Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where There’s Smoke, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 151 гласа)

ГЛАВА ШЕСТА

Лара имаше специални причини да присъства на градското събрание.

Ако в Идън Пас се надигаше престъпна вълна, тя трябваше да знае. Живееше сама и се налагаше да вземе мерки, за да защити себе си и своето имущество.

За бъдещето й в Идън Пас също беше важно да се включва дейно във всички обществени прояви на населението. Вече си бе купила абонаментна карта за целия местен футболен сезон и бе дала своята лепта във фонда за закупуването на нов светофар, който да бъде поставен на единственото оживено кръстовище в центъра на града. Ако се появяваше често на най-посещаваните места, например в супермаркета и бензиностанцията, може би хората ще престанат да я възприемат като външен човек. Може дори да я приемат, напук на Джоди Такет.

Третата причина, поради която искаше да присъства на събранието, беше от много по-личен характер. Струваше й се странно, че отприщването на престъпността съвпадаше с появата на Кий Такет в кабинета й — прострелян от куршум и кървящ. Изглеждаше почти невероятно да се е опитал да проникне в дома на Фъргъс Уинстън, за да краде, но съвпадението бе прекалено абсурдно и, за собствено успокоение, тя държеше да си го изясни.

Тържествената зала на гимназията, гордостта на компактно изграденото училище, нерядко се използваше като градски обществен център. Лара пристигна рано, но паркингът вече бе претъпкан с леки коли, пикапи и мини-фургони. Събитието бе провъзгласено за „жизненоважно“ от местния вестник. В него се цитираха думите на шерифа Елмо Бакстър: „Всички трябва да дойдат на това събрание. От гражданите на Идън Пас зависи да спрат изрива на престъпност, преди да е станало късно. Да го пресекат в зародиш, така да се каже. Градчето ни е чисто и почтено и докато аз съм шериф, ще си остане такова.“

Подканата му бе свършила добра работа. Лара представляваше само част от тълпата, устремила се към силно осветеното здание. Щом влезе в залата обаче, веднага я забелязаха. Зад гърба й се разнесоха шушукания. Те се заглушаваха от врявата на прииждащите хора, но въпреки това тя ги долови.

Помъчи се да не обръща внимание на извърнатите глави и втренчените погледи, усмихна се любезно и поздрави познатите лица — господин Хоскинс от супермаркета, чиновничката от пощата и неколцина други, които се бяха осмелили да прекрачат негласната забрана на Джоди Такет и да потърсят лекарските й услуги.

Вместо да остане в дъното на залата, където имаше свободни места, което щеше да е удобно, но проява на малодушие от нейна страна, Лара продължи напред по централната пътека, където беше най-претъпкано. Мерна Нанси с Клем Бейкър и цялата им челяд. Нанси й направи знак да седне при тях, но тя поклати глава и зае един стол на третия ред.

Куражът, с който посрещаше враждебното отношение на околните, беше престорен. Притесняваше се от езиците, които я одумваха зад гърба й и от десетките очи, впити в тила й, повечето критично. Знаеше, че интимни части от живота й се обсъждат с приглушен тон, така че децата да не чуят за безсрамната уличница, която се намира сред тях.

Лара не можеше да държи сметка на хората за мислите и приказките им, но въпреки това се измъчваше, че упражняват насилие над характера й и тя с нищо не е в състояние да ги спре. Единственият начин да се самосъхрани би бил да се затвори вкъщи, но за нея това не беше приемлив изход. Имаше пълно право да присъства на обществени прояви. Защо трябва да се плаши от клюките на разни безгръбначни същества, оставили се да бъдат манипулирани от една застаряваща дърта кучка, в каквато за нея се бе превърнала Джоди Такет.

Очевидно госпожа Такет имаше много по-високо мнение за себе си. Когато влезе с преднамерено светско закъснение, тя тръгна по централната пътека, без да се обръща ни наляво, ни надясно. Явно смяташе, че приветливостта е или губене на време, или е под достойнството й. Във всеки случай, не се спря да размени по някоя дума дори с онези, които я заговориха.

Имаше войнствена осанка, но Лара бе очаквала, че ще се откроява с по-внушителна външност. Кларк бе описал майка си най-подробно и Лара веднага я позна, но в представите й Джоди беше нещо средно между Джоун Крауфорд и Жана Д’Арк.

В действителност Джоди се оказа ниска, набита, побеляла жена, съвсем невзрачна на вид, облечена в скъпи, но старомодни дрехи. Ръцете й бяха груби и без бижута. Биеха на очи острите й, почти мъжки, черти на лицето и прословутата желязна воля, която се излъчваше от цялата й същност.

Тълпата притихна, докато тя минаваше по пътеката. Пристигането й послужи като сигнал, че събранието може да започне. Без съмнение, тя беше най-важната гражданка на Идън Пас, с която всички се съобразяваха.

Вероятно единствено Лара сред публиката разбра, че Джоди Такет е сериозно болна.

Около устата и очите й се забелязваха издайническите бръчки на страстна пушачка. Освен това кожата й изглеждаше много крехка. Раменете й бяха осеяни със синини и петна. Когато подаде ръка на кмета, Лара забеляза, че кожичките около ноктите й са удебелени. Всички тези признаци бяха симптоми на предстоящи артериални проблеми.

По петите на Джоди вървеше млада жена, горе-долу на възрастта на Лара. Усмивките, които хвърляше наоколо, макар и неуверени, бяха искрени. Тя като че се смущаваше да бъде център на вниманието редом с майка си. Джейнълин напълно отговаряше на описанието, направено от Кларк. Веднъж бе казал за нея, че прилича на мишка, но не с лошо чувство.

— Татко даваше душата си за нея. Може би ако не си бе отишъл толкова рано, тя щеше да разцъфне. Майка ми никога не е имала време да се занимава с възпитанието й. Беше прекалено заета да върти бизнеса. Предполагам, че покрай такива като мен, Кий и майка ми, все напористи елементи, сестричката ми нямаше как да не израсне тиха и срамежлива. Рядко й предоставяхме възможност да се обади.

Джейнълин притежаваше нежно лице и бяла кожа. Устата й бе малка, а носът дългичък, но подобно на братята си, имаше такива изумителни сини очи, че те компенсираха останалите й недостатъци.

Влиянието на Джоди върху нея бе повече от явно — в облеклото й липсваше всякакъв стил. Но докато в дрехите на Джоди се усещаха далечни модни веяния, при Джейнълин те напълно отсъстваха. Видът й бе направо размъкнат. Строгата прическа безмилостно я загрозяваше. Сякаш нарочно се стараеше да изглежда непривлекателна, за да остане незабелязана и да може да се крие в тежката сянка на Джоди.

Кий вървеше най-отзад. За разлика от майка си, той не мина по пътеката като вихър. Спираше се на всяка крачка, за да отговаря на поздравите и да си разменя шеги с хората, с които явно не се е виждал скоро. Лара долови някои откъслечни приятелски реплики.

— Да не повярваш на очите си! Кий Такет — цял целеничък!

— Ей, Опосум! Гадна мутро, как я караш?

Докато мъжът, наречен Опосум, разправяше надълго и нашироко за преуспяващия си бизнес с фуражи и изкуствени торове, Кий случайно зърна Лара. Когато повторно обърна очи към нея, мускулите на корема й се свиха. Погледите им се срещнаха и останаха кръстосани, докато Опосума, несъмнено приел прякора си заради злополучната прилика с въпросното двуутробно животинче, не му зададе директен въпрос.

— Извинявай, какво каза? — Кий отлепи очи от Лара, но дотогава Опосума и останалите, седнали наблизо, бяха забелязали кой е приковал вниманието му.

— Ъъъ, казах… — Опосума така съсредоточено местеше лъскавите си очички ту към Лара, ту към Кий, че не можеше да повтори въпроса си.

За щастие, точно в този момент директорът на училището реши да пристъпи към катедрата. Заговори в микрофона. Нищо не се чуваше. Той завъртя няколко копчета и изведнъж проглуши ушите на всички с:

— Благодаря, че се отзовахте на поканата ни тази вечер. — Накрая успя да нагласи силата на звука и повтори приветствието си.

Кий обеща на Опосума да се срещнат на другия ден за по една бира и се присъедини към Джоди и Джейнълин на първия ред, където кметът им беше запазил места.

Събранието започна под председателството на директора. Той запозна присъстващите с членовете на семейство Фъргъс Уинстън, които се появиха вкупом иззад златистите плюшени завеси. Лара ги заразглежда с интерес. Момичето, представено като Хедър, се беше свило от притеснение, че я виждат с родителите й на такова публично място. Госпожа Уинстън съвсем нямаше вид на човек пред срив, както директорът заяви със сериозен тон. Напротив, направо пращеше от здраве, неукротима енергия и жизненост, под светлините на подиума червената й коса изглеждаше огнена. Тя престорено скромно улови мъжа си под ръка.

Лара моментално изпита недоверие към нея.

Фъргъс беше висок, прегърбен мъж. Рядката, прошарена коса едва покриваше островърхата му, олисяла глава. Широката му уста бе нарязана от дълбоки бръчки, но когато зае мястото на директора зад катедрата и започна да разказва за сполетялото ги премеждие, не се усмихваше.

Лара се наклони леко вляво и успя да зърне Кий Такет, седнал до сестра си. Беше се облакътил на страничните облегалки и потупваше събраните си пръсти пред устата. Навехнатият глезен бе подпрян върху коляното на другия крак. Беше се смъкнал на стола и неспокойно въртеше очи, като че цялата процедура му беше безкрайно досадна и с нетърпение, присъщо на отегчено момче в църква, очакваше края й.

Лара отново погледна към подиума и забеляза, че не само тя наблюдава Кий. Госпожа Уинстън също бе впила очи в него. Изражението й беше лукаво, почти самодоволно.

— Ами това е, което исках да ви кажа — заключи господин Уинстън. — Единственото, което бих добавил, е да се оглеждате за съмнителни личности, за непознати елементи из града, и да съобщавате за всички необичайни случки на шерифа. — под съпровода на ръкоплясканията той отстъпи микрофона на шерифа.

Елмо Бакстър беше немарливец, който се движеше с бързината на охлюв и с умореното изражение на басет.

— Благ’дарен съм на Фъргъс и Дарси, че споделиха с нас преживяването си. — Той премести тежестта си на другия крак. — Но не си пъхайте в главите тъпата идея да спите със зареден пистолет под възглавницата. Ако забележите следи от взлом или мернете непознат субект да се мотае из квартала, веднага уведомете участъка. Аз или Гюс ще извършим необходимата проверка според установения полицейски ред.

— Да не сте посмели да се саморазправяте, чувате ли? С градския съвет решихме, че трябва да създадем Комитет за борба с престъпността, каквито има в големите градове. Този комитет ще организира хората в отделните квартали да следят какво става и да държат всички в течение. Естествено, аз ще бъда председател. Готов съм да приема други кандидатури.

— Предлагам себе си — обяви Дарси Уинстън с ясен, висок глас.

Думите й бяха посрещнати с бурни ръкопляскания. Фъргъс стисна ръката й и я погледна с открито обожание.

— И бих искала Кий Такет да бъде включен като съпредседател — добави Дарси.

Кий изведнъж се сепна. Ботушът му се стовари с все сила на пода и Лара видя как лицето му се сгърчи.

— Какви, по дяволите, ги дрънка тая? — Всички се засмяха на слисването му. — Та аз дори не живея вече тук. Освен това, какво разбирам от комитети?

Развеселеният шериф подръпна издълженото си ухо.

— Според мен, не е задължително да разбираш от комитети, но ако има някой, който знае как да се пази, това си ти. Нали, Джоди?

Тя погледна през Джейнълин към сина си.

— Мисля, че трябва да приемеш. Откога не си се включвал в общественополезна дейност?

— Откакто изведе „Неустрашимите Дяволи“ на щатското първенство! — Опосума изскочи на централната пътека и размаха ръце високо над главата си. — Да подкрепим непобедимия номер единайсети, Кий Такет!

Изправиха се и други и също нададоха одобрителни възгласи, по-шавливите дечурлига използваха промеждутъка да се измъкнат от опеката на родителите си. По-буйните тийнейджъри си заподмятаха топки и се втурнаха към изходите. Беше изключено отново да се въдвори ред, затова шерифът Бакстър приближи устни плътно до микрофона и каза:

— Които са „за“ да гласуват. Предложението е прието. Свободни сте. Внимавайте, като карате към къщи.

Лара бе понесена от тълпата към пътеката. Застанала на пръсти, успя да види как Дарси Уинстън повелително маха на Кий да се качи на подиума при нея. Приличаше на жена, напълно способна да застреля побягналия си любовник, за да не бъде хваната натясно с него. В постоянно нацупените й устни и скосени очи се четеше пресметливост.

— Извинете.

Лара откликна на вежливата молба, изречена зад гърба й, отмести се встрани и едва тогава се обърна, за да се извини за забавянето. Озова се очи в очи с Джейнълин.

Джейнълин плахо се усмихваше, но усмивката й мигом замръзна и тя ахна от изумление. Зяпна като втрещена Лара.

— Здравейте, госпожице Такет — каза учтиво Лара. — Извинете, че ви препречих пътя.

— Вие сте… вие сте…

— Лара Малори.

— Да, аз…

Джейнълин дори на смогна да измисли подобаващ отговор, Джоди не й даде възможност да се обади.

— Какво си се спряла, Джейнълин? — Когато забеляза Лара, лицето й се изопна от злоба.

— Най-после да се срещнем, госпожо Такет — каза Лара и подаде дясната си ръка.

Джоди не обърна внимание нито на протегнатата й ръка, нито на поздрава. Само побутна дъщеря си да върви.

— Побързай, Джейнълин. Имам нужда от чист въздух.

За няколко секунди Лара се почувства вцепенена от унищожителния взор на Джоди. Но случайната им среща не бе минала незабелязано и тя скоро усети как тълпата внимателно я заобикаля. Смутено сви дясната си ръка. Докато пристъпваше по пътеката, всички се отдръпваха. Сякаш бе прокажена. Никой не я удостояваше дори с поглед.

На изхода тя се спря и извърна очи към подиума. Кий се беше качил при госпожа Уинстън. Лара презрително се отдалечи. Бяха си лика-прилика.

 

 

Понеже Дарси беше хитра като лисица, Кий бе принуден да отиде при нея на подиума. След като положи специални усилия да привлече вниманието върху него, щеше да събуди любопитството на присъстващите, ако не откликне на молбата й.

Придвижвайки се към подиума, той се опита да открие Лара Малори в тълпата и с ужас установи, че разговаря с майка му.

Видя как Джоди отблъсна протегнатата й ръка и припряно натири Джейнълин по пътеката. За нейна чест д-р Малори не трепна и запази самообладание. Не се разрева, нито ги обсипа с обиди зад гърба им. Остана с високо вдигната глава и с грациозна походка се оттегли към изхода.

Кий се изкуши да хукне подире й и… какво можеше да направи?

Да я попита защо се е лепнала за брат му, когато във Вашингтон е тъпкано с разгонени мъжкари, които горят от желание да се чукат.

Да я накара да напусне града преди зазоряване или… какво?

Ще изглежда като пълен глупак, а той не искаше да й доставя подобно удоволствие. Освен това трябва да си уреди сметките с Дарси. Най-добре първо да ликвидира този проблем и едва тогава да се захваща с нови.

Изкачи се по стълбите към подиума.

— Какво, по дяволите, си намислила, Дарси?

— Здрасти, Кий! — Тя беше разцъфнала в усмивка и въпреки начумереното му изражение, насила взе да го представя. — познаваш ли се с дъщеря ми? Хедър, това е господин Кий Такет.

— Здравейте, господин Такет. — Момичето отвърна любезно, но явно мислеше за друго. — Танър ме чака — каза на майка си. — Може ли вече да вървя?

— Прибирай се направо вкъщи.

— Но всички отиват до езерото.

— Толкова късно? Не.

— Майко! Всички отиват. Моля те.

Погледът, който Дарси хвърли на Хедър, съдържаше неизречена заплаха.

— До единайсет и половина да си вкъщи. Нито миг по-късно.

Хедър запротестира помръкнала.

— Никой не се прибира толкова рано.

— Щом не си съгласна, не ходи, госпожичке.

Момичето се съгласи. Възпитано си взе довиждане с Кий и отиде при един симпатичен младеж, който я чакаше в основата на подиума.

Докато Дарси спореше с Хедър кога да се прибере, Кий наблюдаваше самотното оттегляне на Лара Малори по пътеката. Осанката й беше изключително изискана. Преди да излезе, тя изви глава и хвърли поглед към подиума.

— Кий?

— Какво? — Кий изпрати с очи лекарката и едва тогава отново съсредоточи вниманието си към Дарси. Проследила посоката на погледа му, тя също се взираше към изхода в дъното на залата.

— Значи нашата скандална нова докторица се появи най-после тая вечер — подхвърли напук. — Има ли честта да се запознаеш с нея?

— Всъщност, да. Тя ме закърпи след твоя изстрел. — Кий изпитваше неистово желание да стопи самодоволната усмивка на Дарси.

— Ти си отишъл при нея? — възкликна тя. — Да не си откачил? Мислех, че ще проявиш благоразумие и ще идеш в болницата, където ще те познаят, но поне е извън града.

— Търсех док Патън. Никой не ми каза, че се е пенсионирал.

— Нито пък, че брат ти докара бившата си любовница на работа в града?

— Не. Нито това.

Помъчи се да потисне издайническите нотки в гласа си, но Дарси и бездруго нямаше да ги забележи. Беше му ясно, че колелцата на пресметливото й мозъче вече се въртят с пълна пара.

— Може да съобщи за огнестрелната рана на шерифа — рече разтревожено тя.

— Може, но се съмнявам, че ще го направи. — Той погледна към изхода. — Има си предостатъчно грижи. Освен това липсват доказателства. Няма куршум. Само е отнесъл къс месо, пронизвайки тялото. — Той се наклони към нея и промълви тихо, да не ги чуят околните. — Заслужаваш жива да те одера, задето стреля по мен. Можеше да ме убиеш, тъпанарка такава.

— Я не ми говори по тоя начин — изсъска тя, което беше трудно постижимо, докато продължаваше да се усмихва уж приятелски. — Ако не бях действала бързо, Фъргъс щеше да ни спипа голи-голенички как се чукаме като зайци. Можеше да ни убие и никой съд в тоя щат нямаше да го тикне в затвора за това.

— Слънчице?

Тя се завъртя сепната, щом чу гласа на мъжа си. Кий вирна брадичка към него за поздрав.

— Здрасти, Фъргъс. Откога не сме се виждали.

— Как си, Кий?

— Горе-долу добре.

Преди години между Фъргъс и Джоди бе възникнала разпра. Касаеше се за петролния участък на Такетови, намиращ се в съседство с мотела на Фъргъс и прилежащия му имот. Подробностите бяха съмнителни, но не особено интересни за Кий и той никога не бе пожелал да задълбава в тях. Допускаше, че Джоди, в жаждата си за петрол и власт, и пари, които той неизменно влечеше със себе си, по някакъв начин бе измамила Фъргъс.

Свадата им не го засягаше, но оттогава Фъргъс винаги се отнасяше с него като с най-долна измет, макар че причината за това можеше да бъде свързана по-скоро с поведението му на младини. Колко пъти с Опосума и цялата тайфа се бяха спасявали от махмурлука в кафето на Фъргъс. Смътно си спомняше как веднъж, след един безумен запой, едва не си изповръща червата в розовите храсти пред мотела му.

Какво пък, Фъргъс не го обичаше, но на Кий не му пукаше.

— Не съм в особен възторг от тая работа, в която ме натопихте с жена ти. Между другото — обърна се той към Дарси, — подавам си оставката. И влиза в сила още сега.

— Не можеш да си подадеш оставката. Дори не си започнал.

— Още по-добре. Не съм настоявал да ме избирате в никакъв Комитет за контрол над престъпността. И не настоявам. Намерете си друг съпредседател.

Тя го дари с най-ослепителната си усмивка.

— Явно иска да му се молим, Фъргъс. Защо не идеш да докараш колата отпред? Ще дойда направо там. В това време ще се опитам да повлия на Кий и на противния му начин на мислене.

Кий видя как Фъргъс се отправи бавно зад кулисите на сцената, пожелавайки „лека нощ“ на пазача, който търпеливо изчакваше всички да си тръгнат, за да може да заключи залата.

Щом мъжът й се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе, Дарси моментално се обърна към Кий. С приглушен глас му каза:

— Сляп ли си, та не да не разбереш, че ти се развързват ръцете?

— Какво имаш предвид, слънчице? — попита той престорено невинно.

— Имам предвид — наблегна тя, — че ако сме в един комитет, хората няма да се усъмнят, като ни виждат заедно. — Той продължаваше да я зяпа недоумяващо. Вбесена, тя уточни: — Така ще можем да се срещаме, когато ни скимне и няма да се налага да се крием.

Той изчака около три секунди и избухна в смях.

— Да не мислиш, че пак ще легна с теб? — Смехът му внезапно секна и лицето му се изопна от гняв. — Направо ми иде да ти извия врата, госпожо Уинстън. Можеше да ме убиеш с твоя шибан пистолет. А отгоре на всичко сега не мога да подкарам нито един самолет с тоя скапан глезен.

Тя го гледаше с мътен поглед.

— Заслужаваше си удоволствието, което изживяхме, не смяташ ли?

— Хич даже, слънчице. Държиш се, като че си ме дарила със Златното руно — каза той и многозначително погледна към чатала й. — Виждал съм и по-добри. Много по-добри. Ако си въобразяваш, че ще припаря до сливата ти след тоя номер, дето ми погоди, значи си толкова смахната, колкото и лесна.

Мътилката в очите й се избистри. В тях гореше огън.

— И аз не бих те чукала пак, за нищо на света!

— Значи, както разправят, ще бъда сред малкото късметлии.

Дарси беше посиняла от яд.

— Ти си едно гадно копеле и винаги си бил такъв, Кий Такет.

— Тук си абсолютно права — каза той и кимна отривисто. — В буквалния смисъл на думата.

— Да те вземат мътните дано!

Наоколо все още се мотаеха хора, които щъкаха из залата и тя не можеше да предприеме нищо, преглътна яда си, завъртя се кръгом и си тръгна бясна. Отговаряше едносрично на онези, които й пожелаваха „лека нощ“ и като буреносен облак се отдалечи по пътеката.         Кий Такет я последва с по-спокойна крачка, развеселен, доволен и в същото време леко разочарован. Дарси заслужаваше подигравките му, но бе извлякъл по-малка наслада от тях, отколкото предвкусваше.

Фъргъс я чакаше като верен паж пред тяхното Елдорадо и държеше вратата отворена за нея. Щом тя се качи, Кий я чу да казва:

— Давай по-бързо да се прибираме, Фъргъс. Главата ми ще се пръсне от болка.

Кий изпита съжаление към Фъргъс, но не защото беше преспал с жена му; по дяволите, всички, дето носеха панталони, бяха минали през нея. И въпреки че мотелът му беше печеливш, той никога нямаше да стане голям предприемач. За това се изискваше по-специална нагласа, която липсваше в издълженото му, слабовато лице, в грозната му стойка и в консервативния му подход към бизнеса. В този свят имаше такива като Джоди Такет и такива като Фъргъс Уинстън. Находчиви победители и победени мижитурки. Едните напредваха в живота като парни валяци, докато другите отстъпваха встрани, за да им сторят път, или биваха прегазвани. В живота и в любовта Фъргъс спадаше към последната категория.

Подобна инертност беше неразгадаема за Кий. Защо Фъргъс ще се прави, че не забелязва изневерите на Дарси? Защо ще иска да се излага на присмех? Защо ще приема и ще прощава кръшканията й?

От любов?

„Как не!“ — присмя се вътрешно Кий. Любовта беше понятие, с което си служеха поетите и текстописците. Те придаваха на това чувство неизмерима власт над човешкото сърце и ум, но грешаха. То не променяше живота така, както твърдяха захаросаните стихоплетци. Кий никога не бе виждал доказателства за чудотворната му сила, освен ако не ставаше дума за черна магия.

Любовта бе разбила младото му сърце от мъка, когато баща му загина и го остави без подкрепа в едно вражеско обкръжение. Любовта бе накарала сестра му да бъде психически и емоционално закрепостена към майка им. Любовта бе струвала обещаващата държавническа кариера на Кларк. Дали любовта също бе принудила Рандъл Портър да задържи блудната си жена?

„Не е за мен тая работа“ — каза си Кий, докато прекосяваше паркинга с толкова бърза стъпка, колкото позволяваше нараненият му глезен. Любов, милост и опрощение бяха слова, подходящи за неделните църковни училища. В живота нямаше място за тях, поне не в неговия. Ако в пристъп на умопомрачение вземе да се ожени и завари жена си в прегръдките на друг, ще убие и двамата.

Стигна до колата си и ядно пъхна ключа във вратата.

— Добър вечер, господин Такет.

Той се обърна и изумен завари Лара Малори да стои до него. Лек ветрец развяваше косата и дрехите й. Част от лицето й бе скрита в сянка, другата му половина бе обляна в лунна светлина. Въпреки че тя беше последният човек, когото искаше да види в момента, изглеждаше направо прелестна и за миг той се почувства напълно зашеметен, подразни се и ядът прозвуча в гласа му.

— Да не сте ме проследили дотук?

— Всъщност, чаках ви.

— Трогнат съм. Откъде знаете къде да ме намерите?

— Виждал съм ви с тази кола из града. Бие на очи, меко казано.

— На баща ми е.

Линкълнът беше автомобил-ламя, километричен и поне на двайсетина години, но Кий се бе разпоредил в сервиза на Бода го поддържат постоянно в образцово състояние. Винаги го караше, когато си дойдеше у дома и по този начин се усещаше свързан с баща си, когото бе загубил.

Колата отразяваше пламенния темперамент на Кларк младши. Жълта отвътре и отвън, тя грееше с ярки златисти пръски по решетката и джантите. Кий с обич я наричаше „креватомобил“. Джоди се мръщеше на този гален прякор, може би защото знаеше, че се доближава до истината.

— Още накуцвате — забеляза Лара. — Трябва да ходите с патерици.

— Зарежете ги. Адски са неудобни.

— Можете да нанесете непоправими поражения на глезена си.

— Много важно.

— Как е раната ви? Не дойдохте на преглед.

— Нищо й няма.

— Дренажът трябва да се махне.

— Аз си го извадих сам.

— О, така ли. Юначага. Е, поне сте се обръснали… макар и с ножа за маслото.

Не й отговори, защото имаше неприятното чувство, че му се подиграва.

— Редовно ли сменяте превръзката? В противен случай пак може да се инфектира. Раната добре ли зараства?

— Идеално. Вижте какво — каза той и се подпря с лакът върху покрива на колата, — това домашно посещение ли е? Ще ми вземете ли пари за консултацията?

— Този път не.

— Страхотно, докторке, много ви благодаря. Лека нощ.

— Всъщност — рече тя и пристъпи крачка към него, — искам да говоря с вас по един друг въпрос и си помислих, че ще предпочетете да го обсъдим тук, на спокойствие.

— Не сте познали. Не знам за какво искате да говорим, но не съм в настроение да ви слушам. Дори може да се каже, че тая вечер съм доста сприхав. По-добре е да не ми се мяркате пред очите.

Той понечи да се шмугне в колата, но тя го улови за ръката и съвсем го стъписа.

— Не ви липсва дързост, господин Такет. Свалям ви шапка. Или заслугата е на госпожа Уинстън да инсценирате взлом, вместо да ви пипнат в изневяра?

Кий се стресна, но бързо се окопити. Тя го гледаше така сериозно, че той се усмихна.

— Направо да пукнеш. Детето-чудо си въобразява, че е разнищило цялата история.

— Господин Уинстън ви свари в леглото с жена си, нали?

— Защо питате мен? Нали знаете всичко.

— Когато сте бягали, сте си навехнали глезена. За да ви прикрие, госпожа Уинстън е стреляла по вас. Сцената е като извадена от слаб филм. Знаехте ли, че ще стреля?

— Вас какво ви интересува?

— Значи не сте.

— Не ми пъхайте думите в устата — каза сърдито той. — Въпросът ми остава в сила. Вас какво ви интересува? Или просто проявявате нездраво любопитство към интимния живот на другите?

— Интересува ме — отвърна разпалено тя, — само защото вие нахълтахте в клиниката ми и ме нарекохте курва за същото, което и вие сте извършили.

— Не е съвсем същото, нали?

— О, нима? По какво се различава?

— Ние с Дарси не сме засегнали никого.

— Не сте засегнали никого! — извика тя. — Тя е омъжена. Според вас това беше най-тежкият ми грях.

— Не, най-тежкият ви грях е, че са ви хванали.

— Значи, щом съпругът е в неведение, няма нищо нередно да поддържате връзка с нея?

— Е, може би не съвсем. Но не е фатално. Единствените, които страдат от последствията, са самите грешници.

— Едва ли, господин Такет. Вие подлудихте от страх целия град с тази „престъпна вълна“, която дори не съществува.

— Аз не нося вина за това. Фъргъс е превъртял, като е чул Дарси да крещи и да стреля с пистолета. Поувлякъл се е.

— Или просто е използвал мнимия нарушител, за да приспи собствените си подозрения.

Тази възможност също бе хрумвала на Кий, но той не смяташе да си признава.

— Не отговарям за подбудите му.

— Не се ли притеснявате, че подплашихте целия град?

— Подплашил? — присмя се той. — По дяволите! Народът си умира от кеф. Само това чака. Така по-леко ще избие жегата през малкото оставащи тъпи седмици до Празника на труда. Шерифът Бакстър ми каза, че са получени маса съобщения за набези с взлом и за извратени зяпачи из целия град.

Той се изкиска.

— Вземете например госпожица Уини Фърн Луис. Тя живее в стара, зловеща, триетажна къща на Канън стрийт. В Деня на Вси Светии й късахме въжето за простиране, защото беше гадна и стисната и ни даваше само евтини бонбони. Както и да е, вчера Елмо ми каза, че госпожица Уини Фърн се е обадила да се оплаче как някакъв мъж стоял до прозореца на спалнята й и шест нощи поред я гледал как се съблича. Заявила, че не може да го опише или идентифицира, защото винаги се криел зад криновете й, където се „довеждал до сексуална кулминация“, така се изразила пред Елмо. Не знам как не се е пукнал от смях. Зад криновете на госпожица Уини Фърн се спотайва извратен зяпач на кукуво лято, но тя от години не е преживявала такова вълнение, тъй че какво лошо има?

— С други думи, смятате, че вършите общественополезна дейност?

— Нещо такова. Хората в такова градче като Идън Пас се нуждаят от някаква тръпка. — Той се приближи толкова близо до нея, че долови уханието на парфюма й. — Ами вие, докторке? — попита с нисък тон. — Вие какво правите, за да усетите тръпка, след като в Идън Пас не се намират адвокатчета за опъване?

Тя потръпна от възмущение и Кий моментално разбра, че я е излъгал, като й каза, че не вижда с какво е привлякла брат му. Гневът отиваше на Лара Малори. С гордо отметнатата си назад глава, тя спокойно можеше да краси носа на някоя платноходка.

Само дето беше много нежна. Прекалено нежна. Всеки път, щом южният ветрец прилепваше дрехите към тялото й или повдигаше кичури коса от бузите й, гледката го подтикваше към нежност.

Недоволен от хода на мислите си, той попита:

— Набелязахте ли си вече жертва?

— Кларк не беше моя жертва!

— Вие сте единствената омъжена жена, с която се е забърквал.

— Което означава, че е бил по-придирчив от вас.

— Или по-малко.

Разярена, тя му обърна гръб и щеше да си тръгне, но той се пресегна рязко и я дръпна назад.

— Тъй като вие първа започнахте, сега ще ме изслушате.

Тя отметна косата си назад.

— Е?

— Казахте, че обвиненията ми са несправедливи.

— Точно така. Ужасно несправедливи. Нищо не знаете за отношенията ми с Кларк, само онова, което сте прочели в клюкарските издания, или което е родило собственото ви мръсно подсъзнание.

Той се ухили. Току-що бе пъхнала тънкото си краче в капана.

— Вие пък хабер си нямате за отношенията ми с Дарси или с която и да било друга. И въпреки това ме причаквате тук и ми четете морал като някакъв страстен проповедник. Щом аз съм си съставил погрешно мнение за вас, тогава с какво право вие ме увесвате на въжето?

Преди да успее да отговори, той я пусна, седна зад волана на линкълна и запали двигателя, подхвърли през спуснатото стъкло:

— Не стига, че сте невярна жена, ами сте и лицемерка.