Включено в книгата
Оригинално заглавие
Where There’s Smoke, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 149 гласа)

ГЛАВА ТРЕТА

Джоди Такет и синът й се гледаха втренчено от разстояние. Тази пропаст помежду им зееше от трийсет и шест години и Кий се съмняваше, че някога ще успеят да я прекрачат.

Насили се да се усмихне.

— Здрасти, Джоди. — Отдавна бе престанал да използва каквито и да било производни на думата „майка“.

— Кий. — Тя обърна яден взор към Джейнълин. — Допускам, че това е твое дело.

Кий обгърна с ръка раменете на сестра си.

— Недей да виниш Джейнълин. Идеята да ви изненадам си беше изцяло моя.

Джоди Такет изсумтя, с което искаше да покаже на Кий, че е прозряла лъжата му.

— Правилно ли чух, че кафето било готово?

— Да, мамо — отвърна припряно Джейнълин. — Ще ви спретна и на двамата с Кий богата закуска, за да отбележим завръщането му у дома.

— Не съм толкова сигурна, че е повод за празнуване. — С тези слова Джоди се фръцна и излезе.

Кий въздъхна дълбоко. Не бе очаквал да го стисне в прегръдките си, пък дори от кумова срама. Между него и майка му никога не бе съществувала подобна привързаност. Откакто се помнеше, Джоди се държеше хладно и непристъпно към него и той взимаше пример от нея.

От години двамата съжителстваха в състояние на негласно примирие. Когато бяха заедно, той беше учтив и очакваше същия акт на внимание от нейна страна, понякога го получаваше, друг път не. Тази сутрин тя бе проявила отявлена враждебност, макар че бе единственият й жив син.

Може би тъкмо затова.

— Бъди търпелив с нея, Кий — помоли го Джейнълин. — Тя не е добре.

— Сега разбирам какво имаш предвид — забеляза замислен той. — Откога изглежда толкова състарена?

— Поне от година, но тя още не се е съвзела напълно след… знаеш какво.

— Да — той замълча. — Ще гледам да не я ядосвам, докато съм тук. — погледна сестра си и се усмихна кисело. — Да се намират патерици вкъщи?

— Не са мръднали оттам, където ги остави след автомобилната катастрофа. — Тя отиде до дрешника и измъкна от дъното му чифт алуминиеви патерици.

— Щом си се захванала, дай ми поне и една риза — каза й. — Моята снощи артиса някъде.

Пренебрегна въпросителния й поглед и посочи ризите, окачени в дрешника. Тя му донесе проста бяла риза, леко ухаеща на нафталин. Той я облече, без да я закопчава. Пъхна подплънките на патериците под мишниците си и врътна глава към вратата.

Давай да вървим.

— Изглеждаш блед. Сигурен ли си, че ще можеш?

— Не. Но съм сто процента сигурен, че не искам да бавя закуската на Джоди.

Тя вече седеше до масата в кухнята с чашка кафе и запалена цигара, когато Кий влезе, накуцвайки. Джейнълин незабелязано се зае да приготвя закуската. Кий се настани срещу майка си и подпря патериците до масата. Даваше си ясна сметка за своето брадясало лице и рошава коса.

Както винаги, Джоди изглеждаше чиста и спретната, макар да не блестеше с особена хубост. От жаркото тексаско слънце кожата на лицето й бе набръчкана и осеяна с лунички. Тя не търпеше никаква суетност и единственият й опит за разкрасяване беше употребата на малко евтина пудра. През целия си съзнателен живот имаше постоянно запазен час във фризьорския салон, където я миеха и й правеха прическа, но само защото на нея лично не й се занимаваше с това. Късата й побеляла коса изсъхваше за двайсет минути под каската. През това време една маникюристка подрязваше и изпилваше късите й, четвъртити нокти. Никога не се лакираше.

Слагаше рокля, единствено когато отиваше на църква в неделя или когато някое обществено събитие абсолютно го налагаше. Тази сутрин носеше карирана памучна риза и панталон, и двете идеално колосани и изгладени.

Изгаси цигарата си и се обърна към Кий със заплашителен тон, напълно съответстващ на погледа й:

— В какво си се забъркал този път?

Думите й съдържаха укор, който недвусмислено намекваше, че Кий е виновен за премеждието си. Така беше, но дори да бе станал жертва на капризната съдба, нямаше да има никакво значение. Винаги той беше причината за всяка злополука.

Когато падна от ореха, където се бяха покатерили и двамата с Кларк, Джоди каза, че прекалено леко се бил отървал за тъпата си постъпка — само със счупена ключица. Друг път, когато един батсман от Юношеската бейзболна лига го прасна по слепоочието с бухалката и той получи мозъчно сътресение, тя му чете конско, задето се бил разсейвал по време на играта. Когато пък кракът му беше премазан от скопен жребец, Джоди го обвини, че го е бил подплашил. А когато в Деня на четвърти юли в ръката му избухна фойерверк и му разпори палеца, дори го наказа. Затова пък Кларк се отърва без последствия, нищо че и той беше участвал рамо до рамо с брат си.

Веднъж обаче гневът на Джоди беше напълно оправдан. Ако Кий не беше толкова пиян и не бе карал с деветдесет и пет мили в час по онова тъмно извънградско шосе, може би щеше да вземе завоя и да не се забие в дървото, проваляйки амбициите на Джоди да го види централен защитник в отбор на Националната футболна лига. Никога нямаше да му прости, че е съсипал плановете й за бъдещето му.

Съдейки по изминалия опит, Кий прекрасно знаеше, че не може да разчита на майчинско съчувствие. Но обвинителният й тон го накара да настръхне.

Отговорът му беше рязък.

— Навехнах си глезена.

— Ами това? — попита тя и вдигна чашата си с кафето към дебелата превръзка, опасваща кръста му.

— Ухапа ме акула. — Той намигна на сестра си и се ухили.

— Я не ме баламосвай! — Гласът на Джоди изплющя като камшик.

„Ето на, започна се“ — помисли си мрачно Кий, по дяволите, не го искаше.

— Дребна работа, Джоди. Нищо ми няма. — Джейнълин постави чаша горещо кафе пред него. — Благодаря, сестричке. Това ми стига.

— Не искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, благодаря. Не съм гладен.

Тя прикри разочарованието си с нерешителна усмивка, която му скъса сърцето. Горкичката Джейнълин. Трябваше да понася щуротиите на старата непрекъснато. Джоди притежаваше невероятна способност да превръща всеки разпит в мъчение, всяка забележка в упрек, всеки поглед в порицание. Как успяваше Джейнълин да изтърпи непоносимото й мърморене ден след ден? Как наистина? Защо не вземе да си намери някой порядъчен мъж и не се омъжи? Какво, като не е безумно влюбена в него? Едва ли има някой, с когото да се живее по-трудно от Джоди.

Но пък Джоди не беше толкова критична към Джейнълин, колкото към него. И с Кларк не беше се държала така. Той сякаш бе специално нарочен да предизвиква гнева на майка си. Предполагаше, че това е, защото беше лика-прилика с баща си, а Кларк младши бе късал нервите на Джоди до сетния си дъх. Тя не проля нито една сълза на погребението му.

За разлика от Кий. Никога не бе плакал преди или след това, но на гроба на Кларк младши бе ревал като бебе, и то не защото баща му беше особено грижовен родител, повечето спомени на Кий за него бяха свързани със сбогувания, които винаги го оставяха безутешен. Но макар и редки, щастливите мигове от детството на Кий се въртяха все около баща му, който беше весел и забавен, който се смееше и разправяше вицове, който непрекъснато привличаше тълпи от почитатели със своя неотразим чар.

Кий беше само на девет години, когато загина баща му, но с необяснима детска прозорливост проумя, че едничкият му шанс да бъде обичан е потънал в неговия гроб.

Сякаш можеше да чете мислите му, Джоди попита:

— Да ме видиш как умирам ли цъфна? — Кий я изгледа остро. — Защото, ако е така — добави тя, — трябва да те разочаровам. Нямам намерение скоро да мра.

Беше настръхнала войнствено, но Кий реши да приеме заяждането й на шега.

— Радвам се да го чуя, Джоди, защото съм си дал черния костюм на химическо чистене. Всъщност, върнах се да ви видя как сте.

— Никога досега не ти е пукало за нас. Как така се сети отведнъж?

Кий най-малко беше настроен да се препира с майка си. Тази сутрин хич не се чувстваше в блестяща форма, а и Джоди винаги успяваше да го извади от равновесие. Беше напълно невъзприемчива към всякаква проява на хумор и оптимизъм. Щеше му се срещата им да мине леко, ако не за друго, то поне за да достави удоволствие на изстрадалата си сестра. Джоди обаче се беше запънала да я направи мъчителна.

— Тук съм се родил — каза спокойно Кий. — Това е моят дом. Или поне беше едно време. Вече не съм ли желан в него?

— Разбира се, че си, Кий — отвърна припряно Джейнълин. — Мамо, какво предпочиташ, бекон или наденица?

— Все едно. — Джоди махна раздразнено с ръка, като че отпъждаше досадна муха. Запали нова цигара и попита Кий: — Къде се губи толкова време?

— Напоследък бях в Саудитска Арабия. — Той отпи от кафето си и разказа на Джоди онова, което по-рано бе споделил с Джейнълин, без да споменава, че се е завърнал по нейна молба. — Извършвах чартърни превози на техническите екипи до един горящ петролен кладенец и обратно. Сегиз-тогиз карах провизии и оборудване, имах и няколко спешни медицински случая. Но понеже той беше пред закриване и не се очертаваше друг договор, просто реших да прескоча за малко. Сигурно не е за вярване, но Идън Пас взе да ми липсва. Цяла година не съм си идвал, откак беше погребението на Кларк.

Отпи глътка кафе. Минаха няколко секунди, преди да се усети, че Джейнълин го зяпа втренчено като нощно зверче, заслепено от светлината на автомобилни фарове и че Джоди се е намръщила.

Той бавно остави чашата в чинийката.

— Какво има?

— Нищо — побърза да отговори Джейнълин. — Искаш ли още кафе?

— Да, но сам ще се обслужа. Май беконът ще изгори. — Тиганът пушеше.

Кий отиде на един крак до плота и си наля допълнително. Изпитваше нужда от болкоуспокояващо, но беше оставил таблетките горе в банята. Напук на докторските указания, бе изпил две наведнъж с чашка уиски преди лягане. Така успя да изкара нощта.

Сега болката отново се обаждаше. Жалко, че не прояви съобразителност и не измъкна от килерчето бутилката с бренди, което Джейнълин използваше за сладкиши, за да си капне малко в кафето. Но с това само би дал повод на Джоди пак да го заяде. За момента ще трябва да се примири с пулсиращата болка в лявата половина на тялото си и с неприятното усещане в десния глезен.

Въпреки юначното пренебрежение, което бе проявил към раните си, той неволно потрепери, докато куцукаше към мястото си.

— Няма ли да ни кажеш как се подреди така? — попита Джоди.

— Не.

— Не обичам да ме държат в неведение.

— Повярвай ми, по-добре да не знаеш.

— Не се и съмнявам — подхвърли кисело тя. — Просто не искам да науча грозните факти от устата на друг.

— Не се тревожи. Не те засяга.

— Ще започне да ме засяга, когато из града се разчуе, че още от първата вечер си се озовал в болницата.

— Не съм бил в болницата. Отидох до клиниката на док Патън и заварих там една докторка, хубава като картинка — каза той широко ухилен. — Тя ме превърза.

Джейнълин изтърва металната бъркалка, която изтрака върху капака на печката. Отначало Кий си помисли, че от тигана с бекона е пръснала гореща мазнина и й е изгорила ръката. Но после забеляза суровото, неумолимо изражение върху лицето на Джоди и разбра, че е бясна. Доста често го бе виждал, за да сбърка.

— Какво има? Какво сте ме зяпнали, сякаш съм припикал нечий гроб?

— Точно това си направил. — Думите на Джоди прозвучаха с тихо, ядно съскане. — Току-що се изпика върху гроба на брат си.

— Какви ги дрънкаш?

— Кий…

— Докторката — продължи Джоди, като прекъсна разярена Джейнълин и удари с юмрук по масата: — Не забеляза ли името й?

Кий се замисли. Не беше чак толкова тежко ранен, та да не забележи някои характерни особености — например изразителните й светлокафяви очи, примамливо разрошената коса и дългите, стройни крака. Дори бе обърнал внимание с какъв цвят са лакирани ноктите на краката й и какъв парфюм употребява. Спомняше си тези интимни подробности, но не знаеше името й. Какво ги засягаше Джоди и Джейнълин? Освен ако не изпитваха предубеждение към всички жени от медицинското поприще, само заради една.

При тази мисъл нещо го загложди под лъжичката. Господи, не може да бъде!

— Как й е името?

Джоди не сваляше от него смразяващия си поглед. Той се обърна към Джейнълин за отговор. Тя нервно извиваше с ръце една кърпа за съдове, по всяка чертичка на лицето й бе изписано страдание.

— Професионално се подвизава като Лара Малори — прошепна тя. — по мъж се казва…

— Лара Портър — довърши Кий с тих, унил глас.

Джейнълин кимна.

— Боже господи! — Притисна юмруци към очите си и мислено си представи жената, която бе срещнал предишната нощ. Тя никак не приличаше на мацето от снимките, изложени във всички сензационни издания. Нито едно от пъргавите й движения или непресторени жестове не се връзваше с образа, който си бе изградил за Лара Портър, жената, довела до падението на брат му, жената, която, според догадките на някои политически прогнозатори, бе променила хода на американската история.

Накрая Кий отпусна ръце и в пристъп на безпомощност и примирение сви рамене.

— Нямаше начин да се сетя. Тя не ми каза името си, пък и аз не я попитах. Не можах да я позная по снимките във вестниците. Всичко се случи толкова отдавна, преди… колко — пет, шест години?

Мразеше се, задето пелтечи извинения, още повече, че злото беше сторено и Джоди нямаше да му прости каквото и да каже в свое оправдание. Затова прие друг курс и попита:

— А какво, по дяволите търси Лара Портър в Идън Пас?

— Има ли значение? — тросна се Джоди. — Тук е и толкоз. А ти няма да се забъркваш с нея, ясно ли е? Като й видя сметката, ще си подвие опашката и ще се изниже от града, така както се е домъкнала. А дотогава, Такетови и всички, които не искат да си развалят отношенията с нас, трябва да се отнасят към нея с пълно презрение, каквото заслужава. Включително и ти. Особено ти.

Тя тикна цигарата си към него, за да наблегне на казаното.

— Сваляй всички пачаври наред, Кий, което въобще не подлагам на съмнение. Но стой далеч от нея.

Кий моментално зае отбранителна позиция и повиши тон като майка си:

— Какво си ми се разкрещяла? Не мен са сгащили да я чукам, а Кларк.

Джоди бавно се изправи, облегна се на масата и се нахвърли към по-малкия си син над шишенцата с кетчуп и Тобаско сос.

— Как смееш да говориш така за него? Няма ли у теб капчица приличие, не храниш ли поне грам уважение към брат си?

— Кларк — изкрещя Кий, скочи от мястото си и се изправи срещу Джоди от другата страна на масата. — Казва се Кларк, а ти пък какво уважение проявяваш към него, щом дори името му не можеш да изречеш гласно?

— Боли ни, когато го споменаваме, Кий.

— Защо? — Избухна той към Джейнълин, която се беше обадила плахо.

— Ами, защото… защото смъртта му беше толкова ненавременна. И трагична.

— Да, така е. Но това не значи, че не е живял. — Той отново се обърна към Джоди. — Преди да умре, татко се стараеше двамата с Кларк да се погаждаме. Той държеше да бъдем близки, напук на теб, и ние наистина бяхме добри приятели. Бог ми е свидетел, че с Кларк бяхме коренно различни във всичко, но той ми беше брат. Аз го обичах. Оплаквах загубата му, когато умря. Но нямам намерение да се преструвам, че никога не е съществувал, само за да щадя чувствата ти.

— Ти не си достоен да произнасяш името на брат си.

Заболя го. Жегваше го право в сърцето, когато говореше такива неща. Не му оставаше друго, освен да отвърне на обидата.

— Ако е бил толкова адски съвършен, сега не бихме водили тоя разговор, Джоди. В живота ни нямаше да се появи Лара Портър. Нито одумки в пресата. Нито скандал. Нито позор. Кларк щеше да си остане Златното момче на Капитолия.

— Млъкни!

— С удоволствие. — Той се подпря на патериците и тръгна към задната врата.

— Кий, къде отиваш? — попита с паника в гласа Джейнълин.

— Имам час при лекаря.

Предизвикателно изгледа Джоди и хлопна вратата зад гърба си.

 

 

Лара прекара една неспокойна нощ. Дори при нормални обстоятелства не се радваше на особено здрав сън. Той често се накъсваше от кошмари и дълги промеждутъци на будуване. Ослушваше се за писъци, които никога повече нямаше да чуе. Безсънието й бе породено от мъка.

Срещата с Кий Такет предишната нощ почти изцяло я бе лишила от покой. Събуди се с натежала глава. Около очите й бяха очертани тъмни кръгове, които гримът донякъде прикри, но не можа да изличи напълно. Две чаши силно черно кафе я поотпуснаха, но не успяха да прогонят тревожните й мисли за късния нощен посетител.

И през ум не й бе минавало, че може да има по-красив мъж от Кларк Такет, но Кий по нищо не му отстъпваше. От друга страна, двамата братя бяха пълни противоположности. Кларк притежаваше безукорния блясък на морски кадет. Русата му коса бе идеално вчесана до последното кичурче. Съвършено скроените му дрехи бяха винаги добре изгладени, а обувките му лъщяха като огледални. Той бе самото въплъщение на изряден, спретнат младеж, за когото всяка американска майка лелееше мечти да задоми дъщеря си.

Кий пък беше от типа, който караше майките да крият дъщерите си. Макар че бе не по-малко привлекателен от Кларк, разликата помежду им беше очебийна — колкото между уличен гамен и елитен скаут.

Кий беше професионален пилот, по думите на Кларк, той управляваше самолетите по нюх и се осланяше повече на собствените си преценки и авиаторски умения, отколкото на навигационните уреди. Прибягваше до техническите показатели, единствено когато нямаше друг избор. Кларк се хвалеше, че Кий може да подкара всеки самолет, но той бе предпочел да работи независимо, по лична уговорка, вместо да се хване в някоя търговска авиокомпания.

— Там съществуват прекалено много ограничения и правила за него — разправяше Кларк с любяща усмивка за по-малкия си брат. — Кий обича сам да си е господар.

След като се бе запознала с него и бе изпитала на гърба си неустоимата притегателна сила на дяволитата му усмивка, Лара не можеше да си представи Кий, издокаран в капитанска униформа, как говори на пътниците с напевен глас за климатичните условия в града на местоназначението им.

От продължителното седене в пилотската кабина около очите му, сини като тези на Кларк, се бяха образували привлекателни бръчици. Но Кларк беше светъл и рус. А очите на Кий бяха обрамчени от гъсти, прави, черни мигли. Определено той беше черната овца в семейството, дори на външен вид. Косата му бе тъмна и гъста и непокорна като самия него. Кларк винаги изглеждаше гладко избръснат. Кий явно не се бръснеше с дни. Странно, но наболата му брада не намаляваше, а засилваше неотразимия му чар.

И двамата братя представляваха прекрасни екземпляри на човешката фауна. Кларк бе като кротък домашен любимец. Кий, като неопитомен звяр. Разяри ли се — или ако бъде предизвикан — на Лара й се струваше, че непременно ще заръмжи.

— Добро утро.

Тя подскочи, сякаш я бяха хванали да върши нещо нередно.

— О, добро утро, Нанси. Не те чух да влизаш.

— Как ще ме чуете. Бяхте се отнесли на милиони мили оттук. — Сестрата, едновременно изпълняваща функцията и на секретарка, остави чантата си в картотеката и си облече синя униформена престилка. — Какво е станало с телефона в приемната? — Тя бе влязла през задния вход, преди да се присъедини към Лара в малката ниша, където държаха медикаментите, напитките и закуските. Кухнята на прилежащата къща бе за лично ползване на Лара.

— Шнурът му се беше поразхлабил, та реших да го сменя. — понеже още не знаеше как да се отнася към посещението на Кий Такет в клиниката, не бе готова да го сподели с Нанси.

— Кафе? — Вдигна каничката.

— Разбира се. — Сестрата си сложи две чаени лъжички захар в димящата чаша, подадена й от Лара. — Има ли още понички?

— В шкафа. Мислех, че си на диета.

Нанси Бейкър намери поничките и унищожи една с първата хапка, после облиза пудрата захар от пръстите си.

— Зарязах диетите — заяви категорично тя. — Твърде заета съм, за да се занимавам с пресмятане на калории. Ако ще да гладувам, докато пукна, пак няма да стана като манекенка. Пък и Клем си ме харесва такава. Вика, че било по-сладко.

Лара каза с усмивка:

— Как прекара почивния ден?

— Ами — отвърна Нанси и примлясна с устни, — горе-долу добре. Кучката се разгони, Малкият Клем докопа обувките на сестра си за степ, обу ги наопаки и не ги свали цял ден. Когато се опитахме да му ги събуем, той нададе такъв страхотен вой, че го оставихме да се разхожда с тях като паток. Всичко мога да понеса, но не и писъци.

Разказите на Нанси за бъркотията, царяща в семейството й, винаги бяха забавни. Тя добродушно се жалваше от претоварената си програма, която се въртеше около три буйни деца, до едно преминаващи през някакъв „специален“ стадий, но Лара знаеше, че помощничката й обича съпруга и децата си и за нищо на света не би сменила мястото си с друг.

Нанси се бе отзовала на обявата, дадена от Лара в местния вестник, и Лара я нае още след първото събеседване, най-вече поради липса на допълнителни кандидатки. Нанси бе опитна сестра, въпреки че преди две години бе излязла в отпуск по майчинство, за да роди Малкия Клем.

— Дойде време да го слагаме на гърнето — каза тя на Лара, — та предпочитам да се върна на работа и да предоставя тази чест на баба му.

Лара веднага я хареса, дори малко й завиждаше. И в нейния живот някога бе настанал хаос, но от съвсем различен характер, не като шантавата, щастлива бъркотия, която изпъстряше ежедневието на Нанси. При нея той бе променил и основи съществуването й, бе нанесъл дълбоки поражения и оставил трайни следи. Нейните беди бяха непоправими.

— Ако не беше Клем — бърбореше Нанси, дояждайки втората си поничка, — сигурно щях да утрепя кучето, а може би и децата, и после да си изскубя косите. Но щом се върна от работа, той ме подкокороса да заведем дечурлигата при майка му и да мръднем някъде да хапнем. Натъпкахме се с подлучени хлебчета и наденички в „Млечната кралица“. Беше страхотно.

— Щом Малкият Клем заспа, скрих обувките за степ най-горе в дрешника, да не вземе да се сети за тях и днеска. Сутринта Големият Клем остави кучката при ветеринарния, дето или ще я чифтосат, или ще я резнат. Между впрочем, ако се намери благосклонен партньор, какво ще кажете за едно кутренце на петна?

— Не, благодаря — отвърна през смях Лара.

— Не ви се сърдя. Знаех си аз, че цялото проклето котило ще се изтърси на моята глава. — Тя си изми ръцете в мивката. — Я по-добре да ида да проверя в книгата колко са се записали за посещение.

И двете знаеха, че книгата е почти празна. Незаетите часове бяха повече от заетите. От шест месеца беше в Идън Пас, а все още нямаше достатъчно пациенти. Ако не разчиташе на спестяванията си, отдавна да бе затворила клиниката.

Професионалните несполуки й тежаха повече от финансовите. Тя беше добър лекар. И искаше да практикува медицина, макар че не бе задължително да избере точно Идън Пас за тази цел.

Просто Идън Пас бе избран вместо нея.

Мястото й бе поднесено като подарък в най-неочаквания момент, въпреки че улесняваше плана й, който кроеше от известно време. Бе търсила убедителен повод да се обърне към Кий Такет. И когато се появи възможност да се изпречи на пътя му, тя веднага се възползва от нея. Даваше си сметка, че щеше да й коства сериозни усилия да бъде единственият лекар по обща медицина в затънтеното градче.

Знаеше също, че за местните хорица, свикнали с док Патън и малкия му тесен кабинет в клиниката, щеше да е още по-трудно. Сама си беше извоювала дипломите, окачени по стените. Медицинските справочници по лавиците, и те бяха нейни. Но кабинетът още носеше следите от мъжкото присъствие на предишния обитател. Щом можеше да си го позволи, смяташе да пребоядиса тъмната ламперия и да смени кафявите кожени мебели с нещо по-ярко и модерно.

Тези евентуални промени щяха да бъдат само козметични. Далеч по-бавно и мъчително щеше да промени мисленето на хората. Д-р Стюарт Патън бе работил като домашен лекар в Идън Пас повече от четирийсет години и за целия този период, до пенсионирането си, не се беше сдобил с нито един враг. Откакто бе поела практиката му, на Лара често й задаваха въпроса: „Къде е док?“ със същата подозрителна интонация, с която Кий Такет я бе попитал предишната нощ, сякаш тя бе изместила стария доктор за собствена облага.

На д-р Лара Малори й предстоеше да извърви дълъг път, докато успее да спечели безграничното доверие, което хората от Идън Пас бяха хранили към док Патън. Беше наясно, че никога няма да се радва на същата топла привързаност от страна на пациентите, за разлика от док Патън, защото тя бе падналата жена, повлякла Кларк Такет. Всички в родния му град я смятаха за такава. Затова пристигането й ги беше изненадало. Лара се самозалъгваше, че щом се съвземат от първоначалния шок и разберат, че е кадърен лекар, ще забравят скандала.

За съжаление, бе подценила потресаващото влияние на Джоди Такет върху местното население. Макар че никога не се бяха сблъсквали лице в лице, майката на Кларк пресичаше всичките й опити за професионално утвърждаване.

Един следобед, в пристъп на отчаяние, тя бе повдигнала въпроса пред Нанси.

— Предполагам, че за никого не е тайна, защо хората в Идън Пас са готови да пропътуват двайсет мили до съседния град, за да идат на лекар.

— Естествено — отвърна Нанси. — Нали Джоди Такет се е зарекла да отмъсти на всеки, който припари до този кабинет, та ако ще да умира.

— Заради Кларк ли?

— Хмм. Няма човек в града, дето да не знае историята ви с Кларк до най-пикантните подробности, почти я бяха забравили, когато Кларк почина. След няколко месеца вие се появихте. Джоди побесня и си нарочи да ви прокуди.

— Тогава защо искаш да работиш при мен?

Нанси си пое дълбоко дъх.

— Баща ми е бил сондьор в „Такет Ойл & Газ“ цели двайсет и пет години. Още по времето, когато Кларк старши е въртял бизнеса. — Тя замълча. — Нали знаете, че Кларк — вашият Кларк де, е трето поколение Кларк Такет? Дядо му беше Кларк старши, а баща му — Кларк младши.

— Да. Казвал ми е.

— Добре, та така — продължи Нанси, — в един от кладенците стана злополука и баща ми загина в нея.

— Такетови поеха ли отговорност за случилото се?

— Направиха каквото следва по закон и си умиха ръцете. Мама си получи парите от застраховката. Но никой от тях не дойде на погребението. Никой не се обади даже. Бяха поръчали огромен букет хризантеми в цветарския магазин и го изпратиха в църквата, но никой от тях не сметна за нужно да зачете майка ми с присъствието си. Бях още дете, но и тогава, както и сега, мисля, че постъпиха адски гадно. Вярно е, че смъртта на баща ми не разбълника нито един варел от скапания им петрол, но той беше съвестен и всеотдаен работник. Оттогава нямам високо мнение за Такетови, особено за Джоди.

— Защо за Джоди?

— Защото се омъжи за Кларк младши от алчност, да докопа компанията. — Нанси се приведе напред от стола си. — Навремето, в разгара на петролната треска, Кларк старши е бил нефтотърсач. Още с пускането на първата сонда открил находище и само за една нощ натрупал цяло състояние, а после продължил да го множи. След него се появи Кларк младши. Основната цел в живота му беше да се забавлява и да пилее парите на баща си, главно за хазарт, уиски и жени.

Тя въздъхна, завладяна от спомените.

— Той беше най-красивият мъж, когото съм виждала. Сума ти жени оплакваха кончината му. Но Джоди не проля ни една сълза. След смъртта му тя получи всичко, което искаше.

— Компанията?

— И неограничена власт. Старият вече си бе отишъл. Когато Кларк младши падна от оня леден връх — струва ми се, че беше в Хималаите, — и си счупи врата, Джоди запретна ръкави и се залови за работа.

Нанси не се нуждаеше от подканяне, за да продължи.

— Корава е като нещавена кожа. Произхожда от семейство на бедни фермери. Къщата им била съборена от ураган. Всички загинали, с изключение на нея. Някаква вдовица я прибрала и отгледала. На Джоди й сечал акълът и успяла да спечели стипендия за Тексаския технологичен институт. Щом го завършила, постъпила при Кларк старши като поземлен агент. Отговаряла за отдаването на парцелите под наем и се сдобила с най-хубавите участъци, дори след като се смятало, че целият петрол в Източен Тексас е вече изтъргуван. Старият я харесвал. Джоди притежавала всичко онова, което липсвало на Кларк младши — чувство за отговорност, амбиция, хъс. Мисля, че Кларк старши ги е оженил.

— Какво искаш да кажеш?

— Разправят, че Кларк младши подул корема на някакво момиче от Форт Уърт. Баща й имал връзки с подземния свят и въпреки цялото си богатство и обществено положение, бил просто един прехвален сводник. Кларк старши не желаел да се забърква с него и затова на бърза ръка сватосал Кларк младши за Джоди. Не знам дали е истина, но е възможно. Кларк младши обичал да хойка. Можел е да си избере която поиска. Защо се е навил да се закопае с Джоди, ако не да се измъкне от лапите на гангстера?

— Както и да е, оженили се. Кларк трети се появил чак след години, по-злобните слухове твърдят, че на Кларк младши му е трябвало бая време, докато му стане с Джоди, дето никога не е била първа хубавица. Всъщност, според мен тя полага специални старания да изглежда грозна. Сигурно смята, че красотата и умът не се връзват.

— Не е ли страдала от забежките на Кларк младши?

Нанси сви рамене.

— Дори да е страдала, никога не го е показвала. Правеше се, че не забелязва изневерите му и отделяше цялото си внимание на бизнеса. Предполагам, че я вълнуваше повече цената на суровия петрол, отколкото мъжа й. В неговите ръце компанията сигурно щеше да пропадне. Но не и в нейните, под ръководството на Джоди тя преуспя, когато маса други се сгромолясаха. Безпощадна хиена е тя.

— Вече успях да се убедя — рече тихо Лара.

— Просто трябва да знаете защо се държи така. — Нанси се наклони напред и сниши глас, макар че наоколо нямаше кой да ги чуе. — Единственото нещо, което Джоди обичаше повече от „Такет Ойл“, беше синът й, Кларк. Според нея слънцето изгряваше и залязваше с него. Мисля, че той никога не я е разочаровал. Беше предначертала цялото му бъдеще, включително и поста в Белия дом. Тя обвинява вас, че сте разбили мечтите й.

— Тя и всички останали.

След кратък размисъл, Нанси каза:

— Внимавайте, д-р Малори. Джоди притежава пари и власт и ви има зъб. Това я прави доста опасна. — потупа ръката на Лара. — Лично аз съм на страната на ония, дето не се радват на благоразположението й.

Нанси представляваше малцинство. През месеците, последвали този разговор, пациентите в клиниката все още се брояха на пръсти. Само неколцина в Идън Пас бяха потърсили професионалните услуги на Лара, рискувайки да изпаднат в немилост пред Джоди, по ирония на съдбата един от тях бе собственият й син.

Със сигурност до този момент Кий Такет вече бе открил грешката си. Името й вероятно бе рикоширало в стените на Такетовата къща по-силно и от топка за тенис.

Нека я плюят. Тя беше дошла в Идън Пас с определена цел, но не да спечели уважението на Такетови. Действително искаше нещо, но не одобрението им.

Когато дойде време да си получи дължимото от тях, хич не я интересуваше дали ще я харесват или не.

 

 

Относително погледнато, тази сутрин беше доста натоварена, по график трябваше да прегледа петима пациенти до обяд. Първият бе възрастна жена, която я засипа с оплаквания. При прегледа Лара установи, че е здрава като кобила, макар и малко самотна. Предписа й някои хапчета — всъщност таблетки с комбинирани витамини — и й каза за развлекателните занимания, провеждани в Методистката църква.

Нанси въведе следващия пациент — сприхаво тригодишно момче с болки в ушите и трийсет и девет градусова температура. Лара тъкмо изслушваше подробностите около протичането на заболяването от омаломощената му майка, когато долови някаква врява откъм приемната в предната част на къщата. Остави ревящото дете в ръцете на майка му, извини се и излезе в коридора.

— Нанси, какво става? — извика тя.

През свързващата врата не нахълта Нанси, а Кий Такет. Патериците не му попречиха да се устреми светкавично към нея. Очевидно беше бесен.

Макар че той се спря едва на педя от нея, Лара не се помръдна от мястото си.

— Вашият час е чак следобед, господин Такет.

Майката беше последвала Лара в коридора и стоеше зад нея. Детето вече ревеше с пълно гърло. Нанси се бе приближила зад Кий с войнствен вид, готова да се притече на помощ на Лара. Тя и Кий бяха притиснати между двете, но само Лара се чувстваше като в капан.

— Защо не ми казахте снощи коя сте?

Без да обръща внимание на въпроса му, тя отвърна:

— Както виждате, тази сутрин съм много заета. Чакат ме пациенти. Ако има нещо, което бихте искали да обсъдите с мен, моля, запишете си час при сестрата.

— Имам, и още как. — по слепоочието му се стичаха капчици пот. Лицето му бе побеляло като платно. И двете бяха признаци на болка.

— Мисля, че трябва да седнете, господин Такет. В момента се намирате в болестно състояние и съвсем не сте годен да…

— Я зарежете тия докторски дивотии — изкрещя той. — Защо не ми казахте снощи, че вие сте курвата, съсипала живота на брат ми?