата наближи края на стърнището. Щом забави ход, към нея се втурнаха въоръжени мъже и я раниха. Шофьорът бе застрелян и се свлече върху кормилото.

Тя изпищя. Рандъл се обърна да я погледне. „Довиждане“ — Напълно спокоен й се усмихна. Дъхът й поривисто изскочи от гърлото.

— Ти си знаел! — изкрещя. — Ти и Емилио сте организирали нападението на колата ни! Ти си убиецът на дъщеря ни!

— Я, млъкни! Да не искаш да те чуе целият квартал!

— Искам да ме чуе целият свят.

Той я удари през устата. Заговори припряно и тихо:

— Глупачка такава! Не съм целял да убият детето. Куршумите не бяха предназначени за него.

Лара дори не се опита да осмисли твърдението му. Спусна се към чантата с фотоапарата. Беше на бюрото й, където я бе оставила в деня на завръщането си от Монтесангре.

Под прикритието на тъмнината пъхна ръка вътре. Пръстите й се сключиха около дръжката на револвера. Извади го се обърна рязко, насочила дулото право в гърдите на Рандъл.

 

 

— Давам ти последна възможност да се откажеш.

Джейнълин се усмихна на Буи.

— Не се отказвам. Абсолютно, категорично, стопроцентово съм сигурна в решението си. Освен това, ти се дърпаше, ти беше отявлено против, не аз. С толкова мъки те склоних, че сега не само няма да отстъпя, но и на теб няма да ти дам да се измъкнеш. — Улови го под ръка и облегна глава на рамото му. — Карай нататък, господин Кейто. Изгарям от нетърпение да стигнем по-бързо.

— Ако някой ме види, че шофирам колата ти…

— Тъмно е. Никой няма да ни види. А и да ни види, сигурно ще си помисли, че Кий отново ти е заръчал да ме пазиш от журналисти.

— Да, днес бяха плъпнали из целия град.

— Надяваха се да зърнат господин Портър. — Напомнянето помрачи щастието на Джейнълин и я накара да се намръщи. — Мама го гледа в новините. И страшно се разстрои.

— Защо?

— Защото й напомня за скандала, за Кларк. За всичко. Не пожела да вечеря и се качи в стаята си.

— И ти изчака да дойде Мейдейл, преди да тръгнеш?

Според предварителната уговорка двамата с Джейнълин се срещнаха в управлението на „Такет Ойл“.

— Да. Тя ще остане да пренощува. Казах й, че отивам на лекция за повишаване на квалификацията в Лонгвю.

— Ами Кий?

— Кий никога не се прибира преди обяд, а понякога и след това. Твърди, че играел покер с Болки до зори на пистата. Било му по-удобно да преспива там, отколкото да бие пътя с колата до вкъщи. Както и да е, бездруго няма да разбере, че съм излязла.

Буи се взираше нервно във всяка кола, която минаваше покрай тях.

— Това шикалкавене никак не е на хубаво. Положително ще се случи нещо ужасно.

— Честна дума, Буи. — Тя въздъхна е нежно раздразнение. — Ти си най-черногледият човек, най-големият фаталист, когото съм срещала. Преди няколко месеца ти беше с присъда зад гърба си, а аз се чувствах като затворница. Съдбите и на двама ни се промениха.

— Ако продължаваш да си имаш работа с мен, бас държа, че твоята наистина ще се обърне — рече мрачно той. — На бърза ръка ще се простиш с късмета.

— Милион пъти съм ти казвала, че ми е все едно. Семейството ми винаги е разполагало с много пари, но не е било щастливо. Родителите ми не се обичаха. Враждата между тях се отрази на мен и на братята ми. Усетихме я още като малки, преди да можем да я проумеем. Тя направи от Кларк болезнено амбициозен човек, който не можеше да се примири и с най-незначителни пропуск. Кий пък отиде в другата крайност и живее така, сякаш не му пука от нищо, макар че, според мен, това е защитна реакция. Просто не желае никой да разбере колко дълбоко го е наранила смъртта на баща ни и студенината на мама. А аз се превърнах в срамежлива, затворена в себе си глупачка, която се бои да изрече собственото си мнение. Повярвай ми, Буи — щастието и любовта не се купуват с пари. Бих предпочела да имам твоята обич пред всички богатства на света.

— Щото не знаеш к’во е без тях.

Толкова пъти бяха разнищвали тази тема, че я бяха изчерпали до смърт. Тя беше решена да не допуска най-щастливата вечер в живота й да бъде вгорчена от препирни.

— Много добре знам какво върша, Буи. Отдавна съм навършила пълнолетие. Обичам те безумно и мисля, че и ти ме обичаш по същия начин.

Той я погледна и отговори сериозно с каменно лице:

— Знаеш, че е така.

— Това ни дава сили да преодолеем всичко. Какво толкова може да ни се случи, с което да не съумеем да се справим?

— О, по дяволите! — изпъшка той. — Ти току-що предизвика Съдбата да ни накаже.

— Буи — каза тя, ухили се и се сгуши във врата му, — ама че си смешка.

 

 

Дарси зърна Кий в мига, в който прекрачи прага на „Палмата“. Той седеше сам в края на бара, приведен над питието си като лакомо куче над кокала си.

Тя беше в приповдигнато настроение. Фъргъс бе зает със заседание на училищното настоятелство, което обикновено се точеше с часове. Така й се отваряше възможност да си поживее навън.

Хедър бе дежурна на рецепцията в мотела. По всичко личеше, че идния петък вечер щеше да спечели короната на абитуриентския бал.

Дарси се бе изръсила с над седемстотин долара, за да премени Хедър за случая. Фъргъс би припаднал, само да научи, но тя смяташе, че потрошените пари не са отишли напразно. Ако Хедър бъде избрана за кралица на бала, тя ще увеличи шансовете й да се намърда в най-отбраното общество, когато постъпи в колежа. Фъргъс може и да не разбира от тия тънкости, но Дарси ги владее до съвършенство.

Макар че караше нова кола всяка година, членуваше в местния клуб, носеше скъпи дрехи и живееше в най-голямата къща в Идън Пас, най-влиятелните люде продължаваха да се държат настрана.

Беше си наумила на всяка цена Хедър да промени коренно съществуващото положение. Хедър щеше да стане нейния пропуск, с който да проникне и в най-затворените кръгове, дори ако се наложи да влиза през задния вход.

Стойката на Кий вещаеше потенциална опасност, но тя не се поколеба да го приближи. Какво от това, че при последната им среща го беше заплюла в лицето и той я беше заплашил, че ще я убие? От известно време не му вървеше кой знае колко. Може пък, като са му духнали под опашката, да е станал по-сговорчив.

Примъкна се на столчето до него.

— Здрасти, Хап. Бяло вино, моля. Сложи му малко лед. — Барманът се обърна да й приготви питието. Тя погледна към Кий. — Още ли ми се сърдиш?

— Не.

— О? Нима си се научил да прощаваш и забравяш?

— Не. За да се сърдиш, трябва да ти пука. А на мен хич не ми пука.

Тя подтисна яда си, усмихна се на Хап, когато й поднесе виното и отпи една глътка.

— Хич не се учудвам, че си в такова гадно настроение. — Като се изви към него, тя отри коляно в неговото. — Сигурно е било адски шашкащо да разбереш изведнъж, че покойният съпруг е жив.

— Не желая да говоря за това.

— Не се и съмнявам. Въпросът е доста деликатен. Успя ли поне да я изчукаш, преди посланикът Портър да се издруса във ваната й?

Мускулите на Кий се напрегнаха, което показа на Дарси, че вече стъпваше на опасна почва, но най-много мразеше някой мъж да се отнася равнодушно към нея. Предпочиташе да я смелят, словесно или физически, но да й обърнат внимание. Освен това умираше от любопитство.

— Беше ли поне така добра, както очакваше? Не? По-добра — прецени тя по начина, по който той гаврътна питието си и направи знак на Хап да му налее още едно.

Из града вървеше слух, че трябва да си голям глупак, за да се пречкаш пред очите на Кий. Бил бесен. Сприхав и раздразнителен. Непрекъснато налитал на бой.

Едва предния ден, по обяд, точно насред Тексас стрийт, той заплашил някакъв журналист, че ще му навре фотоапарата в гъза, ако не го махне от лицето му. По-късно при Боби бирата се сбил с един пришълец, бачкащ на нефтените кладенци, който паркирал камионетката си твърде близо до линкълна на Кий и го вбесил. Свидетелите на случката твърдяха, че потърпевшият няма да смее скоро да припари до Итън Пас.

Говореше се, че бил полупиян по всяко време на деня и нощта и че прекарвал по цели часове на окръжното летище с тъпанар Болки Уилис. Някой разправяше, че се целел по липите на футболния стадион в четири часа сутринта, но това не беше доказано.

Ако представянето на Лара Малори в леглото го бе разочаровало, щеше да му е все едно дали съпругът й е жив и здрав или не. По-скоро обратното, колкото повече я харесваше, толкова по-ядосан щеше да е при неочаквания развой на събитията.

От онова, което бе чула и сега виждаше със собствените си очи, на Кий явно му бяха разкатали фамилията. Ревността я лиши от разсъдък. Реши да разчовърка още една рана.

— Навярно вече си разбрал защо брат ти е бил готов да рискува живота си заради нея. — Челюстта му изскочи от стискане. — Интересно как ли ви е сравнявала и кой ли е спечели повече точки. Обсъждахте ли предимствата си?

— Затвори си скапаното чене, Дарси.

Тя се засмя.

— Значи сте го направили. Хмм. Любопитно. Трима души в едно легло е малко множко.

Кий изви глава към нея и се втренчи с премрежен, кръвясал поглед.

— Доколкото знам, и ти си падаш по тройките.

Дарси кипна, но после мигновено се успокои. Изсмя се тихо и изкусително. Наклони се по-близо до него и притисна гърда в ръката му.

— Колко си прозорлив. Беше адски забавно. Трябва и ти да опиташ. Или вече си опитвал?

— Не по тия места.

Тя отново се изсмя.

— Звучи интригуващо. — Прокара пръст нагоре към рамото му. — Нямам търпение да чуя всички пикантни подробности.

Той не отхвърли веднага предложението й. Насърчена, Дарси посегна към чантата си и извади един ключ. Размаха го на една педя от носа му.

— Да си жена на хотелиер си има определени предимства. Например, да притежаваш дубликат от всяка стая в мотела. — Облиза долната си устна. — Какво ще кажеш?

Облегна се едва-едва назад, за да може той да забележи, че от докосването до бицепсите му зърната й се бяха наострили.

— Хайде, Кий. Нали ни беше хубаво, а? Какво друго ти остава?

Той гаврътна на един дъх питието си. Хвърли достатъчно пари на бара, за да плати за своя алкохол и виното на Дарси, и я побутна към вратата.

Не продума, докато не излязоха навън.

— С твоята кола или с моята?

— С моята. Твоята жълта подводница се вижда от сто километра. Освен това, дори да мярнат колата ми пред мотела, на никого няма да направи впечатление.

Щом се качиха в елдорадото, тя се наведе над скоростите и го целуна леко по устните. Това беше за начало, обещание за предстоящи наслади.

— Липсвала съм ти. Знам, че е така.

Той остана свлечен на седалката, злобно загледан в предното стъкло.

Дарси се усмихна с ехидно самоудовлетворение. Нека се цупи, за нула време ще го пощури. Дори да пукне след това, ще му докаже, че споменът за Лара Малори е изличим.

Кадилакът отпраши в посока към мотела „Зеления бор“.

 

 

Джоди познаваше Джейнълин много добре. Момичето не беше чак толкова хитро, колкото си мислеше. Обикновено всяка промяна в ежедневната й програма хвърляше Джейнълин в луда паника. Моментално се впрягаше и я натискаше да яде. Молеше я да не пуши, настояваше да си легне или я предумваше да стане. Суетеше се около нея като квачка.

Но тази вечер, когато отказа да вечеря, уговорките на Джейнълин не бяха така припрени, както друг път. Още предните дни Джоди бе забелязала значителни промени в Джейнълин. Тя се грижеше за външния си вид с неприсъщо за нея старание. Бе започнала да носи грим и си беше съсипала косата с тая къса, къдрава прическа. Обличаше се различно. Полите й бяха по-къси и по-пъстри.

Смееше се повече. Всъщност, настроението й бе толкова весело, че граничеше с вятърничавост. Полагаше неистови усилия да се хареса на хора, които бе избягвала преди.

В очите й проблясваха дяволити искрици, които смущаващо напомняха на Джоди за Кий. И за покойния й съпруг. За първи път в живота си Джейнълин криеше нещо от майка си. Джоди се досещаше, че става въпрос за мъж. Беше чула Джейнълин да разтяга локуми на Мейдейл за измислен курс в Лонгвю, когато бе съвсем ясно, че има среща с ухажора си, навярно в същия мотел, където баща й бе мърсувал с неговите пачаври. Цялата работа беше толкова гадна, че Джоди усещаше горчив вкус в устата си.

Нищичко ли не бе успяла да набие в главата на това момиче? Трябва да вземе мерки, преди някой зестрогонец-Казанова да съсипе живота на Джейнълин.

Решаването на всички важни семейни въпроси лежаха ни нейните плещи и така бе от момента, в който бе казала „да“ на Кларк младши. Къде щяха да са сега Такетови, ако тя не бе ръководила съдбините им? Никога не оставяше събитията да следват естествения си своенравен ход. Сама се справяше с надвисналите кризисни ситуации.

Като с настоящата, с която й предстоеше ла се заеме тази вечер.

Разбира се, първо ще трябва да се измъкне тихомълком от Мейдейл.

 

 

Умът на Фъргъс приятно блуждаеше.

Касиерката на училищното настоятелство пееше соло-сопран в баптисткия църковен хор. Тя извличаше такава наслада от гласа си, че обясняваше най-подробно всяко изразходено перо, вместо да раздаде копия от бюджетния отчет и да остави другите членове сами да се запознаят с него.

Докато тя изброяваше отделните вписвания с треперливия си фалцет, Фъргъс подтисна една вътрешна усмивка при спомена за своите процъфтяващи финансови дела. Благодарение на сравнително умереното лято, което бе привлякло много рибари и летовници към езерата и горите на Източен Тексас, мотелът се бе радвал на най-благодатния си сезон.

Вече сериозно обмисляше предложението на Дарси да използва част от приходите за построяването на зала за отдих със спортни съоръжения и видеоигри. Досега Дарси не го бе насочвала зле, поне откакто я бе взел да ръководи кафе-сладкарницата му. Тя имаше нюх към идеите за правене на пари.

Но и харченето на всеки негов цент не й бе чуждо. Като болшинството от хората и тя го смяташе за глупав. Понеже я обичаше, той я бе оставил да живее със заблудата, че не знае за извънбрачните й връзки. Болеше го, че търси компанията на други мъже, но щеше да страда още по-мъчително, ако я загуби.

Беше слушал някакъв психолог по радиото да философства, че отклоненията в човешкото поведение се обясняват с причини, дълбоко вкоренени в детството. Несъмнено, случаят с Дарси беше точно такъв. Това го караше да изпитва съжаление към нея и да я обича още повече. Докато се прибираше в дома при него, той щеше да се преструва на сляп за изневерите й и на глух за подигравките на приятелите и колегите си.

Тя си въобразяваше, че съпругът й няма понятие за разточителните суми, които пръска за себе си и Хедър, но бъркаше. Жена му можеше да е изключително изобретателна, но той умееше добре да си прави сметката. Знаеше до стотинка какво му докарва мотелът. За толкова години се беше научил кога да укрива приходите си от данъчните служби, да бъде ларж, кога да стяга колана. Закашля се, за да не издаде кикотенето си. Благодарение на Джоди Такет всяка година спестяваше хиляди долари. Винаги се бе надявал, че ще доживее да види смъртта на старата си неприятелка. Преди здравето й да се влоши и да се замъгли разсъдъкът й, трябва да реши дали да я посвети в малката си тайна.

Най-важното ще бъде да избере подходящ момент. В края на краищата, нали става дума за престъпление. За предпочитане е да се намира в достатъчно ясно съзнание, за да схване пълния смисъл на признанието му, но в същото време да не е в състояние да предприеме нищо.

Може да го изпрати под формата на благодарствено послание:

Скъпа Джоди, преди да се пренесеш завинаги във вечните селения на Ада, искам да ти изкажа своята признателност, помниш ли как ме прекара с петролния участък? Е, радвам се да ги съобщя, че…

— Фъргъс? Ти какво мислиш?

Сопрановият глас изтръгна Фъргъс от залисията му.

— Мисля, че беше много изчерпателна. Ако няма поправки или въпроси, предлагам да продължим нататък.

Когато заместник-председателят на настоятелството прочете следващата точка от дневния ред, Фъргъс отново се върна към томителните си видения за мъст.

 

 

— Твоето предателство коства живота на дъщеря ми. — Гласът на Лара остана спокоен, както и протегнатите й ръце, които стискаха Магнума 357. — Копеле такова! Ти уби детенцето ми. А сега аз ще убия теб.

Докато насочваше пистолета към него, даде възможност на Рандъл да си отдъхне, но само за миг. Той се съвзе възхитително бързо.

— Нали разигра същия драматичен скеч в Монтесангре и нищо не излезе. Емилио не се хвана, както няма да се хвана и аз сега. Ти си лечителка, Лара, а не убийца. Твърде високо цениш човешкия живот, за да му посегнеш. Не всеки обаче споделя твоето възвишено мнение за себеподобните си. Такива благородни идеали само ти пречат да се домогнеш до желаното. Решителната крачка е най-важна, Лара. От това дали ще я предприемеш или не, зависи ще успееш ли, или ще се провалиш. Човек трябва да бъде готов да отиде докрай, иначе е излишно да се напъва. В дадения случай, решителната крачка е да дръпнеш спусъка, а ти никога не ще я направиш.

— Ще те убия.

Спокойствието му се поразклати, но той продължи хладнокръвно:

— С какво? С празен револвер? Патроните бяха извадени, не помниш ли?

— Да, помня. Но после бяха върнати обратно. Кий беше скрил допълнителни припаси в един таен джоб на чантата с фотоапарата. Войниците не го намериха при претърсването. Той презареди пистолета преди да напуснем хотела, за да вземем самолета за Колумбия. — Тя дръпна петлето. — Ще те убия.

— Блъфираш.

— Това е последната фатална преценка в живота ти, Рандъл. И то погрешна.

Трясъкът беше оглушителен. Тъмнината се разцепи от яркооранжева мълния и Лара политна назад към стената. Тежкият револвер падна от ръката й.

 

 

Той пъхна ключа в бравата. Незабелязани влязоха в младоженския апартамент и затвориха вратата след себе си. Той посегна към копчето за светлината, но когато го щракна, нищо не излезе.

— Крушката сигурно е изгоряла — рече.

— На масичката има лампа.

Тя прекоси дневната, движейки се опипом в мрака. Любопитството му към техниката го накара да опита още веднъж да светне.

Крушката беше наред, но контактът даваше на късо. Когато го натисна отново, изскочиха искри.

И стаята избухна.