Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where There’s Smoke, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 149 гласа)

ГЛАВА ДЕСЕТА

— Да не би печеното да е прекалено сухо, Кий?

Въпросът на Джейнълин го изтръгна от дълбоките му мисли. Той се поизправи на стола, погледна я над масата и се усмихна.

— Прелестно е, както винаги. Не съм много гладен тая вечер.

— Така става, като се наливаш с уиски — намеси се Джоди.

— Изпих само една чашка преди вечеря. Както и ти.

— Но аз ще се задоволя с нея. А ти ще идеш пак да се натряскаш, както всяка божа вечер.

— Откъде знаеш какво ще правя тая вечер? Или която и да било друга вечер? Освен това, теб какво те интересува?

— Моля ви — възкликна Джейнълин и закри ушите с ръце. — Престанете да си крещите. Не може ли поне веднъж да се нахраним без кавги?

Кий знаеше, че сестра му искрено страда и каза:

— Извинявай, Джейнълин. Приготвила си страхотна вечеря. Не исках да я развалям.

— Не ме е грижа за вечерята. Тревожа се за вас. Мамо, лицето ти е почервеняло като домат. Изпи ли си лекарството днес?

— Да, изпих го, много ти благодаря. Но не съм дете, да знаеш.

— Понякога се държиш досущ като дете, щом става дума за лекарства — схока я внимателно Джейнълин. — Освен това едно време никога не ни разрешаваше да крещим на масата.

Джоди бутна чинията си настрана и запали цигара:

— Баща ти не търпеше разправии на масата. Викаше, че му пречели на храносмилането.

Джейнълин се оживи, щом се отвори приказка за баща й. Представите й за него бяха съвсем смътни.

— Ти помниш ли това, Кий?

— Жестоко ни свиваше за подобни работи — отвърна Кий и се усмихна на сестра си. — понякога ми приличаш на него.

— Шегуваш ли се? — по тънката й шия изби червенина и се плъзна нагоре по лицето. Трогателно лесно беше да й доставиш удоволствие. — Наистина ли?

— Наистина. Имаш неговите очи. Нали, Джоди?

— Предполагам.

Не желаеше да се съгласи с него дори по такъв очевиден и незначителен въпрос, но той реши да не й обръща внимание.

— И трите деца наследихме синилката на Такетови. Едно време се ядосвах, когато хората ни думаха на двамата с Кларк: „Момчета, имате прекрасни очи. Също като на татко ви.“

— Защо се ядосваше? — попита Джейнълин.

— Не знам. Навярно ме е карало да се чувствам като лигльо. Момченцата не обичат да им разправят, че са „прелестни“.

— Баща ти нямаше нищо против да го чува — обади се рязко Джоди. — Умираше някой да го ласкае. Особено жените.

Безкрайно простодушна и наивна, Джейнълин каза:

— Сигурно много си се гордяла, мамо, с такъв красив съпруг.

Джоди прокара горящия край на цигарата си по ръба на пепелника.

— Баща ти умееше да бъде чаровен. — Изражението й омекна. — В деня, когато се роди Кларк трети, той ми донесе шест дузини жълти рози. Смъмрих го за разточителството, но той ми отговори, че на човек веднъж му се раждал син.

— А когато се роди Кий?

Замечтаният поглед на Джоди се избистри.

— Не получих никакви цветя.

След напрегнато мълчание, Кий промълви едва чуто:

— Може би татко е знаел, че няма да ги харесаш. И че ще ги изхвърлиш.

Джейнълин реагира веднага.

— Мама вече обясни защо е изхвърлила цветята ти, Кий. От тях й се е докихало. Сигурно е алергична.

— Да, сигурно.

Не вярваше на тая измишльотина нито за миг. В началото на седмицата, напразно търсейки начин да се помири с Джоди, й беше донесъл букет. Джейнълин подреди цветята в една ваза и ги остави на тоалетката в спалнята на Джоди, докато тя беше навън с Мейдейл.

На следващата сутрин той намери букета в кофата за боклук пред задния вход. Не го беше яд, че го е изхвърлила, а че не обели нито дума за тях, докато той не й показа увехналите стръкчета и не й поиска обяснение.

Спокойно и невъзмутимо му заяви, че от букета я хванала сенна хрема. Не се насили да изрече, че са хубави, но за съжаление не ще може да им се наслаждава. Дори не му благодари за жеста.

Не че толкова държеше или се нуждаеше от благодарностите й. Щеше да преживее и без тях. Просто се вбесяваше, че тя го мислеше за достатъчно глупав да приеме прозрачното й извинение, с което отблъскваше подаръка му. За да не й достави удоволствие, като се покаже засегнат и сърдит, сега се правеше на безразличен, както постъпи и сутринта, когато отново хвърли букета в кофата за смет.

Джоди наруши проточилото се мълчание.

— Как се проявява новият работник?

Джейнълин едва не изтърва чашата с кафето си. Тя изтрака шумно в чинийката.

— Той… ами много добре. Мисля, че няма да ни разочарова.

— Още не съм видяла препоръките му.

— Извинявай, постоянно забравям да ги донеса. Но бригадирът му твърди, че се справял чудесно. Не закъснявал и се трудел съвестно. Сработил се бил и с останалите. Не създавал проблеми. Не са постъпили никакви оплаквания от него.

— Още не мога да проумея защо Мюли напусна така изведнъж, без всякакво предупреждение.

Джейнълин бе разправила на Кий подробностите около изгонването на Мюли, но го бе помолила да не казва на Джоди. Ако тя разбере, че такъв доверен служител е излязъл крадец, ще вземе да кипне и кръвното й, което и бездруго е високо, още по-опасно ще скочи. Кий се съгласи с нея. Той знаеше също, че Буи Кейто е бивш затворник, излязъл съвсем наскоро оттам. Още преди Джейнълин да ги запознае, той го беше виждал в „Палмата“. Хап му беше открехнал тайната за Кейто.

Кий не изпитваше предубеждение към бивши осъдени. Преди две-три години и той бе прекарал няколко дни в един италиански затвор. Кейто се държеше дружелюбно, но без да се мазни. Не дрънкаше много, вършеше си работата и гледаше да не се забърква в неприятности. Далеч не можеше да се каже същото за мнозина мъже без затворнически досиета.

Възгледите на Джоди за социалната реформа не бяха особено либерални. Тя не търпеше грешки. Не би приела бивш осъден в редиците на компанията, така че колкото по-малко знаеше за миналото на Кейто, толкова по-добре за всички. Мюли беше напуснал, Джейнълин му бе намерила подходящ заместник. Бяха и казали само толкоз. Но тя явно надушваше нещо гнило. Не за първи път повдигаше този въпрос.

Кий продължаваше да гледа безизразно и се надяваше, че и Джейнълин ще направи същото. Но на нея лъжите не й се удаваха лесно, под всевиждащия взор на майка си Джейнълин неспокойно въртеше сребърните прибори в ръцете си.

— Кейто не е ли оттук някъде?

— Не, мамо. Израсъл е в Западен Тексас.

— И не знаеш кои са родителите му?

— Мисля, че са починали.

— Женен ли е?

— Не.

Джоди продължаваше да гледа втренчено дъщеря си и да пуши. След една безкрайно проточила се тишина, Джейнълин нервно стрелна с очи Кий.

— Кий го е виждал. Според него е наред.

По дяволите! Не желаеше да попада под кръстосан огън. Но се впусна да помага, на сестра си.

— Стори ми се добро момче.

— И Дядо Коледа е добър. Но това не значи, че може да различи петролен кладенец от задника си.

Джейнълин трепна от грубия речник на майка си.

— Буи разбира от петрол, мамо. От дете работи в бранша.

След като и бездруго беше въвлечен в спора, Кий взе страната на сестра си.

— Кейто си гледа работата. Джейнълин го одобрява, както и останалите. Какво повече можеш да искаш? — Знаеше, естествено, какво иска майка му — Джоди искаше да бъде млада, здрава и силна; искаше да държи юздите на компанията в ръцете си и й беше неприятно, че Джейнълин е назначила човек, без да се допита до нея. Дори да беше наела самото превъплъщение на Х. Л. Хънт, Джоди пак нямаше да е доволна.

— Работи вече… колко време, Джейнълин, две седмици?

— Точно така.

— И не е направил нито една издънка — продължи той. — Тъй че, според мен, Джейнълин е взела разумно управленческо решение.

Джоди се обърна към него, преизпълнена с презрение:

— Като че твоето мнение има някакво значение, когато става дума за „Такет Ойл“.

— Не говорех като специалист в петролния бранш — отвърна спокойно Кий. — Просто като човек, който е разменил пет приказки с друг. Кейто ме погледна право в очите, сякаш нямаше какво да крие. Срещнах го в края на деня. Беше подгизнал от пот и дрехите му бяха изцапани, което недвусмислено показваше, че си е скъсал задника от бачкане в жегата.

Джоди изпусна струйка цигарен дим към тавана.

— Май не е зле да вземеш някой и друг урок по трудова етика от тоя приятел Кейто. Няма да се презориш, ако се поизпотиш, поизцапаш и свършиш малко работа.

— Кий не стои със скръстени ръце, мамо. Оправи ключалката на вратата в гаража.

— Дреболия. Аз имам предвид яко бачкане, да се напъне, докато му избие пот на челото.

— Тоест на петролните ти кладенци. — Въпреки най-добрите си намерения да се владее, гласът на Кий се повиши.

— Няма да умреш, я, нали?

— Не. Няма да умра, но не е по моята част. А по твоята.

— А, затова никога не си искал да се намесваш в бизнеса. Защото съм там преди теб? Не желаеше да бъдеш командван от жена.

Кий поклати глава и печално се изсмя.

— Не, Джоди. Никога не съм имал желание да се намесвам в бизнеса, защото не ми е по вкуса.

— Защо?

Джоди не се задоволяваше с простички отговори. Не помнеше случай, тя да не го е карала да обяснява, защитава и доказва мненията си, особено ако се различават от нейните. Не се учудваше, че баща му бе потърсил спасение в прегръдките на други жени. С Джоди всичко се превръщаше в състезание, за да се види кой ще надделее. На един мъж бързо би му втръснало.

Насили се да запази хладнокръвие и каза:

— Може би ако още търсехме нефт и работата криеше предизвикателства, щях да се навия.

— Тресе те жажда за вълнуващи преживявания, така ли?

— Еднообразието не ми допада.

— Тогава е трябвало да се родиш през време на треската. Браншът привличаше тъкмо такива като тебе. В Източен Тексас беше тъпкано с комарджии, мошеници, шарлатани и курви. Всичките отявлени авантюристи. Залагаха на едро. Пукната пара не даваха за бъдещето и не се спираха пред нищо. Такъв живот би ти харесал, нали? Не се чувстваш щастлив, освен ако не вървиш по опънато въже и от двете страни не те дебнат крокодили, които само чакат да паднеш, за да те изядат. Също като баща си, душа даваш за приключения.

Кий така силно стискаше зъби, та челюстите го заболяха.

— Мисли си каквото щеш, Джоди. — после се наклони напред и заудря по масата с показалец, за да подчертае всяка изречена дума. — Но никога не съм искал, нито ще искам да клеча над някакви си смрадливи петролни кладенци.

— Кий — изохка съкрушено Джейнълин.

Столът на Джоди изстърга по пода и почти я заглуши. Лицето й беше почервеняло.

— Тия смрадливи кладенци ти дадоха възможност цял живот да си развяваш байрака! Те ти осигуряваха храна, дрехи, купуваха ти нови коли и платиха обучението ти в колежа!

Кий също се изправи.

— За което, покорно благодаря. Но нима трябва да стана нефтаджия, та да ти се отплатя, че си изпълнила родителските си задължения? Ако вие с татко бяхте сондьори, да не би от това да следва, че и аз трябва да се ровя цял живот в мръсотията? От Кларк никога не си очаквала да се захване с петрола, защо тогава то да важи за мен?

— Кларк имаше други планове.

— Откъде знаеш? Питала ли си го някога какво иска? Или просто изпълняваше твоите планове?

Джоди се изпъна.

— Неговото бъдеще беше предначертано и той щеше да го осъществи, ако не беше оная курва, докторката, дето я разкарваш насам-натам.

— Това беше спешен случай, мамо — намеси се Джейнълин. — Момиченцето е щяло да умре, ако не е бил Кий.

Злополуката с Лети Ленард бе отразена като основно заглавие в местния вестник.

— Благодаря ти, Джейнълин — каза Кий, — но не е необходимо да ме защитаваш. Щях да постъпя по същия начин, дори да се касаеше за куче, камо ли за малко дете.

Но Джоди я интересуваше само един аспект от драмата.

— Предупредих те да стоиш настрана от Лара Портър.

— Не бих път до болницата заради нея, по дяволите. Направих го заради детето.

— Пак за детето ли мислеше, когато плати вечерята на докторката?

Вместо да се изненада или смути, че тя знае и за скарата, която бяха хапнали заедно с Лара Малори, той сви рамене.

— Не бях ял цял ден. Бях гладен. Беше с мене, когато реших да се отбия.

Очите на Джоди изгаряха от ярост.

— За последен път ти казвам. Стой настрана от нея. Върви да пиеш и да блудстваш с някоя друга.

— Благодаря, че ми напомни. Тая нощ позакъснях.

Отиде до бюфета, наля си чаша уиски и предизвикателно я гаврътна.

Джоди издаде звук на отвращение, обърна се и излезе от трапезарията с войнствена стъпка, след което се заизкачва по стълбите към втория етаж.

— Защо не можете да се погаждате с нея?

Кий понечи да се нахвърли върху сестра си, за да се защити. Измъченото й лице го спря.

— Джоди първа започна, не аз.

— Знам, че не е лесна.

Той се изсмя жлъчно на мекото й сравнение.

— Благодаря ти, че не издаде тайната ми за господин Кейто. Мама не би допуснала бивш осъден в редиците на компанията, дори да се проявява като образцов работник.

Кий вдигна въпросително едната си вежда.

— Образцов работник? Не е ли прекалено рано за такова заключение?

— Не става въпрос само за господин Кейто — рече свенливо тя и побърза да смени темата. — Наистина ли я заведе на вечеря?

— Кого? Лара Малори ли? Господи, какво толкова е станало? Прескочих до Боби Скарата за ребърца. Тя беше с мен, защото трябваше да я откарам до тях от летището. Това е всичко. Престъпление ли е?

— Тя ми се обади по телефона.

Ядът му се изпари.

— Какво?

— Позвъни ми миналата седмица. Изневиделица. Бях в службата, когато се обади и се представи. Държа се много мило. Покани ме на обяд.

Той се изсмя.

— Поканила те е на обяд? — струваше му се абсурдно.

— Така се изненадах, че не знаех какво да отговоря.

— И какво й отвърна?

— Отказах, разбира се.

— Защо?

— Кий! Това е жената, която съсипа политическото бъдеще на Кларк.

— Да не би да го е изнасилила под дулото на пистолета, Джейнълин? — подметна той кисело. — Не вярвам и да го е вързала за леглото. Освен за възстановителни процедури.

— Не ми е понятно как можеш да се шегуваш с това — сряза го сърдито тя. — Ти на чия страна си?

— На наша. Знаеш го. — Той се втренчи невиждащо пред себе си, подхвърляйки празната чаша в ръка. — Може би щеше да е интересно да приемеш предложението й. Бих искал да разбера какво е наумила.

— Смяташ, че е наумила нещо?

Той се замисли. Трябваше да признае, че мнението му за Лара Малори се беше повишило, когато забеляза с каква решителност се мъчеше да спаси живота на Лети Ленард. Беше срещал далеч по-малко всеотдайни към своите пациенти лекари, и то военни.

Но независимо от куража и умението, които бе проявила в тази криза, тя си оставаше главната фигура в скандала, непоправимо компрометирал Кларк. Тя не би дошла в Идън Пас, ако нямаше убедителни подбуди. Явно искаше нещо. Беше го намекнала, когато му каза, че разполага с разписка, която ще предяви за изплащане.

„Ще ме откараш до Монтесангре.“

Не й повярва нито за миг, че говори сериозно. Съвсем ясно беше изразила пренебрежението си към тази страна. Насила да я влачат, пак не би се върнала там.

Тогава защо му го каза? За да го предизвика? Да го заблуди и да не може да отгатне истинските й намерения?

— Нямаше да ти се обади, ако не целеше нещо — отвърна троснато на Джейнълин.

— Какво например?

— Откъде да знам, по дяволите? Току-виж иска някой Мики Маус за спомен от детството на Кларк. Или просто нещо абстрактно, като обществено признание. Ти си от най-уважаваните жители на града. Може би си мисли, че ако я зърнат с теб, ще я приемат по-лесно и работата й в кабинета най-сетне ще потръгне. Като се обади пак…

— Ако го направи.

— Смятам, че пак ще опита. Напориста мадама е. Та като се обади, премисли. Един обяд с нея може да се окаже интересен.

— Мама ще припадне.

— Не е нужно да знае.

— Тя ще разбере.

— И какво от това? Достатъчно голяма си. Имаш право да вземаш самостоятелни решения, дори да не уйдисват на Джоди.

Тя сложи ръка на рамото му и заговори сериозно:

— Моля те, Кий, заради двама ви, сдобрете се най-после…

— Мъча се, Джейнълин. Но тя не желае.

— Не е вярно. Просто не умее да отстъпва без сътресения. От старост и опърничавост. От самота. Не е добре със здравето, а отгоре на всичко, струва ми се, се плаши от смъртта.

Той беше напълно съгласен с нея, но това не решаваше проблема.

— Какво още трябва да направя, нали опитах какво ли не? Скъсах се да бъда учтив и любезен. Дори й подарих цветя. Нали видя какъв беше ефектът — каза горчиво. — Да пукна, ако взема да се чупя в кръста и да й целувам задника, щом се мерне пред очите ми.

— Не искам от тебе да я глезиш. Тя ще прозре лицемерието ти и ще те намрази. Но би могъл да не се впрягаш толкова лесно. Когато спомена за работа, можеше да й разправиш за последните си постижения.

— Не виждам смисъл да се перча с тях като с медали. Не съм тръгнал да я впечатлявам. Освен това, тя не дава пет пари за работата ми. Според нея летенето е хоби. Дори да бях пилот в Елитните въздушни части, пак нямаше да е доволна.

Той остави чашата от уискито върху подноса, движенията му бяха забавени и издаваха дълбоко отчаяние.

— Джоди не ме ще тук. Колкото по-скоро си замина, толкова повече ще се зарадва.

— Моля те, не го приемай по този начин. И не тръгвай, преди да се е утаила горчилката помежду ви. Още не е по силите й да превъзмогне смъртта на Кларк и понеже се измъчва заради слабостта си, така жестоко си го изкарва на теб.

— Винаги съм бил подходяща изкупителна жертва. Не ме харесва от деня на раждането ми, когато татко е пропуснал да й подари шест дузини жълти рози.

— Той я е наранил, Кий. Тя го е обичала, а той я е наранил.

— Обичала ли? — повтори той и ехидно се изсмя.

Джейнълин го изгледа със сериозно и леко озадачено изражение.

— Много го е обичала. Не си ли знаел?

Преди да успее да й отговори, на вратата се позвъни.

— Всичко ще се оправи между вас. Ще видиш. — Стисна рамото му и отдръпна ръката си.

— Аз ще отворя.

Кий не споделяше оптимизма на сестра си и реши да си налее още едно уиски. Изпи го наведнъж. То опари гърлото му, изгори хранопровода му и по всяка вероятност щеше да разстрои стомаха му. Алкохолът не му се услаждаше, както преди.

Много неща вече не му се услаждаха, както преди. Откога преспиването с жена е свързано с повече неприятности, отколкото си заслужава? Чувстваше се вкиснат от живота въобще, без да знае защо.

Отдаваше скорошното си лошо настроение на изкълчения глезен и куршумената рана върху хълбока си. Но глезенът му го безпокоеше все по-рядко, а раната бе зараснала, оставяйки само леко зачервено болезнено петно, което да му напомня за нея.

Какво тогава го тормозеше?

Скуката.

Разполагаше с прекалено много време за мислене. Мислите му неизменно се въртяха около злополучното удавяне на Кларк и около всички стърчащи нишки в предположенията, свързани с него, които висяха като разръбените краища на погребален саван. Кий държеше да научи фактите, но от друга страна се страхуваше да задълбава, да не би да попадне на нещо, което би предпочел да не знае. Изпод всеки преобърнат камък напоследък изпълзяваше грозен червей. Прецени, че е най-добре да не рови повече.

Слава богу, че отново бе започнал активно да лети. Не беше откарал Лети Ленард до Тайлър, за да спечели известност, но оттогава телефонът му не беше престанал да звъни. Вече бе изпълнил някои доста доходни поръчки и тепърва му предстояха нови. Не че имаше особена нужда от пари, макар че и те не бяха за изхвърляне. Правеше го единствено, за да утоли неистовата си потребност от движение и свобода, които само летенето можеше да му осигури.

За неговата душевна нагласа той се намираше във възможно най-неподходящия щат, в най-неподходящия град и в най-неподходящата къща. Копнееше да открие съвършено непознато място, различно от всичко, срещано досега, където езикът е неразбираем, а храната екзотична. Някое дивно кътче, в което не са и чували за семейство Такет.

Беше обиколил целия свят, за да търси точка, в която никой не знае, че е брат на сенатора Кларк Такет. Продължаваше да я издирва. Много скоро и последният чужденец съобразяваше истината. „Такет ли? Да не сте роднина на онзи сенатор от Тексас? Брат сте му? Господи, не може да бъде.“ Кларк беше аршинът, с който цял живот мереха Кий. „Кий е висок вече почти колкото Кларк.“ „Кий може да бяга почти колкото Кларк.“ „Кий се държи по-невъзпитано от Кларк.“ „Кий не се нареди сред отличниците, за разлика от Кларк, който винаги успява.“

Накрая Кий надскочи ръста на брат си. През пубертета го надмина и като спортист. Но неблагоприятните сравнения го преследваха и в зряла възраст. Изглеждаше необяснимо, но той никога не бе завиждал на Кларк. Никога не бе искал да бъде като брат си, но всички останали смятаха, че трябва да следва примера на Кларк. Джоди на първо място.

Като дете го болеше, че тя така очебийно показва предпочитанието си към Кларк. Когато превързваше ожулените му колене, никога не ги целуваше, по-скоро го гълчеше за проявеното безразсъдство. Неговите подаръчета, картинките, оцветявани в училище, само поглеждаше бегло и ги оставяше настрана, никога не им се радваше и не ги окачваше на огледалото над тоалетката си.

През юношеството негодуваше срещу студенината, с която го обграждаше. На специалното й отношение към Кларк реагираше с открито непослушание и буйно непокорство. Беше проявила одобрение към него един-единствен път, докато подаваше точни пасове за „Дяволите“ на Идън Пас, но то бе продиктувано от желание за самовъзвеличаване и нямаше нищо общо с неговата личност.

Извън футболното игрище положи неистови усилия да й докаже, че не му пука, макар дълбоко в себе си да се изяждаше от мъка, че тя не държи на него.

Но със зрелостта дойде и примирението, че майка му просто не го обича. Дори не й беше симпатичен. Никога не го бе харесвала. И чувствата й изобщо нямаше да се променят. Беше престанал да се пита защо, пък и честно казано, вече му беше все едно. Приемаше нещата такива каквито са. Кларк беше въвлечен в „креватен“ скандал с омъжена жена, но кой знае защо тя обвиняваше Кий в разврат.

Преди няколко години, след като окончателно бе изгубил надежда, че ще успее да спечели благоразположението, ако не любовта, на майка си, той бе решил, че ще е най-добре за всички, ако се запилее нанякъде — хрумване, продиктувано също от вродената му страст към пътешествия.

Сега дори това бе осуетено.

Чувстваше се неспокоен и отегчен, а въпросите, свързани със смъртта на брат му, не му даваха мира. Трябваше отново да се скрие някъде, но щом понечваше да си събере багажа и да драсне, пред очите му изникваше умоляващото лице на сестра му и го налягаха угризения.

Опасенията й бяха основателни и верни. Старостта и съпътстващата я немощ бяха ужасяващи за жена с несломимия характер на Джоди. Наистина, Кий не можеше да остави Джейнълин да се оправя сама с нея. Вече споделяше страха на Джейнълин, че пристъпите на разсеяност и объркване в паметта у Джоди са предвестници на нещо много по-сериозно от стареенето. Ако настъпеше някаква криза в здравето й, никога нямаше да си прости, че е на хиляди мили и не може да й помогне. Независимо, че не отговаряше на идеала й за син, Джоди пак беше негова майка. Затова за известно време щеше да се закотви в Идън Пас.

— Кий?

Погълнат от мислите си, той се сепна от гласа на сестра с любопитство.

— Кой е? Какво иска?

— Някаква жена.