Джоана Линдзи
Скандал и още нещо (40)

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Себастиян не очакваше кой знае какво сътрудничество от страна на баща си на втората им среща. В първия рунд бе взел надмощие благодарение на елемента на изненада. Състоянието на Дъглас, който току-що се беше съвзел от тежко падане, не позволи на темата за миналото да изплува. Днес синът щеше да е лишен от тези две преимущества.

Той почука на вратата и Дъглас му извика да влезе. Бърз оглед на стаята показа, че баща му е сам. И че не е в леглото.

— Къде е жената? — попита Себастиян.

— Вече не ми е нужно куче-пазач. Ако е необходимо, и сам мога да достигна звънеца.

— А твоят камериер?

Дъглас стоеше пред огледалото и си завързваше шалче около врата. Дори Себастиян не пробваше да направи тези сложни възли, макар рядко да се обличаше толкова официално, че да има нужда от сръчните пръсти на Джон.

— Уволних го преди години и не си взех друг. Открих, че предпочитам сам да си приготвям тоалета — отвърна Дъглас, преди да се извърне от огледалото и да насочи цялото си внимание към сина си. — Печелиш време, а?

Толкова ли беше очевидно? Въпросът не го смути, но му беше неприятно, че все още е като отворена книга за баща си.

— Не, само преценявам доколко си добре.

— Преди да се опиташ да ме стъпчеш? — многозначително подхвърли Дъглас.

Е, това вече го притесни. Също така го предупреди, че баща му е възстановил силите си в по-голяма степен, отколкото семейството подозира. Дотук с преднината му. Себастиян имаше чувството, че ако веднага не посочи за какво е дошъл, темата им за разговор ще се измести върху вратата и как той да я употреби, за да се махне.

— Не очаквах от теб да пренебрегнеш нарежданията на лекаря.

— Аз също не го очаквах от себе си. Но като се изключи главоболието, което ме мъчи от време на време, съм бодър. Ужасната ми немощ си отиде и следователно няма причина да продължавам да топля леглото като някоя квачка.

Себастиян предположи, че баща му всъщност се е обличал за излизане. По дяволите! Маргарет бе права, някой щеше да спомене за женитбата им пред него със съзнанието, че Дъглас знае. И докато тя беше способна да издържи на фарса, той не беше очаквал, че старите рани ще му попречат да стори същото.

Когато видя баща си така, без враждебността помежду им, твърде ясно си спомни колко близки бяха някога.

Никога не беше лъгал Дъглас, не му се беше налагало. Би намерил самата идея за абсурдна. Себастиян вече не бе същият, и все пак… беше. Чувството бе напълно непонятно и му причиняваше дискомфорт.

— Но ти не си дошъл да се осведомиш за здравето ми, или греша? — продължи баща му.

— Не. Ще бъда откровен: преди залез слънце искам да съм на кораб на път за Франция. Можеш да постигнеш това просто като… — Не можа да довърши. Разочарованието, изписано на лицето на Дъглас, сигурно му се беше привидяло. Себастиян извърна поглед встрани. Надеждата можеше да заблуди човек. Но в гърдите си усети тежест, която попречи на думите да излязат.

— Няма отново да обсъждам лошия си късмет, Себастиян. Можеш да приемеш за чиста монета думите ми, че никой не стои зад тези произшествия. Нелепо е да търсиш виновник.

Ако не беше отбранителната нотка в тона на Дъглас, той би се задоволил с неговия отговор.

— Тогава нека си поговорим за крака ти. — Обърна се навреме да види как по лицето на баща му изби гъста руменина. Предположението му беше улучило право в десетката.

Как разбра, по дяволите? — гневно изрече той.

Себастиян сви рамене.

— Ти току-що ми каза.

— Друг път!

— Да кажем, че ме бива да правя връзката между нещата. Слугите твърде често са споменавали, че куцаш. Реакцията ти само потвърди, че имаш някакъв здравословен проблем, който не желаеш да споделиш с никого. И така, какво му е на крака ти?

Дъглас стисна устни. Бузите му все още руменееха. Той отиде до писалището пред прозореца и седна там. В походката му не се долавяше и следа от куцане. Себастиян се намръщи: дали беше налучкал правилно?

— Проклет да съм, ако зная какъв е проблемът — поде Дъглас с отбранителен тон. — Започна преди няколко години.

— Кое?

— И дотам ще стигна! — едва ли не изръмжа Дъглас и Себастиян осъзна, че баща му се държи така от нервност. — Бях тръгнал към конюшнята за сутрешната си езда, когато се сетих, че съм забравил камшика си, и рязко се обърнах, за да се върна и да го взема. Съвсем ясно чух как нещо силно изпука. Помислих, че съм си счупил коляното. А то моментално се поду и отече. Реших, че не е счупено. Болеше ме, но можех да търпя.

— Какво каза Кълдън?

Лицето на баща му съвсем почервеня, когато си призна:

— Така и не го повиках.

— Защо?

— Щях, но конярят, който ми помогна да се върна в стаята си, спомена, че Кълдън е в съседното графство на гости у сестра си и ще се върне вечерта. Предложи да отиде да го доведе, но тъй като болката отслабна, щом си вдигнах крака на едно столче, прецених, че случаят не е спешен и може да почака. А вечерта отокът вече бе започнал да спада.

— Значи всъщност не е имало счупена кост?

— Не, освен това положението бързо се подобряваше и лекарят беше излишен. След няколко дни от отока нямаше и следа и аз спокойно можех да ходя на този крак. Към края на седмицата напълно изчезна и усещането за дискомфорт. Предположих, че съм скъсал някакъв мускул, който се е възстановил. Не му мислих много-много.

— Но това не е бил краят, нали?

Дъглас въздъхна.

— Не. Един или два пъти в годината коляното просто ме предава. Обикновено успявам да се хвана за нещо, преди да падна, но понякога се случва толкова ненадейно, че тупвам на земята като зряла круша. И всеки път е едно и също: оток, който трае само няколко дена; малко болка, която ми пречи да стъпвам на този крак с цялата си тежест; а после отново съм напълно здрав, сякаш нищо не е било.

— Ами произшествието на скалите?

Дъглас присви устни.

— Грешката бе изцяло моя. Усетих как седлото ми се разхлабва и разбрах, че новият коняр не знае как се оседлава кон с издут корем. Трябваше да забележа, че нещо не е наред още в конюшнята. Тъкмо слизах, за да затегна ремъците, когато коляното ме предаде.

— Значи всичките ти злополуки са резултат от болното ти коляно?

— Повечето — да.

— Ами последният инцидент?

Дъглас изсумтя:

— Не. Моят жребец се изложи като някоя глупава кобила, когато една полска мишка претича под копитата му. Проклетото животно се изправи на крака и препусна по пътя. Онзи нисък клон ме свари неподготвен, иначе щях да успея да се наведа.

Себастиян поклати глава.

— Би ли ми казал защо не си споделил това с някого?

Дъглас се намръщи:

— Презирам тази слабост, но ще я надмогна. Научих се да взимам предпазни мерки. Да не говорим, че това е нещо, което засяга единствено мен, и ще съм ти благодарен, ако не го споменаваш пред никого, включително пред Маги.

Себастиян най-сетне разбра. Баща му разглеждаше своето състояние като лична слабост и се срамуваше от него. Гордост — тя намираше най-странни начини за проявление.

— Да бъде волята ти. Вярвам, че мога да я убеди да приеме на доверие думата ми, че тревогите и са безпочвени. И тъй като с това приключва работата ми тук…

Обърна се да си ходи. Спря пред вратата, но баща му не каза нищо, за да го спре. Себастиян си наложи да остане мълчалив, да не излее горчилката, насъбрала се в душата му. Не беше добре дошъл тук. Само го търпяха.