Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (34)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Същия следобед Абигейл за пръв път видя Тимъти и като се има предвид чувството за хумор на малкия, не беше изненада, че тя се привърза към него като към член на семейството.

— Ще го задържим — решително заяви на Маргарет.

На младата жена сърце не й даваше да й каже, че не могат просто така да го задържат. Но този хитрец Тимъти намери идеята за забавна и с удоволствие започна да прави компания на Абигейл, развеселявайки я с истории за премеждията си във Франция. Сигурно момчето не знаеше какво е да си имаш баба.

Маргарет не остана дълго да ги слуша. Бе прекалено разтревожена, за да се включи в разговора им. Нямаше да се успокои, докато не научи какво се е случило в стаята на Дъглас. Качи се на втория етаж и уж се зае да подрежда и преподрежда цветята във вазата на масичката. Не искаше да изпусне Себастиян.

Той излезе от стаята. Заплашителното изражение на Гарвана с нищо не й подсказа как е минал разговорът. Себастиян се беше забавил при баща си ужасно дълго, но това нищо не означаваше. Възможно бе Дъглас да е спал през цялото време и…

Щом я видя, той се доближи до нея и каза:

— Да отидем да пояздим.

След което я сграбчи за ръката и я повлече надолу по стълбите.

— Да не отиваме — отвърна тя, защото искаше незабавен отговор на въпроса, който я вълнуваше.

Той се направи, че не е разбрал намека, и безцеремонно заяви:

— Конете трябва да се разходят, независимо дали на нас ни е приятно или не.

Маргарет се отказа да спори и тръгна след него, защото той не я пускаше. Не беше възпитано да я влачи така през ливадата, но пък никой не очакваше от него прекалена вежливост, затова тя реши да не му посочва колко грубо се държи.

Щом ги зърнаха, конярите незабавно се разпръснаха — нещо, с което Себастиян несъмнено бе свикнал, тъй като започна да оседлава коня си без чужда помощ. Все пак един коняр изникна отнякъде и почти войнствено попита дали Маргарет се нуждае от нещо. Това беше французинът. Акцентът му беше толкова слаб, че тя не би го забелязала, ако не бе скорошното й пребиваване във Франция. Преди да му отговори, се взря в него на оскъдната светлина и ахна ужасено.

— Божичко, изглеждаш така, сякаш си заспал при конете и те са те стъпкали — рече тя. Лицето му беше подуто.

— Точно това ми се случи, мадмоазел. Благодаря ви, че забелязахте.

Сарказмът му означаваше, че в отговора му не се съдържа истина, но такова поведение никак не й харесваше. Ето защо бе облекчена и смутена — когато Себастиян застана зад нея.

— Махай се — студено нареди той на мъжа. — Аз ще се погрижа за нуждите на дамата.

Французинът го изгледа с ненавист. Маргарет беше сигурна, че ще направи някаква нецензурна забележка за „нуждите на дамата“, и се изчерви. Но конярят я погледна и размисли. В края на краищата, тя можеше да го уволни. Затова той сви рамене и се отдалечи.

— Какъв грубиян — промърмори на себе си.

— От такъв нищо добро не можеш да очакваш — обади се Себастиян и отиде да намери кобилата й. Тя го последва и почака малко, докато той намери седлото. Когато започна да оседлава Пастичка, тя най-сетне видя ожулените му пръсти.

— Ти ли го нареди така?

— Той нанесе първия удар — сви рамене Себастиян. — Аз само му отвърнах.

Маргарет изхъмка в знак на съмнение и попита:

— А научи ли нещо от него?

— Нищичко. Но подозирам, че е писал на Жюлиет в Лондон, и затова тя се върна толкова бързо. Ех, страхотен бой беше!

Тя завъртя очи:

— Не съм изненадана, че мислиш така. Победителят обикновено е на това мнение. Хм… ако си победил, де.

— Приличам ли ти на загубил? — уверено се засмя той.

Тя бе изненадана от чувството му за хумор, което беше рядко като градушка през лятото. То проблесна и угасна толкова бързо, че се запита дали не си е въобразила.

Себастиян скоро дооседла конете и й помогна да се качи на Пастичка. Прекалено бързо, сякаш не искаше да я докосва, но тъй като това беше невъзможно, Маргарет не се замисли върху поведението му.

Малко по-късно той препусна в галоп от конюшнята. Тя можеше да го следва, но понеже подозираше накъде се е запътил, умишлено забави темпото. Всъщност почти спря. Нямаше представа защо е решил да отидат точно там.

Като малка беше ходила веднъж на това място. С Флорънс бяха сметнали, че ще е голяма лудория. Не се съмняваше, че всяко дете в околността е мислело същото. Зловещото, болно любопитство не беше приоритет на възрастните.

Обзета от любопитство, тя се насочи през дърветата към прочутата полянка. Дървета и гъсти храсталаци я скриваха от горската пътека, която минаваше наблизо. В нейното начало имаше трева, която изтъняваше, очертавайки контурите й. Това не беше, защото по нея често вървяха пътници — сега край Камъка рядко се провеждаха дуели. Най-вероятно кръвта, която се бе проляла там за толкова много време, бе попарила тревата.

Себастиян беше слязъл от коня и стоеше на сбитата пръст. Изражението му беше измъчено. Изумително бе колко ясно си личеше болката му. Той не се опитваше да я прикрие, а ако се опитваше — тя бе твърде силна и не се поддаваше на контрол.

Тя самата усещаше болката. Беше готова да отиде при него и да го прегърне утешително. Не се радваше на страданието му. От мига, в който му беше повярвала, че смъртта на Джайлс е била нещастен случай, беше престанала да го обвинява за смъртта на Елинор. Той все още бе виновен за разединението на едно семейство, което много обичаше, но проблемите бяха между него и баща му и нямаха нищо общо със сестра й.

Осъзна, че няма причина да мрази повече Себастиян, макар това да не означаваше, че го харесва. Е, сигурно го харесваше мъничко, защото в противен случай не би оставила привличането й към него да надделее през нощта. Но Гарвана не й допадаше. Той бе твърде дразнещ, високомерен, студенокръвен и на моменти — страшен.

Тези мисли нямаше да я занимават, ако не знаеше, че Себастиян има друга страна, която рядко разкрива и в която би могла да се влюби, ако прояви невнимание. За щастие не й се налагаше да се тревожи по въпроса, тъй като човекът нямаше никакво намерение да остава в Англия, след като си свърши работата.

Не биваше да пита, но въпреки това се осмели:

— Защо дойде тук?

— Размеквам се.

Тя бе слисана от странния му отговор.

— Нима това е нещо лошо?

Той не отговори и не я погледна, което я наведе на мисълта, че според него това наистина е нещо лошо. Нима спомените му за Камъка на дуелите трябваше да го оставят студен и безчувствен? Или озлобен, което не беше по-добра емоция?

— Да разбирам ли, че не си се сдобрил с баща си?

— Няма да има сдобряване.

Резкият отговор така я подразни, че тя попита:

— И кого видя Дъглас след толкова време? Сина си или Гарвана?

Най-накрая Себастиян я погледна.

— Не знам защо правиш разлика между двамата. Аз съм само един, оформен от живота, който си създадох.

— Глупости. Тези ги разказвай на баба си, когато се смееш с нея. С нея си някогашният чаровен Себастиян, когото се върна да стъпчеш тук в прахта.

— Той е илюзия. И като заговорихме за това, бих предпочел баща ми да не узнава за нашия временен „брак“.

— Но нали идеята беше да се преструваме тъкмо заради него! — изненадано се намръщи Маргарет.

— Сега вече няма смисъл. Прекрачих прага и поне за момента не ме поканиха да напусна.

— За теб всичко трябва да е обгърнато от интриги, когато истината върши чудеса.

— Но не през цялото време. Когато това се случи, оставаш с пръст в уста. А интригите, за да си послужа с твоя израз, ти предлагат повече възможности за маневриране. Предпочитам да не съм наблизо, когато татко научи истината.

— Защо?

— Защото открих, че не мога да го лъжа. Мислех, че мога, но съм се заблуждавал.

— Значи ще му кажеш, че всъщност не сме женени? — Маргарет примигна и прехапа устни. — Е, не е нужно друг да научава освен него. Сигурна съм, че Дъглас ще ни влезе в положението, след като разбере защо е бил целият този фарс.

Себастиян поклати глава.

— Тогава ще ти се наложи да му обясниш всички причини защо ме мразиш — предупреди я. — Гарантирам ти, че той ще се постарае да превърне измисления ни брак в истина.

— Абсурд.

— Така ли? Дори ако не беше морален, за да настоява за подобно нещо, Дъглас те иска в семейството, Маги. Да те има за снаха ще бъде идеалното разрешение за него.

Връхлетя я ураган от емоции и една от тях за неин ужас бе възбуда при мисълта, че може наистина да й се наложи да се омъжи за Себастиян. Сигурно беше полудяла! Навярно се беше превърнала в същинска интригантка, щом мислеше подобни неща. Нямаше извинение за нея.

— В такъв случай как се надяваш да му попречиш? Той няма да остане в стаята си още дълго. Някой все ще му каже за нас.

— Не е задължително. Абигейл и Дентън ще си мълчат. Разговарях с тях и с прислугата. А според баба ми Жюлиет рядко приказва с Дъглас. Оставаш само ти.

Маргарет се нацупи и троснато изрече:

— Уверявам те, че няма да стана повод за насилствената сватба, която ни предричаш. Не мисля, че ще се стигне дотам. И точно тук ли намери да ме доведеш, за да обсъждаме темата? Или може би искаше да си поговорим за дуела?

— Не.

— Тогава защо?

— Маги, прекалено много говориш.

— Бихме могли да проведем този разговор някъде другаде. Защо тук?

— Защото това е единственото място, където няма да се изкуша да те целуна.