Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (49)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Откакто се върнахме, непрекъснато си унил — отбеляза Себастиян, докато Джон тракаше с капаците на тенджерите върху печката.

Кухнята беше студена, въпреки че в нея се готвеше още от заранта. Просто печката, на която сега къкреше вечеря, не можеше да отоплява такова огромно помещение. Бумтящото огнище пък беше прекалено далеч от масата. Би трябвало да я бутнат напред, но Себастиян се беше отпуснал и нищо не му се вършеше. При Морис бяха оставени осем предложения за работа, но той не си беше направил труда да прочете дори едно.

— Взимам пример от теб — отвърна Джон и се върна на масата с купа гъста яхния.

— Не на мене тия! — светкавично отвърна Себастиян. — Обикновено се опитваш да ме разведриш.

— И успях ли?

— Не.

— Ето го твоят отговор, а вечерята изстива. Или ще изпиеш тази бутилка бренди? — попита Джон, поглеждайки алкохола пред Себастиян.

— Още не съм решил.

Отговорът изтръгна усмивка от Джон, но тя бързо се стопи. Себастиян никога не беше виждал другаря си в такава светлина. Досега той беше вечният оптимист, който го изтръгваше от лошото му настроение.

— Изплюй камъчето, Джон.

— Момчето е нещастно. Тимъти наистина се привърза към баба ти и сега му е мъчно за нея.

— Затова ли непрекъснато мърмориш през последните два дена?

Джон въздъхна:

— Всъщност мислех, че можем да останем в Англия. Питаш защо? Защото ти се ожени за лейди Маргарет! Може никога да не проговориш на баща си, но тя е там и това е достатъчна причина да останеш. Ако не си имал такива намерения, не биваше да се жениш.

— Така значи — сериозно отбеляза Себастиян. — Затръшваш врати и капаци, защото решението ми те е подразнило? Или защото и ти подобно на Тимъти тъгуваш за някого там?

Джон гневно се изчерви.

— За разлика от някои хора аз не отричам, че съм срещнал жена, с която нямам нищо против да прекарам живота си.

— Не е нужно да стоиш при мен, Джон. Иди и поискай ръката на своята дама.

— И какво, да те оставя да се удавиш в грешките си ли?

— Аз не правя грешки.

— Тук си, ако не се лъжа.

Себастиян се засмя на духовитата реплика. Джон бе доста забавен, когато се раздразнеше. Но все пак не биваше да го оставя в неведение.

— Ще дам на Маги седмица да започне процедурите по развода — обясни. — Така е най-джентълменски. Но открия ли, че не е предприела нищо, тя ще загуби възможността да се отърве от мен.

— Подразбира се, че ще се върнеш да провериш, така ли?

— Естествено.

— Уф, по дяволите, не можа ли да кажеш по-рано? — оплака се Джон.

Себастиян сви рамене.

— Не ми беше лесно да взема това решение. Маги заслужава някой по-добър от мен. Но поне веднъж ще бъда себелюбив.

— Ако вече е започнала процедурите. Тогава?

— Тогава съдбата ще е предрешила въпроса.

Джон театрално повдигна очи.

— Защо да оставяш нещата на случайността? Маргарет мисли, че никога няма да те види. Няма причина да отлага развода.

Себастиян присви устни. Едва тази сутрин бе решил да задържи Маргарет. Наистина не смяташе да й даде повече от няколко дена. Но кавалерството изобщо не му подхождаше. Защо да оставя съдбата да избира?

— Ако се е развела с мен, може би ще падна на колене и ще помоля за ръката й. Как мислиш, колко дълго ще има да се смее?

Джон се намръщи.

— Защо правиш това? Откъде това чувство, че водиш достоен за презрение живот? Помогнал си на много отчаяни хора, които жестоко щяха да страдат, ако не беше ти.

— И съм изпълнил много незначителни поръчки, целящи да задоволят алчността или отмъщението на глупави богаташи.

— Зърното е смесено с плява. Просто трябва да го отделиш. Какво те кара да мислиш, че лейди Маргарет ще те отблъсне, ако й предложиш своя живот вместо този, с който е свикнала?

— Казах, че се връщам — защити се Себастиян.

— Но ти се шегуваше за брака й с теб, с истинското ти аз, с човека, който си сега, а не предишния Себастиян. Какво те кара да мислиш, че тя ще ти откаже?

— Какво те кара да мислиш, че няма? Общуването ми с нея беше насила, включително превръщането на брака ни в истински. Тя има много причини да не ме иска за мъж и ако я бях оставил, щеше да ги изреди.

— Навярно защото си забравил да й кажеш, че ти искаш да се ожените? Или погрешно съм разтълкувал нещата? Каза ли й какво изпитваш към нея?

Себастиян пресуши каквото беше останало в чашата му с бренди.

— Добре, Джон. Ти ми даде доста материал за размисъл.

— Между другото — добави Джон, — какво имаше да ти казва Дентън?

— Кога?

— В писмото си.

— Какво писмо?

Джон завъртя очи.

— Трябваше да се досетя, че беше прекалено унесен, за да ме чуеш, когато ти казах, че оставям писмото в стаята ти. Пристигна тази сутрин.

Себастиян отиде да вземе писмото, но остана разочарован от неговото съдържание. Върна се в кухнята и съобщи на Джон с погнуса:

— Потаен, както винаги. Не знам какъв му е проблемът, че избягва всеки директен отговор.

— Добре де, какво ти пише?

Себастиян изсумтя.

— Че ако искам отговори, мога да ги намеря от брата на Жюлиет. Защо Дентън просто не ми даде тези отговори?

— Може би не ги знае — предположи Джон.

Себастиян се сепна и препречете писмото:

Себ,

Нямах представа, че ще си заминеш толкова неочаквано. Трябваше ми време да подредя мислите си. Жюлиет ме беше убедила, че ти си виновникът Това сваляше ореола около главата ти.

Трябваше да ти призная по-рано, че Жюлиет е виновна за произшествията с татко. Той не подозира нищо и се кълне, че те са случайност, а и тя не е казала нищо направо, но го е намекнала. Обеща ми, че ще стане по-лошо, ако се разведа с нея. Но още преди това имаше други неща, с които ме държеше.

Господи, дори сега не събирам смелост да ти кажа. Но нейният брат Пиер Пусен, може и да знае. Тя го хвърли в затвора по някакво изфабрикувано обвинение, защото той се канеше да я спре. Поне непрекъснато ми натяква, че го е направила заради мен. Може би този човек дори не съществува. Може би тази жена говори само лъжи. Вече нищо не знам.

— Всъщност той практически казва, че нищо не знае — отбеляза Себастиян и подаде писмото на Джон. Звучи ми, сякаш Жюлиет го е убедила, че тя стои зад инцидентите с татко, в което въобще не съм сигурен. Тя просто се възползва от тях, за да контролира Дентън.

Джон вдигна поглед от писмото.

— Аха, братът на Жюлиет е в затвора… сега забележката, която градинарят подслушал, придобива смисъл.

— Че се е освободила от брат си заради него и от мен пак заради него ли? Заради него? Хм, може би просто трябва да пребия брат си и да му налея малко здрав разум в главата.

Джон се изсмя:

— Май лорд Дентън е замесен в тази история повече, отколкото предполагахме. Имам чувството, че той иска да разкрие тайната, иначе нямаше да те кара да търсиш брата на Жюлиет, за да получиш отговори. Споменава ли в кой затвор?

Себастиян поклати глава.

— Вероятно и той самият не знае.

— Е, всичко е започнало в Париж, където са се запознали с Жюлиет. Затова може да предположим, че мястото е наблизо. Ще го потърсиш ли?

Себастиян смръщи чело.

— Знаеш ли, името на Жюлиет твърде често се споменава във връзка със странни събития: дуела, внезапното изчезване на сестрата на Маги, произшествията с баща ми. Какъвто и да е планът, той е адски заплетен; много по-сложен, отколкото си го представяхме.

— Причина и следствие — замисли се Джон. — Това, което е започнало като единен план, може да се е разклонило в много посоки.

— Нима е толкова просто?

Джон се изкикоти:

— Вероятно не, но…

Пазачът отвори вратата и раздразнено съобщи:

— Посетител, мосю. Казах му да дойде утре в някой по-приличен час, ама той отказва да си иде. Твърди, че ви познава, но не казва името си.

— Къде е?

Морис посочи с палец зад гърба си:

— Отпред. Просто е удивително колко хора застават на стълбището, все едно пред тях има затворена врата. Мм, на яхния ли мирише’?

— Сипи си, Морис. Аз ще се погрижа за нашия гост.

— Искаш ли да дойда? — обади се Джон. — Половината казват, че те познават, за да се доберат до теб.

— Ако е така, толкова по-лесно ще го пратя по пътя му. Морис, навън има ли лампа, или да взема оттук?

— Оставих фенера си на стъпалата.

Себастиян кимна и тръгна. Лампа не му беше нужна. Нощта бе ясна. Лунната светлина заливаше руините на старото преддверие, през което той трябваше да мине. Сиянието от фенера на Морис беше като морски фар, който осветяваше изпочупената каменна арка, която някога е украсявала входа към замъка.

Мъжът стоеше на стъпалата с гръб към него и чакаше, загледан в лунния пейзаж. Носеше дебел раиран балтон, около врата му бе увит плътен шал, шапката му бе нахлупена ниско.

Мъжът очевидно чу стъпките на Себастиян и се обърна. Себастиян го позна. Не можеше да повярва на очите си.

— Истински съм — увери го мъжът. — От плът и кости.

— А кръв? Хайде да се уверим, че не си привидение — каза Себастиян и заби юмрук в лицето на Джайлс.